Вячеслав Шишков
Угрюм река (66)

10

Там се изнасят лекции, тук се върши работа. За цял ден изминаха едва около четирийсет и пет версти. Издялкваха широки белези по дърветата, за да не забравят пътя. Облаци червеникави комари преследваха групата. Хората си бяха сложили натопени в катран мрежи и си вееха със снопчета от клонки. Тясната пътека, препречена ту от паднали дънери, ту от огромни, обрасли с мъх камъни, често се губеше. По тези пътеки, където бродят само диви зверове, властелинът на тайгата — мечката, причаква плячката си. Тича по пътеката елен или дива коза, внезапно — прас! — пречупва им гръбнака, разпаря им търбуха. Впрочем не ги изяжда веднага: старата мечка-стръвница е голям гастроном: оставя убития дивеч да се повмирише. Но се случва и друго: мечката дебне жертвата си, а стрелецът тунгус се цели право в сърцето й.

Привечер по здрач хората стигнаха до огромна права просека, широка близо една верста.

— Туй се казва работа! — изумено възкликна Прохор, като се огледа. — Чисто изпипана!…

Преди петдесетина години бесен ураган се бе спуснал от скалистия връх и само за миг си бе прокарал широк път. Старите дебели дървета и дори гъвкавите фиданки веднага бяха налягали като трева с върхарите в обратна на скалистия връх посока, към запад, и бяха образували непроходим ветровал. Ако някой горски пожар не го превърне в дим и пепел, той има да гние тук до второто пришествие.

Пренощуваха. Огън, прохлада и мъгла. Вървяха още едно денонощие.

На третата заран стигнаха до широка падина, до стария талвег на протичала някога оттук река.

— Я, че то баш до същото място стигнахме, Прохор Петрович — обади се Шкворен, — ей я на и рекичката. Онзи път хищниците тъкмо на нея работеха… Още малко и белязаните стълбове ще намерим.

— От туй място по-хубаво няма — отговори вместо Прохор седемдесетгодишният Нил и бялото петно на окото му блесна през мрежата. Той е бивш златотърсач, сега десетник в Громовите мини. Опитен е в златотърсаческата работа, за него разправят: „Дядо Нил вижда на два метра под земята“.

Всички изглеждаха оживени и бодри: наистина местността вдъхваше надежди. Конете също пръхтяха весело.

Светлокосият, цял покрит с лунички студент Образцов придаде на лицето си умен, угрижен израз и подкара коня по ръба на падината. В тая огромна падина, отляво и отдясно, се врязваха дълбоки дерета, бивши долини на пресъхнали рекички и ручеи. Откъм североизток се спущаха оголените скали на една каменна верига. Целият талвег на падината и дъната на деретата са покрити с едри валчести камъни. Канарите и скалите са прошарени от кварцове. Еднообразните едрозърнести гранити горе се сменяха в подножието от шисти и други, съпътствуващи златото скали.

Образцов подвикваше на мързеливата кранта и сияеше. Дядо Нил цъкаше доволно с уста.

— Ей тук направи шурф — посъветва той Прохор.

Лопатите, кирките и ломовете се врязаха в гръдта на земята. Двуметровият квадратен шурф ставаше все по-дълбок и по-дълбок. Малко по-настрана дюлгерите сечаха от падналите дървета подпори, с тях ще укрепват отвесните стени на шурфа. Друга група, на една верста от тая, срещу устието на падината, копаеше друг шурф.

За Прохор нямаше работа, той си подсвиркваше, фотографираше с кодака работещите и зорко наблюдаваше изкопчиите. Минаха близо три часа напрегнат, изнурителен труд. Изведнъж Филка Шкворен, който пъргаво работеше с още трима изкопчии в първия шурф, погледна Прохор Петрович, извика, падна по корем и със страшни стонове започна да се гърчи:

— Ох, дойде ми смъртта! Умирам… Братлета. Викайте по-скоро доктора!… — Той целият се мяташе, хъркаше, очите му се извръщаха нагоре.

