Вячеслав Шишков
Угрюм река (56)

24

Залата на съда в градчето беше претъпкана.

На подсъдимата скамейка седяха търговският син Прохор Петрович Громов и бившият каторжник Ибрахим-Оглу.

Беше краят на юни. В дългата, но ниска, сякаш сплескана зала е задушно. Иля Петрович Сохатих, свидетел, мирише амоняк и за шик си наквасва главата с одеколон. Лицето му е напудрено, устните му са леко изчервени: около него, накъдето и да се обърне, седят безброй госпожици за женене.

Прохор е мрачен. В очите му се чете жестока увереност в своята сила. Бузите му са хлътнали, обрасли с черна четина. Лицето на Ибрахим е изсъхнало. Останали са голото му теме, очите и носът. Но видът на Ибрахим е независим. С оскърбено величие той открито, дори малко предизвикателно гледа в лицето насядалите на масата… Той не може да разбере каква е вината му и е сърдит на всички.

Извикват го. Той стъпва еластично, бодро, бързо, покланя се и застава зад парапета.

Разказва накратко живота си и започва да дава отговори. Той говори с акцент, жестикулира. Общият смисъл на отговорите му звучи доста искрено, затова съдът, съдебните заседатели са склонни да мислят, че показанията му са чистосърдечни и резонни.

Прохор се мръщи и здраво стиска дланите си.

— А не си ли спомняте, подсъдими… — с гъгнив, провлечен глас пита председателят. Той е беловлас, кокалест, с бръснато лице, с очила, на гърдите му виси широка сребърна съдийска верига. — Не си ли спомняте как една вечер сте настигнали на улицата Анфиса Козирева, която се прибирала в къщи от Громови, извадили сте ханджар и сте я заплашвали, че ще я убиете? И на другата заран сте давали по тоя повод показания пред местния пристав.

Да, Ибрахим прекрасно помни тоя случай. Той не е такъв човек, че да отрича нещо, което е било. Да, наистина, заплашвал е Анфиса с ханджар. Но това си му е навик от детски години — да вземе и да сплаши някого на шега, само да го сплаши. Туй може да го потвърди и Прохор. Например той, Ибрахим-Оглу, е плашил тъй момата Таня, плашил е момците по Угрюм-река. Попитайте Прохор, той няма да ви лъже: Ибрахим наведнъж го е спасявал от гибел, Ибрахим го обича повече от себе си. А и цялото семейство на Громови обича. Най му е било жал за покойната Маря Кириловна, господарката. А на вдовицата Анфиса се зловидело щастието на господарката, искала да завърти акъла на Пьотр Данилич, а господарката да изтика. Ибрахим затуй сплашил Анфиса, само я сплашил. Защо напразно го обвиняват?

— Кажете: убивали ли сте някого?

— Не, не убивал.

— А в Кавказ?

— Там отмъщавал. Кървав мъст. Такъв закон има по нашия край, ред. Обичай такъв… да убиваш. Да, там убивал.

У част от съдебните заседатели и публиката след този отговор се създаде убеждението, че комай убиецът на Анфиса е Ибрахим. И сякаш досещайки се за общото настроение на тълпата, председателят каза на подсъдимия:

— Вие по-добре се покайте, че сте убили Анфиса Козирева. Чистосърдечното признание ще смекчи участта ви.

Не, не! Няма защо да казват на Ибрахим таквиз безсмислени, направо глупави думи. Той не е убиец, никога не е бил и няма да стане убиец. Аллах забранява да се убива за щяло и не щяло, Иса забранява. Не, той не може да си признае никаква вина. Ръката му е чиста.

— Защо през нощта на убийството толкова късно, едва ли не преди да се съмне, сте се прибрали в къщи и къде сте били, когато в стаята ви, някъде към три часа през нощта, са ви търсили Прохор Громов и Иля Сохатих?

Ибрахим през нощта ходил на езерото за риба, завалял дъжд, рибата не кълвяла и преди да се съмне, той се върнал.

— Видял ли ви някой, когато тръгвахте за риба, или там, на самото място, или на връщане?

— Никой не ме видя. Само бог ме видя.

— Е, господ бог не можем да го повикаме за свидетел. Бог вижда, ала веднага не казва. А може и никога да не каже — иронично се усмихна кльощавият председател, но когато зърна над очилата си седналия на първия ред протойерей, се смути и заби нос в книжата.

— Тъй, тъй… — Председателят вдигна глава, свали рязко очилата си и се вгледа с присвити очи в Ибрахим. — Как смеете да отричате, че сте извършили убийството на Анфиса Козирева, когато вие сте нейният убиец, вие! — И председателят силно тупна с длан по зелената маса. — От главата на убитата е изваден куршумът и тоя куршум точно съответствува на вашия винчестер. Това е било установено от следствието, докато сте лежали в дранголника. Винчестерът ви нали е бил у вас, когато сте ходили за риба?

