Вячеслав Шишков
Угрюм река (59)

3

Празничната закуска беше сервирана в малката столова. Всичко е здраво, солидно, богато. Дъбова кръгла маса, столове от черен дъб с дърворезба, канапета. Стените са облепени с тъмни релефни тапети. Айвазовски, Клевер, библейски етюд от Котарбински, полилей и аплици от старинен бронз. На вратите и прозорците — завеси от тежка коприна. Нина Яковлевна, разбира се, има вкус, но при мебелирането на жилището й помагаше и Протасов.

— Може ли да сядаме? — каза той и седна.

— Да, да, заповядайте! Отец Александър, господин пристав, Инокентий Филатич, мистър Кук — сепна се стопанката.

Масата е подредена с изящество: порцелан, сребро, в старинните вази има букети от свежи росни цветя. Много вина, има и водка.

— Ех, де да беше сега тук отец Ипат! — простодушно казва приставът, докато налива водка на себе си и на съседите си. — Помните ли го, Нина Яковлевна?

— Да, да. „Чудо и половина“ — нали той?

— Същият… Е, за ваше здраве! Чудо и половина! — понадигна натежалия си задник и дрънна леко шпори якият, подкарал шейсетте пристав.

След смъртта на Анфиса той дълго, отчаяно пи, бе уволнен. Жена му го заряза, тръгна с готовия да се лепне за всяка фуста Иля Сохатих, после се покалугери — да си измолва прошка за срамния грях. А сърцето на пристава сега е напълно успокоено: Прохор Петрович, принуден от логиката на живота, взе пристава на служба при себе си и го награди с бившата си любовница Наденка. Приставът сега получава добра заплата и от държавата, и от Прохор Громов. Мнозина се страхуват от него. Работниците треперят. Инженер Протасов го ненавижда. Мистър Кук го гледа с високомерно презрение. Но всички старателно крият това.

Закуската беше скромна: баница, пържени гъби със сметана, пресни диви ягоди.

Когато се понапи, приставът присви очи към свещеника и каза безцеремонно:

— Отче Александре, многоуважаеми пастирю, а знаете ли, че вашата проповед малко така… понамирисваше?… Малко на таквоз…

— Вижте какво, Фьодор Степанич. — И свещеникът си наля половин чашка портвайн. — Вие да не би да сте епископ? Или може би консисторски цербер?

Приставът намигна на инженер Протасов — един вид, гледайте на какво ще го направя чернокапеца! — демонстративно се обърна с цялото си четириъгълно едро тяло към свещеника и буйните му, прошарени мустаци над издадената устна щръкнаха:

— Е, та какво?…

— Кой ви е дал право да критикувате моите беседи с вярващите?

— Туй право, отче, ми принадлежи по длъжност, по положената от мен клетва…

— А пред какво… пред какво сте се клели?

— Пред кръста и евангелието.

— А, видяхте ли?! Но в евангелието блудството се осъжда. А пък вие сте блудник, съжителствувате с любовница. Тогава как си позволявате да надигате глас срещу мен?

— Вижте какво, отче… Как ви беше името?… Отец Александър — приставът безцеремонно раздруса свещеника за празничното расо.

Стопанката застана между тях.

— Спрете, Фьодор Степанович… Стига сте спорили. Хранете се.

— Но, Нина Яковлевна, миличка…

— Без „миличка“, ако обичате…

— Извинявайте, Нина Яковлевна… Само че отец Александър желае да бръкне в джоба ви — биеше се в гърдите приставът. — Ами че той призовава работниците да направят дявол знае какво!…

Свещеникът шумно отмести стола си, прекръсти се към иконата и с оскърбен вид мълчешката излезе от стаята. Стопанката го увещаваше да остане, но той я благослови и на излизане й рече!

— Как можете да допущате в дома си тоя мизерабъл?

