Вячеслав Шишков
Угрюм река (76)

8

Вестта за смъртта на господаря се пръсна из цялото селище. Слуховете се плодяха като плъхове: бързо и в геометрична прогресия.

Отец Александър, макар и с голямо съмнение за смъртта на Громов, все пак спомена на литургията пред божия престол новопредставената душа на Прохор. „По-добре е да пресолиш, отколкото да не досолиш“ — по семинаристки просто помисли той. А когато службата свърши, камериерката Настя му предаде поканата на господарката „да заповяда на чай“.

Домашното съвещание — Нина, отец Александър, Протасов — ставаше в кабинета на Прохор. На него присъствуваше като ням свидетел и вълкът.

Очите на Нина са плувнали в сълзи, естествената руменина е покрита с гъст пласт пудра. Отец Александър за пръв път прочете съобщението и три пъти се прекръсти.

— Според мен още нищо не се знае — продума Протасов, като запали от пурите на Прохор. — Смятам, че „Петербургский листок“ е най-жълтият, най-скандальозният вестник в света. Булеварден парцал! Аз говорих вече вчера с Нина Яковлевна на тази тема. И мисля, че съм прав, като твърдя, че тук има просто някакъв трик… Макар че…

— Чакайте — скръсти свещеникът ръце на гърди. — А имената? Инокентий Филатич, бащата на Нина Яковлевна… Страх ме е да пророкувам, но логиката ни кара да мислим, че…

— Вчера изпратихме в Петербург бързи телеграми на няколко места — рече Нина.

В редакцията, в градоначалството, в столичната полиция и на адреса на Прохор Петрович — в Мариинския хотел, на улица Чернишов — потвърди Протасов.

При думите „Прохор Петрович“ лежащият на кушетката вълк наостри уши, прозина се и завъртя опашка. Забелязал поведението на животното, свещеникът запита домакинята:

— А вие не сте ли забелязали, многоуважаема Нина Яковлевна, известно душевно, не, не душевно, разбира се, а… как да го кажа? Ами кучето — как се държа то на онази черна дата? Може би е вило, може би е лаело, тъгувало е дълбоко…

— Не мога да си спомня — рече Нина. — Андрей Андреич, миличък, подайте ми шала, замръзнах… — Раменете й потръпнаха.

— Тъй, тъй… А това се случва с тези безсловесни твари. Предусещат, предусещат… Е, какво пък. Ако не е станало нищо такова, това е зело утешително. Във всеки случай, дъще моя, трябва да се уповавате на божията милост и да не падате духом.

Като четеше назидания и посмъркваше от сребърната си табакера емфие, отец Александър приведе няколко известни нему примера, когато живи хора били считани поради играта на случая за мъртви.

— Така се е случило например с моя наставник, преосвещения новгородски и староруски, владика Феогност…

— Или с американския владика Марк Твен — вметна Протасов, носейки шала.

— Да, да! Да, да! — възкликна свещеникът с някаква детска радост.

— Аз съм готова на всичко — рече Нина, като се загръщаше с шала.

— Зело похвално!

Изяснено бе, че нито телеграми, нито писма, не са идвали от господаря ето вече десет дни. Това обстоятелство се признаваше за най-тревожно. Всъщност за всички трагедията беше почти достатъчно очевидна. Леки сенки на надежда се мяркаха единствено в душата на Нина. Те само я измъчваха, объркваха, без да й носят успокоение.

— Във всеки случай — каза свещеникът — аз смятам за целесъобразно да се отложи тържествената панихида дотогава, докато абстрактният факт, не дай боже, стане факт конкретен. — Той почувствува, че е допуснал известна нетактичност, и за да заглади впечатлението, добави: — Впрочем аз чувствувам интуитивно, че Прохор Петрович е жив.

Вълкът пак зашиба бързо-бързо с опашка и скочи от кушетката.

— А ако — да, какво да правя? — Наведените очи на Нина отново плувнаха в сълзи. — Да замина за Питер или…

— Или да предоставите докарването на останките на покойника на Инокентий Филатич и на вашия баща? — прекъсна я свещеникът. — Аз смятам, че не би трябвало да оставяте работата и крехката Верочка.

— Що се отнася до ръководенето на работата — рече Протасов, като пускаше гъсти кълба дим, — аз залагам главата си, че работата ни най-малко няма да пострада.