Да, пушката беше у него. Но през тая нощ той не стреля с пушката. И преди да премерят куршума на винчестера, е трябвало да видят дали винчестерът не е зареден. И според Ибрахим-Оглу онзи, който е водил следствието, който е мерил куршума, е измамник, мошеник, лъжец.

Председателят рязко дрънна звънеца, ядосвайки се на подсъдимия.

— Кое куршум? Показвай, молим ти се, насам! Аз мой куршум познавам.

Но между веществените доказателства куршума естествено го нямаше. Председателят се изсекна шумно, размени шепнешката няколко думи със съседите си, поизчерви се и зададе на подсъдимия нов въпрос с подкупващ, предразполагащ към откровеност глас:

— А щом като не сте вие, тогава кой, според вас, може да е убил Анфиса Козирева?

Откъде да знае Ибрахим-Оглу? Той да не би да е шейтан? Туй може да се разбере чак на онзи свят, в ада или в рая, ама преди туй — не. Цх!…

— А Шапошников например можеше ли да е убиецът?

— Шапкин? Не… Шапкин не е такъв човек, че да убие. Кротко човек, умно човек. Пък и какъв полза има то да убива Анфиса? Помислете си сами, ако имате глава на раменете.

Председателят изпъшка обидено, бързо попипа изпотеното си чело и с достойнство намести веригата на гърдите си.

— Ами Пьотр Данилович Громов, той според вас може ли да е убиецът, или не? — попита той, сдържайки раздразнението си, и започна да чеше ожесточено с бомбето на обувката глезена на десния си крак; очевидно публиката беше донесла в залата бълхи.

Ибрахим се разсмя като дете и каза:

— Господарят беше пияно всеки ден. То и крава не може да улучи.

Тогава прокурорът сърдито попита подсъдимия:

— Ами синът на господаря, Прохор Громов, може ли да е убил Анфиса Козирева?

Ибрахим врътна глава, изправи се на пръсти и бързо отстъпи две крачки назад:

— Какво приказваш? Ти луд ли си?! — викна той на прокурора, като показваше белите си зъби и въртеше бялото на очите си. — По-хубаво режи мой глава, изкарай сърце!… Как тъй Прошка убие… Прошка обичал Анфис съвсем силно, съвсем истинско. По-хубаво нека поп убил Анфис, отец Ипат. Съдия, ти съвсем полудял!… Глупак трябва да си, че да съдиш джигита, съвсем глупак. Пускайте, молим ви се, Прошка. Не бива да го съдите.

В гърдите на Прохор се надигна радостно, но в същото време зверско, лошо чувство.

Разпитът трая дълго. Надвечер започнаха да задават въпросите си прокурорът и защитниците. За съда и съдебните заседатели виновността на Ибрахим въпреки всичко продължаваше да е под въпрос. Показанията на свидетелите: на Варвара, Иля Сохатих, отец Ипат и другите, също бяха в полза на подсъдимия. Не, едва ли Ибрахим-Оглу е действителният убиец.

 

 

На другия ден започна разпитът и кръстосаният обстрел на Прохор Громов.

По залата плъзна напрегнато любопитство: стотици погледи се впиха в кръглите рамене на подсъдимия, в гордо отметнатата му чернокоса глава. Издрънча звънецът, шепотът в залата и скърцането на столовете утихнаха.

Председателят задаваше въпросите си по такъв странен начин, че подсъдимият всеки път намираше вратичка и се оправдаваше напълно. Публиката много бързо забеляза недопустимата от страна на председателя, така да се каже, симпатия към подсъдимия. Дори някакъв злъчен скептик каза доста високо на съседа си:

— Май че са бутнали на когото трябва, а?

Тая фраза влезе в ушите на Инокентий Филатич: той въздъхна, погледна към тавана и лицето му стана постно, благочестиво.

Но ето че с Прохор се зае прокурорът и настроението на залата се промени.

Ниският, набит, чорлав и целият, почти до очите, обрасъл с черна брада прокурор приличаше на мечка от тайгата. Той имаше силен бас, който караше хората да треперят, широк селяшки нос и леко дръпнати настрани, изпъкнали, пронизващи очи. От него обикновено се страхуваха не само подсъдимите, но дори председателят на съда и цялата зала. И презимето му беше страшно: Страшчалов. На този именно мрачен човек беше тръгнала да носи на времето Анфиса своя таен документ.

— Кажете, подсъдими — изправи се от мястото си и викна към публиката прокурорът. Всички отведнъж се свиха. Прохор разкопча яката на рубашката си и плахо погледна прокурора в косматата уста. — Кажете, подсъдими, можеше ли да се състои женитбата ви с Нина Куприянова, ако Анфиса Козирева беше жива?