Изкопчиите изскочиха от трапа. Прохор викна:

— Носков! Фелдшер! Къде се дяна, дявол да го вземе?… Момчета, вода!

И всички заедно с Прохор хукнаха. Останалият сам Филка Шкворен се разпищя още по-ужасно, но лицето му се усмихваше. Той застана на четири крака и измъкна изпод корема си един натикан в земята къс самородно злато, тежък близо килограм, който излъчваше мътна, жълтеникава светлина. Филка от радост изцвили като кон, скри находката в пазвата си и когато фелдшерът дотърча с хората, скитникът седеше със затворени очи на дъното на шурфа и охкаше провлечено, страдалчески. Плешивият, пъргав като маймуна фелдшер Носков започна да мери пулса на скитника. Прохор му подаде чашка коняк, Филка Шкворен го изпи жадно, плю, каза:

— Ох, жив да си!… Прохор Петров… Благодаря ти… Оная циганка ме повреди, дето ми даде да пия отрова. Нали помниш?… Припадъци, разбираш ли… Падам и петите ми започват да се извиват към тила.

От далечния шурф се развикаха работниците и студентът Образцов:

— Господарю! Господин Громов! Сега ще почнем промивката.

Като прескачаше повалените дървета и се хлъзваше по валчестите камъни, Прохор тръгна натам.

— Ей, момчета! — командуваше Образцов край горската рекичка. — Нагласете промивачката.

А в скалата, в кварцовата жила дълбаеха дупка. Там се разпореждаше десетникът по взривните работи Игнатиев, чевръст момък с черни цигански очи.

Прохор изглеждаше равнодушен към всичко. Той си подсвиркваше. Тръгна с пушката из гората. Все пак можа да намери два стълба от стария запазен периметър. Той правеше с ханджара си белези по дърветата, забиваше колчета, за да може после лесно да намери пътя по стълбовете.

В щурфовете се появи речен пясък. С носилки и кофи мъкнеха пробата към промивачката. Това беше скован от дъски отворен улей, дълъг два метра и широк към един аршин. Слага се на земята под лек наклон.

В горния край на промивачката е преградено двустенно сандъче. Тук се изсипва пробата и обилно се полива с вода. Водата размива земната маса, прелива през прага на сандъчето и на равномерна бавна струйка потича по дъното на улея, увличайки със себе си пясъка и глината.

— Разтривай, разтривай бучките! — подвикваше на работника дядо Нил и сам започна да подхваща със специалното гребло бучките глина, да ги изтегля към горния праг и да ги разтрива там. — Трябва само мътилка да тече… В бучката може да има злато… — поучаваше той.

А през това време непрекъснато носеха още и още пръст с кофи.

Водата в улея постепенно започна да се избистря. Значи, всичката глина беше станала на мътилка и изтекла.

— По-полека вади камъчетата от дъното — суетеше се плешивият Нил.

На дъното на промивачката, постлано с груба аба, покрай дървените напречни пластинки остава в края на краищата малко количество най-тежък пясък с черни шлихове, тоест ситни зрънца желязо и други плътни метали, включително и злато. Сега всичко е ясно и открито. Златните люспи — по-едри, по-дребни и съвсем мънички — за пръв път поглеждат с учудени очи света, чакат да видят какво ще правят с тях хората. Хората ги гледаха със затаен дъх. Те с тънки лопатки събираха тоя изключително ценен пясък, сушеха го и го претегляха точно.

На третия ден от разузнаването работата кипеше в десет шурфа. Златото беше малко, а и не струваше, беше, както се казва, „леко“, очакваният успех не идваше.

— Ей, чародей! — викаха работниците на стария Нил. — Хайде… Да ти видим късмета!

Дядото надушваше къде трябва да се копае, с него се съгласяваше и минният кондуктор Петропавловски, стар, опитен човек. Но студентът Образцов излагаше сложните си теории, сочеше с пръст в учебника, палеше се, крещеше, пръскаше на два метра наоколо слюнки и всеки път объркваше опитните кореняци.