— Сигурна съм в това — опита се да му се усмихне плахо, през сълзи Нина.

Протасов възприе усмивката като слънчев лъч, оцени я по своему и я скъта в сърцето си. На сърцето му стана тревожно, страшно и приятно.

Май че най-съсипана от всички се чувствуваше Ана Инокентиевна. Днес тя не отвори дюкяна, а седеше в спалнята полусъблечена, заобиколена от клюкарки, бабички, врачки, плачеше и лудо крещеше:

— Татенцето ми ще осъдят!… Татенцето ми ще осъдят!…

В своята искрена печал не оставаше по-назад от нея и дякон Ферапонт. Прохор го беше довел от Урал като изкусен ковач. Той с цялата си душа беше привързан към Прохор. Колко пъти бяха ходили заедно на опасен лов. Веднъж една мечка притисна Прохор — с един замах на тежката секира ковачът отведнъж почти отсече рунтавата глава на звяра. Прохор не му остана длъжен — увеличи двойно заплатата на ковача и му подари една хубава пушка. Прохор, както и всички други, винаги се учудваше от гръмоносния му глас. Веднъж едно стадо крави, изплашено от страшния рев на Ферапонт, долетя от пасището в селището, а бикът се втурна в блатото, затъна там до ушите и се удави.

 

 

Когато Нина Яковлевна заминаваше на гости или на поклонение, Прохор го удряше на гуляй. Вземаше със себе си ковача в някоя лодка и го караше да пее разбойнически песни.

Ех, дълго ли трябва

да моля съда,

че да ми наложи

с камшика гърба…

Песента се лееше мощно, удряше се в скалите, носеше се на всички страни плътно и силно. Работниците, които се суетяха около своите работи, оставяха за момент заниманието си, вслушваха се и казваха:

— Гуляе с Ферапонт.

За да угоди на Нина и да издигне ковача, Прохор му каза веднъж:

— Слушай, Ферапонт… Искаш ли да станеш дякон?

— Необразовани сме ние — с голяма надежда в сърцето се ухили широко ковачът. — Е, вярно, добре можем да четем и пишем.

Без да напуща ковашкия цех, той постъпи за половин година при отец Александър за подготовка, по настояване на Прохор се ожени за дъщерята на отец Ипат от Медведево, живя известно време в околийския град, дето и беше ръкоположен неотдавна за дякон. Преди женитбата си ковачът има такъв разговор с Прохор:

— Прохор Петрович, ами аз имам невяста в Урал… стопанка, Лукерия.

— Деца имате ли? Обичаш ли я?

— Съвсем не.

— Документите ти в теб ли са? Паспортът, кръщелното…

Ковачът ги подаде. Прохор ги хвърли в печката и каза:

— На̀, сега си ерген.

А на пристава заповяда да изпрати на Лукерия сто рубли и официално съобщение, че нейният мъж „по божия воля умря“. Така по каприз на Прохор Лукерия овдовя, ковачът стана дякон, старата мома Манечка, дъщерята на отец Ипат, се омъжи.

Велики дела може да прави Прохор. Та как да не оплакваш загадъчната смърт на такъв човек?! Дякон Ферапонт не отиде в ковачницата, от сутринта почна да пие, седеше на пода, пийваше по глътка, похапваше необелени картофи и през сълзи жално извиваше полугласно:

Вечная па-а-мят…

Чипоносичката дебеланка Манечка — един аршин по-ниска от него — в джоба да я сложиш, имаше неограничена власт над своя мъж-великан.

— Сядай на пода. Ето ти една бутилка. И да не си посмял друга да искаш. Реви, ама по-тихо — хора минават по улицата.

И бършейки сълзите си, дяконът тихичко проплакваше:

Со святими упо-ко-ой…

А Манечка, запретнала ръкави, месеше тесто.

Иля Петрович Сохатих прекара нощта на риболов; той научи печалната новина едва тая сутрин. Замаян и разстроен от безсънната нощ (хвана две щуки и две мрени), той не можа да съобрази веднага: да жали, или не? Но като отложи по-подробните размишления по този повод за след обед, от приличие също реши да жали и незабавно изпадна в печал. Ала ето ти беда! Книгата „Добрият тон, или как да се държи в обществото младият човек“ не му даваше необходимите наставления. Сватби, кръщенета, именни дни — от тия работи колкото щеш, а за погребения няма. И това ми било книжка! Хе-хе!… Той реши да действува по свое усмотрение, като съгласува постъпките си със здравия смисъл. Облече черния си костюм, забоде на ръкава си траурен креп, поупражни се пред огледалото, като отпускаше ъглите на устните си, как да придаде на лицето си набожен вид и се запъти да изкаже съболезнованията си на Нина Яковлевна.

