Вячеслав Шишков
Угрюм река (51)

19

Наближаваше вечерта, а заедно с нея откъм запад се струпваха облаци, небето полека-лека пак започна да се забулва със скука, стана навъсено.

Слънцето се скри в облаците, но в онзи далечен край, където виси високият Синилгин ковчег, слънцето гореше ярко, пареше. И тялото на Синилга, изсушено от лютите студове, от жегите и ветровете, лежеше в издълбания дънер унило и скръбно като черен прах. Ето че скоро ще падне над цялата земя мрачна, страховита нощ, ала Синилга тая нощ няма да лежи в шаманския си, страшен ковчег. Като мълния и заедно с мълния Синилга може би ще разсече далечния тлен на пътищата, може би ще викне на своя мил: „Прохор, Прохор, спри!“

Но никой няма да спре сега Прохор; мислите му бяха объркани и тласкан от свободната си воля, той бързо се прибираше в къщи.

— Я какво слънчево затъмнение започна — обади се Иля Сохатих, който подтичваше подире му. — Пак ще има буря в смисъл на електричество, разбира се. Я ми кажете откровено, Прохор Петрович, откъде се взема стрелата? Спомням си например, още бях малък, падна гръмотевица, уби една наша позната бабичка на място, като погледнахме — в стомаха й, на повърхността естествено, стърчи една каменна стрела, дълга десетина сантиметра, Прохор Петрович! Ами какво ще речете, ако изневиделица ви стана бивш роднина? А?

Сивкавопурнурният с жълтеникаво облак, сочно наситен с електрическо зарево, бърза да затули целия свят. И всичко в природата се смали, изплаши се. Под чугунената тежест на загадъчно плаващите в небето сили величавата тайга се сниши, потъна в земята; разтърсван от плаха треска, въздухът се сгъсти, укроти се; ослепялата светлина помръкна, смеси се с праха, за да стори път на светкавиците; белите стени на църквата престанаха да съществуват за погледа; пазачът припряно удари на камбанарията осем пъти и камбанарията се изгуби. Изгубиха се къщите, буболечките, конете, хората, кучетата, петлите. Изгуби се всичко. Настъпи мрак. Рукна тих дъжд, после започна буря.

Който се страхуваше от тъмнината, запалваше светлина. Запали лампата и Анфиса. Часовникът изкука осем. Нощ ли е, или не е нощ? Според знаещата кукувичка е вечер, но от една мълния до друга е нощ.

Прохор беше обещал да дойде през нощта, беше казал на Анфиса да седи до прозореца. Седи до прозореца Анфиса. Мислите й са разпилени като духнато от вятъра маково семе, нервите й са някак отслабнали, но душата й е настръхнала, напрегната, очаква удар душата й и не се знае откъде ще дойде той: може би от облака я заплашва с мълния съдбата, може би някой неизвестен я гледа в гърба изотзад, толкоз втренчено я гледа, че й иде да се обърне, да извика и да падне. На Анфиса й стана непоносимо тъжно.

В това време при Прохор влезе баща му, като се кръстеше при всяка светкавица.

— Е, какво? — настойчиво попита той и седна на кревата. Видът му е упорит, решителен.

Още незакрепналият след болестта Прохор веднага почувствува колко е слаб в сравнение с баща си и от смущение забави отговора си, тъй като се канеше да разговаря откровено с него, без заобикалки, веднъж завинаги.

— Добре — каза натъртено бащата; подутите му очи гледаха сина обидно присвити. — Щом ти мълчиш, аз ще ти река. И ще ти река за последен път.

Той извади един сгънат на четири лист и го размаха.

— Ей тук е приписано на Анфиса всичко. Шейсет и три хиляди в брой. А освен туй и парите, дето са в банката, тоест твоите.

— Как тъй?! — рипна Прохор.

