Вячеслав Шишков
Угрюм река (69)

1

В Петербург Прохор Петрович можа да свърши много работи. Ходи в грамадния машиностроителен завод, дето по одобрени от Протасов чертежи поръча за своята електроцентрала турбина от пет хиляди киловата, ходи в минния департамент, за да се посъветва за изписване от Америка на драга за златните находища. Най-после намери поручик Приперентиев, на когото беше преминал по наследство от брат му златоносният, ограден в тайгата участък.

Поручик Приперентиев живееше в две стаи на Моховая, у една немкиня; влизаше се през кухнята. Мърлявият, със сънливо лице ординарец, който чоплеше носа си, не разбра веднага какво иска посетителят от него. Прохор му даде две рубли — ординарецът мигновено проумя и хукна да доложи на господаря си.

Поручикът прие Прохор в задимена, вмирисана на кисело стая. Имаше подпухнало лице, черни мустаци, шкембе и плешивина не според чина. И поручикът не разбра веднага целта на визитата на Прохор и най-сетне, като си изясни някои неща, рече:

— Ни-ко-га… Аз подавам оставка. Впрочем… по дяволите!… Какво пък… Май че имам водянка, май че имам разширено сърце… С една дума, разбирате ли? Да. Подавам оставка и сам отивам в тайгата, в находището…

За Прохор беше очевидно, че поручикът е слисан от неговото появяване, че поручикът отдавна е забравил находището и сега нарочно мънка и измисля разни глупости.

— За експлоатирането на участъка е нужен голям капитал. Вие имате ли го? — постави му ребром въпроса Прохор.

Поручик Приперентиев се хвана за челото, дръпна се назад и седна.

— Моля, да поседнем. По отношение на капиталите — как да ви кажа?… И да, и не… Впрочем по-скоро — да. Ще се женя… Годеницата ми има прилично състояние… Сидоренко! Кафе…

Поручикът свъси вежди, нацупи устни и с независим вид почна да пълни лулата си.

— Впрочем… Знаете ли какво? Пийте си кафето. Пура искате ли? Впрочем… пури нямам… Това магаре, ординарецът. Пфу!… Знаете ли какво? Я елате довечера у дома да изиграем един банчок^[1]. В щастието вярвате ли, в звездата? Аха! Можете да спечелите участъка на карти. Аз го оценявам на сто хиляди.

— Бих могъл да ви предложа хиляда…

— Какво? Как?! — поручикът облещи хитрите си, малко нахални очи и се просълзи.

— Хиляда — рече хладнокръвно Прохор, като отмести настрана чашката с кафето. — Всъщност вие сте загубили всички права върху него… Не е експлоатиран около двадесет години, минала е давност. Но не ми се почват разправии в департамента за арендуване, бих желал да се разберем двамата… От ръка в ръка…

— Впрочем… Кой участък? За какъв участък благоволявате да говорите?

— Как — за какъв? Ами че в тайгата, златоносния…

— Аха, за него! — развика се басово поручикът и завъртя глава. — Седемдесет и пет хиляди… Ха-ха… Ами че на мене ми даваха за него миналата година двеста хиляди… Ама аз имах пари и не се заинтересувах…

— Кой ви е давал?

— Златопромишленикът Пупков, Пьотр Семьонович.

— Няма такъв…

— Нещо подобно, разбирате ли: Пупков, Носков, Хвостов… Знаете, един такъв с брадичка. И така, седемдесет и пет хиляди…

— Хиляда…

— Не обичам шегите. Впрочем ще се посъветвам с някои и други хора. Обадете се утре на тридесет и девет шестдесет и четири. Адио… Трябва да вървя в полка… Ей, Сидоренко!…

Прохор, разбира се, не се обади по телефона и не се видя повече с поручика. А Яков Назарич, след като почерпи Сидоренко в кръчмата с водка, бира и пържени яйца с шунка, научи от него каквото му беше нужно. Господарят е прахосник, комарджия, пияница, понякога има много пари, но в повечето случаи кара с дребни парични заеми: ту от хазайката Емилия Карловна, ту от нещастния ординарец Сидоренко. Преди известно време господарят лежал в казармения арест, неотдавна комарджии били господаря със свещник по главата, а на другия ден господарят пребил от бой съвсем невинния ординарец. Можел да се оплаче на началството, но от него да мине.

