Вячеслав Шишков
Угрюм река (54)

22

Небето е покрито с гъсти облаци. Нощ. Глуха, неспокойна, тъмна. Кошмарна нощ. Караулният юнашки хъркаше пред Анфисината порта.

Тракна, звънка халката на входната врата, Шапошников се промъкна в къщата. И някой с черна муцуна се вмъкна подире му. „Знам, туй е дяволът — помисли си Шапошников, — таласъм е…“

— Анфиса Петровна, здравей — каза той равнодушно. — Здравей и сбогом: дошъл съм да се сбогуваме.

Топузите се бяха смъкнали почти до пода, той ги издърпа, часовникът затрака, кукувичката изскочи от прозорчето, три пъти се поклони на човека, три пъти се обади — три часът. Нощ е.

И светна силната газена лампа. Шапошников беше намислил да запали самовара, дълго търси газ, най-сетне донесе от килера цяла десетлитрова бутилка. Сега ще напълни самовара с газ.

— Здравей, здравей — говореше той със заекване. Из брадата му се виждаха отскорошни побелели косми, лицето му беше восъчно, жълто и целият той приличаше на восъчна кукла, беше празен, безразличен към живота и странен. Очите му бяха неспокойни, той виждаше само онова, което му заповядваше да види болният, замъглен от делириума мозък. Превит на една страна, се дотътри в синята стая, малоумно захапа пръста си, спря се. И изведнъж на смаяния Шапошников му се стори: Анфиса седи до масата в най-хубавата си премяна, тя е лека, прозрачна като въздух.

— Анфиса Петровна — вкопчи той китките на ръцете си и замърмори: — Кажете ми, какво търсехте вие в живота и търсехте ли нещо? В природата съществуват два плана на човешката подлост: вътрешен и външен. Тъй ли е? Тъй е. Но вътрешният план е външен план. И наопаки. Тъй ли е? Тъй е.

„Тъй-тъй“ — подсказваше и махалото.

— Аз познавам злодея, който искаше да умъртви твоя вътрешен план, Анфиса. Но вътрешният план е неунищожим. И ако не тупти сърцето ти, значи, вътрешният план на твоя убиец се е скапал… А аз се люшкам, аз също целият съм се скапал, аз съм пиян, аз съм пиян. — Шапошников се хвана за прошарената си коса, зажумя. — Дайте ми ланцет, хайде да търсим началото на всички начала — започна той да размахва ръцете си като криле, — ето, издигам се на върха на абстракцията, отвисоко по-добре се вижда — и се друсна по задник на пода. — Другари, приятели! Няма такъв ланцет, няма микроскоп… Човече, човече, най-напред намери на главата си въшка, на главата на тая въшка намери пак въшка, а пък на тая въшка намери на тиквата й още една въшка. И търси по тоя начин с векове. Стой, стой, спри!… На теб, човече, ти е отредено да се раждаш и да раждаш. А ти съумей да се въз-ро-диш. Какво е умът? Твоят ум прилича на огледало: погледни се в огледало и дясната ти ръка ще стане лява. Но ти не вярвай на очите си… Анфиса Петровна! Защо вярвахте на очите си, защо??! — викна Шапошников и застана на четири крака. До него лежеше, подпрян на предните си лапи, натъпканият с кълчища вълк, въртеше опашка и ближеше Шапошников по голото теме.

— Стига бе! Не се занасяй… Махай се!

Вълкът хвръкна и отлетя, хвръкна и отлетя самоварът. Шапошников се плесна по челото, огледа се. Кухня.

Не повярва на очите си… Ама в кухнята ли е? В кухнята. Пак се промъкна на пръсти в синята стая. Лампата свети от тавана, тихата Анфиса лежи на голямата маса. Шапошников падна на студените й гърди, заплака:

— Анфиса Петровна, мила! Да се сбогуваме дойдох. А аз съм болен, слаб, нещастен. При вас дойдох… — Той се обливаше в сълзи, брадата му се тресеше. — Анфиса Петровна! Вие сте някак странна, трагична. Спомням си, Анфиса Петровна, първата ни среща: вие преминахте през живота ми като студен облак, покрихте ме с печална роса. И нищо повече, нищо повече… Но от тая роса аз се разкиснах като горска гъба. Впрочем не мислете, че ме е страх от вас. Не, не, не. Наистина, станала сте студена и дама пика, смъртта, е затворила очите ви… Но туй няма значение, туй не е много страшно… Страшно е, че в главата ми се въртят горещи колела, всичко препуска, препуска, препуска нанякъде, откъси от горчивия ми живот се премятат един през друг. Аз съм погубен. Щом вас загубих, загубил съм всичко!… — Шапошников отстъпи крачка назад, оправи рубашката си, усмихна се. — А аз, Анфиса Петровна, тая нощ ще забягна. Може да ме настигне стражарски куршум, може да умра в тайгата, ама не мога да стоя повече тук, край теб, не мога, не мога: аз съм пиян, побъркан съм. Ех, Шапкин, Шапкин!

