Вячеслав Шишков
Угрюм река (72)

4

В това време Иля Сохатих се приготвяше за отпразнуване рождения си ден. Той разпрати на познати дванадесет покани.

„Като свидетелствуват на Вас и цялото Ваше семейство отлично почитание, Иля Петрович Сохатих и неговата съпруга Февроня Сидоровна Ви канят да ги зачетете със своето присъствие по случай високотържествения рожден ден на многоуважаемия Иля Петрович Сохатих.“

Той имаше също така и честитки за „Рождество Христово“, „Нова година“, „Светлото Христово възкресение“. Подобни картички употребяваха и у Громови; Прохор разпращаше със стотици от тях на познати във връзка с работата по цяла Русия. Но картичките на Прохор бяха най-обикновени, евтини. А пък на Иля Петрович — със златна ивица по края, със златна корона отгоре. Друг иди-дойди, но Иля Сохатих знае правилата на висшия тон, на езика му винаги стои „парле ву франсе“.

Този път една глупава случка му изигра трагична шега: утре е рожденият му ден, а цялото му лице е подуто като козунак и очите му са затворени като на свиня. За всичко е виновен този ахмак дядо Нил, този врач и „магьосник“. Краката те въртят, отичат, стар ревматизъм, доктор няма, фелдшерът умря — към кого да се обърнеш за помощ?

— Виж какво, драги — рече му дядо Нил, — тичай с благословение на пчелина, разбутай с една метла пчелите, сетне вземи, че се събуй и гащите си свали. Ще се струпат на голото пчелите, ще те изпожилят здравата. И болестта ти — дим да я няма.

И взе Сохатих тъкмо по това време… Ех! Пък и господарят го гледа с добро око, пълномощник е в манифактурния дюкян, а там има стока за сто хиляди, трима продавачи, двама чираци. Изпрати Иля съпругата си да наглежда търговията, самият той — цял в компреси, а на стола — дякон Ферапонт.

— Аз, знаете, отче дяконе — разправя Иля, — се зарадвах на тази идиотска рецепта, събух панталоните и долните гащи и взех да шибам с метличка кошерите. Те се разлютиха… Изхождайки от теорията, аз се пъхам към тях заднишком и краката си подлагам, а те — две нули внимание на болните ми крака и като почнаха да ме жилят по мутрата…

— Хо-хо-хо — по мутрата? — боботеше дякон Ферапонт.

— Аз, разбирате ли, цял се подух от тяхното жилене, не знам накъде по традиция да бягам. Метнах ризата на главата си и с всички сили тичам по стълбата в къщи. А там — дяволът докарал две моми и една войнишка булка, че като писнаха тия моми от голото ми изображение, па като го удариха на смях. А аз — очите ми вече не виждат, и двете отекли… Как ли не ослепях…

Дяконът избухна в гръмлив смях, лапайки петата краставичка, и все разпитваше потърпевшия дали момите не са ослепели.

— Утре е рожденият ми ден… Но това е свръх възможностите ми. А аз ето що — ще направя в рождения си ден една поправка от три дни.

Наистина той разпрати по чирака нови покани с добавка:

„Поради по-късни данни от църковните книги моят рожден ден се пада не в понеделник, а в четвъртък от същата седмица, тоест три дни по-късно.“

 

 

Три дни не е много време и Прохор Петрович се яви за отговор. Вместо отговор имаше нещо като полуотговор, тире или нова въпросителна: същият онзи „той“, чийто видим облик бе фиксиран на платното от много добър художник, се беше забавил в Урал за четири-пет дни. Тя съобщи това на Прохор, като облегна пищните си гърди на неговата стоманена гръд и престорено виновните, но все пак милите й очи молеха за снизхождение. Тя каза:

— Ще се погрижа времето, което ще прекарате в моя дом, да ви се види приятно.

Той гальовно прекара длан по нейните гъсти рижи коси, затвори и пак отвори очите й, взря се в тях, целуна ги.

— Анфиса? Не, не е Анфиса… Онази е съвсем, съвсем друга…

— Какво ви е?

— Нищо. Мина ми… — Той отхвърли назад черния си перчем и дълбока хриптяща въздишка отекна в настъпилото мълчание.

Беше вечер. Високата лампа под копринения с люляков цвят абажур гореше до масата. Въздухът в гостната миришеше на застоял дим от пури. Прохор попита отпуснато:

— Имало ли е мъже тук?

