Вячеслав Шишков
Угрюм река (70)

2

— А не желаете ли, мадам, да се разходите?

— Защо не… С вас винаги ми е приятно. Вие сте вечно зает, човек не може да се добере до вас.

С бяла домашна роба, изцапана с прясна пръст, Нина чоплеше нещо в градината.

— Какво? Селекционни опити, хибриди, американски фокуси? — приседна до нея на пейката Андрей Андреевич Протасов.

— Да. Вижте какъв чуден кактус… Съвсем без бодли. Чудо ли е това, или не? Къде сте виждали кактуси без бодли?… Кажете, а?

— А каква е разликата — с бодли ли е този боклук или без бодли? Трева — не е човек.

— Първо, това не е трева. И, второ…

— И, второ, много съжалявам, че у вас, във вашия характер няма нито един бодил. А не би било лошо…

— Защо?

— Поне за това — силно, до кръв да бодете. Например… Кого ли? Ами вашият съпруг например… Извинете ме… Заради неговата безпринципност… Заради неговата, бих казал… вие сама знаете за какво…

Нина се изправи, хвърли желязната лопатка и старите й работни обуща разтвориха носове встрани.

— Но как, как?! — разпалено, с болка извика тя. — Ах, да беше кактус, жасмин, ябълка!… Тогава би могъл да се присади, да се облагороди… Но за съжаление той е човек. И при това какъв: камък, стомана!

— Вие ме питате — как? Хм. — Протасов се усмихна и зачовърка смутено земята с бастунчето си. — Важно е във вашето съзнание да узрее мисълта да противопоставяте на силата сила, на убежденията контраубеждения. А как именно — тоест въпросът за тактиката?… Хм… Извинете, аз нямам право да се намесвам в това… Тук някак сама трябва да се справите, с вашия ум и сърце.

Погледите им се срещнаха и бързо се разминаха. Нина каза с въздишка:

— Елате да ви покажа моите успехи.

Тръгнаха по пътечката. Инженер Протасов вяло и отпуснато, Нина — със стегната, бърза стъпка. Подминаха две гипсови статуи на Аполон и Венера с отчупени носове, заобиколиха издигащата се на едно хълмче китайска, обвита с дива лоза беседка и се озоваха в голяма овощна градина, оградена с висок стобор и с кула за пазача. Дълги, равни лехи, засадени с малини и къпини, и редици млади плодни дръвчета.

— Де се е видяло в нашия студен край да растат ябълки, вишни, сливи?… Ето ги! Откъснете си, опитайте ги. А ето ви малина колкото орех, ето ви узряваща къпина. Специален сорт. Много, много съм благодарна на мистър Кук.

— Всъщност не на него, а на Лютър Бърбенк. Така е, струва ми се?

— Да, главно, разбира се, и на него — на този знахар, на този „стихиен дарвинист“, както го наричат в Америка. Но ако не беше мистър Кук, аз нямаше и да подозирам за съществуването на Бърбенк.

Наистина мистър Кук, безнадеждно влюбен в Нина, като забеляза в нея склонност към градинарство, още преди три години изписа от Америка и подари за именния й ден едно великолепно дванадесеттомно издание „Лютър Бърбенк, неговите методи и открития“, с хиляда и петстотин цветни, художествено изпълнени таблици, осветляващи етапите от живота на този гениален ботаник-самоук от Калифорния.

Инженер Протасов знаеше за подаръка и с интерес разглеждаше това съчинение, но той не можеше да подозира, че наскоро след поднасянето на подаръка мистър Кук при заплаха, че ще се самоубие, изпроси от Нина една вечерна среща. Тайната, неприятна за Нина среща се състоя в кедровата горичка, недалеч от кулата „Отваряй си очите“. В чистото небе плуваше младият сърп на месеца, прохладният въздух миришеше на смола. Мистър Кук целуна ръка на Нина, падна на колене пред нея и заплака. Треска тресеше Нина. От страшното вълнение мистър Кук забрави всички руски думи и като навеждаше високото си чело към нейните изпрашени пантофки, ломотеше нещо несвързано на непонятен за Нина език. Нина повдигна нещастника, държеше изстиналите му ръце в своите горещи ръце и му каза:

— Мили Алберт Хенрихович, скъпи! Аз ценя вашите чувства към мен. Ще ви уважавам, ще ви обичам като чудесен човек. Но не повече.