Той се изплю, смъкна пенснето си, доближи се съвсем до голямото огледало, вгледа се в него с подивели очи. Но в огледалото нямаше нищо, образът на Шапошников не се отразяваше в него. В огледалото се виждаха ковчегът, стените, кахлената печка с отдушник, но Шапошников го нямаше. Той отведнъж започна да изтрезнява, косата на тила му щръкна, драсна една клечка, повъртя огъня пред огледалото. Огледалото не отрази нито огъня, нито ръката: огледалото се инатеше, огледалото отричаше човека. Шапошников цял се затресе, кресна лудешки:

— Къде съм?! Защо, з-защо отсъствувам?! Лъжеш, аз съм жив, жив съм!!… — и бързо натопи главата си в кофата с ледена вода, изпръхтя. — Д-дяволска работа, видение, халю-халюцинация… Ще престана, ще престана да пия. Трябва час по-скоро да бягам, да си взема сбогом и да бягам… Три часът минава. — Но водата не можа да го свести, да го изтръгне от веригата на фантасмагоричните преживявания. Обаче за съвсем малко време той дойде на себе си. Кухнята, пак тая кухня същият самовар, десетлитровото шише с газ. Тихо. Пусто. В синята стая пееха тъжна панихида. Най-нажалена извиваше пискливият глас на Иля.

„Негодник — сърдито си помисли Шапошников. Тарикат… й той си въобразява!“

Заслуша се в хоровото, провлечено пеене, в тракането на блъсканите от вятъра капаци; не му се влизаше в синята стая.

Покрай вратата на кухнята бавно изнесоха тапицирания с коприна ковчег на Анфиса, после го изнесоха още веднъж. Шапошников се подпря на рамката на вратата и започна да наблюдава. Всичко видимо — ковчегът, процесията — му се струваше отчетливо и ясно, само че много отдалечено: сякаш го гледаше с обърнат наопаки бинокъл. Той помаха призивно с ръцете си като с криле, за да приближи всичко това към себе си, но животът не искаше да дойде при него, страшният живот се отдалечаваше в пространството.

Навън бушуваше рязък вятър; капаците скърцаха, покривката на масата се движеше, в комина се чуваше жалкият стон на виелицата. Шапошников се олюляваше, стискаше слепоочията си и правеше напрегнато усилие да се опомни, очите му търсеха опорна точка… Но всичко се люшкаше пред очите му, единствен Анфисиният ковчег не се мърдаше и старичкият отец Ипат благолепно кадеше, кланяше се на ковчега.

— Н-не вярвам? Глупости, привижда ми се!

Олюля се пиянски, потърси опора във въздуха и за да не падне, здраво се подпря на ръба на масата, на която дремеше Анфиса. С неимоверна жалост се загледа той в лицето й. Лицето на Анфиса беше мъдро, строго, устата й искаше да каже нещо, но не можеше.

— Уважаема госпожо Анфиса Петровна. — Лекото тяло на Шапошников залитна и от косматите му устни пак се посипаха с дрънчене безумни думи. — Този дом е пуст; стопанката му почина, кучетата са отвързани. Чувате ли как вие нощта? — И той с театрален жест отметна към комина на зиданата печка оцапаната си със сажди ръка. — Многоуважаема госпожо Анфиса Петровна! Който утвърждава живота, отрича смъртта. Да живее животът, Анфиса Петровна, мила!…

Изведнъж зад гърба му — трополене, трясък, звънва стъкло; десетлитровата бутилка с газта се сгромоляса до трупа на Анфиса и косматото чудовище със замотана с кърпа муцуна хвърли върху газта снопче запалена брезова кора.

— Ау! Ти ли?! — смаян ахна обърналият се Шапошников; очите му се изцъклиха, изблещиха.