Нина избърса бликналите си сълзи, озърна се към вратата и каза развълнувано:

— Не знам какво да правя, отче. Но мъжът ми много държи на него… И ми се струва… Само че ме е страх да го кажа… Тук има нещо ужасно…

— Какво? Какво именно? — шепнешката попита свещеникът, доближи ухо до устните й и зачака отговор.

Когато стопанката се върна при гостите, мистър Кук, голям резоньор и любител на тостовете, вдигна чаша и извади пурата от устата си:

— Мадам, за ваше здраве! А освен това ми позволете да пия за Русия, чийто гост и слуга съм! — Когато биваше трезвен, той построяваше фразите си почти правилно, но подчертано старателното му произношение с рязко натъртване на всяка сричка го издаваше, че е чужденец. — Русия, господа, е страна на големите възможности и на голямото невежество, да не кажа нещо прекалено. Ето тук, пред очите ни, аз не бих казал, че стана една сцена с много коректно съдържание, о не! В нашата страна подобен казус не би могъл да се състои. Господин свещеникът и господин приставът се пикираха, как да се изразя… пикираха се извън рамките на скромността. Единият не разбираше мъдростта на казаните в църквата думи. Съдържанието на проповедта аз научих от мой лакей Иван… Другият, а именно мистър отец Александър, се набърква в личния живот и започва да разравя много мръсното бельо на господин пристава. Но разрешете ми, господа… Личният живот на всеки гражданин на страната е светиня! И кирливи ризи не бива да се носят в чужда къща, както казва рюски много добър пословиц.

— Извинете ме, мистър Кук — прекъсна го инженер Протасов; той намести пенснето си с черно шнурче, черните му очи засвяткаха. — Но на мен ми се струва, че вие едва сега, именно в нашата невежествена Русия започвате да възприемате някои либерални идеи. А вашата прехвалена Америка — охо, много добре я познавам.

— О не! Вие я познавате много не добре, много не добре! — възкликна мистър Кук и седна, без да е довършил тоста си.

— Не се обиждайте, мистър Кук.

— О не! О не…

— С всичко, което вие току-що благоволихте да кажете, аз съм напълно съгласен. — И Протасов направи с ръка заоблен примиряващ жест. — Нашата руска недодяланост — разбирате ли тази дума? — руската недодяланост е общоизвестна, факт. Особено в тази дупка, в нашето блато. — И той с широко движение разпери и двете си ръце, плъзвайки присвит поглед по пъшкащия пристав.

Стопанката с леко кимване на главата се съгласи с Протасов. Той продължи:

— Та така. Но това е без значение, некултурността ни… Всичко това полека-лека ще изчезне. Важни са, разбира се, идеалите, стремежът към задълбочаване, дързостта в смелите битки за щастието на човечеството. Ето къде може да се прозре силата на Русия. Да се прозре! Разбирате ли тая дума?

— О да! Вие, мистър Протасов, извинявайте, вие сте прекалено принципен субект… При вас, русите, всичко е принцип, думи, думи, думи. А къде са делата? Кажете де?

Протасов се усмихна леко с цялото си матово-мургаво монголско лице, прокара длан по щръкналата си прошарена черна коса и леко заваляйки „р“-то, каза:

— Тук работата естествено не е в принципите, а в нацията, в готовността на вашия и нашия народ за подвизи, за жертви, за възприемане на патоса на революционните идеи. Но, мистър Кук, в какво се състоят например националните идеали на обожаваната от вас Америка?

Другият смукна от пурата си, за момент събра в права линия тънките си устни и повдигна дясната вежда:

— Нашият национален идеал е да управляваме света.

— С помощта на златото. Така ли?

— Дори и така да е.

— Но златото е прах, мъртъв метал. А къде е живата идея, къде е народът? Струва ми се, мистър Кук, че светът ще бъде преобразен с усилията на целия колектив, а не на шепа милиардери, не с помощта на вашето мръсно злато!