— Да, сигурно щеше да се състои — каза Прохор, като помисли малко.

— Кажете, Анфиса Козирева беше ли ви близка физически? Имали ли сте интимни връзки с нея?

— Не.

— Това със сигурност ли го помните?

— Да.

— Как се отнасяхте към майка си?

— Много я обичах… Съжалявах я…

— Защо я съжалявахте? Каква беше причината за вашата жалост?

— Тъй… изобщо.

— Ако я заплашваше смъртна опасност, бихте ли могли да си дадете живота за нея?

— Бих могъл — без колебание отговори Прохор.

Ибрахим-Оглу цъкна с език, тихо каза:

— Юнак Прошка!… Джигит… Цх!…

— Бихте ли могли, защищавайки честта на майка си, да убиете човек?

— Човек изобщо — навярно бих могъл… в яда си, Анфиса — не.

— Че аз питам ли ви за Анфиса? — И прокурорът се хвана за катедрата си, наведе врат и заби мечешката си глава във въздуха към Прохор. — А защо не бихте могли да убиете Анфиса?

— Аз я… Тя ми… Тя ме обичаше, беше влюбена в мен… А аз не я обичах.

— Тя ви е обичала, а вие не… Тъй ли? Добре. Но нали тя е била необикновено хубава и млада… — и прокурорът мръдна рошавата си вежда към снимката на хубавицата Анфиса, която се намираше заедно с пушките на масата, пред председателя. — Тогава защо да не сте…

— Смятах я за зъл гений на нашия дом — прекъсна прокурора Прохор.

— Отлично… Зъл гений на вашия дом. Но ставали ли са кавги между вас и баща ви заради нея?

— Не… Впрочем ставали са… Аз се застъпвах за майка си, за спокойствието на майка си.

— А не си ли спомняте, подсъдими, как една нощ след кавга с баща ви сте се втурнали към къщата на Анфиса Козирева и сте викали: „Ще я убия, ще я убия!“ В ръцете ви е имало оръжие…

Прохор се олюля и пристъпи от крак на крак.

— Не, такова нещо не е ставало — уверено каза той и отметна с ръка черния си перчем.

— А аз твърдя, че е ставало.

— Откъде знаете?

— Не смейте да ми задавате въпроси! — ревна като мечка прокурорът.

Всички се сепнаха. Прохор отстъпи крачка назад. Председателят посегна към звънеца, но ръката му плахо спря. Той измънка:

— Бих помолил господин прокурора…

— Моля съда да прочете показанията на селянина от село Медведево Павел Тихомиров — прекъсна прокурорът председателя на съда.

В показанията беше записано, че Павел Тихомиров наистина е чул думите „ще я убия“ от тичащия с нож в ръката Прохор, че Прохор Громов е приличал на луд или пиян и че го е прибрал в къщи Ибрахим-Оглу, черкезинът.

— Не е вярно! — викна Прохор. — Павел Тихомиров има да ни дава пари, ние му описахме кравата. Той ни отмъщава… Той лъже. Не е вярно!

— Кое е вярно и кое не е — ще прецени съдът, туй не е ваша работа — направи му забележка прокурорът, после зарови и двете си ръце в гъстата чорлава коса, разроши я и заприлича на стар циганин от страшна приказка. — А я ни кажете, подсъдими: с каква цел веднъж сте настигнали Анфиса Козирева, която пътувала с учителя от село Медведево за града, защо и от какво сте били по това време толкова разтревожен и защо след кратък разговор с вас Анфиса Козирева се е върнала обратно? Или и това не е ставало? И то не е вярно. — Без да сваля нито за миг от Прохор страшните си цигански очи, прокурорът пийна малко вода и се изсекна шумно като през бурия.

Прохор мълчеше напрегнато, подготвяше си уклончив отговор, но в главата му беше мрак и пустота и сърцето му се давеше в страх.

— Помислете си, помислете си — каза прокурорът успокоително и очите му престорено поомекнаха. — Впрочем: ако нямате какво да отговорите, можете да не отговаряте. Или можете направо да се признаете, че сте убили Анфиса Козирева. Вие!

Председателят дрънна звънеца и противоречейки си сам, каза:

— Тук няма убийци. Тук има заподозрени подсъдими.

— За едни може да няма, а за други — да има — изръмжа прокурорът. — Лично вие със същите изрази разпитвахте Ибрахим-Оглу. Та какво стана, подсъдими Громов? — твърдо, натъртено рече той и се наведе през катедрата.

В залата всички зяпнаха и се наведоха напред в злъчно, дебнещо очакване да чуят какво ще каже той.