Като разказваше тези неща, пийналият Сидоренко горчиво плачеше.

И точно в дванадесет Прохор Петрович беше в приемната на помощник-министъра. С нов фрак, с цилиндър в ръка, леко напудрен, с мустаци и брадичка, докарани в „културен вид“, той стоеше в приемната и се любуваше на себе си в широкото огледало над мраморната камина.

— Негово превъзходителство ви очаква.

С високо вдигната глава Прохор влезе в просторния, постлан с малинов килим кабинет. Седналото зад черната дъбова маса румено старче, с цивилен сюртук, с ордена „Владимир“ на шията, му посочи кресло. Прохор се поклони, седна. Старчето го стрелна с опитно око, подръпна боядисаната си брадичка и свали очилата си.

— Приех ви веднага, защото зная кой сте. Говорете.

Прохор изложи работата устно и подаде докладна записка.

— Аха — рече старчето и меко се усмихна. — Добре, добре… Наминете след два-три дни… Впрочем след една седмица. Нали не бързате? И така, след една седмица, точно в четири часа… — И той си отбеляза в календара.

Прохор стана. Старецът му протегна суха, покрита с рижи косъмчета ръка. Прохор каза:

— Мога ли да се надявам, ваше превъзходителство, че молбата ми ще бъде удовлетворена?

— Хм… Затруднен съм да отговоря веднага. Работата е доста неясна. Знаете, тези военни. Този ваш, как го казахте… Запиралски…

— Приперентиев, ваше превъзходителство.

— Да, да… Приперентиев… Тъй… — Руменото старче се усмихна широко, като показа равни, блестящи като бисер изкуствени зъби. — Ще предам вашата докладна на старши юрисконсулта за мнение, той е вещ по тия работи. Да се надяваме, млади човече. Да се надяваме.

Точно след една седмица, в четири часа, Прохор отново беше при помощник-министъра. Този път старецът беше с вицмундир, със звезда, поради това при срещата се държеше с подобаваща важност.

— Заповядайте. Ах, да. Седнете — каза сухо и надменно той. — Вие, струва ми се… Вие, струва ми се… По повод…

— По повод прехвърлянето на златоносния участък от поручик Приперентиев на мен, ваше превъзходителство.

— Да, да… Прекрасно си спомням. Толкова работа, толкова грижи. Безкрайни заседания, комитети, съвещания… Можеш да полудееш… — Той произнесе това на един дъх, като се мръщеше страдалчески и тръскаше глава. — По вашата работа, уважаеми господине, се правят някои справки. Тук в столицата подобни работи се вършат твърде, твърде бавно… Море от книжа, море от доклади… Загиваме, загиваме! Елате след седмица. Но, предупреждавам ви: не си правете розови илюзии — поручик Приперентиев е подал насрещна молба… А вие голямо предприятие ли имате там, във вашия край?

— Според нашите места — солидно…

— Оборотен капитал?

— Десетина-дванадесет милиона, ваше превъзходителство.

Сановникът изведнъж вдигна рамене, проточи шия и бързо обърна лице към Прохор, който седеше отляво.

— О! — възкликна насърчително той и цялото му величие се стопи. — Похвално. Много, мно-ого похвално, уважаеми господине. И така… — Той стана бързо и угоднически стисна ръката на Прохор.

Представителният, цял в златни ширити портиер запита Прохор, докато държеше палтото му!

— Как вървят, ваша милост, работите, осмелявам се да се поинтересувам?