— Но, мистър Протасов, къде е логиката? Какво представлява златото? Нали това е именно кондензиран труд на колектива. Следователно какво? — Той сложи ударението на „е“-то. — Следователно в обновяването на света посредством златото участвува и целия колектив, който го е създал. В потенциал естествено.

Андрей Андреич Протасов недоволно се размърда на стола и възкликна:

— Мистър Кук! Но това е парадокс! Дори нещо повече — абсурд! Ще действува живият колектив, а не вашето мъртво злато!

Американецът с недоумение вдигна рамене и изтръска пепелта от бялата си фланелена куртка. Бръснатото му, едро чело, покрито с едри лунички лице внезапно се озари от спотаена усмивка, малките му сиви очи изпод надвисналите червеникави вежди засвяткаха от енергия. После той се усмихна широко и открито, при което се показаха златните коронки на зъбите му.

— Добре тогава — каза той и сякаш предчувствувайки победата си, закачливо щракна с пръсти. — Хайде да се хванем на бас! Да си разделим с вас тайгата: на вас едната половина, на нас — другата. Ние с Прохор Петрович на единия край, вие с вашия колектив — на другия. Ние имаме в ръцете си злато, вие само колектива. Залавяме се за работа и ще имаме да видим кой кого!

Стопанката с изострено внимание слушаше обичайния спор: в дома й често се спореше.

— Колко жалко, че го няма Прохор — отбеляза тя и се приготви да чуе какво ще отговори Протасов.

Думите на стопанката умряха в обидно мълчание. Приставът и Инокентий Филатич водеха разговори от домашно естество: за телетата, за кокошките, за Наденка. Впрочем мистър Кук, за да замаже положението, рече:

— Да, много, много жалко е, че Прохор Петрович не е с нас. Той е, той е… О, хи из а грейт ман^[1]! Извънредно светъл ум… Е, мистър Протасов, аз ви поставил мой въпрос. Аз чакам.

Инженер Протасов, вместо да му отговори, погледна часовника на китката си, каза:

— Охо! Време е да си вървя… — понечи да стане. — Позволете ми, Нина Яковлевна…

— Аха, аха! Не, чакайте — разсмя се мистър Кук и дружелюбно го хвана за ръцете. — Аз ви поставил мой въпрос. Ще обичате ли да ми отговорите? Не?

— Друг път… А впрочем… С две думи…

Той стоеше, нисък, набит, мускулест, обърнал лице към американеца. Нина Яковлевна като омагьосана гледаше Протасов в устата, галеше го с усмихнати очи. Той свали пенснето си и движейки наляво-надясно показалец над изгърбения нос на мистър Кук, каза с весела настървеност:

— Ще ви бием. Вие сте двама, ние — ние колектив. Ще ви набием, ще ви вържем, ще ви вземем златото и… ще ви накараме да работите за колектива… Довиждане.

— Къде? — викна американецът.

— На бойното поле.

Всички се разсмяха, дори и приставът. Мистър Кук се засмя последен, защото най-късно разбра отговора на Протасов.

— Какво? Насила да завладеете нашето злато? О, не! — възкликна той. — Не извръщай врат към чужд креват, както казва рюски, много добър пословиц…

Репликата му бе последвана от задружен смях.

 

 

Вечер. Отдавна замлъкна пастирската свирка. Кравите отдавна са в оборите. Тайгата се охлаждаше след дневната жега и излъчваше в тихия въздух смолистата си, тръпчива пот.

Любовницата на пристава Наденка пресрещна Прохор в покрайнините на селището.

— Стойте, стойте! Илюша, спри конете…

Караше Иля Сохатих. Покритите с пяна коне се спряха.

— Казвай! — грубо, нетърпеливо рече Прохор на шавливата Наденка.

— Може ли на ушенцето? Наведете си главичката… — Наденка опря юмруци на хълбоците, раздруса предизвикателно рамене и гърди и застана наперено до кабриолета.

