Вячеслав Шишков
Угрюм река (53)

21

Следователят, Иван Иванич Голубев, се завърна надвечер. Той не е много висок, сух старец, с енергично лице, обрамчено от побеляла, селяшка брада, говори твърдо, повелително, но може да се преструва и на умилкваща се лисица; има голяма склонност към спиртните напитки, както и останалите обитатели на тоя край. По време на лова беше настинал и не се чувствуваше съвсем здрав: наболяваше го глава, свиваше го кръстът.

Веднага започна така нареченото предварително следствие.

Сложиха Анфиса Петровна седнала до прозореца на стола, закрепиха лактите й на перваза на прозореца. Анфиса не се съпротивляваше. Бледоматовото й лице е замислено и мъдро. Анфиса на драго сърце ще погледне пак своята раззеленена градина не по тъмно, не раздрусвана от гръмотевици, а позлатена от веселото слънце, — но земната й глава падаше. Нечии чужди, безразлични длани взеха да придържат главата, Анфиса гнусливо помръдна вежди, но без вик, без съпротива — Анфиса се покори.

До раната на челото й допряха края на едно въженце и изтеглиха въженцето навън, към градината, за да определят приблизителния ръст на убиеца и от кой пункт е стрелял.

— Тъй ни подсказва логиката — поясни следователят.

Точно в тоя момент стана малка засечка: непоклатимата логика се скъса, падна в лехите. Следователят стъпи в лехата, на мястото, където го бяха довели логиката и въженцето, и се прицели с пушка в челото на Анфиса.

— Да — и замислено се почеса по гърбавия нос. — При моя ръст тъкмо от лехата трябва да е стреляно. А ако разбойникът е значително по-висок от мен, може и малко по-нататък да е стоял. Да.

Пръстта на съседните лехи по посока към стобора е подозрително утъпкана, но проливният дъжд е измил следите.

— Убийството е станало преди дъжда, по време на дъжда, но в никакъв случай не след него — уверено каза следователят и всички се съгласиха.

Следователят си записа в бележника кратко: „Ботуши“.

Определиха къде се е прехвърлил злосторникът през оградата: по дъските беше полепнал посивял за едно денонощие чернозем, виждаха се драскотини от токове. Върнаха се в къщата.

— Утре заран ще трябва да отворите черепа и да извадите куршума — заповяда следователят на фелдшера Спиглазов, който изпълняваше функциите на лекар.

Учителят обърна внимание на следователя на търкалящата се тапа.

— Знам, знам — намръщи се следователят: той изохка тихо, хвана се за кръста, наведе се и вдигна книжната тапа, огледа я внимателно и започна да я развива предпазливо. — Чудна работа, как е можала тапата да стигне чак до стаята. Очевидно… много здраво е била натъпкана в цевта…

Жълтото, сухо лице на учителя се покри с петна.

— Вестник — каза следователят, — откъснато ъгълче вестник. Урядник! Кой е абониран за „Русское слово?“

— Громови! — с радостна готовност викна учителят.

— Тъй вярно, господин следовател, Громови! — учтиво тракна с токове урядникът.

Следователят си записа: „Ъгълче от вестник“.

Тръгнаха към Громови. Из пътя един от селяните каза на следователя:

— Тук при нея, при покойницата, вашескородие, още един човечец се навърташе, бог да я прости…

— При покойницата или при живата?

— Съвсем не, при живата… Шапкин… Той има пушка. И вестници чете…

Следователят кратко си записа, без да спира: „Ш. пуш.“

У Громови се разположиха, кой знае защо, в кухнята. Стопаните ги нямаше, завариха само готвачката. Още щом насядаха около дългата кухненска маса, Варвара се разрева.

— Не плачи — успокои я следователят. — Я по-добре ни кажи кога се прибра нощес Ибрахим-Оглу?

— Аз, то се знай, не забелязах кога… Аз чак подир бурята си легнах, небето вече беше почнало да утихва. Него още го нямаше.