— Да, снощи. Някои и други познати. Блъскаха картите. Ей сега ще наредя да запалят камината…

На позвъняването влезе спретнато облечена камериерка.

— Донесете плодове и ликьор. Запалете камината.

Прохор седеше със затворени очи до масата. Малко по малко го обхващаше мрачно настроение, отдавна забравеното се натрапваше с рязка яснота. На Прохор му ставаше мъчително и страшно.

— Не ви ли е добре?

— Не… Така… Все пиянствувам… Трябва да престана.

— Хайде полегнете, докато дойдат гостите… Ще дойдат княз Чорни, граф Резвятников и някои други. Търговският съветник Буланов…

— Дайте ми малко коняк.

Мадам позвъни и същевременно се позвъни силно и на парадния вход. Влязоха двама.

— Запознайте се… Мосю Громов, сибирец. Лейтенант от запаса Чупринников, статският съветник Дорофеев.

Прохор протегна ръка на черномустакатия, с шкембенце Чупринников и каза:

— Като че съм ви виждал някъде…

— Не мога да си спомня, не — отвърна басово Чупринников и седна.

— Вие не сте ли поручик Приперентиев?

— Съвсем не… Ха-ха… Не съм и чул за такъв.

— Много приличате на него — рече мрачно Прохор. — Работата е там, че неговият златоносен участък се падна по закон на мен…

— Ах, така ли? Поздравявам ви… Ха-ха — отвърна запасният лейтенант. — Ха-ха!… Прекрасно. По закон ли благоволихте да кажете? Така ли?

Прохор го наблюдаваше внимателно, с вътрешен трепет се вслушваше в гласа му: „Какво е това, халюцинация ли? Не мога вече да познавам хората ли? Току-виж, че отхапя носа на някой главен кондуктор. Ще спра, ще спра да пия, ще спра“. И противоречейки сам на себе си, той изпи чашката коняк и се пресегна към фруктиерата със захаросани плодове.

Запасният лейтенант Чупринников седеше в сянка и също наблюдаваше Прохор Петрович. Статският съветник Дорофеев — късокрак, квадратен, с апоплектическо телосложение, отвори рояла, взе няколко акорда, сетне дръпна нагоре ръкавите на тъмнозеления си жакет и засвири една от тъжните мелодии на Григ.

Дойдоха още двама души: висок възрастен актьор от драмата и вятърничавата, с късичка, открита рокличка, мадмоазел Лулу. Тази двойка изведнъж внесе смях и общо оживление. Певицата задърдори така бързо, сякаш имаше четири неуморни езика:

— Чуйте, чуйте, какъв скандал. Любовникът на прима балерината Зизи, княз Ш., залепи плесница на ухажора й, на милото момче, кадетчето Коко. И чудесни банани са получени, да, да, в магазина на Елисеев. На белгийския посланик вчера се окучила кучката — дог. Трудно раждане било, акушерът трябвало да работи с щипци, ха-ха, смешно… куче и… щипци. Тенорът Панов закъса при арията „мили жени“, галерията го освирка. На сенатора Б. сменили в английския клуб бобровия шинел с някакъв скъсан ямурлук.

— Ах, сибирец? Много, много мило… И вие ли сте такъв студен, като вашия край?

— Да, такъв.

— Ах-ах, колко лошо е това. — И Лулу впи като омагьосана пламнал поглед в брилянта на кутрето на Прохор.

— Какво, ще поиграем ли? — нетърпеливо продума запасният лейтенант и се вгледа в очите на домакинята.

— Какво ще кажете, скъпи приятели? — запита домакинята. — Може би по-напред чаят?

— И едното, и другото… Господин Громов, вие, разбира се, играете?

— Естествено, естествено! — отговори вместо него хор от алчни и завистливи гласове.

— Да, играя… — продума Прохор, очите му пламнаха злобно. — Бих искал да си премеря силите с господин, с господин… — и той насочи пръст в черните мустаци на лейтенанта. — Извинете, с вас…

— Приемам, приемам — отговориха мустаците, като се изкашляха радостно.

— Дано успея да спечеля от вас златоносния участък… Нали вие сам ми предлагахте тази комбинация… Впрочем участъкът и без това е мой.

Левият мустак на лейтенанта увисна надолу, десният щръкна нагоре, нахалните очи се отваряха все по-широко и по-широко:

— Какво искате да кажете с това, уважаеми господине? Господа, няма ли лекар между вас?