Иля Сохатих се ухили, лицето му стана мазно, сладникаво.

— Стига си се кълчила, без глупости! — сопна се Прохор на Наденка.

Лицето на Иля Сохатих веднага се намръщи, лукавите му очи не знаеха какво да правят.

— Е?! — студено попита Прохор, разглеждайки нещо на кедровата клонка отпред.

Откакто Наденка му изневери с един случайно минал оттук студент, тя му стана физически противна. Тогава той я преби от бой, искаше да я изгони от резиденцията, но по ходатайството на влюбения в нея пристав и за някакви негови големи заслуги Прохор му прехвърли Наденка заедно с построената за нея синя къщичка. А той си взе две любовници едновременно — Стешенка и Груня.

Наденка обаче продължаваше да обича Прохор и с какви ли не ласкателства, клевети по адрес на другите и подли интриги се стараеше да заслужи отново благоволението му и пак да го спечели. Наденка комай беше по-опасна от пристава: нейното хитро лицемерие, подтикване, разните й съблазнителни, чисто женски маневри й даваха възможност да се промъква като кротичко змийче във всяка къща, във всяко семейство.

— Прохор Петрович — каза тя шепнешката и отдавна усвоена тайнственост покри лицето й като маска. — Фьодор Степанич замина за Ключики, там работниците вдигали голяма врява, изпонапили се. А на мен ми каза да ви съобщя за отчето, за проповедта му днес в църквата. Много работници се канят да настояват… Отчето пред всички ги подкокоросвал. На̀, честен кръст, че е тъй!

— Какво да настояват? Срещу кого ги е насъсквал? Говори човешки…

— Увеличение да искат, увеличение! Заплатата била малка…

— На кого? На попа ли?

— Ама не бе! Божичко… На работниците!

И Наденка объркано, като облизваше устни и се въртеше на токове като малко момиченце — а караше трийсет и третата година, — разказа на Прохор всичко, каквото й бе заръчано.

В кабриолета има пет пушки — техните две и три чужди, — едно серкме, две препарирани патици, цяла камара убити птици. Прохор, с кожена куртка и кожена фуражка, хвърли в краката на Наденка две лещарки и една яребица. Не й каза нито дума, не си взе сбогом само подвикна:

— Карай! — и конете препуснаха.

Иля Сохатих искаше да се впусне в разобличителна философия по адрес на отец Александър, но кабриолетът много друсаше, току-виж си прехапал езика. Той пое с пълни гърди ароматен въздух, изду колкото може повече корема си, за да не му се разтърси черният дроб, и мълча чак до стълбището на Прохоровата къща.

— А отец Александър не е свещеник, а — между нас да си остане — цял фармазонин — все пак не се стърпя той, когато слизаше от капрата. — За компанията, Прохор Петрович! Най-покорно благодаря за лова…

— Изпрати старшията при мен.

— Слушам!… И ще си позволя да ви кажа като на благодетел… — Той подлизурски наведе на една страна къдравата си, дългокоса като на монах глава и се облиза като куче. — Ако искате — вярвайте ми, ако не искате — недейте. Мен все ме влече към тая Надюша. Има в нея нещо такова, разбирате ли… Някакъв индивидуум например.

Прохор прехапа мустаците си, размърда вежди, искаше да каже на Иля, че е магаре, но размисли.

— Изпрати старшията при мен — мрачно повтори той и натисна звънеца на вратата.

Жена си поздрави доста сухо.

— Виж какво, да кажеш на твоя поп… Впрочем ще го повикам тук.

Той започна да звъни по телефона.

— Слушай, Прохор… Бъди коректен… Кой го наклепа?

— Прохор навсякъде има очи и уши. Ало! Вие ли сте, отче? Моля ви да дойдете за малко при мен. Болен ли сте? Тогава ще ви изпратя кон, макар че до вас е две крачки път. Какво? Тогава аз ще дойда. Довиждане.

