Вячеслав Шишков
Угрюм река (79)

11

Посрещането беше тържествено, неочаквано дори и за самия Прохор. Посрещане с камбанен звън като архиерей, с топовни гърмежи като цар. Беше празничен ден. Няколкостотин работници от ранина стояха на площада край къщата на Громов: доизкараха ги тук виковете на стражарите, поощрителното уверение на пристава, че ще бъде дадена бъчва водка, а най-важното — укрепналата сред народа мълва, че на Прохор е избито дясното око и до самото рамо откъсната лявата ръка.

От кулата „Отваряй си очите“ се вижда на всички страни. И щом еднокракият бомбардир гръмна с топа, от черквата, с тълпата баби и жени, се проточи към мястото на посрещането процесия. Отец Александър измисли този ловък номер за укрепване в работниците на религиозно-нравствени чувства към техния господар.

След първия изстрел и камбанния звън се стече почти целият народ. За общо разочарование на работниците Прохор слезе от бричката цял и невредим. Целуна набързо иконата, кръста, поздрави се с жена си, която посрещна мъжа си студено, поздрави се с дъщеричката си, със служителите.

— Татенце, а какво ми донесе? Татенце, вълчето стои затворено…

Гръмна втори, след него трети топ, започна кратък молебен на самото място, на ливадата. В това време вълкът, разбрал каква е работата, хвърли се, изкърти черчевето, изскочи на улицата и право в тълпата. С внезапен скок на гърдите той веднага събори молещия се Прохор и с радостно скимтене, лаене и вой се спусна да лиже приятелски лицето, ръцете и косата на своя любим господар. Той мигновено цял го омляска, както пиян плачещ селяк омлясква своя приятел. Една минута объркване прекъсна молебена. Тълпата се кискаше весело; мнозина, прикляквайки, се хващаха за коремите. Дякон Ферапонт, зарязал ектенията по средата, тихичко се кикотеше в ръкава си.

Вълкът бе хванат и отведен. Прохор се поизтърси, застана на мястото си, върху килима, до своята навъсена жена, и с укор, с ъглите на очите си, я погледна в лицето. Нина се изчерви. Този проклет вълк!…

Сетне всичко тръгна по реда си: работа, работа. По Угрюм-река зашумя ледена каша и скоро запрелитаха из целия простор бели снежинки.

Прохор не искаше и да чуе Инокентий Филатич и Нина по повод пускането на Пьотр Данилич. Ще дойде време, той сам ще иде в психиатрическата лечебница и ще види какво е състоянието на баща му. И сетне ще види какво ще прави.

Но ето до Прохор достигнаха слуховете, че Парчевски показвал на много хора, дори на десетниците и майсторите, някакво писмо от Петербург, дето се описвало как Прохор попаднал в капан и бил бит. Той разбираше, че сега из всички предприятия се носи хилядоустата мълва за скандалното му опозоряване. Мълчат пред него като неми, а знаят, мръсниците, знаят всичко, дори навярно повече, отколкото е било.

Проклет да е Питер, този негодник Парчевски, проклет да е този живот!

Толкова много работа — главата му се мае, в косата му почнаха да се появяват преждевременно бели косми. Нина предявява някакви си там свои права, работниците тихомълком се опъват, а на всичко отгоре и тази дяволска неприятност.

Какво да прави? Да смигне на Филка Шкворен, та да пръсне в тайгата черепа на Парчевски? Рисковано и, значи — глупаво. Преживените от Прохор позор и побой притиснаха като с клещи душата му, унизиха го в собствените му очи. Но там, в Петербург, потънал до гуша в работа, с нерви, изопнати до краен предел, той беше така уморен и така се обърка, че безсилно махна с ръка на всичко. Натрапчивите въпроси: кой беше генералът, кои жандармите? — го мъчеха денем и нощем. Дунка, тази твар, Авдотя Фоминишна, която удари Прохор по лицето, той ще я помни цял живот. Но те кои са? Кой е главният мошеник — инициаторът?

Веднъж покани Наденка на кулата „Отваряй си очите“. Лицемерни ласки, пръстенче, мъгляви обещания отново да я направи близка — и след три дни потребното петербургско писмо е в ръцете на Прохор Петрович. Със смъртна злоба, хапейки устни, той го прочете няколко пъти и рече: „Ехе, синковците!… Така, така…“ — и го скри в огнеупорния шкаф, в тайното чекмедже.