Вместо лекар влезе, като мърдаше рамене, висок старец с раздвоена бяла брада; изопнатият му корем е покрит цял със златни верижки и дрънкулки.

— Добър вечер, добър вечер — със старчески безцветен глас поздравяваше той вървешком гостите.

Домакинята стана да го посрещне.

— Степан Степанович Буланов, търговски съветник. А това е моят нов приятел — сибирец… Господа, заповядайте в трапезарията.

Масата беше богато сервирана и отрупана с мезета и вина. На отделна, с огледална дъска масичка пускаше пара фасонлия самовар.

— Самоварче, мило мое — премрежи блажено очи Степан Степанович, търговецът. — Шуми, пръхти… Стопанке, а липов медец има ли за чаеца? Благодаря… Да, господа, обичам всичко руско, всичко самобитно… Та аз съм славянофил по убеждение… Аксаков, Самарин, Хомяков… Да, да, и ние сме чели нещичко на младини… Е, къде ще заповядате да седна? — Търговецът подхвана полите на сюртука си и седна до домакинята в креслото.

Иззвъня телефонът. Домакинята излезе и тозчас се върна.

— Прохор Петрович, търсят ви по телефона.

Телефонът е в спалнята. Тя затвори плътно вратата зад себе си и сложи оголените си ръце върху раменете на Прохор:

— Мили, скъпи, радост моя… Никой не те е търсил… Моля те, не играй на големи суми.

— Аз изобщо няма да играя.

— Няма ли? Защо? — И в прекрасните й очи се мярна тревога. Впрочем да, ти си прав. На теб не ти върви на карти. На теб ти върви на любов… — Тя се впи продължително като октопод в устните му и като оправяше вървешком косата си, излезе.

Чая наливаше камериерката. Лулу се кикотеше и дърдореше едновременно с трима от гостите, чукаше се, обръщаше чашка след чашка рябиновка, коняк, Мадейра. Търговецът си беше намазал една прясна краставичка с мед и хрускаше.

 

 

Дойдоха още две контета. Събраха се гости цяла трапеза. И сред тях с розова копринена рокля с изкуствени незабравки на лявото рамо — очарователната Наденка. Самия пристав го нямаше, беше заминал по работа.

Е, няма що, причината е уважителна, макар да е много жалко… И именникът Иля Петрович вдигна тост:

— За отечествения герой, знаменития Фьодор Степанович, господин самостоятелния пристав Амбреев и изобщо за руския либерализъм… Урра!

Отец Александър отсъствуваше, поради това дякон Ферапонт, без да жали слуха на присъствуващите, ревна „ура“ така, че всички възторжено се засмяха с глас.

Вечерята току-що почна. Пред всеки гост — менюто, напечатано в канцеларията на пишеща машина и с нарисувана от перото на Иля Петрович корона.

Първо блюдо — три вида баница: със зеле, с есетра и с яйца. Второ блюдо — пелмени ала Громов. Трето блюдо — диви патици по белгийски. Четвърто — някакво мешано от еленово, лосово и яребиче месо, под название „месен пломбир ала Иля Сохатих“. После идваха нишестета от къпини, боровинки и други плодове.

— Господа! Моля великодушно да бъда извинен — извика пийналият именник. — Сладоледът, както се полага в порядъчните къщи, теоретически не стана поради липса на сняг. Заповядайте на вечеря на Рождество Христово.

Дяконът подари на именника собствена изработка синджир за куче, Наденка — избродирана с мъниста кесия за тютюн „за спомен“, Нина Яковлевиа изпрати кожена чанта със сребърен монограм, увенчан с корона (господарката познаваше вкусовете на подчинения), в чантата поздравителна бележка: „Много се извинявам, че не мога лично да присъствувам, Верочка не е добре“, а в бележката — сто рубли. Ана Инокентиевна — три чифта топли, собственоръчно изплетени чорапи, а съпругата му — топъл пояс от заешка кожа. Иля Петрович нареди всички подаръци на видно място, в почетния кът под иконите.

Но най-важният подарък беше от присмехулника студент Образцов. Като знаеше, че Иля Петрович е страстен любител на всякакви чудатости, талантливият младеж тържествено поднесе на домакина една прастара кожена пара с надпис със старославянска плетеница: „О-враам адна капек“. Александър Иванович Образцов саморъчно бе изработил тази рядкост от парче ремък от стара хармоника, като го обряза с ножицата и по края го разръфа с чукче. Но това никак не му попречи да връчи с трогателна престореност подаръка на Иля Петрович Сохатих.