— Ей тъй на̀… — каза бащата и се изплю. — Много просто! — Той се изсекна на пода и изтри нос с ръкава на сакото си. — Още лани се изтървах пред нея, сега тя ги поиска. Тя знае сметката на парите ни не по-зле от нас двамата.

Прохор прехапа устни, стисна юмруци, отпусна ги, седна в креслото и мрачно наведе глава, гледайки бащата-враг изпод вежди.

— Утре заминавам с Анфиса за града — продължи бащата. — Да оформим документа и да видим какво се иска за развода. Но документът ще влезе в сила чак след сватбата ни. Тук, в документа, туй е вписано. Значи, ти заминаваш за Угрюм-река да си гледаш работата! Ти там добре си започнал, а и голяма зестра ще вземеш. Аз ще се преселя с Анфиса в нашето градче, па може и в губернията. Ще се заловя за работа, ще натрупам мильон. А пък на Маря, тоест на ненагледната ти майка, оставям тук къщата и бакалницата със стоката. С нея, тоест с бакалницата и с майка ти, оставям Иля, разбираш ли? Освен това майка ти се кани да върви в манастир. Нейна си работа. Е, това е. Май че никого не подяждам. Освен теб може би. Извинявай. Другояче не можеше: Анфиса ме заплашва с прокурора. А пък ако не я послушам, тя ще измъкне кирливите ни ризи — тогаз и ти няма да видиш Нина, и ние из един път ще станем просяци, опозорени во веки веков. Ето каква каша е забъркал моят баща и твоят дядо Данило-разбойникът, бог да го прости. — Пьотр Данилич говореше с прегракнал като на старо вързано куче глас, косматите му ръце лежаха като възглавници върху отпуснатите му колене, на яката на охлузеното му сако лъщеше един дълъг копринен анфисин косъм.

Прохор развълнувано въртеше с бледите си пръсти надвисналия на челото черен перчем.

— Кога си виждал Анфиса за последен път? — вдигна глава и рязко попита той.

— Днес, докато ти беше на лов с Илюха.

Прохор погледна лицето на баща си сериозно, после устните му се разкривиха от хаплива усмивка; той със злоба изрече:

— Лъжеш. Защо лъжеш, тате? Анфиса не е могла да ти каже това, за вашата женитба… Не е могла!

— Защо пък?… — И креватът заскърца под бащата.

— А ето защо… — Докато насъбере в сърцето си смелост, Прохор се поразходи с несигурни едри крачки из стаята, отиде до прозореца: черен дъжд обливаше черните стъкла. — Ще ти кажа защо. — Той застана с лице към баща си, подпря се с извитите си назад ръце в студения перваз на прозореца, отметна глава назад и каза решително: — Защото съм подлец, изневерих на Нина, искам да се оженя за Анфиса. И й го казах.

Бащата присви очи, затресе се в скърцащ смях, скърцащият креват нахално му пригласяше.

Прохор се вкамени: лицето му все повече и повече се зачервяваше, нервите подготвяха в организма му буря.

— Аз хем я обичам, хем не я обичам! — сподавено извика той, очите му играеха. — И аз не знам. Знам само че съм подлец. И… Виж как стана всичко… Отидох при нея… Казах й, че ти си съгласен… Тоест, съгласен си да се ожениш за нея и да й припишеш всичко. Тя… тя… тя отхвърли това. Тогава аз казах, че след като се оженя за Нина, обещавам да й бъда… таквоз, как се казваше?… Да й бъда любовник. Тя го отхвърли. Тя… тя… настоя да се оженя за нея. Категорично… Безусловно. Аз й рекох, че и дума не може да става. Туй беше през нощта… На другия ден… Помниш ли, когато изтичах навън?… Тя беше тръгнала за града, искаше да занесе уликите на прокурора. Аз я настигнах. И на мен… и аз… Тя изтръгна от мен клетва, че ще се оженя за нея. Кажи ми сега, какво да правя?!… Тате… Какво да правя?! Или ти, тате, лъжеш, че днес тя е склонила да стане твоя, или тя е курва… Долна, мръсна твар… Тате!… Какво да правим ние с теб?… Тате… — Прохор с вой се пльосна на широкия перваз на прозореца.