С увиснали устни той влезе в кухнята, ръкува се с Настя и я помоли да доложи на госпожата. В това време у Нина Яковлевна ставаше съвещанието — тя се престори на болна и не излезе. Иля Петрович помрачня, въздъхна, извади визитната си картичка със златни ръбове, добави на нея „убит от скръб“, помоли да бъде предадена на вдовицата, изяде предложената му от Настя пирожка, каза „адю“ и си отиде, като си свирукаше.

Във всички предприятия работниците, въпреки подвикванията на десетниците и майсторите, заплахите с глоба, работеха днес през куп за грош.

Чести и дълги пушения, разговори, приказчици. В очите, в думите, в движението на мускулите — напиращо навън злорадство.

— Пукна — така му се пада. Трябва да празнуваме днес, а не да превиваме гръб. По-лошо няма да стане. Сто пъти по-добре ще стане. На този човек, дето го е пречукал, всичките грехове са простени. Ние и самите се канехме…

— Какво? Какво, какво?!

— Ами нищо. Мина-замина.

Десетниците, отговорниците гълчаха работниците поради своето обществено положение, възпираха ги, но самите те плуваха до гуша в съблазънта на радостта. „За работата ще се залови господарката, чудо ще бъде. Заедно с нея — Протасов — управител. А онзи пукна и — много добре.“

След обед мнозина не отидоха на работа. По заповед на пристава двете казьонки^[1] и петте пивници бяха затворени. От кръчмарките бе закупен и изпит от работниците всичкият спирт. Арестът беше претъпкан с гуляйджии: влачеха пияните в банята и в склада за чугунените отливки. Урядникът и стражарите се разправяха с пияните по своему. Пияните ритаха, плюеха в омразните мутри на насилниците, заканваха се:

— Почакайте, гадове! Сега всичко ще се обърне с главата надолу.

Общата маса на работниците, завършила трудовия ден, беше трезва, не позволяваше буйства, но все пак работниците пееха песни, викаха „ура“, намислиха дори да изберат делегация, която да отиде при господарката и Протасов „с поздравление“, но бяха благоразумно разубедени. На някои къщи и почти на всички бараки са окачени празнични знамена. Стражарите ги смъкваха, но хлапетиите пак ги окачваха.

Алберт Хенрихович Кук, който беше в цветущо здраве, също обяви стачка днес, остана си в къщи. С мистър Кук това е небивал случай. Още сутринта заповяда на Иван да му даде една бутилка коняк и никого да не пуска. Иван беше крайно учуден. Не по-малко от Иван учуден на себе си беше и самият мистър Кук. Такова малодушие, такава отпадналост на духа никога не му са се случвали.

Би трябвало веднага да отиде и да падне в краката й, да моли, да проси. Ала волята, мисълта са парализирани. „Хайде, една за смелост. Хайде, втора… Хайде, трета. Сега или никога, сега или никога.“

— Иван, нов бутилка! Дръвник! Вчера ослепел, утре не видиш?!

„Да, трябва да отида, трябва да отида. Във всеки случай — шансове има. Протасов е социалист, материалист — долу, не влиза в сметката; Парчевски е хлапак, глупак, комарджия — долу! Кой още, кой още, дявол да го вземе?! И така — шансовете са осемдесет и пет на сто.“

— Иван! Обувките… Най-добрите.

Той събува плъстените пантофи, но душевната парализа отново поразява волята му. Звъни телефонът, мистър Кук взема слушалката с трескавия поглед на луд:

— Кой? Протасов, вие ли сте? По дяволите! Аз не съм в къщи…

„Да, да, трябва да отида, трябва да отида… Но аз като че… вие… вие… сте малко пиян.“

— Иван! Аз пиян?

— Съвсем не, вашескородие.