— Тази монета струва много пари. Датира от около седем хиляди години. От времето на библейския патриарх Авраам. Но на мен тя ми струва евтино, защото я откраднах от нумизматичния отдел на Ермитажа.

Иля Петрович отвори уста, просълзи се, три пъти целуна старата кожена дрипа, сетне развълнувания Саша Образцов каза:

— Господа! Ето подарък, достоен за именника…

Наскоро след тържеството шмекерията на студента Образцов стана широко известна. Огорченият Иля Сохатих получи сред познатите си прякора „О-враам“.

На алуминиевия тиган, който замества сребърния поднос, има куп поздравителни телеграми и писма от големи села, два уездни града и от Прохор Громов и Инокентий Филатич от Петербург.

В края на вечерята, когато в ниския таван удари първата тапа от евтиничкото „шумящо“, Иля Петрович ще надене пенснето върху вирнатия си нос и тържествено ще прочете тези приветствия в чест на своята собствена слава.

Ала за сведение на любезния читател и под най-голям секрет от Иля Петрович, и съвсем поверително авторът е длъжен да заяви, че всички тези приветствия бяха своевременно приготвени от самия Иля Петрович Сохатих върху най-различна по качество хартия и телеграфни бланки, задигнати на времето от един познат телеграфист. Доста се измъчи именникът над изискаността и остротата на стила на поздравите и над преписването им с лявата ръка от черновите, за да не бъде познат собственият му къдрав почерк.

Впрочем сред този боклук на суетата имаше истинско писмо, обляно със солени сълзи. Пишеше вдовицата Фьокла от село Медведево, дето бе прекарал своята първа младост Иля Петрович. И искаше в това писмо вдовицата Фьокла поне що-годе пари за извънбрачно родения от Иля Сохатих син Никанор. И заплашваше в това горчиво писмо Фьокла — в случай на отказ — със съд.

На тържествената трапеза това писмо, то се знае, не беше прочетено. Ала ние избързахме много напред, до края на вечерята е още далече — поднесена е само румената баница с яйца, — още не сме се запознали както трябва с гостите, не сме чули техните разговори, бръщолевене.

Присъствуваха двамата продавачи: Пиянов и Полупиянов (между впрочем и двамата големи трезвеници, и двамата с рижи брадички), още камериерката на Громови Настя с излязла от мода, но великолепна рокля на „господарка“. Тя се и държеше съответно, като господарка: на всичко се мусеше, всички критикуваше гласно, присвиваше устнички, режеше баницата, като виреше деликатно кутретата си, а когато съседът на Настя, дякон Ферапонт, без да иска, я погъделичка по ребрата, тя ахна, ритна под масата и рече:

— Пардон, моля ви се… Не разпростирайте своите чернокапски ръце…

Двамата великолепни жандарми Пряткин и Оглядкин седяха един до друг на тесния край на масата. Подобни на Диоскурите, те са копия един на друг, като двойници; рижите им мустаци еднакво са завити на колелца, сините мундири с акселбанти — нови-новенички. Иля Петрович се гордее с тяхното присъствие, но същевременно се и страхува малко от тях, та гледа да изказва най-патриотични мисли:

— Господа унтерофицери! Коректно или абстрактно ли ще бъде да вдигнем тост за драгоценното здраве на техни императорски величества?

— Напълно възможно. Урра!… Ура-ура!…

Между жандармите и камериерката Настя седи лакеят на мистър Кук, глуповатият дългокрак Иван. Той е с фрак и бели памучни ръкавици; те му пречат да яде, но той е решил да блести с цялата си парадност. Кокетничи с камериерката, личи, влюбен е в нея, услужва й, въздиша и върти очи под ниското си с хлътнали слепоочия чело.

— И това ми било вечеря… Това вечеря ли е? — мърмори той в тон със съседката си. — Ние с мистър Кук ще уредим такъв бал, че чак на дяволите ще прилошее…

— Моля, не се перчете — усмихна се чевръстата, черничка Настя. — Какво представлява вашият мистър Кук?… Мистър, мистър, а пък гол тича около къщата.

— Извинявам се, това е предвид на здравето.

— Виж, ние ще уредим у Громови бал, един път. Оле, не ми натискайте крака, да ви се не види!…

— А защо да не го натискам, като е под масата? Аз може би спя и ви виждам насън дори съвсем голичка.