— И аз идвам с теб — уплашено каза Нина.

— Защо? Адвокат ли ще му ставаш?… Тогава да знаеш… Ако той… За двайсет и три часа и половина го уволнявам, качвам го на една кола и на добър му час!

Нина цялата се стегна, тръсна глава и бързо излезе от кабинета, затръшвайки вратата след себе си. После открехна вратата и извика:

— Няма да направиш това!… Няма да го направиш…

Камериерката докладва, че е дошъл старшията.

— Да влезе!

Рижавобрадатият старши стражар, целият някакъв напрашен, оплескан с кал, кривокрак, влезе наперено, вмъкна казашкия си калпак — на колана му виси нагайка — поклони се на господаря и застана мирно. Какво ще обичате?

Прохор седна в креслото, хвърли куртката си в ъгъла. Старшията се промъкна на пръсти до нея, внимателно я сложи на канапето; пак застана мирно и се окашля тихо в юмрука си.

— В кабриолета има три пушки. Занеси ги в кантората. Да се удържат на Андрей Чернишев, на Павел Спирин и на Чижиков Иван по три рубли за самоволен лов в моя имот. И да се понатупат. За серкмето…

— От Василий Суслов ли?

— От него… Също три рубли. Запомни ли? Отивай!

След десет минути Прохор беше при свещеника.

— Драго ми е… Безкрайно ми е драго. Седнете, скъпи гостенино. — Свещеникът мушна лявата си ръка под расото, извади табакерка, понечи да смръкне, но размисли, остави табакерката на края на масата.

— Отец Александър!… Аз бързам. Нямам време. Вижте какво… Моля ви да не бунтувате моите работници. Ако аз отпусна юздите, всичко ще рухне, ще отиде по дяволите, с извинение. Тогава ще трябва да отговарям пред моята страна, пред моята…

— А аз съм постоянно отговорен пред бога за моето паство. Вие също имайте това предвид, любезни ми Прохор Петрович. — Свещеникът се доближи до мушкатото и откъсна едно изсъхнало листенце. — А аз нищо лошо не съм казал. Напротив, срещу очакваната стачка изправих страха божи. — Свещеникът се наведе и оправи килимчето с ръка.

За да не избухне, Прохор до болка прехапа устни, пое си дъх и каза спокойно:

— Можете да изправяте срещу стачката, каквото искате. Дори божието слово. Само че то едва ли има сила. А аз ще изправя нагайките, а ако се наложи — барута и шрапнелите. Мен стачката не ме плаши.

— Прохор Петрович, сине мой! — И отец Александър отиде съвсем близо до застаналия прав Прохор. — Бойте се да обагрите с кръв ръцете си.

— Благодаря ви за съвета — каза Прохор и тръгна към вратата. — Но и вие чуйте моя съвет, отче: или си гледайте работата — кръщавайте, венчавайте, погребвайте, или… ще ви пратя по… — В този момент Прохор навреме се опомни и измърмори неясно: — Извинявайте, аз насмалко не ви — как се казваше, щях да ви пратя… Впрочем… Довиждане.

Свещеникът се олюля. Табакерата падна. Емфието се пръсна по килимчето.

 

 