В тоя миг пламна и се разтече по стаята жълт огън, в тъмнината започнаха да се въртят кълбета смрад и дим. Безумецът мигновено изтрезня, с вопъл смъкна от муцуната на страшилището парцала и се завтече към изхода. Но вратата беше заключена здраво отвън: беше я залостил с кол събудилият се пазач. Навън ставаше бъркотия: караулният свири с всичка сила, върти кречеталото, крещи колкото му глас държи:

— Подпалвачи! Подпалвачи-и-и!!

И един след друг отекват резки изстрели.

Безумецът дойде на себе си и слабите му сили отведнъж се удвоиха. Той се хвърли през пълзящия пламък към прозореца, до който бяха убили Анфиса — капаците са широко отворени, — но там огненият вихър бушуваше с все сила. Задушавайки се от пушека и от страх, той се втурна към кухнята и оттам в килера, оттам по стълбата нагоре, към тавана…

Още миг — и човешкото жилище пламна като барут…

— Пожар! — люшна се викът над селото като космата виелица.

По улиците сновяха хора, хлопаха по вратите, по прозорците на къщята, викаха, без да се спират:

— Пожар, пожар!

Селяните по ризи и гащи изскачаха боси навън, въртяха очи като смахнати, не можеха да познаят селото си: легнаха си посред лято, събудиха се в ледена зима! Наистина по вчерашните кални улици с покарала трева по полянките лудееше свирепа виелица и трупаше снежни преспи. Обсипаните с нежна зеленина дървета уплашено се навеждаха в градините, кланяха се доземи на снежната буря, молеха я за милост. Крилатата виелица разнасяше над селото уплашения звън на камбаната, мокрият сняг затули всички прозорци, вароса всички стени на къщите. Широко жълто зарево пламтеше някъде насред село.

— Ей, Марфа! Къде са ми валенките? Къде си ми дянала полушубката?

— Канджите, канджите!…

— Християни, пожар!…

Кой с шейна, кой с каруца или яхнал кон бързаха към пожара. И вече се чуваха накъсани от вятъра гласове:

— Анф… исината… къща… гори…

Приставът отдавна е на поста си. Криво-ляво, с общи усилия, изтеглят пожарната машина — вътре в машината е кучката Пипка с кученцата си, разсъхнатите бурета са празни, маркучът се е вкоравил и напукал, конете ритат и с предните, и със задните крака, плашат се от запалените фенери и от гюрултията. Приставът е пиян, юмрукът му е окървавен, той се е разгърдил, изпод мустаците му час по час изхвърчат най-долни псувни.

Прохор го няма сред тълпата: Прохор е болен, той бълнува, сам, изоставен — майка му я няма, старшията хукна нанякъде, Варвара е при пожара, баща му не може да се помръдне, не може дума да изрече, Ибрахим го няма, Иля още не се е върнал.

Камбаната ечи. Шумът става все по-силен. А навън мътният мрак на виелицата трепка жълтеникаво. Прохор става, долепя чело до прозореца и казва неразбираемо:

— И това стана… Благодаря.

Анфисината къща се издига самотно. Стотици хора са я заобиколили отвсякъде. Обхваната от огнения поток, тя гори с голяма охота, ярко. Виелицата с все сила се блъска в пожара, огънят сърдито заплюва вълните от виещ се сняг с плюнки от пламък и дим, снежният вихър се насуква на висок стълб над пожарището и целият опърлен от жегата, се изгубва нагоре, във виелицата. Започналите да вият гнезда врани, събудени от лошото време и от глъчката, литват от гнездата си и с тревожно грачене дълго се въртят над селото.

На порозовялата камбанария се смениха звънарите — през тая майска нощ на стареца му замръзнаха носът и ушите, — тежката камбана сега забуча младежки — Вася Мохов радостно теглеше въжетата и се усмихваше от камбанарията на веселия пожар. От църквата излезе шествие, вятърът развяваше хоругвите, падаше по очи и пак се изправяше жалкият пламък в задпрестолния фенер, отец Ипат с кадилницата вървеше най-отпред и пъшкаше — беше навлечен с шуба, с патрахил, с валенки и ватен подрасник.

Скоро къщата изгоря до основи.

Виелицата се укроти, вятърът утихна, хората малко по малко се разотидоха.

Патерица се обърна с лице към пожарището, заплаши със закривен като ястребов клюн пръст и изграчи с някакъв пророчески глас:

— Да знаете, че господ си върши своите хитрости и мъдрости.