Вячеслав Шишков
Угрюм река (5)

5

До река Болшой поток нашите пътници пристигнаха рано напролет. Могъщата река дори посред лято достигаше тук на ширина до три версти, а сега беше заляла неогледни пространства. Островите бяха покрити с вода и само четките на потъналите дървета очертаваха границите им.

Тук-таме плаваха самотни ледени блокове, понякога толкова огромни, че на тях май можеше да се разположат три-четири села с всичките им ниви и ливади.

По могъщите брегове бяха натрупани високи купчини изхвърлен лед, който блестеше на слънцето с цветовете на дъгата.

Картината беше волна, дива, величествена. Плъзгащата се водна маса беше заградена от едната страна от скалист, обрасъл с гъсти гори бряг, от другата се сливаше със синята далнина на хоризонта. Вечер в далечината се виждаха мъгли, а при утринната заря се точеха беловласи ниски облаци. Когато изгряваше слънцето, винаги подухваше лек ветрец и развълнуваната река пламваше. Нито села, нито махали. Впрочем в далечината се виждаше църква. Това беше село Почуйское, откъдето щяха да потеглят към незнайния край Прохор и Ибрахим-Оглу.

Прохор направи посещение на почуйския свещеник. Той седеше в кухнята, пиеше водка и замезваше с мариновани гъби.

— Не ми връзвай кусур… Чудо голямо… — посрещна той гостенина. — Тук всички си попийваме. Скука, брат. Пък и за храносмилането е добре. И си похапваме от сутрин до вечер: краят ни е северен, сам виждаш. А ти кой си?

Прохор си каза името.

— А-а… Тъй, тъй… Тоест, намислили сте с баща ти тунгусите да грабите? Не е зле. Пиеш ли? Не? Но ще пропиеш. По мутрата ти виждам, че ще пропиеш… Много бие на очи мутрата ти, юначе… Орле си ти!… И носът ти е като на орел, и очите… — Отчето сръбна, сдъвка една гъбка. — Голям човек ще станеш… Ти не си Прохор, ами Прохор благати. Точно тъй ще те споменавам до престола, ако пожертвуваш една петдесетачка…

— Ех, господи! — въздъхна някой в тъмния ъгъл. — Благати, ама като на овена рогата: вият се, вият, а накрая в очите на овена се забият.

Прохор се озърна. До стенната печка седи луничав мужик на около четиридесет и пет години, широкоплещест, плешив, плете чорап.

— Това е Павел — поясни отчето, — сляп е от рождение. Пророкува понякога. Какво има, раб божи Павел, усещаш ли нещо?

— Усеща ми сърцето. Началото е добро, средата кипяща, а краят — мани-мани!… — Слепият се прекръсти и въздъхна.

— А бе, кьорав глупако, ти да не би да виждаш края?! — викна Ибрахим. — Ментарджия! За таквиз приказка брадата да ти оскубне човек. Що стряскаш момчето?

— Ех, господи!… Тоя татарин ли ще да е? — вдигна невиждащи очи рабът божи.

Свещеникът се подсмихна, прошепна на Прохор:

— Той е търчи-лъжи, не му вярвай… Прави се на луд. — И високо: — А наближава да пристигнат с плаващ панаир търговци.

— С плаващ ли? — попита Прохор. — Интересно.

След два дена, по залез-слънце, Прохор посрещаше тоя панаир. В далечината се белнаха снабдените с платна шлепове. Течението и попътният вятър бързо ги носеха към селото. Като бели лебеди, изпъчили гърдите на платната си, те плаваха един след друг.

— Четирийсет парчета… Красиво, нали, Ибрахим? — залюбува се Прохор.

Скоро панаирът бе открит: вдигнаха знамената, отвориха широко вратите на плаващите магазини. Завъртя се търговия. Цялото село се струпа на брега. От тайгата с огромни кервани от елени пристигаха якути и тунгуси, по волния простор на реката от всички страни насам се плъзгаха лодки: околните села и улуси трябва да побързат — след три дена панаирът ще продължи по-нататък, ще се спре на стотици версти от това място.