Но старецът все пак се реши да му окаже съпротива:

— Копай тук! Аз съм късметлия. Златото през земята го виждам. Ей го!

За да проверят късмета на дядото, започнаха единайсети шурф, четири изоставиха. Работниците копаеха земята с удвоено усърдие, „чародеят“ няма да ги излъже, него и горският дух го слуша, значи — трябва да копаят! Гърбовете на работниците отмаляваха, пот заливаше очите им. Само Филка Шкворен клинчеше: имаше в джоба си повече от кило злато — чакаше го страшно пиене, кой като него.

— Работи, работи! — подканваха го другите.

А студентът Образцов с апломб разясняваше на златотърсачите:

— Науката казва, че златото се разпространява по златоносните долини не равномерно, а само на тясна ивица…

— На тясна, виж ти? Тю, да му се не види!… — поднасяха го работниците.

— Да, да! Можете да повярвате на науката. Недейте иронизира, моля ви се. А тая ивица невинаги е точно в средата на долината, тя върви ту към единия бряг, ту към другия.

— Върви ли? Ах дяволската!

— А в самата си ивица златото никога не е разпространено равномерно, то много често се струпва на гнезда или се разклонява. Най-едрото и най-богатото злато лежи обикновено на леглото на наноса, най-отдолу.

Прохор го попита:

— А защо става тъй?

Студентът Образцов веднага остаря с трийсет години, придаде си надут учен вид и се обърна с лице към господаря.

— Науката твърди… — започна той, като потупваше с длан по учебника, — науката твърди, че аномалиите в разпределението и разположението на златните наноси сочат вероятния им произход от редица многобройни и сложни разрушителни сили на природата, действували през различните геологически епохи…

Работниците зацвилиха подигравателно:

— Виж го само колко просто обяснява!… Младо, ама му сече пипето…

Не го разбра и Прохор:

— Цялата геология съм забравил, трябва да я попрегледам.

Каза това и пак тръгна с пушката към голите скали.

— А изобщо златотърсаческата работа е щастлива случайност… Нали тъй, дядо? — запита студентът Нил.

— А, не думай, момче младо. — И „чародеят“ отметна от лицето си просмуканата с катран мрежа и запали цигара. Запалиха и останалите. — Чуй какво разправят старите хора, дето знаят. Откъде се е взело златото по земята? Ето откъде. Веднъж дяволът откраднал златото на ангелите. Откраднал го, ама се уплашил, че ще тръгнат да го гонят, насипал златото в една торба и литнал във въздуха. А като летял над планините, закачил с торбата една скала, торбата се разпрала в ъгълчето, дупката ставала все по-широка и златото взело да се сипе по земята. А той лети ли, лети, не вижда. По едно време се досетил, започнал да стиска разпраното с лапа. Където е стискал здраво, там на земята няма злато, а където се е зазяпвал — там и земята се е наситила с него. Та такива ми ти работи, братле. Ти недей слуша твоята гилогия и твоята епоха. В книгите много лъжат. Важното е око да имаш, а където то не върши работа, с носа си надушвай.

— Много интересно — благодарно се усмихна студентът и си записа разказа на дядото.

Прохор се къпеше на една верста от изкопите. Той погледна с бинокъла си надолу по рекичката, която на това място беше широка и течеше направо. Видя пушек, хора. „Хищниците… Ония същите…“ — помисли си той и се смая от способността на Филка Шкворен да се ориентира в тайгата. Едно черно кученце се хвърли там във водата, започна да плува, да лае. Прохор няколко пъти гръмна натам с револвера си. Пак погледна с бинокъла. Не, всички са живи. Само си зарязаха работата, гледат към него. И кученцето гледа. Един е яхнал вран кон. Мерзавец! Конекрадец трябва да е. Шест души са. Впрочем нима това са хора, това е измет, всичките са дрипльовци, разбойници. Те са негови врагове. Дали да гръмне веднъж с пушката?