Но Прохор Громов мълчеше, като да имаше сливи в устата си. Стори му се, че тоя стар циганин от страшна приказка е натикал него, невинния, в някакъв ъгъл и го души с лепкави мръсни ръце, които миришат на лук, катран и конска пот.

— Кажете, подсъдими — съвсем меко се усмихна прокурорът, като видя смущението на Прохор. — Съпровождалият Анфиса Козирева учител бил ли е длъжник на вашата фирма? Описвали ли сте кравата му, както на селянина Павел Тихомиров? Той има ли основания да ви отмъщава?

— Не. Няма.

— Моля съда да прочете показанията на отсъствуващия поради болест учител Пантелеймон Рошчин.

В показанията между другото се казваше, че той, учителят Пантелеймон Рошчин, на еди-коя си дата бил поканен от Анфиса Козирева да я съпроводи до града за нейна лична сметка, че на настойчивите въпроси на учителя за целта на пътуването Анфиса най-сетне му казала, че отива да занесе на прокурора едно „документче“, от което Громови здравата ще си изпатят, а Прохор няма да види сватба с годеницата си, с „оная Нинка“.

— Достатъчно — прекъсна прокурорът четеца. — Какво ще кажете по този повод, подсъдими?

— Не знам кой е лъгал в случая — с престорено възмущение, но вътрешно потръпвайки, рече Прохор. — Учителят ли е лъгал в показанията си, или Анфиса е лъгала учителя.

— Съдът ще прецени Анфиса ли е лъгала, вие ли лъжете сега — каза прокурорът и най-неочаквано тръсна глава и кихна гръмогласно, сякаш удари по барабан. С кихане му се обади от ъгълчето си и Иля Сохатих. Прокурорът пак тръсна глава, показа пълната си с жълти зъби уста и пак кихна. В отговор се раздаде силното кихане и на Иля Сохатих. Прокурорът тръсна глава за трети пъти и трети път кихна. Кихна трети път и Иля Сохатих. Прокурорът го заплаши с пръст, измъкна носната си кърпа и кихна за четвърти път.

Тогава цялата зала неочаквано прихна да се смее. Председателят задрънча със звънеца. Прокурорът викна към залата:

— Тишина! Ще изгоня всички!

Залата стихна обидено. Иля Сохатих целият премаля, страшно опули очи в прокурора, внезапно сбърчи лице и кихна за четвърти път. Тогава прокурорът сметна това за подигравка и рязко стрелна с грубия си юмрук към Иля Сохатих:

— Ей, ти там!…

На продавача му рукна кръв от ноздрите, той веднага се изпълни с вяра в мощта на прокурорските жестове, които действуваха дори от значително разстояние. Затисна носа си с кърпичка и излезе в коридора.

Прокурорът се ядоса и стана злъчен. Той заплашваше с очи председателя, свидетелите, Прохор и всички зяпачи.

— Сега, подсъдими, ни обяснете — смъкна той гласа си към ниските, бучащи ноти. — Обяснете защо ви е трябвало да настигате Анфиса Козирева и с каква красноречива заплаха сте можали да накарате тая озлобена от вашето поведение, упорита и горда жена да се върне?

Прохор има достатъчно време да подготви отговора си и каза:

— Аз тогава никак не бях добре със здравето. Не си спомням точно какво говорих на Анфиса и какво ми отвръщаше тя. Но, струва ми се, й рекох, че се каня през близките дни и аз да ходя в града и мога да я взема със себе си. Тя се съгласи. Туй беше всичко.

— Всичко?

— Всичко.

— Моля да бъдат прочетени по-нататъшните показания на учителя Пантелеймон Рошчин.

Секретарят зачете монотонно:

— „Анфиса Петровна Козирева, от страх, че Прохор може да й отнеме важния изобличителен документ, не се решаваше да остане насаме с Прохор Громов и на връщане пътувахме тримата заедно: потърпевшата до мен, Прохор Громов на капрата вместо кочияша. Загледана в гърба на Прохор, Анфиса Петровна няколко пъти каза сякаш на себе си: «Мили, мили… сега си мой навеки…» Аз погледнах жената и я попитах: «Какво ви става? Приличате на пияна…» Тя ми отвърна: «Нищо. Днес съм много радостна.»“

— Достатъчно! — удари с длан по катедрата прокурорът. — Не може ли да ви подскаже това, подсъдими, по-нататъшния развой на вашето поведение?

Прохор дишаше тежко. Пленителният образ на Анфиса се мярна в настръхналата му памет, остра болка прониза душата му: „Анфиса, скъпа, мила!“ — искаше да викне той и да хукне натам, към Медведево, към далечния, скъп за него гроб.

— Е?… Съдът чака.