— О, да! О, да? Не извръщай врат към чужд креват!… — закрещя в изстъпление мистър Кук, отскочи внезапно, извади от джоба си револвер и решително го насочи към слепоочието си. Нина с писък се хвърли към него. Той хукна да бяга и както тичаше, даде два изстрела с револвера във въздуха, нагоре. Изведнъж наблизо се раздаде изплашен женски вик.

— Помощ, помощ! Хора-а! — и между дръвчетата се замяркаха пищните волани на роклята на вездесъщата Наденка, която тичаше към кулата „Отваряй си очите“.

Естествено инженер Протасов не знаеше нищо за това странно произшествие. Щеше да го забрави и Нина, ако не беше шантажистката Наденка. Като умилкващо се котенце тя идва от време на време у Громови, получава от домакинята ту обици, ту пръстенче, ту кадифе за рокля и винаги казва на сбогуване:

— Повече няма да ви безпокоя.

А мистър Кук, ако притежаваше дара на ясновидец, може би нямаше да стреля с револвера си напразно нагоре, може би щеше да успее да приведе в изпълнение своята закана. Той не можеше да предполага, че обектът на неговите неудачни въжделения — Нина — отдавна таи в сърцето си любов към щастливия Протасов. Ала това чувство, полузаконно, но трайно, бе натикано от Нина в най-затулените кътчета на душата й, забулено с гъстата мъгла на вътрешните противоречия между разума и сърцето, притиснато под тежкия камък на горчивите размисли над това, какво ще каже „обществото“. С една дума, това чувство беше странно, страшно и тайнствено дори за самата Нина. Затова никак не е чудно, че не само наивният в житейските тънкости мистър Кук, но и самият сериозен, внимателен Протасов не можа и да предположи за онова, което се таи в сърцето на винаги така строгата към себе си, пуритански настроена домакиня. А между това и самият Андрей Андреевич Протасов беше леко отровен от същата онази дивна отрова, както и мистър Кук. Но принципите… Преди всичко принципът, целеустремеността — същите онези идеи, в чиято сфера той съществуваше, и скован от по-други, отколкото у Нина настроения, той поставяше тези пленили го идеи по-високо от всякаква любов.

Така съществуваше скритият до известно време таен лабиринт на връзки от сърце към сърце, от ум към ум. А над всичко стоеше самият живот с неговите неотменими закони, които не може да прескочи нито един жив човек.

— Да, да… Прекрасни ябълки!… А сливите са още по-вкусни — мляскаше апетитно и говореше Протасов. — Какво пък… Нова положителна ваша черта… Изобщо вие…

— Какво?

Инженер Протасов избърса с кърпата ръцете си, избърса бръснатата си строга уста и безстрастно погледна през пенснето в големите, втренчени очи на Нина.

— Вие бихте могли да бъдете чистопробно злато, но имате още твърде много лигатура.

За миг очите на Нина светнаха радостно и отново станаха тъжни.

— Лигатура ли? Тоест онова, което трябва да се изгори? Например?

— Да изгорите онова, което ви пречи да бъдете истински човек. Да изгорите детската вяра в неизповедимата съдба, във всичко свръхестествено, трансцендентно…

— Да изгоня отец Александър, да превърна църквата в клуб, завинаги да ограбя душата си… Така ли? Благодаря ви!

— Вашият интелект, няма да кажа душа, ни най-малко няма да бъде ограбен. Напротив, ще се обогати…

— С какво?