Междувременно десетникът Игнатиев дойде в лагера да вземе динамитни патрони и бикфордов шнур и пак се запъти към планината.

Скоро след това дядото се развика:

— Пясъкът се показа! Прекръстете се, момчета, и копайте по-предпазливо.

На промивачките непрекъснато промиваха.

Ето че край скалата екнаха експлозии. След като запалиха шнуровете, работниците се криеха там в пещерите. С трясък и грохот се сриваха камъните и откриваха слой кварц. Хората търсеха в камъка „щастлива жила“. Денят помръкваше. Взе да се захлажда. Сигурно щеше да падне слана.

— Речни камъни взеха да излизат! — пак се провикна дядото и скокливо, по младежки се затича към промивачката. Засега промивката даваше леко, люспесто злато — това беше лош знак. Но изведнъж под речните камъни откриха изключително богат пласт.

Резултатите от промивката са поразителни: на тон и половина проба се падаха сто и осемдесет — двеста грама скъпоценен метал.

— Момчета, погледнете! — и всички се втурваха от шурфовете към стария „чародей“.

На дъното на промивачката лежеше жълтомътна купчинка от златни флуторки и дребни късчета злато. Червендалестият, белобрад Нил приличаше на пиян: той беше готов да заиграе. Хората ликуваха: бяха изтръгнали златото от земните недра. Ясно беше, че и те щяха да намажат нещо.

О, ако можеше да си представи човек какво си мислеха в своето безмълвие тези древни златни люспи! Хората заслепено ликуваха: „Покорихме златото, каквото си искаме, това ще правим с него“. Златото им се присмиваше в отговор: „Аз покорих човека. Нека цял свят се преклони пред моето величие и ми служи“.

И светлият ден внезапно почервеня от кръв. Очите на златотърсачите са червени като на питомни зайци, кръвта оросяваше мозъците им на силни тласъци, ръцете им трепереха, краката се подкосяваха, сладко потръпваше цялата им душа. Златната треска друсаше работниците.

— Братлета! — едвам можа да си поеме дъх дядо Нил, големият „чародей“. — Тежко злато… Сполука!… Нали ви казвах… Викнете господаря. Молете се на бога, момчета!

— Господарю! Ей, господарю!…

Прохор бързо вървеше насам, уверено стъпвайки по бременната от край време със златна отрова земя.

— Да ти е честито златото, господарю! — Работниците смъкнаха калпаци, взеха да се кръстят, да се кланят ниско на Прохор Петрович.

— А на вас да ви е честита водката — хладнокръвно, но целият пламнал от вътрешен огън, каза Прохор.

— Урра! — И калпаците литнаха нагоре като черни птици. — Урра! Значи ще падне пиене, момчета.

Работата е привършена. Стига толкоз. И в кварцовите скали бе намерено жилно злато. Участъкът е златоносен. Всички са в празнично настроение.

Падна тъмна нощ. Комарите се изпокриха от студа. Всички смъкнаха мрежите си. Хората станаха хора. Устата се кривяха от благодушни усмивки, очите се присвиваха към буренцето с водката. Накладоха огън. Остър нож преряза гърлото на елена. Покорният елен трепна и падна. Левият му крак блъскаше с копито въздуха, сякаш се опитваше да ритне небитието. В очите му се показаха предсмъртни сълзи. Дядо Нил погледна колача с окървавения нож, спомни си нещо тежко и въздъхна. Разпраха търбуха на елена. Сега еленът лежеше кротко, като златото в земята.

В душата на Прохор има златни планини: те хем му тегнат, хем звучат, шепнат му вълшебни замъци. На човешката душа е тежко и радостно.