— А кога си дойде Прохор Петрович?

— Не забелязах. Само че той през нощта изяде сума ти чорба, каша и овнешко. После отиде при Иля.

Иля Сохатих отначало даваше показания бодро, отметнал на една страна десния си крак и лекомислено бръкнал с едната ръка в джоба.

— Ибрахим по всяка вероятност е дошъл на местонахождението малко преди да съмне. През нощта ние с Прохор Петрович надникнахме в стаята му, но откриване в ясна категоричност не се констатира.

— Говорете по-просто. С какво беше обут Прохор Петрович?

— С пими, с валенки, искам да кажа. После той повиртуози на китара естествено.

— Не ви ли се е наложило нощес или тая заран да миете нечии кални ботуши?

— Не… Като пред бога ви го казвам.

— Знаете ли да стреляте с пушка?

— Опазил ме бог… Като от огън ме е страх… Когато Прохор Петрович по време на лов осъществява изстрели, аз си запушвам ушите. Например вчера…

— Не ви ли се е случвало да стреляте някога със собствен револвер по цел? По лопата например?

— Съвсем не… Впрочем, хвърляйки поглед на миналите събития, да, стрелял съм…

— Донесете револвера…

Прохор лежеше на кревата. На главата му беше сложен компрес. Фелдшерът потвърди болестта му.

— Отдавна ли боледувате? — седна следователят на един стол.

— Отдавна… Бях оздравял, а после пак ме повтори… Лекуваше ме лекар от града.

— Знам… — Следователят пусна облаче тютюнев дим, помести се заедно със стола съвсем близо до Прохор, втренчи се в очите му и с някакво скрито лукавство го попита, произнасяйки разчленено думите:

— А не сте ли убили вчера… — и се поспря.

Прохор хвърли компреса от челото си и скочи:

— Какво? Кого… Какво искате да кажете?

— Лежете си, лежете си… За вас е вредно да се вълнувате — загрижено заговори следователят, спогледа се крадешката с учителя и пристава и сложи ръка на разтрепераното коляно на Прохор. — Вие май си помислихте, че имам предвид Анфиса Петровна? Бива ли така, Прохор Петрович, вие не сте на себе си?! За лова питам… Вчера, през деня, с Иля Сохатих… Убихте ли нещо в полето, или пушчицата ви е чиста?…

— Надали е чиста… Аз стрелях, убих една юрдечка, но не я намерих…

— Тъй, тъй… убили сте я, но не сте я намерили… Урядник, я дай насам пушката на Прохор Петрович.

Приставът дословно записваше всичко, перото му работеше непослушно, засичаше, пишеше как да е.

Следователят с опитна ловджийска ръка пречупи пушката в затвора и погледна цевите към светлината.

— Да, пушчицата си я бива… Лиеж… Цевите са от дамаскска стомана, едната цев е чокборн… Нагарът е пресен, вчерашен, още мирише на развалено яйце… А защо има нагар и в едната, и в другата цев? Нали сте стреляли само веднъж?

— Веднъж, впрочем два пъти… Сега ми е трудно да си спомня… Главата ме боли…

Следователят измъкна изпод кревата един ботуш с дълъг кончов.

— Защо са ви чисти ботушите? Кой ги е измил?

— Аз… Впрочем… Да, да, аз.

— Кога обухте валенките: след лова, или когато се върнахте нощес от градината на Анфиса Петровна? — опита се да му сложи клопка следователят.

— След лова, разбира се — уплашено каза Прохор. — Да, да, след лова — добави той и се надигна на лакът. — Но все пак ми е странно.

— Кое ви е странно?

— Вие се мъчите да ме объркате… Що за… за… нахалство е това? — Той легна, затвори очи и сложи на челото си своята широка длан. Пръстите му потреперваха, в наглед спокойното му, но все пак обидено лице току нахлуваше кръв: то ту побледняваше, ту се зачервяваше.