— Със свобода на мирогледа. Ще се издигнете на нисшата степен на човека. Няма да подчинявате своето „аз“ на измислени от хората фетиши, глупави фатаморгани, ще се издигнете над всичко това. Защото истината винаги е конкретна. Устремите на вашия разум ще разбият оковите, целта на вашия живот ще се приближи до вас, ще стане реална, изпълнима, вие на драго сърце ще забравите себе си и на драго сърце ще отдадете своите сили на хората, на човешкия колектив, на обществото.

— Приятелю мой! — пламенно, но сдържайки нарастващото си раздразнение, възкликна Нина. — Нима мислите, че аз, християнката, не работя за обществото? Моята вяра ме зове, подтиква ме, заповядва ми да бъда сред унижените и оскърбените. И доколкото ми позволяват силите — аз съм с тях. А що се отнася до фетишизма — аз си имам мой фетиш, вие — ваш.

— Моят е народът.

— Моят също.

— Вие имате мъж, семейство, охолен живот. Трудно ви е през богатствата да наблюдавате мизерията, горчивината у експлоатираните.

— Вие искате да се откажа от семейството си, от мъжа, от богатството? Твърде много искате от мен, Протасов.

— Ако не се лъжа, вашият Христос изисква от вас тъкмо това, от което вие не можете да се откажете. Значи, или неговият глас е слаб, или вие сте слаба.

Те отдавна бяха напуснали градината и вървяха покрай селището към покрайнините му. Смутената Нина гледаше в земята. В душата си инженер Протасов смяташе смисъла на своите думи за голяма нетактичност и се упрекваше, че беше този всъщност празен, неприятен разговор.

Минаваха покрай една барака за семейни работници. Четири реда греди над земята и на около два метра в земята. Пред вратата — тълпа играещи дечурлига с подути кореми.

— Никога не съм идвала тук — рече Нина. — Страхувам се от тези хора; всички златотърсачи са пияници и скандалджии.

— Любовта към цветята и изобщо към природата извежда човек извън границите на неговия свят. Ето сега ние с вас сме в друг свят, който не прилича на нашия. Да бяхме надникнали, а? — предпазливо се усмихна инженер Протасов.

И като се спуснаха по кривите стъпала, те влязоха в полуподземното обиталище. След светлия ден в бараката бе като в гробница: тъмно. Развален, пропит с многогодишен смрад въздух шибна Нина. Тя затисна с напарфюмирана кърпичка носа си и се огледа. Два метра в земята, гроб. През мъничките прозорчета едва се процежда мъждукаща светлина. Покрай пръстените стени — нарове. По наровете хора: кой спи в почивния си ден, кой кърпи вехториите си, кой съблечен чука въшки. Мъже, жени, дечурлига. Шум, хармоника, плюване, караница, песен. Люлки, цедили, две руски печки, чебъри с помия, кучета, котки, невъобразима мръсотия и теснотия.

— Приятели! — рече Нина високо. — Защо не отворите прозорците? У вас вони непоносимо. Това е страшно вредно…

— Ах, вредно ли?! — извикаха гласове от три места. — Ти коя си?

— Това е господарката, господарката — зашушукаха предупредително из бараката и шумът почна да стихва.

— Ах, господарката? Нина Яковлевна? Добре! Сядай на това, на което стоиш. Васкородие, седни и ти. Срамотно е у нас. Теснотия… Въшки. Да не хванете някоя въшка. Много зли са, хапливи… В оня ъгъл ей там умира един старец. А туканка тая жена ще ражда сега, мъчи се. Дванадесет души са болни, простинали са, постоянно са във водата, а Громов не дава кундури. Ненаситен човек!… Па ти, господарке, прощавай. Ти не си като него, ти разбираш. Съжаляваш ни нас, грешните…

Говореха едновременно десетина души. Ушите на Нина горяха. Не знаеше как и какво да отговори.

— Ей на̀, виждаш: мрем! — израсна пред Нина един пиян, с превръзка на главата брадат мъж, със зачервени болни клепачи. — Мрем, загиваме! Ти можеш ли да обърнеш нашия живот с главата нагоре, та да живеем човешки? Не можеш? Хайде тогава, омитай се по дяволите.

— Яшка! Глупако! Какво дрънкаш?! — нахвърлиха се отгоре му.