Всички изпиха по три чашки силна водка. Тежестта падна от сърцето на Прохор и се скри в мрака. Мракът наоколо се сгъстяваше, но пламъците на огромния огън се размятаха буйно, пърлеха го и го отпъждаха. Златотърсачите се изуха, вонещите им партенки съхнат на пръчки край огъня. И навсякъде на всички им се привижда злато. Връхчето на острия нос на дядо Нил и бялото петно на окото му хвърлят златни отблясъци. Водката в чашките е златна. На работниците им стана горещо. Някои си хвърлиха рубашките. Почернелите от слънцето тела под лъчите на огъня са като златни. И скоро в тъмното небе блесна златният пясък на Млечния път. А дядо Нил, димейки с луличката, започна да разказва своите истории за златото в тайгата.

— Туй се случи по мое време. Върна се един войник от войната, Пьотр Малишев, и заживя в тайгата, направи си къща край Ярое езеро. Беше есен. Един път Пьотр Малишев отишъл да бие патици на езерото. Плавало ято. Бум, бум. Ятото литнало и — към облаците. Две патици паднали. А третата литне и кацне, литне и кацне. „Ама че работа — мисли си Пьотр Малишев, — тая не може да съм я ранил; тая патица беше по-настрана, сачмите не може да са я пернали.“ И подгонил патицата. Убил я, извадил я на брега, а в гушата й намерил близо осемстотин грама злато, затуй силата на крилата й била намаляла. И се досетил Пьотр Малишев, че езерото и цялата земя наоколо са златни: патиците цялото лято били пасли тук, значи, пак тук трябва да са нагълтали златните зрънца. И закипяла работа. След три години Пьотр Малишев стана милионер. А на петата година предаде богу дух без покаяние: мечка го разкъса.

Еленовото месо в котлетата се свари. Чорбата беше станала гъста, с кехлибарена златна мазнина. Нагоре се вдигаше апетитна пара. Водката бълбука ли, бълбука в чашките. Мракът натежаваше, падаше върху огъня. Огънят беше престанал да пламти, имаше само жарава. Между въглените течаха и святкаха нажежени жълтици, стотици, хиляди, милиони. Прохор пресмяташе приказни печалби. Замислите му са големи и широки. Но наоколо е мрак, нийде не се вижда светлинка: черно е наоколо.

— Ванка! — командува големият „чародей“; той се е подмладил с десетки години, от руменото му старо лице са се изгубили бръчките, само окото му с бяло петно продължава да е мрачно и старо. — Ванка! Къде гледаш!… От огъня само жарава остана. Я го стъкни!

Дребничкият фелдшер Панфил Иванович Носков бързо се замая от водката. Той е само на трийсет и кусур, но е плешив, озлобен, жалък. Синичкото му подплатено с ваталин сетре е оплескано с глина и с какви ли не мръсотии, издутите му на коленете панталонки са се излъскали и са целите в кръпки. На един километър около него мирише на аптека. Той изпи още една чашка водка, която съвсем го зашемети, започна да се премята презглава като маймуна, да пее песни и да играе. После, кой знае защо, намаза рижавите си мустаци е катран. Всички се разсмяха, той заплака.

— Дяволи, дяволи, дяволи! — викаше Носков и се блещеше. — Аз може в живота си майка да не съм имал. Нито баща, нито майка! Аз съм подхвърлено дете. Дайте ми, дяволи, ей тоничко майка, дайте ми някакъв уют. Мъчително!… Мъчително е да се живее така… Плюя на вас, дяволи!…

Мокрите му от катрана мустаци трепереха, трепереше четинестата му брадичка, сълзите му се сипеха като градушка. Той кашляше, удряше се в гърдите, кихаше, секнеше се в нечия мръсна партенка.

— Мен от никого не ме е страх! От никого не ме е страх! Нито от Громов, нито от царя, нито от бога. Виж, от смъртта ме е страх, от бабичката с косата…

Бърбореше огънят. Чуваше се как конят на Прохор хрупа овес. Някъде бухал изкряска и се закикоти.