— Лошо — изръмжа Прохор и си спомни някогашния съвет на Инокентий Филатич: „Портиерът ще те научи или лакеят, дръж се за него.“ Широкобрадият, побелял портиер, който с везаната си ливрея приличаше на поп спатия, преценяваше с опитно око какви капитали има господинът. Прохор му пъхна двадесет и пет рублева банкнота и тръгна бавно към изхода. Портиерът го изпревари, отвори му вратата и като му се покланяше ниско, замърмори:

— Премного, премного съм ви благодарен, ваша милост. И… позволете да ви кажа… В чакалнята е неудобничко, народ. Един съвет от мен, в случай че не върви или има някакво забавяне, действувайте чрез женската, с извинение, част… Тоест… Вие сами отлично разбирате: любовен блезир, благородни амури. Да… Например така. Например негово превъзходителство е акредитиран у мадам Замойска.

— Графинята?! — изуми се Прохор и сърцето му се сви. Пред очите му бързо се мярнаха: Нижни Новгород, панаирът, зеленият склон на крепостта, шайката крадци. — Замойска? Графинята?

— Почти. Баронеса е… И благоволете да си запишете нейното адресче.

 

 

През това време Инокентий Филатич доизлежаваше затвора си. Без него Прохор скучаеше. Яков Назарич потъна изцяло в работата си, него за греховни дела не го закачай. А оня весел старичок е фантазьор, с него току-виж направили заедно някое леко безобразие. Да, жалко… И кой го караше, дяволът беззъб, на порядъчните хора носовете да хапе…

Сутринта почукаха на вратата на стаята. Влезе един дългун с униформа от ведомството на затворите. Бича, изкривена мутра. Не се разбра усмихна ли се, или се намръщи да кихне и подаде един розов плик с мазни петна:

— Писмо! От прочутия сибирски златопромишленик Инокентий Филатич Груздев и синове.

— Той има дъщеря вдовица. Пък и няма такъв златопромишленик. Какво иска?

— Благоволете да прочетете.

„Мили Прошенка. Прости за бога. Твоите парички — двете хиляди и половина, пропихме в затвора всички заедно. Инак — скука. Краката ми отекоха и лицето ми отече, ама чуждите хора все пак познавам, не ги бъркам. В петък донеси, моля те, някакви дрехи по мой ръст и ботуши. И каква да е фуражчица. А моето всичко е пропито, някое откраднаха, седя с рестански дрехи, въшки ме ядат“.

— Какво, в петък излиза? — запита Прохор, като предаваше писмото на Яков Назарич.

— Тъй вярно… — рече дългунът, застанал мирно и придържайки с ръка шапката си.

— Весел старец, а?

— Много дори… Че то и помощник-началникът на затвора, дето е помощник-началник, и той се напива като пън всеки божи ден по два пъти. И надзирателите пият, и цялата килия пие.

Прохор му даде три рубли и го освободи. Яков Назарич се смееше високо.

В деня, когато старецът излезе от затвора, във вечерния вестник „Биржевка“^[2] беше напечатан клюкарският фейлетон „Веселият затвор“. Описвайки талантливо пиянската вакханалия в един от петербургските затвори, авторът на фейлетона искаше незабавно разследване на тази нечувана работа и назидателно наказание на виновните, начело с началника на затвора и героя на „всемирното пиянство“ сибиреца И. Ф. Груздев, хвърлен в тъмницата, задето беше ухапал носа на главния кондуктор Храпов.

Освободеният Инокентий Филатич закупи около сто екземпляра от вестника и ги разпрати на всички познати със залепен под фейлетона надпис: „За спомен от Петербург“.

Инокентий Филатич се чувствуваше на седмото небе. Той ходеше из Питер с вид на световно известен герой, усмихваше се на всички, заглеждаше ги в очите, сякаш искаше да каже: „Четохте ли? Инокентий Груздев — това съм аз“.