Прохор мълчеше и въздишаше често и тежко. Той едвам се сдържаше да не се разридае.

— В такъв случай, подсъдими, аз ще го кажа вместо вас. Слушайте внимателно и не правете трагични гримаси. — Прокурорът пийна малко вода и пак заби късите си, дебели пръсти в бухналата си черна коса. — Вие тогава сте казали на Анфиса, че ще се ожените за нея. Уверили сте я в това. Ако разсъждаваме логично, това е бил единственият сигурен, убедителен, гарантиращ успеха довод, с който сте разполагали. Вие сте имали обмислен план за това, как да излъжете Анфиса. И сте сполучили напълно. Отлично. Сега излиза така… Слушайте внимателно. Да допуснем, че бяхте се оженили за Анфиса. Но тогава вие отведнъж бихте се превърнали в бедняк: парите на Куприянови щяха да ви избягат, а баща ви сам обича да си поживее, от него надали щяхте да изкопчите нещо. Така ли е? И след като сте си направили тая сметка, вие сте разбрали и веднага сте почувствували, че ви е нахлузена примка. Разбирате ли? Нахлузена ви е примка… — Прокурорът изрече тия думи натъртено, с някакво сладострастие и захапа с жълтите си зъби своите изкривени устни.

Прохор наистина почувствува, че му е нахлузена примка; той бързо премисляше какво друго ще му каже прокурорът и как да измъкне главата си от тая примка. Нервите му бяха напрегнати. Той виждаше силата на своя враг и знаеше, че от него милост няма да дочака, затова реши да се защищава на всяка цена. На всяка цена. Да.

Поглеждайки тържествуващо ту към Прохор, ту към притихналата зала и съдебните заседатели, прокурорът продължи с подигравателен глас:

— Когато примката почти се затегнала около врата ви, чувството за самосъхранение ви подсказало единствения логичен изход от това положение, в което сте били изпаднали вие и семейството ви. Този престъпен изход е — завинаги да отстраните Анфиса. И вие сте я убили. Да, да, убили сте я! — И прокурорът рязко стрелна с юмрук пребледнелия Прохор. — Намерението да унищожите човека, който е държал в ръцете си вашата съдба, се е подготвяло в душата ви неусетно и малко по малко, но осъществяването на това намерение е избухнало във вас мигновено. За това може би е спомогнала бурята, наситеният с електрическа енергия въздух. През нощта, по време на бурята, сте грабнали пушката — не тая, не сачмалийката, а ей оная, дето е до двуцевката, шомполната пушка за лов на мечки, която не е можал да намери у вас при обиска бившият ви местен следовател, който е вече уволнен. Ей оная пушка. Виждате ли я? Вие сте я заредили с куршум, подходяща тапа — ако се не лъжа, дванайсети калибър — не сте имали, в бързината сте откъснали ей от този вестник достатъчно парче хартия, смачкали сте го здравата и сте затапили с него пушката. Така ли е? Тази тапа е била намерена по-късно в стаята на убитата. Сега за съжаление тя е изчезнала по някакъв тайнствен начин. За загубването на това ценно веществено доказателство вашият бивш следовател по всяка вероятност ще бъде даден под съд. Това между другото. Да продължим по-нататък. След това вие сте хукнали с пушката на улицата, прехвърлили сте се през стобора в градината на Анфиса Козирева, при което сте оставили на стобора кална следа и драскотини от токове, после сте се промъкнали до единствения незатворен с капаци прозорец — до прозореца, на който съгласно уговорката ви е седяла в стаята потърпевшата. Тя, както сте се били уговорили, ви е чакала… Кого другиго? Разбира се, че вас! Вие самият сте били напълно невидим в тъмното, но за сметка на това великолепно сте виждали Анфиса Козирева: зад нея е светела лампа. След точния изстрел вие сте дотърчали в къщи, събули сте се, сам сте си измили много добре ботушите, нещо, което преди това не сте вършили, преобули сте се с топли валенки и сте влезли в кухнята. Нервната ви система е била силно възбудена. Психиката ви е била застрашена от тежък крах. Но мъдрият инстинкт, заложен в най-затънтените кътчета на човешкия организъм, както винаги в такива случаи, ви се е притекъл на помощ: изведнъж в организма са задействували други центрове, душевното ви напрежение е отслабнало, почувствували сте страшен глад. И сте смаяли с апетита си вашата готвачка Варвара Здобвева. Като сте създали по такъв начин работа на стомаха и черния си дроб, вие едновременно с това сте изгонили от главата си излишния приток на кръв, който е държал нервите ви в напрежение. Вие криво-ляво сте се успокоили, разсеяли сте се, събудили сте Иля Сохатих, шегували сте се с него, пили сте водка, свирили сте на китара — с една дума, направили сте всичко, което се полага по програма на неопитен убиец. След това, за да отклоните подозренията от себе си, сте надникнали в стаичката на Ибрахим-Оглу, като сте поканили да надникне там и Иля Сохатих: нека и той знае, че Ибрахим не си е в къщи.