Блесна светкавица, отекна гръм. Бащата се прекръсти.

— Запази ни, господи, запази ни, господи… — и пак се засмя пресипнало и свирепо. — Глупак с… глупак! Мислиш, че тя те обича?… Тъй ли си мислиш?

— Сигурен съм в това… Обича ме… И аз, подлецът, я обичам… Да, да, обичам я! — цял разтреперан викна Прохор, скочи, отиде при баща си. — Тате, аз ще се оженя за нея!

— Глупак!… Пълен глупак!… Как може да те обича, когато от два месеца е бременна от мен?… Трудна… — унищожаващо-спокойно каза бащата.

Това бащино признание веднага разсече сърцето на Прохор на две. Няколко секунди той стоя с отворена уста, като не смееше да си поеме дъх. Но непобедимата сила на живота бързо надви обхваналото го вцепенение. В разгорещената глава на Прохор всичко се реши само за един миг и всички отговори от само себе си се насочиха към една обща точка: личното благополучие. Това утвърждаване на своето собствено „аз“ въпреки всичко сега беше непоклатимо, неотразимо в душата на Прохор. Картините от бъдещето се сменяха пред очите му и той ги преценяваше със светкавична бързина.

Да речем, че Анфиса стане жена на Прохор: значи, ще започнат безкрайни кавги с баща му, капиталът на Нина Куприянова излиза от сметките, значи, край на големите начинания и на личното щастие на Прохор. Да речем, че Анфиса стане жена на баща му, значи, капиталът на Нина Куприянова няма да му убегне, но за сметка на това в ръцете на отмъстителната Анфиса остава вечният шантаж, вечната заплаха за всяко негово начинание, за живота му изобщо. Значи, и тук — край на личното благополучие на Прохор. Край, край!

Всичко смъртно в Прохор се сниши, помръкна. Побеснял, той викна в пространството, в пустотата, в падналия пред него мрак на съдбата му.

— Бременна! От теб?! Лъжеш, лъжеш, тате!!

Но тоя вик не беше негов: неудържимо викаше в Прохор цялата му жизнена сила.

 

 

Лъжеше, лъжеше баща му, клеветеше Анфиса! Той лъжеше също заради личното си благополучие, в защита на собственото си „аз“, погазвайки истината. И лъжеше всъщност не той: лишена от виждащи очи, в него лъжеше същата тая жизнена сила.

А наклеветената от Пьотр Данилич Анфиса продължаваше да седи до гърмящия прозорец, взираше се е градината, в мрака, в мълниите и пак в продължителния мрак като в собствената си душа: такъв е целият живот на Анфиса — мълния и мрак.

И час, и два, и три се минаха. И всичко потъна в забрава, и сълзите й изсъхнаха — тая нощ тя не бива да тъжи и да плаче: през тая разгулна бурна нощ в душата й пак цари мир и благодат. Ослепителните светкавици сега не я плашат, мъртвият тътен на гръмотевици те не може да заглуши в нея живия живот: всяка минута трябва да дойде той, нейният повелител, Прохор.

Анфисината душа е бедна на думи, както и всяка душа. Не с ума си, не с бедния човешки разум мислеше.

Анфиса — цялото й същество е обгърнато от вълната на животворящите сили.

Прохор беше обещал да дойде през нощта, беше казал на Анфиса да седи до прозореца. Седи Анфиса до отворения прозорец, а отзад, на масата, ярко свети лампата и Анфиса на прозореца е същинска картина в рамка. Прозорецът гледа към градината и никой освен светкавиците не може да се любува на Анфиса. Освен може би червеите, изпълзели от дупките си да се порадват на топлия дъжд. Но червеите нямат очи. А любимия го няма и няма.