Напълно доволен от своята игра, следователят преглътна слюнката си като пияница пред чаша водка и рече кротко:

— Ама защо? Аз веднага ще ви кажа защо попитах за ботушите: на една от лехите в градината на Анфиса Петровна са се отпечатали ей тия осем кабъра, дето са на тока. Погледнете, ако обичате! — И почуквайки с молива си по тока, следователят доближи ботуша до самия нос на Прохор.

Той отвори вбесени очи, блъсна ботуша настрани и изкрещя в лицето на следователя:

— Вървете по дяволите! Не съм ходил там…

— Фелдшер! — кресна и следователят. — Дайте му успокоително. А пък ние да надникнем при стопанина. — Следователят чувствуваше, че малко е попрекалил с токовете, и тоя път не беше много доволен от себе си.

Пьотр Данилич започна да отпъжда с ръка влезлите и сърдито измуча нещо, както мърдаше на кревата цялото си тежко тяло.

Увериха се в болестта му, във възможната й причина и се върнаха в стаята на Прохор. Иля Сохатих пак се навърташе тук, даваше ухо на всичко, усилено мърдаше вежди и тайно си четеше молитва; в ръцете му имаше мъничък старинен револвер.

Сега Прохор лежеше демонстративно с лице към стената.

Следователят заговори, гледайки го в тила:

— Та така, Прохор Петрович, туй беше цялото разпитче. Засега естествено… Засега… Вие спите ли, не спите ли? Вижте какво исках да ви питам. Ще мога ли да взема от вас назаем една-две дузинки тапи за патрони? Вие сигурно имате и картонени, и от кече? Или сте ги свършили? Може би тапите си ги правите от хартия?

— Иля! Дай им две дузини тапи… — все още легнал с лице към стената, се разпореди Прохор.

Следователят погледна двете тенекиени кутии с тапи, услужливо поднесени му от Иля Сохатих, и това, че в запасите на Прохор се намериха тапи, също не му беше кой знае колко приятно.

— И знаете ли още какво? — изправи се на пръсти и стъпи здраво следователят. — Услужете ми за два-три дена с „Русское слово“, нямам нищо за четене… Къде си държите вестниците? В туй шкафченце ли? — Той отвори стъкления шкаф и измъкна цял куп вестници.

Прохор мълчеше. Следователят отиде при него, каза официално, сухо:

— Сега си направете труда да се обърнете с лице към следователя. Погледнете — продължи той, сочейки най-горната страница на един вестник, туй ъгълче е откъснато. Не можете ли да ми кажете къде се е дянало ъгълчето?

— Знам ли къде? Наистина, знам ли къде?… Не си спомням… — смутено промърмори Прохор; очите му подскачаха по лицата на присъствуващите, сякаш търсеха подкрепа.

— Извинете великодушно — излезе напред Иля Сохатих с ръце, изпънати по шевовете на панталона. — Туй ъгълче аз го използвах, когато таквоз, ходих „повън“.

— Добре ли си спомняте това? — строго го попита следователят. — Ако вие сте откъснали това ъгълче, още сега ще заповядам да ви арестуват!

Иля Сохатих отстъпи една крачка, лицето му се издължи от ужас, той плесна с ръце и възкликна:

— Господин следователю! За бога!… Ама защо?

— Сега ще видите защо… — Следователят извади от чантата си едно прогорено на няколко места смачкано парче и го намести до скъсания вестник. — Ето защо. Това парче е намерено в стаята, където е била убита Козирева, с това парче е бил затапен куршумът на убиеца.

— Господин следователю! — И премалелият продавач рухна в краката на суровия старец. — Честна дума, не съм го късал оттук, честна дума!… Аз по Заговезни го откъснах, още лани… Аз…

— Излъга ли? — И следователят заповяда на Иля да стане.

— Излъгах, тъй вярно… Излъгах, излъгах. Дяволът ме подкокороса…

— Младия господар ли искаше да отървеш?

— Тъй вярно. Да.

Следователят намигна приятелски на продавача, окашля се и се изплю през прозореца.