Тоя празничен ден работниците се веселяха някак много особено. Още вчера, в събота, когато си получаваха парите, се долавяше някакво предизвикателно и в същото време потиснато настроение на тълпата. Те получаваха в кантората парите си с мълчалива мрачност, без обикновените закачки и шеги по адрес на собствената им съдба. Впрочем от време на време някой ще се обади, гледайки твърдо към голото теме на касиера: „Само толкоз ли? А кога ще дойде увеличението?“ — и ще тегли една руска псувня на цялата резиденция, на целия свят и лично на Прохор Громов. И чак тогава злобно, с някаква животинска ярост прихват да се смеят напиращите към касата работници. И започват приказки, подмятания, подвиквания, подсвирквания ту тук, ту там. Двамата охраняващи касата старши стражари от време на време ще подхвърлят: „Ей, вие! Златотърсачи! Затваряйте си устата!“ — и току си запишат Иван, Степан, Гришка Безногтев, Саня — всичките от един дол дренки, всичките побойници, кавгаджии, измет. А Гришка Безногтев от време на време клекне в тълпата, да не се вижда, подсвирне и се провикне: „Мошеници, изедници, кръвчицата ни пиете!“ Изобщо настроението не беше добро. Работниците се разотиваха по домовете си на мрачни групички, някои се отбиваха в кръчмата, запасяваха се с водка и бира. Отначало се черпеха в своите колиби, землянки, бараки, пиеха всички подред — и главите на семейства, и жените им, и дори малките деца. Надвечер започваха побоищата. Мъжете зарязваха набитите женоря в къщи, излизаха навън и с пияни крака се помъкваха кой накъде му видят очите: към кръчмата, към трактира или направо към тайгата, към блатото, на хлад. Околността ехтеше от глъч, псувни, прегракнали песни, викове: „Помощ, убиха ме!“ Надвечер можеха да се видят мъртво пияни, на мнозина от тях бяха смъкнати ботушите, саката, рубашките, пребъркани джобовете — миньорската паплач не дреме. На едни им пукнали главите, на други им разпрали коремите с нож — отец Александър ще има да пее „вечная памят“. Жените търчат към кантората, търчат цели три версти до господарската къща, отиват при стотника, при старшията: „Убиха ми стопанина!“, „Бият моя Вася!“ Плачовете и писъците не стихват цяла нощ. През цялата нощ из тайгата, из работническите махали край село, където има много кръчми и свърталища, сноват конни стражари, гледат кого да спипат, кого да шибнат с бича отгоре надолу, през целия гръб, кого да арестуват, да му метнат на врата примка и да го поведат като последен парий да изтрезнее в дранголника.

Самият пристав Фьодор Степанович Амбреев, стар пияница и развратник, седи в заведението на така наречените местни големци, смуче портвайн, изслушва докладите на старшите стражари, стотниците и стражарите, от време на време се качва с чужда помощ на седлото и препуска като стелна крава по улицата:

— Ей, пази се! Махай ми се от пътя! Началството минава!

От един тъмен ъгъл го перна по широкия, мек като баница гръб точно запратена тояга. Но той дори не я усети.

— Тоя тулум само картечница го лови… Тоягата го плаши колкото сачмата — слона.

— Почакай, почакай! Скоро ще си разчистим сметките…

— Ей, шопар!… Докога ще тормозиш хората?!

Но работниците нямат картечници, нямат барут, нямат пушки: откога им е прибрано всичко, а внезапните обиски се повтаряха много често.

А на пристава му е весело: портвайни, коняци, шампанско „Иха-а!… Хубавице моя… Пий, гуляй, весели се!… Прошка е червив от пари…“

— Вашескородие! — настига го един стражар. — Какво ще наредите да правим с убития?… Ковачът Степан Петров… Гърлото му е прерязано…

— Жив ли е?

— Споминал се е… Той на една страна, главата му на друга…

— Кой го е убил? Да се издири! Да се доведе!… Ще ви дам да разберете, мерзавци с мерзавци!

С пъшкане, крепейки се криво-ляво на седлото, пазен от случайността, той стига през есенната тъма до синята си къщичка, чука с нагайката по черчевето:

— Надюша!… Посрещай…

През прозорчето в градината изхвръкна окъснялото — с мустачки и тесни панталонки — местно конте, отвори се официалният вход, грейналата, пийнала Наденка се хвърли на врата на пристава.

— Ах, Федюнчик!… А аз все сама-саменичка… — и мляскането на изпонацелуваните от контето устни гъделичка размекнатото сърце на пристава.