Помниш ли, Прохор Петрович, мили, оная странна нощ в къщурката, когато се обаждаше бухалът, помниш ли как целува тогава своята Анфиса, каква нерушима клетва даде на Анфиса за вечна любов? Спомни си, по-скоро си спомни, Прохор, любими, докато съдбата ти не е вдигнала нож над теб: грешницата Анфиса седи до прозореца, безгрешното й, праведно сърце се топи по теб…

Но къде е любимият й? Къде е радостта от тайната сватба?

Радвай се, Анфиса, принасяща непокътната чистотата си на възлюбления Прохор! Радвай се, че вардеше чистотата си от всички: нито приставът, нито Шапошников, нито Иля Сохатих, нито дори — и туй е най-важното — Пьотр Данилич не получиха от теб похотлива наслада. Радвай се, че наклеветената ти утроба е празна и Пьотр Данилич не ще измие от себе си подлата лъжа пред своя син нито с кръв, нито със сълзи. Радвай се, радвай се, клета Анфиса, и затвори оскърбените си очи, примирена с живота!

Заслушана в тия мисли, Анфиса дълбоко въздъхна и очите й наистина се затвориха: ослепителна светкавица блесна откъм тъмния гъсталак на градината, а гръм няма. Няма гръм! „Чудо — помисли си Анфиса, — чудо“. И не й остана време да се учуди…

 

 

Минава полунощ. Бурята заглъхна, а ситният, утихващ дъжд продължава да шумоли. Към стаята на Прохор по коридора водят мокри, кални следи. Тананикайки си тихичко нещо, обут с топли сухи валенки, Прохор влезе в кухнята, сам извади от фурничката чорбата, изяде я. Готвачката се надигна от кревата.

— Дай ми да ям — каза Прохор.

Изяде една чиния каша.

— Още нещо.

— Какво ти става бе? Да не си орал?

— Няма ли овнешко? Няма ли кисело мляко?

Отби се при Иля, събуди го, двамата надникнаха в стаичката на Ибрахим — празно е, черкезина го няма. Пак се върнаха в стаята на Иля Сохатих. Прохор пееше песни, отначало сам, после с продавача. Черпиха се. Прохор караше Иля да отидат на гости на Анфиса. Продавачът отказваше.

— Не искам заради бурята… Аз усилено се страхувам от светкавиците.

Прозорецът на стаята му наистина беше затулен много грижливо с две одеяла.

Скоро си дойде Ибрахим и — право в стаичката си. Той се изу, съблече се, изми в кухнята ботушите си, изцеди хубаво мокрия си бешмет, мокрото бельо, окачи ги да съхнат край печката, на която хъркаше Варвара, и се тръшна в стаичката си да спи. Идването му не бе забелязано нито от Иля, нито от Прохор: те пееха, свиреха на китара.

Иля бързо се напи, а Прохор не го хващаше водката. Прохор престана да пее и дълго седя мълчешката, тръскаше глава, като че ли край нея се въртеше пчела. Очите му трескаво блестяха. Най-сетне каза, като цедеше думите:

— А все пак… А все пак тя е единствената. Други като нея няма… Обичам я… Само нея обичам.

— Да, да… Госпожицата, може да се каже, е първо качество… Нина Яковлевна, тоест…

— Глупак!… Диване с диване!… Нищо не разбираш — мрачно изсъска през зъби Прохор.

И упоритото съсредоточено мълчание пак го завладя: загледа се в пода, веждите му се сключиха, носът му се изостри, челото му се покри с бръчки на душевна, напрегната горест. Внезапно Прохор трепна толкова силно, че насмалко не падна от стола.

— Иля, я ме заведи до кревата — каза той и в душата му нахлу студ. — Повдига ми се… Много съм изморен…

Всички бяха изморени. Дори дъждът се измори, облакът отиде да си почине.

А когато се показа утринното слънце, всички узнаха: Анфиса Петровна е убита. Убита от злодей.