— Е, довиждане, Прохор Петрович — стисна той ръката на Прохор. — Охо! Бая гореща ви е ръчичката. Оздравявайте, оздравявайте. Старши! Ще останеш при болния. А вие, господин Громов, моля ви — никъде недейте излиза, постойте си в къщи три-четири дена. Моля ви. — Той сложи в чантата броя от вестника, чийто ъгъл беше откъснат, и тръгна към изхода. Когато стигна до вратата, обърна се и каза сухо:

— А на вас, господин Громов, най-сериозно ви препоръчвам да си спомните за това парченце хартия, за тапата. За ботушите също. Защо именно вие, вие, а не готвачката, сте измили от ботушите си калта от градинските лехи?

— От вестника може да е откъснал парче и Ибрахим-Оглу — отпаднало каза Прохор, проследявайки с поглед една мокрица, която пъплеше по влажната стена.

— Не споря, не споря — бързо се съгласи следователят. — Баща ви може да е взел вестника, майка ви може да го е взела, готвачката също. Мен всъщност друго ме интересува. — Следователят също погледна мокрицата, тя падна. — Интересува ме кой е направил от това парче тапа за пушката, кой е убил Анфиса Козирева. — И тупна два пъти с юмрук по чантата си. — Както и да е. Полека-лека ще си изясним всичко. Довиждане, господин Громов.

И всички си излязоха.

Развълнуван, смаян от събитията, измъчен от разпита, Прохор лежа мълчешката цял час. После повика Иля, нареди му веднага да замине да съобщи на Маря Кириловна какво е станало и да повика доктора от града. После отиде при заболелия си баща, а надвечер наистина легна болен и той.

А следствената комисия от Громови се отби при Шапошников, отби се пътем, колкото да се спазят формалностите, защото опитният следовател беше почти убеден кой е действителният престъпник.

Оплют, с подут морав нос и с насинено око, Шапошников лежеше на кревата, завързан с домашнотъкани кърпи за една желязна скоба, забита в стената. Той посрещна дошлите с куп псувни, плюеше по тях, пъдеше ги, дърдореше какви ли не глупости.

Собственикът на къщата, Андрон Титов, каза на следователя:

— Трябваше да го вържа: прилича ми на умопомрачаване, май че му хлопа дъската на Шапкин. Кажи-речи, две седмици пи без прекъсване. После гледам, взе да откача, гледам, приказките му са объркани, дивотии дрънка. А днес идвам при него, гледам — той запалил печката и си вари чорба в дървено чебърче. Излях чорбата, а вътре една препарирана катеричка сложена, натъпкана с кълчища. Че той като се развика: „Дай си ми месото! Дай си ми месото!“ Инак е добро момче, кротко. И много умно. Всички науки е изучил… Нощес никъде не е излизал…

При болния оставиха фелдшера Спиглазов. Той му даде успокоителни капки, развърза го, донесе му чай. Шапошников спокойно заспа — за пръв път от две седмици насам.

Към пушките на Прохор и Ибрахим-Оглу и към револвера на Иля Сохатих комисията прибави и пушката на Шапошников, колкото да не бъде упреквана в недобросъвестност.

В село Медведево излежаваха наказанието си още осем политически. Въпреки че затвореният и съсредоточен Шапошников не другаруваше с тях, двамина, щом се научиха за болестта на другаря си, дойдоха да го навестят.

Сестрата на Маря Кириловна, Степанида Кириловна, неочаквано взе да оздравява. Благочестивата Маря Кириловна си обясняваше това с божието благоволение и се канеше след два дена да си замине. Но в сърцето й нямаше радост; съсипаното й, болно сърце мъчително се свиваше, давеше се в налегналите я необясними страхове. Този животински страх се засили, укрепна нощес. Щом започна да стихва бурята, Маря Кириловна заспа. Насън видя: стоят голи тя, Прохор и Анфиса. Беше ги разголил някакъв звяр, само че тоя звяр нямаше нито име, нито образ. И един страшен глас й повтаряше на ухото: „Пръстена, пръстена.“ В тоя момент се събуди.