— Сега пък аз да ви разкажа една стория, братлета… Истинска случка — изхърка мълчаливият дангалак Филка Шкворен и опипа спотаилия се в джоба му къс злато. — Промъквам се аз веднъж през гъсталаците, насред тайгата. Тоест, истина ви казвам, куче не може да мине. Таквиз шубраци! И се натъкнах на две мъртви тела. Смрад като от мърша. Запуших си носа, приближих се. Една черна змия се стрелна откъм тях и се скри в гъсталака. Тръпки ме полазиха. Прекръстих се, премигнах един-два пъти, гледам; и двете мъртви тела са с лицата надолу, сякаш миришат земята. Главата на единия разцепена на две с брадва, другият има дупка на сляпото око — куршум го е целунал. Ехе! Ама туй бил Тришка Мокроус, с ей такива мустаци! Хищник беше. Имаха промито някъде към дванайсет кила злато с другия скитник, дето му беше разсечена главата. Бяха тръгнали двамата на път. Пред мен стана тая работа, и аз бях тъдява. Поразмислих — и всичко ми стана ясно, няма защо да ходя при врачка. Значи, станало е тъй. Изгубили са се, свършили са си храната, почнали са да гладуват, Мокроус имаше брадва, дошло му е наум да убие другаря си, докато спи, и хем да му вземе златото, хем да се наяде с месото му. Речено-сторено. Разцепил кратуната на приятеля си и тъкмо се наканил да го изкорми, един куршум го пернал ей тук! Измъкнал се е някой разбойник от гъсталака с пушката си, прибрал им е златото и си е отишъл. Тъй трябва да е станала работата. Златото е опасно — охо! — грях има в него.

— Нима и човешко месо ядат? — попита студентът. Той лежеше по корем и си записваше в бележника разказите за тайгата.

— Ядат, приятелю, ядат.

— И ти ли си ял?

— Кой, аз ли? — И огромният Филка Шкворен застана като крокодил, на четири лапи. — Случвало се е, ял съм. Човешкото месо е сладко като захар.

Всички плюха. Започнаха да си лягат. Шкворен рече:

— Правилно казват хората: „Злато да миеш — с глас да виеш“.

Огънят угасна, из тайгата се носи хъркане и е тъмно като в рог.

Из тъмата шетаха мърльовци. Мракът пращеше предпазливо, крадешката. Откъм голите скали, откъм падините хлуеше хладина като от гроб. А там, край рекичката, и съвсем наблизо се чува стон, шумолене, шепот, детски плач. Прохор дреме съвсем леко, само с едното око. „Трябва да си заредя пушката, трябва да си заредя пушката.“ Но го мързи да се помръдне. Пращенето се чува съвсем наблизо. Запръхтяха, затопуркаха подплашените коне. Прохор бързо стана. Тихо е. Натежалата му глава още е замаяна от дрямката. „Трябва да подклада огъня.“ Той хвърли цял наръч съчки. Боровите игли пламнаха веднага, огънят шумно разгърна мрака. Студентът Образцов изпищя насън. Филка Шкворен беше зинал с брадатата си уста и хъркаше юнашки. Изведнъж едно черно кученце делово обиколи заспалите, залая срещу Прохор и пак се изгуби. Първият камък тупна в огъня.

— Момчета! Ставайте! Ставайте! — развика се Прохор с животински страх в сърцето.

Хората наскачаха от местата си, пулеха невиждащи очи, олюляваха се, мъчеха се да се събудят.

Вторият камък перна фелдшера по темето. Спящият фелдшер скочи на крака, завъртя се като пумпал и падна като подкосен.

Третият камък удари Прохор по рамото.

— Момчета!

И от тъмното ги зашиба същинска градушка от камъни.

Работниците веднага се събудиха. Като луд рипна Филка Шкворен — беше го улучил един тежък камък. Пламъкът се разгоря, литна към небето, към мрака. И целият окъпан от пламъка, от тъмно в тъмно профуча един черен ездач.