— Аз не съм убил Анфиса! Гнъсно е да твърдите това… Несправедливо е! — внезапно се развика Прохор и съдът забеляза, че устните му се кривят, а очите му са подивели и святкат. — Не съм я убивал аз… Аз не можех да я убия. Аз я обичам, аз я обичах… Аз…

— Как? Обичали сте я? — викна и прокурорът.

— Да, обичах я… Обичах я!

— Но нали преди няколко минути лично вие отричахте това?

— Тогава излъгах… Проявих малодушие. Но още веднъж заявявам: аз не съм я убил.

— Но тогава кой е убиецът?! — Мечешкият глас на прокурора блъсна Прохор в челото.

Прохор зажумя и пак отвори полуделите си очи. Целият му бъдещ живот, всички мечти и планове стремително рухваха в някаква бездна, като се премятаха с желязно дрънчене, а над бездната се мяркаха в мъгла Нина Куприянова, инженер Протасов, Константин Фарков, Инокентий Филатич и още безброй непознати хора, всички му се присмиваха, съскаха в сърцето, в мозъка, в лицето му: „Нищожество, самохвалко, глупак! Не те бива, не те бива, не те бива.“ И кулата на бъдещите му големи дела се разклати и се провали с грохот вдън земя. Няма вече живот за него, край на всичко. Някаква тъмна, странна сила неочаквано влезе в душата му, Прохор рязко махна с ръка, направи една крачка към прокурора и святкайки с очи, се тупна в гърдите!

— Знам кой е убиецът!

— К-о-о-й? — злъчно проточи Страшчалов. — Да не би да е Шапошников, който се е превърнал в главня заедно с убитата? Той ли е?

— Не, не…

— Може би Иля Сохатих, въоръжен с онуй пищовче там, чийто куршум ще отскочи дори от лопата?

— Не…

— Може би отец Ипат или приставът, или най-сетне баща ви? Може би Анфиса Козирева сама се е убила?

— Уби я…

— Кажете де? Кой?! — Мечката се изправи на задните си крака и тръгна към обезумелия Прохор. — Хайде де, кой?!

— Анфиса Петровна е убита от… Ибрахим-Оглу.

Над Прохор се размахаха две крила — бяло и черно.

Той извика и припадна.

Свестиха го. След малко председателят попита Прохор може ли да продължи да дава показания. Той каза:

— Мога.

И започна от запознаването си с черкезина още там, в губернския град. Той започна да закопава Ибрахим-Оглу с бърз, оживен глас. Показанията му бяха хаотични, понякога той повтаряше едно и също, истерично крещеше някаква една и съща фраза, губеше нишката на разказа си, често пиеше вода, озърташе се къде да седне. Донесоха му стол и председателят още веднъж го допита може ли да дава показания спокойно, без да се вълнува, защото в такова възбудено душевно състояние подсъдимият рискува да изпадне в грешка, да насочи съда по погрешен път.

Не, не! Прохор моли още сега да го изслушат докрай, той се чувствува здрав, напълно се владее и ще говори само истината.

— А ако се вълнувам — каза Прохор и блуждаещите му от един предмет на друг очи плуваха в сълзи, — вълнувам се единствено затуй, че ми е тежко да свидетелствувам против Ибрахим: аз дължа на този човек живота си, той много ме обича… Да, обича ме… И е силно привързан към мене… Но щом като господин прокурорът ме смята за убиец, аз не мога повече да прикривам Ибрахим… Не мога да прикривам един разбойник. Поради зверската си глупост той ми отне най-свидното, отне ми всичко! Не мога да го прикривам! Не мога!

Устата на Прохор изведнъж стана права и строга, на лицето му не трепва нито един мускул.

Отмалелият от умората, жегата и задухата черкезин се бори с дрямката и се старае да разбере какво говори неговият джигит Прохор. А подсъдимият Прохор Громов се е овладял и сега дава показания със спокоен, твърд глас и наивно се чуди на спокойствието и твърдостта си. Чуждата тъмна сила, която влезе в него, все по-здраво овладяваше волята му и сърцето на Прохор се превърна в лед.