— Ама че глупости!… Въображение. Мене дори самият Прохор Петрович само два пъти без нищо ме е виждал…

Гърбавият, смазан при сбиване нос на Иван моментално увисна.

— Как, в какъв смисъл без нищо?… — задиша той страшно и изтри носа си с ръкавицата.

— Ами че туй вече не е ваша работа. Хи-хи-хи!… Разбира се, ненадейно…

— Исплутатор! — И ревнивият пийнал Иван удари с юмрук в чинията.

Сред гостите правеха впечатление с цветущата си свежест още Стешенка и Груня, любовниците на Громов от втора категория. Едната по-възрастна, другата по-млада; едната по-пищна, другата по-слабичка; едната с бретон и къдрици, а другата с гладка прическа като монахиня. Двете седят една до друга и двете са приятелки, и двете простичко, без каквито и да е въздихания делят ласките на повелителя, и двете имат по една малка къщичка с ламаринен покрив, и двете гадаят на карти за кого Прохор Петрович прави още две абсолютно същите къщички. Наденка, любовницата на пристава, еднакво злобно мрази и двете. Когато се появиха тези девойки, тя веднага се нацупи и искаше да си отиде в къщи. Много усилия струваше на именника да я предума, именникът беше страстно влюбен и в Стешенка, и в Груня. Заради тази несподелена, но често гласно изразявана своя любов той всеки път получаваше от собствената си властна съпруга пердах; тогава къдрици му летяха като козина на биещи се котараци.

Гости бяха още: механикът на дъскорезницата, пощенският чиновник със съпругата си и трите си деца, едното от които кърмаче, десетникът Игнатиев и други.

Студентът Александър Иванович Образцов седеше до стокилограмовата Февроня Сидоровна, домакинята, окичена със златни брошки, обици, пръстени, часовник и гривни. Напук на мъжа си тя ухажваше настойчиво студента, а студентът нея:

— Хапнете си хайверец, набодете си на виличката гъбки… Домашно приготвени. Пийнете си от вишновката… Ах, отбивайте се у нас по-често…

— Благодаря ви… Да, геологията е нещо сложно. Както вече ви казах, петрографията е наука за камъните.

С младежки жар на познавач той й разказва за утаечните и магмени скали, за силурската и девонската система, за естеството на златото и все по-плътно се примъква до апетитната като наложена баница домакиня. Нищо неразбираща от геология, домакинята с женско упоение лови сладките звуци на неговия глас, зяпа го в устата и нарочно силно, за да чуе мъжът й, хвали своя млад съсед. Ала мъжът й е глух, не е любопитен, мъжът й води очна престрелка със Стешенка и Груня.

— Представете си златото… Та това е чудо! То е най-разпространеният по земното кълбо метал, но в малки дози. А знаете ли, че най-голямото парче самородно злато, което тежи шест пуда, е било намерено в Австралия? А знаете ли, на вас е нанизано толкова много от този скъпоценен метал, че върху вашите гърди би могло да се открие рудник…

— Ха-ха-ха!… Какъв сте вие наистина… Много красив… — и на ухо — искате ли да ви подаря едно пръстенче?

Гостите вече порядъчно си бяха пийнали, когато поднесоха в три супника горещи пелмени.

— Господа поздравители! — стана, почука с вилицата по чинията Иля Петрович и подпухналите му очички се отвориха широко. — Във всичките менюта, които лежат пред вас като у аристокрацията, аз нарекох пелмените ала Громов, в чест на моя дълбокоуважаван патрон Прохор Петрович.

— Исплутатор! — викна лакеят Иван. — Гледа голи наяве!… Моми!…

— Я си затваряй устата!… Опасно е — заканиха му се предупредително жандармите.

— Ние с Прохор Петрович взаимно се опознахме, когато той още беше прекрасен младеж без брадичка, при неговия татко, Пьотр Данилич, който, благодарим на бога, е в лудницата…

— Сплутатори!… — завика още по-силно лакеят.

— Мълчи, глупако! — тропна с крак пияният Иля Петрович. — По-напред се научи да произнасяш думата. Такова руско понятие няма, а има ек-спло… стой, стой!… ек-спла…

— Татори — подсказа студентът и пламнал от младежка страст, помилва под масата месестото коленце на разтрепераната с всичките си телеса ощастливена домакиня.