— Туй беше горският дух. Бягай оттук, остави ни!… — разписка се дядо Нил и взе да се кръсти.

Черното кученце с червен мокър език, святкайки с очи като дяволче, се стрелна подир ездача.

„Ще ви изям, ще ви изям, ще ви изям!…“ — заканваше се то с човешки глас.

Черният безнос ездач, както препускаше, викна с гъгнив страшен глас, от който всички изтръпнаха:

— Махайте се! Ние сме много! Всички ви ще удушим! А ти, мръснико, друг път да не стреляш по хора! — после шибна Прохор с камшика си и мигом изчезна в мрака, сякаш се стопи.

Прохор бързо сложи патрони и изгърмя към мрака с двете цеви едновременно. Пращене на сухи клони, изплашено топуркане на много крака. Горската нощ дълго претъркулва ехото като пълна с кънтящ грохот бъчва.

Дядо Нил трепереше, кръстеше се и от страх беше затворил сляпото си око. Филка Шкворен се държеше за ударената ръка и псуваше. Студентът Образцов спеше като убит и продължаваше да скимти насън.

Прохор пак зареди пушката си. Злобата се разливаше като злъч по всичките му мускули. Непочувствуваният отначало удар с камшика сега пареше гърба му.

— Момчета, я да видим не са ли пострадали конете! — сърдито заповяда той.

Спънатите коне пасяха наблизо, на полянката. Доведоха ги досами огъня. Край мъртвия фелдшер се навърташе дядо Нил.

— Прохор Петров — каза с премалял глас Филка Шкворен, — я погледни, моля ти се, колко показва твоят будилник.

— Два и нещо.

— Охо! До съмнало остава бая време.

Покриха топлия труп с един брезент. От разцепената с острия камък глава течеше кръв, размесена с мозък. Катранясаните мустаци бяха щръкнали, лявото око е полуотворено, гледа към вечния мрак. Мъртвецът е печален, страшен. Нил затисна окото с едно петаче, каза:

— На̀, любезни, нали се страхуваше от смъртта?… А виж тя как те?… Без да усетиш.

Фелдшерът нищо не каза. Само на Нил му се стори, че петакът върху мъртвото око помръдна. Хората се струпаха около покойника. Студени тръпки разтърсваха всички. За много, все за важни неща се замисли всеки от тях, за последната си въздишка.

Дядо Нил избърса с юмрук една сълза, откачи от врата си малката икона на Нил преподобни, сложи я в кръстосаните ръце на покойника, поклони му се ниско и каза:

— Царство ти небесно, клетнико. Ех, живот, живот!

И лицето му се сбърчи. Всички се споглеждаха, мълчеха. Калаените, с извърнати клепачи очи на Шкворен се наляха с кръв.

— Само да ми падне — ще го претрепя — зловещо изсумтя той през зъби. Жълтите му бузи хлътваха, гърдите му от тежкото дишане подскачаха нагоре-надолу. — Аз го познавам онзи безносия…

— Пий. — И Прохор му подаде една водна чаша водка.

Заранта, на разсъмване, заровиха фелдшера на брега на рекичката. По-късно приставът ще състави акт за смъртта му. Гроба затрупаха с огромни камъни, да не би някой звяр да оплюска мъртвеца. Над гроба израсна издялан бял кръст.

Фелдшерът си няма никого. Не му ли е все едно къде ще изгние? Нито има кой да го оплаче, нито му трябва. Лятно време може би някоя прелитаща авлига ще проплаче над него, зимно време ще вият виелици. Какво по-хубаво от туй? А камъкът, с който го уби злодеят, по настояване на стария Нил бе сложен до главата на покойника. С тоя камък покойният фелдшер Носков, както вярваше Нил, щеше да се яви на Страшния Христов съд. А злодеят, който е вдигнал ръка на невинен, ще бъде люто наказан и на земята, и на небето.

— Амин! — И дядо Нил три пъти се поклони доземи на гроба.