Да, да. От мига, когато в живота на Громови се набърка клетата Анфиса, от която най-много си патеше Маря Кириловна, Прохор неведнъж е чувал от черкезина, че той, черкезинът, се кани да убие Анфиса. И Ибрахим напразно лъжеше вчера съда, че само бил сплашил Анфиса с ханджара си, че това било чисто й просто навик, шега. Това не е вярно; бившият каторжник Ибрахим-Оглу може да убие всеки човек всеки момент. Да, да, всеки момент. После Прохор си припомня един свой разговор с Иля Сохатих. Продавачът му разказвал за телеграмата, която Ибрахим-Оглу се канел да изпрати до него, Прохор, в Москва, когато Прохор е бил там със семейство Куприянови. В тая телеграма имало ясен намек за Анфиса, че трябвало да й се свети маслото… За съжаление Прохор не е получил телеграмата и не може да я представи на съда.

— Пардон! Тук е, тук е! — чу се внезапно от тъмния ъгъл. Беше Иля Сохатих. Той скочи и ровейки из джобовете си, се завтече като петле към съдийската маса. Върхът на носа му беше окървавен. — Ето, заповядайте… Вследствие на неотдавнашното ми самоубийство съвсем бях забравил, че притежавам тоя документ. Ето го… Подари ми го за моя албум за спомен нашият градски телеграфист, името му вследствие на личното ми самоубийство не мога да си спомня. Тая телеграма я е надраскал с ченгелите си Ибрахим-Оглу, престъпният убиец… Към това нищо друго не мога да добавя вследствие на туй, че… въобще. — И за да си придаде по-голяма важност, той заклати задник и лакти, докато се връщаше на мястото си.

— Дайте гласност на документа — заповяда председателят на секретаря.

И същите онези ченгели, затваряйки тайния кръг на предназначението си, тоя път прозвучаха така:

— „Прошкъ ила си в къщи бъркотии някуй трябва да му се свети маслуту. Пиши Ибрахим-Оглу. Много трябваш.“

Хартийката тръгва от ръце на ръце. У председателя и съдебните заседатели тя събужда особен интерес. Смисълът й заинтригува и публиката: в залата се чува злорад шепот и към подсъдимия черкезин се насочват злобни погледи. Ибрахим на два пъти понечва да каже нещо, но засега не му дават думата.

Прохор свободно си поема дъх и продължава показанията. Гласът му звучи твърдо и безчувствено.

Малко преди катастрофата Прохор наистина решил да се ожени за Анфиса. Сега той е длъжен откровено да си признае, че е обичал Анфиса беззаветно, че всецяло е бил покорен от нея. С женитбата си за Анфиса той искал да възстанови между родителите си изгубените мир и спокойствие.

Прохор нищо не криел от Ибрахим, не скрил и намерението си да стане мъж на Анфиса. Той си спомня как Ибрахим му викнал: „Магаре с магаре, не Анфис ти е пшеница, а Нина Куприян.“ Тоя каторжник Ибрахим-Оглу изобщо мразел Анфиса. Тоя простодушен каторжник на няколко пъти бил заявявал и на Маря Кириловна буквално следното: „Недей плака, Машка… Тая змия Анфиска ще я смажа с крак…“ Подобни фрази Прохор доста често чувал от Ибрахим лично или ги подслушвал. Трябва да се има предвид, че черкезинът хранел топли чувства не само към семейството на Громови, но и към Куприянови. И когато се убедил, че Прохор е готов да се ожени за Анфиса, тоя примитивен човек се решил на последната крачка. Направил си сметката, че смъртта на Анфиса ще е добре дошла за всички: и за Громови, и за Куприянови. Ибрахим-Оглу наистина убил Анфиса с Прохоровата пушка, но тая пушка Прохор почти не я използвал, тя била захвърлена някъде в килера. Затуй тая пушка за лов на мечки не е била открита от местния следовател на село Медведево, който инак е извънредно изпълнителен и честен човек. Да, Ибрахим наистина е използвал за затапване парче от вестника на Прохор. Но какво толкова чудно има тук… В стаята на Прохор, както и навсякъде в къщата, тоя разбойник можел да влиза, когато му скимне.

Ибрахим-Оглу седеше като втрещен, зяпнал и вперил опулени очи в каменния гръб на Прохор. Той не вярваше на ушите си, отказваше да разбере какво говори Прохор. Сякаш беше затрупан от някаква внезапно рухнала грамада. Устните му потрепваха и се разкривяваха, ноздрите му се разширяваха от трупащата се ярост, а някакви жълти кръгове засенчваха светлината пред очите му. „Не! Туй не може да бъде… Там, до масата, не е Прохор, и гласът не е неговият. Туй е шейтан, шейтан…“

— Беж, шейтан! Кой? Аз?! Аз ли съм убил Анфис? Лъжеш, куче!! — пронизително се развика черкезинът, който беше скочил и се държеше за плешивата си, плувнала в пот глава.