Той си спомни онази отдавнашна среща с Нина. О, как я обичаше той тогава и как я обича и днес! О, как я обича! Така не може да обича нито един русин, нито един немец, нито един французин. Даже Шекспировият мавър не е обичал така своята Дездемона, както той обича мадам Громоф… нещастният, как се казваше, как се казваше това?… Нещастният вдовиц… Заради нея може би той и се е заврял в тази дива страна, с този див човек Прохор Громоф…

— Господарю, ще вечеряте ли?

— Как, как, как? Аз още не млього закусил. Пий!

Иван пие.

— Върви си!

Иван си отива.

Да, да. Той помни много добре. Горичката. Сърпът на месеца отдясно и — тя. Той падна пред нея на колене, допря чело до нейните прашни пантофи. Тя го повдигна, каза му нещо, но тогава той беше глух и с двете уши, беше безумен, викна: „О, да, о, да“ — и стреля с револвера. Искаше да се убие. Но… куршумът отлетя нагоре. Нещастен случай. О, да! О, да! И чак след една седмица по някакво чудо той ясно си спомни всички нейни думи. Тя каза: „Аз ценя вашите чувства към мен. Ще ви уважавам, ще ви обичам като чудесен човек.“ И добави: „Не повече…“ Тази нейна фраза той издълба завинаги в сърцето си. Длетото беше страстта, мъчителната жажда за постигане. А последните думи „не повече“ (той разбра техния смисъл) отидоха от сърцето в черния дроб. Те го терзаят, те му пречат да живее спокойно, те са горчиви като жлъчка…

Всичко в този свят може да се превъзмогне. Можеш да вдигнеш във въздуха скала, да пуснеш река да тече по друго корито, можеш да победиш сам себе си. Но жената? Как да я спечелиш, с какво вълшебно биле да я привържеш към себе си?… Кой, кой? Кой ще отговори?!

— Какво?

Пред него е Иван. Той се люшка наляво-надясно, прикляка, подскача до тавана. И всичко се люшка, прикляка, подскача. Мистър Кук се е опрял здраво с крака в пода, а с ръце се е вкопчал в горната дъска на масата. Но подът се люлееше като люлка, а отрупаната с чертежи работна маса се мъчеше да се изкопчи от ръцете на своя стопанин и да полети в пространството. Мистър Кук хлъцна и се вторачи между двете очи на Иван.

— Седни, Иван… — каза той със слаб глас.

Иван се подчини.

— Иван! — Мистър Кук отдели ръце от масата и без малко да падне на пода. — Иван! А изведнъж ти и аз станем… утре… след някой друг седмиц млього, млього богати. О, аз ще съумея да уредя работата, пофярвай, Иван… — Той поотвори малко очи — Иван го нямаше, седеше Протасов. Отвори по-широко очи — вместо Протасов беше Парчевски; ококори се и разтърка очи — Парчевски изчезна и вместо него е той, той самият мистър Кук, двойникът.

— С кого имам честта?

И мистър Кук хвърли срещу самия себе си тежкото преспапие. Огледалото, пред което се бръсна сутринта — се пръсна на парчета и се катурна от масата.

— Ха-ха!… Фено-о-ме-нално!

Да, да… Все пак трябва да върви колкото се може по-скоро. Настъпил е последният час и мистър Кук трябва да се представи на своята дама. Мистър Кук е възпитан прекрасно. Мистър Кук е напълно сигурен, че дамата ще предпочете именно него. О, мистър Кук скоро, много скоро ще стане милионер. Да-да-да…

— Иван!… Дай! Млього най-добрите…

— Какво?!

— Гаща, гаща, гаща!

— Моля ви се, господин господарю! Какви гащи?! Нощ е. Вие благоволихте да излочите две бутилки коняк.

— Млього ти глупак… Рюска добър пословиц казва: „Който се опарил с мляко, обърне на водка…“ Хайде, живо, живо, живо!… Бутилка водка!…

— Няма да ви дам, вашескородие… Ей богу, няма да ви дам. Благоволете да къртите…

Мистър Кук го изгледа с добродушна усмивка, щракна с пръсти и долепи ухо до масата. Масата бучеше, люлееше се. До мистър Кук пристъпи Нина, поглади косата му и грижливо го поведе към ергенската му кушетка.

— О, богиня!… Вие ли сте?…

— Тъй вярно, господарю, аз… — рече Иван, като го крепеше под мишниците.

Удари дванадесет. А към един часа през нощта дежурният в пощата стражар донесе на Нина наведнъж четири телеграми-отговори.