— Господа поздравители! Прохор Громов — това е охо-о! Това е мериканец руски поданик…

— Сплутатор! — скочи Иван и хвърли чинията си на пода. — Ние с мистър Кук ще му дадем да разбере… Трябва бунт да се дига! Бий! Чупи! — И той тресна в пода чинията на жандарма Пряткин.

Вдигна се врява. Жандармите се опитваха да запушат устата на Иван. Иван въртеше глава, крещеше:

— Стачкувайте, момчета!…

И изведнъж силен смях: хванал Иван за яката, дякон Ферапонт мълчаливо го пренесе с протегната ръка до изхода, изхвърли го навън, върна се, запокити парчетата от фрака към печката и пак така мълчалива седна.

В този момент в прозореца тресна камък и мръсна псувня на гъста вълна нахлу през строшеното стъкло. След миг като градушка се посипаха стъкла от удар на кол в рамката. Жените като бълхи наскачаха с писък от местата си.

 

 

През цялото лице на Прохор Петрович, от изкривените устни до мътните, безизразни очи премина тръпка.

— Вашата карта е бита…

Нейде там, в помраченото съзнание, се носеше лудо смехът на мадмоазел Лулу и трептеше дрънкането на пияния роял. Вълни тютюнев дим гъсто застилаха въздуха…

Прохор извади последните двадесет нови банкноти от по сто рубли, хвърли ги на масата и каза:

— Ва-банк!

И танцуващите двойки като кукли се носеха, въртяха се около игралната маса — кавалери, дами, валета, попове, аса, дами, дами… Толкова много жени!… Откъде се взеха? Лекокрилата Лулу танцуваше с едно конте. Тя цялата е във вихъра на страстта, лицето й по дължина се разцепи на две: едната половина буйно се смее, другата — е изкривена в страшен безмълвен вопъл. От тавана по диагонал направо към Прохор се движеха скръбните очи на Авдотя Фоминишна; те се усмихваха на всички и никому, те мигнаха с клепки, изчезнаха.

Срещу Прохор шумеше с нова колода карти запасният лейтенант с кръгла черна шапчица и сдържано, обаче ехидно се хилеше:

— Е? Вие благоволихте да кажете: ва-банк.

Сега Прохор прекрасно знаеше, че срещу него не е никакъв Чупринников, а ловко гримираният поручик Приперентиев.

— И така, ва-банк.

— Да, поручик.

— Не, запасен лейтенант, ако обичате…

— Приперентиев?

— Чуприников, Чуприников.

— Ах, да, извинете — рече Прохор през стиснати зъби. — Онзи мръсник Приперентиев често го бият по главата със свещник. Той е мошеник.

— Не зная, не зная.

— Дуня! Авдотя Фоминишна! — викна замаяният Прохор. — Да не приемаш онзи нахалник Приперентиев; той е мръсник, мошеник… Моховая, тридесет и две. Ако го срещна — ще го убия… Издържа го хазайката му, немкинята Амалия Карловна…

И всички се засмяха.

— Мили сибирецо — като звук на виолончело прозвуча мекият глас на Авдотя Фоминишна и бялата й ръка легна на рамото му, — край на играта.

— Вашата карта е бита!

Прохор стана или не стана — не знае. Прохор се движеше из стаята, усещаше тялото си, силно почукваше с токове по пода, плуваше или танцуваше — не разбира, мисълта липсваше, разумът е отслабнал, чекова книжка, чекове, валета, дами, попове, ръката пише твърдо, масата е твърда, четириъгълна, на кутрето брилянт, в ушите мазно като змийчета се вмъкват звучащите с нули цифри.

— Благодаря ви. Е?

— Ва-банк!…

Нощ. Часовникът удари сто пъти. И гръмна топ — тапа в тавана.

— За процъфтяването на Сибир! За моето находище там, в тайгата — гнилозъбо се кискат мустаците с черната шапчица.

— Лъжете се, мръсници! Не можете ме отрови…

Часовник удари сто и двадесет пъти. Гръмна втори топ.

 

 

Пропя петел. Пролая срещу вятъра кученце. Нощ. Като минаваше покрай къщата на Наденка, дякон Ферапонт напълни догоре дробовете си с черната като смола тъмнина и страшно изрева като мечка. Вързаният за един кол ездитен кон на стражаря се изправи на задните си крака, изпръхтя и като изскубна кола, се понесе с него, подхвърляйки задница, към сънната тайга.