На тържествения обяд с покани бяха всички. Беше приставът, Парчевски, Наденка и Груздев.

Както винаги Прохор бе гостоприемен, стараеше се да изглежда безгрижен, дори весел. Ала това му се удаваше лошо: някакви сенки се гонеха по лицето му. Най-после от неустойчивото равновесие го извади Протасов, като заяви, че тук е пущинак, тук е царството на мечките и духовния мрак.

— Завиждам ви, Прохор Петрович, че се потопихте, макар и не за дълго, в културата, че поживяхте в такъв блестящ град като Петербург.

— Аз изобщо мразя града, а особено Питер — намръщи се Прохор.

— Защо?

— Много нахалство има в него, простащина, някаква калпава самоувереност. Градът иска да яхне целия живот. За столицата казвам. Градът, според вас, това е всичко: разум, култура, закон?

— Ами да, култура, цивилизация…

— А останалата земя е блато! Така ли?

— Е, не точно така — Протасов пусна пенснето си и избърса устни със салфетката, готов да спори.

— А аз нарочно! — викна разпалено Прохор. — Хванах ли те, кучи сине! Не си ти най-важното на земята, а силата, волята, природният здрав ум…

На избухването на домакина Протасов отговори подчертано тихо:

— Всичко, което сте създали тук, е дал градът.

— Плюя аз на града! — още по-разпалено възрази Прохор; кожата на слепите му очи пожълтя. — Не искам да бъда негов роб. Какво е останало в града? Пясък и камък. Мислите му са пясък, животът му е пясък. Градът — това е един каменен нужник, от който…

Нина почука с вилицата по чинията.

— Извинявайте — принуди се да се извини Прохор, прекара ръка по рошавата си коса и — на Протасов: — А къде е там, във вашия град, питам ви аз, неподправената поезия? — Сякаш мъчейки се да угоди на намусената Нина, възкликна той. — Къде са религията, въздухът, планините, горите, искрените хора? Та те, дяволите, всички свикнаха там да лъжат. Рушвет, мошеничество, измама, алчност! Истински вертеп… Завист, бой, състезаване в подлост, кой кого по-скоро да излъже… Че те са готови да си плюят в мутрите един друг!

Очите на Прохор станаха червени. Той изпи на един дъх чаша студено вино и някак смутено се огледа.

— О, да, о, да! — възкликна мистър Кук. — Споделям напълно вашите мисли. Дори нещо повече… Аз…

— Не, не спорете, Прохор Петрович — прекъсна го Протасов. — Вие знаете ли какво нещо е големият европейски град?

— Градът — това съм аз. Където искам, там и ще построя град.

Протасов наведе поглед към чинията и сложи пенснето си.

— Да пием за града! — прекъсна неловкото мълчание Нина. — Прохор, налей на всички. За града, за Пушкин и… за тайгата!

Всички се усмихнаха, усмихна се и Прохор.

— Обичам женската логика — рече той. — Че какво, аз съм готов и за града, и за Пушкин. За ваше здраве, господа!

Той отново се развесели или по-точно насили се да направи това, жълтината на слепите му очи почна да избледнява, гънката между веждите се изглади. Поднесоха глинтвайн. Нина напълни чашите. Приставът нетърпеливо отсръбна, опари се и обидено изгледа всички. Парчевски подчертано се изкашля и смигна на пристава: така ти се пада, пся крев.

С шеговит тон Прохор взе да разказва туй-онуй из своя живот в Питер; с най-невинни краски, разбира се, разправи и за това, как веднъж получил припадък и какво произлязло впоследствие, каква неприятна за него случка. Инокентий Филатич, който водеше тънка политика, потвърждаваше всичко, казано от него. Прохор донесе от кабинета си куп вестници:

— Ето, виждате: тук пише за мойта смърт. А тук — за възкресението ми. Ха-ха!… Ето ви го вас града…

Червейки се, гостите смутено се засмяха.

— Мисля, че цялата тази история в най-изопачен вид е стигнала и до нашия край. Има таквиз-онаквиз слухчета, има… Да. Ето защо… Аз бих ви помолил вас всички да вземете тези вестници и да ги раздадете по бараките. Нека работниците се посмеят как майсторски лъжат вестниците. Вземете, вземете ги… Аз имам много вестници: Инокентий Филатич, благодаря му, се погрижи, купи един-два пуда.