От ранна пролет до късна есен той плава към далечния север, отбива се във всяко богато село и най-сетне спира в Якутск. Там всичко се разпродава, шлеповете се изоставят на произвола на съдбата и забогателите търговци се прибират по домовете си.

Вечерта Прохор Громов обиколи целия плаващ панаир и се спря пред най-гиздавия магазин. Откъм брега един за друг са завързани три шлепа. На всеки шлеп има дървени надстройки, приличащи на летни вили. По корниза — разноцветни фенери и табела:

ТЪРГОВСКА КЪЩА ГРУЗДЕВ И СИНОВЕ

Прохор влезе в първия шлеп-магазин: всички рафтове бяха отрупани с манифактура, грееха четири големи газени лампи, купувачите зажумяваха от ослепителната светлина, жълтата коприна и басмата пламтяха в ловките ръце на бойките продавачи. Тунгусите стояха като вцепенени и не знаеха какво да купят, само премляскваха с кьосавите си устни. Миришеше на пот, на газени сажди и на апретура от яркосините и алените тъкани.

Стопанинът, шефът на къщата, Инокентий Филатич Груздев — белокос, кръглобрад старец с очила на челото, кадифената фуражка на тила — едва сварваше да прибира парите: като звънливо ручейче ромолеше златото, като сребърна река течаха кръглите рубли, като есенен листопад шумоляха банкнотите. Шум, говор, викове.

— Покажи си човещината де!… Намали поне една копейка.

— И без туй е евтино… Да режа ли или не?

— Гвоздеи ми трябват… Имате ли гвоздеи?

— Върви в крайния…

— А гевреците къде ви са?

Прохор стоеше до стената и се усмихваше. Харесваше му цялото това шумно пазаруване: идеше му да застане на тезгяха и да развърти аршинчето.

— Сторете път! Ей, колибари! — неочаквано ревна влезлият дрипльо със синина под окото. — Разкарвайте се, татари! Златотърсач иде! Здравейте, търговци! — Той тупна опърпания си калпак в тезгяха и здравата уплаши една охранена попадия, която купуваше кадифе.

— Колко му искате? — издърпа златотърсачът кадифето от ръцете на попадията.

— По седем и половина… Махай се, не прави безобразия — сухо му каза продавачът.

— Боклук! Дай ми от първото качество… Дето е по двайсет рубли — изграчи дрипльото. — Хем по-чевръсто! Знаеш ли ме кой съм? Аз съм Иван Пятаков, мога да те купя с парцалите. Ей тук — той се потупа по джоба — имам два фунта златен пясък, а ей тук — буца злато, по-голяма от чушката ти. Разбираш ли?

Чорбаджията намигна на друг продавач. Той весело друсна на тезгяха един неначенат топ кадифе:

— Запвейте! По-хубаво няма. Специално за графове.

— Аха, хубаво е — затисна едната си ноздра и се изсекна златотърсачът. — А още по-хубаво нямате ли? Слабо ми се види… ама нейсе. Колко ще отиде за чифт навои?

— За чифт навои? — запремига продавачът. — Тоист за партенки ли?

— Към два аршина за всяка!… — подвикна чорбаджията и засумтя благодушно.

— По два ти си ги носи! Дай по четири или за по-кръгло — по пет.

Когато всичко свърши, той подхвърли отдалеч две стотарки, седна на пода:

— Дръпнете се, татари! — и взе да намотава кадифето на безкрайно мръсните си, вмирисани ходила, нахлузи меките космати ботуши, тупна с крака: — Бягайте, селендури! Иван Пятаков жилае да патишества към кръчмата… На когото му се пие, хайде след мен!… Сега ще му дръпнем един гуляй!…

Навири козята си брада и слезе на брега. Дълги ивици кадифе се измъкваха от кончовите на ботушите и пълзяха подире му на меки вълни. Занемелите от почуда купувачи заговориха всички наведнъж, започнаха да се смеят.