Присвитите очи на Протасов светнаха.

— Слушай, приятелю… Дръж се човешки… — каза той.

— Здрасти, господарю… Не те видях. Тъмно е. Ние, господарю, тебе те почитаме, самият ти си подчинен. А ония… — закрещя той, като размахваше един парцал. — Громови… Ех, те!…

— Стига! Яшка, глупако!… Млък! — отново се нахвърлиха върху него. — Няма да обиждаш Нина Яковлевна…

— Всички те са змийско гнездо… — И Яшка захвана да псува най-мръсно. Хванаха го, повлякоха го към ъгъла. — Аз казвам истината — мъчеше се да се изскубне той. — Десетниците ни мамят, кантората ни лъже, господарят ни глобява и с бой ни гощава. Къде е правдата? Къде е бог? Трепи ги тия ироди! Трепи пристава!

Тръпки полазиха Нина. Искаше й се да крещи и плаче. Протасов хапеше устни. Пръстени стени, пръстен, с рядка кал под. До масата, надувайки ципестото си гърло, пъхтеше голяма жаба. Едно момиченце припкаше подир бързо пълзящ черно-жълт смок, шибаше го с метла. Смокът се свиваше на колело, съскаше, плашеше момиченцето с безвредния си език.

— Палашка! Що мъчиш животината?… Чакай да видиш ти! — заканваше се една побеляла, с хлътнала уста бабичка.

В ъгъла, до възглавето на умиращия, една жена палеше восъчни свещи. В другия ъгъл родилката наддаде див вой.

По плесенясалите греди пълзяха вадички.

Брадатият Яшка се разбесня: обръщаше пейките, хвърляше чуждите сандъци с вещи. Натиснаха го като мечки също такива пияни и също така озверели като него мъже:

— Яшка, ти какво… Хайде, момчета, връзвай го!… Влачи го в килера…

Към общата врява прибавиха своя силен плач и цял куп дечурлига. Стенещата родилка започна да реве така страшно и непоносимо, че Нина изскочи навън със запушени уши и цяла разтреперана и жадно, като освободил се от бесилката човек, задиша чистия въздух.

— Сега да отидем в друга барака, при бекярите.

— Благодаря ви… Достатъчно.

 

 

„Прохор! Не получавам никакви писма от теб. До кантората си изпратил петдесет и две телеграми, а на мене — нито думичка. С какво да си обясня това? Мълчат и татко, и Груздев. Пиянствувате ли, какво правите? Вчера ходих с Андрей Андреевич в барака №21. Обстановката е по-лоша от каторжна. Тя буди справедлив упрек срещу господаря, който е докарал хората до положението на скотове, и нехубави чувства към същите тези хора-роби, които са способни да понесат такъв каторжнически живот и да търпят такъв жестокосърдечен господар като теб. Прощавай за острия тон. Но не мога повече. Заръчах на група секачи да приготвят материал за построяване на жилища, просторни и светли.

Пък ти не се сърди. От това няма да има загуба, а полза. В краен случай половината от разходите поемам аз. Не мога повече. Не искам да участвувам в такова престъпно отношение към човешкия живот. Не се сърди, а ме разбери и като ме разбереш, прости ми.

Нина“

След единадесет дни, в отговор на писмото, се получиха две телеграми. Едната до инженер Протасов:

„Секачите да продължават да приготвят трупи за сплавяне. Да не се строят никакви бараки. Не допускайте никакви странични вмешателства във ваши разпореждания. Громов.“

Другата до Нина Яковлевна:

„Живи, здрави сме. Занимавай се с дъщерята и ябълките. Вайканията задръж за себе си. Тонът на писмото е нов. Досещам се от кого е подсказан. Като се върна, ще поговорим. Довиждане. Прохор.“

А наскоро след тези телеграми бяха получени от Инокентий Филатич на дванадесет адреса на местни първенци дванадесет броя от „Биржевка“.

Всички се смяха много. А Ана Инокентиевна ходи цяла седмица с подпухнали от плач очи.