В залата изведнъж се вдигна глъч и злобен шепот: „Аха, лъжеш, а?! Проклет убиец!… Лъжеш?…“

Черкезинът се озърна, бялото на очите му засвятка враждебно. Председателят се залови да възстановява реда в залата. Черкезинът бе изгонен и излезе, съпровождан от стихващия враждебен шум на тълпата.

Подвикването на Ибрахим-Оглу дойде за Прохор като шибване с бич. Той долови в заплахата на черкезина явна опасност за себе си и още в момента реши да го довърши с един удар.

— Видяхте ли — възмутено каза той, облиза сухите си устни и направи жест към затръшналата се зад черкезина врата. — Видяхте ли? Убиецът на всичко отгоре се осмелява да отрича. Аз исках да премълча, дори бях готов на колене да моля съда да смекчи наказанието на тоя глупав убиец, но сега съм принуден да заявя пред съда, че преди много години тоя злодей е убил бащата и майката на Яков Назарич Куприянов, търговец от град Крайск. Ето колко струват показанията му, че той никога никого не бил убивал. Най-покорно моля съда да изиска показанията на потърпевшите телеграфически или да призове Куприянови тук — бащата и дъщерята. Те ще разкажат всичко подробно, ще разкажат как тоя каторжник пред мен и пред покойната ми майка се търкаляше в краката им и се разкайваше за убийството. Аз ще бъда необикновено щастлив, ако тези мои думи свалят от душата ми сянката на подозрението, че съм убил… кого? Че съм убил жената, чиято смърт ще оплаквам цял живот.

Завереното от надлежното началство в град Крайск телеграфно показание на Яков Назарич Куприянов се оказа решаващо за подсъдимия Ибрахим-Оглу. Търговецът Куприянов предвидливо бе уведомен от Инокентий Филатич за възможния обрат в процеса. Писмото на Инокентий Филатич бе изпратено от село Медведево не по пощата, а по специален човек: хем по-бързо, хем по-сигурно.

Въпреки че новото за съда престъпление не можеше да утежни присъдата на Ибрахим поради изтеклата давност, авторитетното показание на търговеца Куприянов даде на съда съществен повод да охарактеризира черкезина като злостен, непоправим убиец.

И всички негови показания, които той току-що бе дал на съда — случаят, когато Анфиса се връщала вечерта от Громови и черкезинът с изваден ханджар я заплашвал, че ще я убие, а на другата заран бил разпитван от пристава — това и други подобни показания, които черкезинът с такава убедителна увереност отхвърляше, сега се възправиха срещу него като неопровержими свидетели на вината му.

Заключителната реч на прокурора Страшчалов беше ярка по език, мисъл и неукротим патос. Защитавайки Ибрахим-Оглу, той яростно се нахвърли срещу Прохор Громов. Твърдеше, че обвиняемият Громов, „тази отровна пълзяща гадина на нашето време“, е не само користен убиец, не само хладнокръвен предател, който, за да се спаси, решава да погуби верния си слуга, но и подпалвач… (На това място председателят с протестиращ жест размаха звънеца.) Да, подпалвач! Кой е имал полза от пожара в къщата на убитата? Единствено Прохор Громов. Защо? За да скрие из един път всички веществени улики, документи, писма и прочее. Кой в действителност е подпалвачът? Нали къщата е била заключена, запечатана, пред вратата е седял караулен, а пожарът е избухнал отвътре? В края на краищата покойната не е могла сама да стане и да се подпали. Не, тук безспорно е бил скроен хитър номер…

— И сега аз питам кой е подпалвачът. И отговарям: разбира се, не Прохор Громов лично, той, за голямо съжаление, е здрав и невредим (иззвъняване на председателя), а вместо него е загинал, пак за мое съжаление, някой нещастен глупак, може би пияница, подкупен от Прохор Громов за шепа петачета. Граждани заседатели! Вникнете в ясния смисъл на изложените от мен, призоваващи за възмездие факти, поискайте съвет от съвестта си и кажете право в очите на тоя кръвожаден Шейлок, на тая опасна издънка на опасен род тъмни аферисти: „Да, виновен!“

И въпреки всичко, въпреки блестящата реч на прокурора съдебните заседатели произнесоха присъда „не, невиновен“ за Прохор Громов и „да, виновен“ за Ибрахим-Оглу.

По такъв начин търговският син Прохор Петрович Громов съдебно бе оправдан. Това му струва големи душевни терзания и близо петнайсет хиляди рубли суха пара, оставени чрез ловкия Инокентий Филатич в клетото градче.

Ибрахим бе взет под стража. От залата на съда черкезинът пое направо към каторгата. Обзет от някакво умопомрачение, скърцайки със зъби, той извика на Прохор:

— Проклето човек!… Проклет да бъдеш!…

Но Прохор е като камък. Прие удара, без да се огъне.