А късно вечерта, когато вече се канеше да си ляга, задрънкаха звънчета, чифт коне препускаха по пътя.

— Кой ли е? Дали не е пратен от нашите?

Точно тъй излезе: Иля.

Иля най-любезно се ръкува с всички, дори на болната Степанида направи комплимент, а пък на Маря Кириловна чак й целуна ръка като на дама. Маря Кириловна се смути, засрами се и изтълкувала по своему веселото лице на Иля, го попита спокойно:

— У нас всичко ли е наред, Илюшенка? Да ме прибереш ли си дошъл? Леле колко си се напарфюмирал…

— Ще благоволите ли, Маря Кириловна, да се разходим по пътечката, на четири очи, имам да уреждам с вас една дребна работа.

— Пътечките сега са кални, я по-добре да влезем в другата стая.

Влязоха. Маря Кириловна го обсипваше с въпроси за близките си, той мълчеше. Къщата беше хубава, досущ като градска. Иля затвори вратата, с приятна усмивка извади от джоба си кутийката с пръстенчето, падна на колене и без да жали новия си панталон, запълзя на колене също като сакат към седналата в ъгъла господарка.

— Маря Кириловна, Маша! — зашепна той със свито гърло, сълзите го задушаваха и като за беля цялата му уста се напълни със слюнки. — Маша, не ми скършвай хатъра, приеми го… — Той първо посвятка със сапфира пред очите на смаяната жена, след това сръчно нахлузи пръстена на пръста й.

На жената отчасти й стана приятно, пък и не искаше да вдига шум в чужда къща. Отблъсквайки налитащия с лигавата си уста Иля, тя бързо говореше:

— Стига де, стига… Остави ме на мира… Аз да не би да съм мома, че да ми подаряваш пръстени?

— Мирси, мирси… — разчувствуван каза Иля, като въздишаше и кършеше ръце. — И още нещо… Изслушай рапорта ми, Маша. — Той се изправи, изтупа панталона си, отметна назад намазания си с помада къдрав перчем, окашля се:

— Прохор Петрович… Или дори тъй… — започна той, а главата му потрепваше нервно. — Пьотр Данилич… тая заран…

Маря Кириловна скочи, хвана го за ръцете:

— Ама говори де, дявол да те вземе! — И тропна с крак.

— Успокоите се, не се вълнувайте… Всички сме подвластни на аллаха… Значи, нощес Анфиса Петровна биде застреляна с пушка. Пьотр Данилич, разбира се, се парализира, лежи и не може да приказва. Прохор Петрович е заподозрян в убийство.

Пронизителният вик на Маря Кириловна зашемети Иля. Смазана, тя се хвана за сърцето и за главата и тръгна, едва местейки крака, към вратата. На продавача му се разтрепериха коленете и мигновено го полазиха студени тръпки.

— За бога, за бога! — втурна се той подир губещата съзнание господарка. — Не се бойте… Ибрахим е арестуван, той е убиецът…

Но Маря Кириловна надали беше чула ясно тая фраза: очите й бяха мътни, мъртви; тя изхърка и се повали тежко. Иля безсилно я подхвана и се развика:

— По-бързо, по-бързо!… Ей, хора!…

Маря Кириловна Громова беше умряла.

През нощта, смазан от мъка и объркан, Иля Сохатих препускаше към града. Очите му се бяха подули, той час по час плачеше, секнеше се направо на пътя, копринената му розова носна кърпичка беше чиста. А в джоба му, в сахтияненото калъфче, се мъдреше сваленият от ръката на покойницата сапфирен пръстен.

Същата нощ потегли за село Медведево една каруца. На каруцата бяха натоварени тленните останки на Маря Кириловна във временен, скован на бърза ръка ковчег.

Същата нощ фелдшерът точеше на брус хирургическите инструменти, за да аутопсира заранта трупа на убитата, да намери куршума — явното, сочещо убиеца доказателство.