Прохор се раздели с всички много любезно. Но на сутринта пан Парчевски получи съобщение, че е освободен. Слисан, обаче досещайки се за какво е уволнен, той не пожела да се обясни с Громов, а още същия ден, като взе получената от пристава хилядарка, замина за околийския град, на триста версти.

Там живот живеят паралиите, има един златопромишленик. Пък и хазартната игра на карти сега е проникнала и в този затънтен край. Значи, всичко е наред. Парчевски ще се разтуши, и, току-виж, станал богаташ. Той се настани в същия онзи „Сибирски подслон“, дето едно време живееше Пьотр Данилич Громов, купи двадесет тестета карти и възстанови в ловките си пръсти загубената сръчност на играч. Обаче преди всичко Парчевски се подчини на сърцето.

Сърцето е дадено на човека за цял живот, от началото на дните му до смъртта, в непрестанен спасяващ себе си труд, ден и нощ и всяка секунда с точни силни удари да изтиква живата кръв по цялата безпределна държава-тяло. В сърцето е трепетът на живота. В него, като във вечно буден център на битието, се намират всички добродетели и всички пороци. В него са и мракът, и светлината. То цялото е в подеми и падения. Ала над всичко в порочното сърце на човека доминира отмъщението.

През целия път Парчевски обмисляше план за отмъщение на Прохор. Същото разпалващо настроение се беше загнездило и в подсъзнанието на Прохор Петрович: бодърствуващият разум е погълнат от неотложната суетня, а черното паяче непрестанно смуче сърцето, плете черна паяжина — плете, плете, плете, но мрежите се късат: столичният враг е далечен, неуязвим.

„… И ето ти тебе дешифровката на този спектакъл с преобличането: генералът — това е управителят на богаташа Алтънов, П. С. Усачьов, главорез, каквито малко се срещат. Жандармите са двама продавачи. А дамата в черно — любовницата на Алтънов, известната ти Дуся Прахова. Главен режисьор и автор на пиесата е самият Лукиян Миронович Алтънов.“

Прохор цял се тресе и гори. Вълкът святка със зелено-жълтите пламъчета на очите си. Зад прозорците на кулата вятърът върти снега. Студено е.

И като изпива жадно горещ чай, Парчевски отваря кования си сандък. Ето го писмото в тайното, скрито на дъното чекмедже. А къде е копието, което искаше да изпрати на вуйчо си губернатора? Май че е в чантата. Претърси чантата, претърси всички вещи — няма го. „О, матка бозка… Някой го е откраднал…“ Обезкураженият Парчевски препрочете петербургското писмо, помисли малко и реши да изпрати на Нина Яковлевна заверено при нотариуса копие.

„Дълбокоуважаема Нина Яковлевна,

Обръщам се към вашето ласкаво, обилно с истина и милост, сърце. Отказвам се напълно да открия причините, които предизвикаха несправедливия гняв на Вашия съпруг към мен. Никога не бих се осмелил да се бъркам във Вашия личен живот, дълбокоуважаема Нина Яковлевна, но онази симпатия, дори ще кажа нещо повече, онази нестихваща в моята самотна душа сърдечна привързаност към Вас ме накара да повдигна малко тайната завеса над късче от нечистоплътния живот на онзи, когото Вие може би смятате за гениален човек и поради непознаване чертите на характера му, обичате. Съвсем поверително и тайно Ви изпращам копие от едно писмо на моя столичен приятел, поручик Приперентиев. Прочетете го, изстрадайте го мълчаливо и нека господ-бог Ви помогне да излезете от тежкото изпитание, да излезете по пътеката, може би и трънлива, но на широкия път на свободния живот. Ако Ви потрябва приятелска крепка ръка за помощ, кълна се в Дева Мария, готов съм да сложа главата си пред Вашите прекрасни крака. Вечно дълбоко и неразделно предан Вам, несправедливо поруган и горестно самотен инженер.

В. Парчевски.“

Облаци надвисват над кулата. Облаци понадвиснаха и над Прохор — скоро-скоро той ще се премести в своя топъл кабинет, в изстиналата къща, по-близо до леденото сърце на Нина.

По цялата й дължина миналата нощ Угрюм-река беше окована в здрав лед. Вредом студ. И сърцето на Прохор също неимоверно зъзне: гнети го някакво странно предчувствие.