— Я го гледай ти, магарето му недно!

— Виж какви хора се измъкват от тайгата. Гъбав е от пари… — каза чорбаджията с мазно гласче. — А до утре заран всичко ще профука, само кръстът на гърдите ще му остане. Смешни хора…

Панаирът не стихна до късна нощ. Но търговецът Груздев затвори магазина рано.

— Сефтето, слава богу, е добро. Редно е и да си починем. Я ни донесете чаец и нещо за мезе… за мен и за гостенина ми — изкомандува той и хвана Прохор за ръката. — Ела, юначе драго, в бърлогата ми… Да се запознаем… Та ти, значи, търговец искаш да ставаш? Бива. Няма да съжаляваш, ти казвам. Защото търговецът навсякъде е добре. Ти гладен търговец видял ли си? А и господ винаги среща от търговеца почит и уважение.

От манифактурния отдел през ленена, обшита с червен плат драперия минаха във втория шлеп: „бакалия и галантерия“.

Търговецът избра за мезе няколко кутии консерви:

— Аз самият не ги обичам кутиите, за теб са. Предпочитам прясното. Купиш някоя есетра трийсет-четирийсет килограма, разпориш я, вътре близо пет кила хайвер, че като го посолиш и като го поръсиш с лучец… Па ако има и коняче, здраве му кажи! — задави се търговецът и се изплю. Сладко преглътнаха и продавачите.

— Ех, Прохор Петрович!… Хубав е пустият му живот! На — старец съм, а да можеше, хиляда години щях да живея. Бог ми е свидетел! Харесва ми всичко това: работата, трудът, а когато може — веселбата. Мале мила!

— Ние с вас и друг път ще се срещнем… Може и заедно да поработим.

— О-о-о… А ти на колко си години, момче младо?

— На осемнайсет.

— О-о-о!… Аз си мислех — някъде двайсет и две. Ловиш окото, това е добре. А тейко ти капитали има ли?

— Тейко ми няма нищо общо с това. Аз сам ще стана милионер! — И в очите на Прохор светна младежко предизвикателство.

Търговецът се засмя добродушно, живите му черни очички потънаха между побелелите вежди и розовите бузи. Той тупна Прохор по рамото и каза:

— Ела, момче младо, да си пийнем чаец. Момите май се заглеждат по теб? Нищо, нищо… Хе-хе…

Досреднощ го съветва Инокентий Филатич как да плава по непознатата река, какво да гледа, с кого да търси познанство. Прохор го слушаше внимателно и някои неща си записваше за по-сигурно в тефтерчето. Те седяха в малка стая с едно прозорче. В нея имаше и походно легло със заешко одеяло, на стената — икони с кандилце, до тях — китара.

Старецът пушеше цигари „Трезвон“ трето качество, пийваше си от коняка, кръстеше се към иконите, искаше да се целува с Прохор и накрая се просълзи:

— Юначага си ти, Прошка, кучи сине!… Бог ми е свидетел. Ще те оженя… Знам една мома. Сват ще ти стана. Запиши си: град Крайск. Яков Назарич Куприянов, виден търговец, медал има. Медалът — майната му — не ни интересува! Дъщеря има той. Ниночка… Разбра ли? Непременно си го запиши, твойта верица…

Весел се прибираше Прохор в къщи. Край брега горяха огньове. Край огньовете се въртяха, варяха еленово месо, лежаха, пееха песни пияни тунгуси с яркоцветни, извезани със синци дрехи, с кожени чикулмани, мургави, дългокоси, с плитки. Сияеше пламъкът, като огън грееха червените ленти на черните глави, чуваше се гърлен говор.

Небето беше синьо, звездно. Месецът беше като пита. Болшой поток шумеше, искряха на лунната светлина минаващите покрай брега късове лед.

След три дена панаирът тръгна надолу по течението. Първи вдигнаха котва и запляскаха на утринното слънце с талпите-гребла шлеповете на Груздев.

— Един път да стигнем до бързея! — весело подвикваше старецът. — А там ще ни подхване.

Духаше силен насрещен вятър; той спираше кервана: шлеповете, преодолявайки силата на вятъра, едвам-едвам вървяха надолу. Но човешкият опит знаеше средство за борба. От всяка страна в носовата част на шлепа започнаха да потапят в реката водни платна.

Прохор, който не можа да се стърпи и тръгна да изпрати панаира до първия завой на реката, работеше с плам, запретнал ръкави. Чудновати бяха за него и тия водни платна, и отплуващите към волните далнини шарени плаващи постройки.

— Още малко, още малко, юнаци! Натисни! Хоп-па!

Изпъчили гърди и отметнали задници, работниците пружиниращо блъскаха водата с дългите лопати.

— Дръж носа към бързея!

— Спущай, спуща-ай — звънливо се носеше над широката водна повърхност.

— Ха-ха! Смешно — подсмиваше се Прохор, докато помагаше на работниците. — Във водата, а пък се викат платна… А как действуват?

На палубата се виждаше четириметрова дървена рамка, на която беше опънат брезент. Спуснаха я във водата, изправиха я вертикално, завързаха единия й ръб за борда, другия захванаха с въжета за носа и кърмата. От другия борд, точно срещу тая рамка, закачиха втора. Шлепът заприлича на фантастична риба със стърчащи под прав ъгъл спрямо тялото й плавници.

— Съвсем проста работа… Сега да видиш как ще тръгне — поясни му един брадат работник и засумтя.

Прохор сам се досети: насрещният вятър се мъчеше да спре шлепа, а попътното течение се блъскаше силно във водните платна и противодействувайки на вятъра, тикаше шлепа по вълните. Шлепът се развеселява: звънят, та се кискат звънчетата, закачени по високите мачтови ветропоказатели, увенчани с изображение на св. Никола. Поскърцват лопатите, бръмчат въжетата на въздушните платна, един подир друг се понасят шлеповете към студения край.

Разгулният вятър все насреща, все насреща, а струите удрят в платната, хвърчат търговците.

— Хубаво е, дявол го взел! — разтърси рамене Прохор, погледът му с любов обгръщаше далнините.

— У-у-у… благодат!… Я виж вълните как станаха сребърни от слънцето. Хайде, момчета, идвайте насам… Да полеем потеглянето! — викаше стопанинът и размахваше съблазнително святкащата трилитрова бутилка водка.

Пиеха, пъшкаха, бършеха си брадите, замезваха със своите собствени езици, пак подлагаха чашка.

— Е, Инокентий Филатич, аз вече трябва да се връщам — каза Прохор.

Старецът го целуна по устните.

— Плувай и нека бог е с теб. А за Ниночка недей забравя. Ей, лодката!

И когато Прохор стъпи на брега, от шлепа на Груздев екнаха изстрели.

— Довиждане-е-е!… Добра сполук-а-а! — дереше си гърлото Прохор и също започна да гърми с револвера си във въздуха.

На шлепа продължаваха да гърмят, прощалните тътнежи се носеха по реката.

Прохор бързо стигна до селото. Край догорелите огньове се търкаляха пияни, обрани от търговците туземци, кучета плюскаха от котлите изстиналото ядене на господарите си; някаква тунгуска, почти гола, с разпрана отгоре до долу дреха, обхванала с ръце никога несресваната си глава, виеше с глас.

А малко настрани, до един камък, широко разкрачен и здраво стиснал в ръката си бутилка водка, лежеше, вирнал брада раб божи Павел и хъркаше. На гърдите му спеше тлъстият котарак на попа, забил нос в недоплетения чорап.

Прохор постоя над пияния прорицател, засмя се, но в младото му сърце трепна страх: ами ако е магьосник? Стана сериозен, чукна котарака по челото и сложи на хъркащите гърди на слепия десет копейки:

— На̀ ти, раб божи Павел, вземи.