Вячеслав Шишков
Угрюм река (44)

12

Мина се цяла седмица, дойде неделя. Днес е същинска пролет. Слънцето като на шега се вкопчи със зимата в последна схватка. Зимата е победена, лее студени сълзи: навсякъде шуртят капчуци. Капят капчуците по ледените висулки от покривите на снега, в звънливите локви пред портите. От локва на локва, от ручей в ручей бълбукат капчиците — ту изхлипат, ту изгукат — и навсякъде е весело, весело: пролет!

Весело му е на Прохор, весело й е и на Нина Куприянова, разхождат се, слушат капчуците, смеят се радостно: в младата кръв са влезли слънцето и пролетта.

А подир тях — и неизвестно къде, навсякъде — по стъпките им невидима броди Анфиса.

Сърцето на Нина Куприянова е препълнено с любов: радостта й прелива, на Нина й се иска да остане насаме с тая радост.

Свечери се. Нина излезе от портата, тръгна към баира. През сивкавия здрач се белееха калпачето и яката на шубата й. Застана на баира до църквата и тъкмо вдигна глава към бледите звезди, тъкмо даде воля на разнежените си мечти, до нея изникна една тунгуска.

— Бягай, момиче, бягай… — каза тунгуската със страстен предупреждаващ шепот.

Нина я погледна. Облечена от главата до петите с кожи, накичена с гердани и синци, тунгуската стоеше на две крачки от нея; лицето й беше прекрасно.

— Бягай, момиче, бягай… Не го обичай, зарежи го, замини си!… Той друга обича.

И почувствува Нина Куприянова как бялата ръка докосва нейната и в главата й не остава капчица кръв, притъмнява й пред очите.

— Коя си? — смутено изрече Нина.

— Аз съм Синилга…

Плахо погледна Нина тунгуската и й се стори: плава, изгубва се тунгуската по мъгливия въздух, скрива се в страшния сивкав здрач.

Нина бързо си тръгна към къщи. Срещна я Ибрахим.

— Къде сам ходиш? А Прошка къде го?

А в това време Прохор излизаше от къщата на Шапошников: носеше подарък за Нина, чучело на едно малко зверче — катеричка. И тъкмо зави по широката улица — отпреде му застана Анфиса, цялата облечена в тунгуски кожи, с висулки, с мъниста. Тя сложи и двете си ръце на рамото му, усмихна му се право в очите.

Прохор мръдна рамене, отби се наляво — тя надясно. Прохор надясно — тя наляво, — и пак са заедно, очи в очи.

— Махни се, моля ти се, махни се — каза той тихо, безводно, безучастно; чувствуваше как го завладява Анфиса; и за да сложи край, рязко извика, болезнено, отчаяно: — Махни се от пътя ми, Анфиса!… Какво искаш от мен?

И Анфиса се хвърли и впи устни в говорещата му уста. Прохор се отдръпна рязко, събори я в сивкавата лъхаща на пролет пряспа и хукна с огромни крачки. А Анфиса викаше подире му:

— Няма да те оставя да живееш, да знаеш! Ще посегна на живота си, и теб няма да пощадя!…

Тя не ставаше от пряспата, цялата се тресеше. Мъртвата катеричка се тъмнееше на снега с настръхнала опашка, долепила ухо до пряспата, сякаш слушаше сякаш искаше да научи нещо тайно, и позата й с подвити към гърдите лапички беше трогателна. Прохор занесе в къщи само дървената подложка.

 

 

Наближаваше годежът. Баба Патерица донесе на Прохор писмо, рече му:

— Ех, момко! Измъчи ти моята хубавица — Анфиса. Барем се ожени по-скоро, па си замини…

Анфиса му пишеше:

„Соколе, соколе!… Какво стана? Умря ли най-свидната ми любов? Я си спомнете, Прохор Петрович, оная наша нощ. Как бухаше бухалът и как ме докара с крилатия си кон черкезинът. Прохор Петрович, соколе, нима всичко си забравил? Нима ще смениш Анфисината любов за някаква си търговска щерка? С какво ти взе ума тя? С богатството си ли? Ама парите ли правят човека щастлив, помислете си само, Прохор Петрович, ангеле мой. Че на теб градска любов ли ти трябва с панделчици, с буклички, учена? Ех, не си такъв ти, соколе! Недей си подрязва бързите криле, ще се каеш. А пък аз, а пък аз тъй бих те обикнала, че свят да ти се завие, без кръв бих останала от любов! Соколе, млад соколе, Прохор Петрович, спомни си за мен. Аз все плача, деня и нощя… И злобата кипи в гърдите ми като смола. Съжали ме.“

Прохор Петрович й написа отговор:

„Анфиса Петровна. Вие сякаш напук се лепите за мен. В края на краищата аз скоро ще се годявам. Умна сте и сърцето ви не е зло. Трябва да разберете, че вече е късно да се връщаме към онуй, дето по никакъв начин не може да се върне. Пък и вие се преструвате, не ме обичате: аз не получих от вас нито едно писмо в отговор, докато бях в тайгата. Вие обичате не мен, а магията си; казвате си: ще го накарам да си строши главата, ще му се присмея и ще го зарежа. Анфиса Петровна, сериозно ви моля — не си правете шеги с мен. Заминете за някъде.“

Подписа се, облегна се назад в креслото, запали цигара. И още нещо. Мина му през ум… Започна да му се върти в ума… Отначало мислите му се препъваха, засичаха — сякаш газеха из дълбока кал, а после се втурнаха, литнаха една през друга, объркани — изведнъж му се зави свят, челото му се покри със студена пот. Грабна перото, огледа се на всички страни — тишина, — добави:

„Анфиса! Вещица, вещица си ти… Не мога да те забравя, Анфиса! Какво правиш с мен? Нима да пратя всичко по дяволите? Анфиса? Аз и женен пак ще те обичам… Аз помня оная нощ и те помня гола… Анфиса! Замини…“

— Може ли?

Прохор пъргаво скри писмото в джоба си. Нина беше по бял пеньоар, с разпусната коса. Светлината в стаята се раздроби: луната обливаше девойката със синкав поток, лампата хвърляше жълти лъчи. Нина стоеше пред Прохор тиха, изправена, същинско привидение.

— Сега бях при Пьотр Данилич — каза тя. — А ти защо си толкова развълнуван? Какво ти е?

— А бе със сърцето ми става нещо… Знам ли го какво…

— Пьотр Данилич ми направи много хубав подарък… Ей го, в кутийката…

— Покажи ми го.

— Не, сега не бива… Чак на сватбата.

Отчуждените, студени очи на Прохор малко по малко се стопляха, но погледът му блуждаеше, променяше се.

— Ти на кого пишеше? Покажи ми.

— Покажи ми подаръка — каза Прохор; кръвта удари в слепоочията му.

— Не мога.

— И аз не мога.

Нина въздъхна, каза му „довиждане“ и си тръгна. Прохор й държа шубата, изпрати я до нейната квартира. На връщане се позабави край Анфисината къща. Пердетата са спуснати, през пролуките отстрани се вижда светлина. Дали да се отбие? Съвсем за малко. Не, не бива.

В къщи той накъса писмото си до нея.

И още една пролетна нощ. Във въздуха се усещаше топлина, пак навсякъде не млъкваха капчуците; цамбурнаха, звънтяха, бълбукаха капките. През тая тъмна топла нощ по покривите мяукаха котараци, в тайгата горският цар си подсвиркваше пролетна мелодийка и бухалът бухаше.

Нина е сама и Маря Кириловна е сама: старците прескочиха до мелницата — сигурно за да си пийнат, натовариха една тройка с мезета и заминаха.

Царският престъпник Шапошников е сам и Анфиса Петровна е сама. Скука. Ибрахим е сам и готвачката Варвара е сама. Иля Сохатих се е запилял някъде.

А бива ли в такава нощ човек да се измъчва от самота? Тъмно е. Дори месецът и звездите са се разбягали някъде: пусто е небето, тихо е във въздуха, само капчуците звънтят, не млъкват.

Маря Кириловна още не си беше легнала. Тя поръбва третата дузина носни кърпички — подаръка за Нина. Лампата е със зелен абажур, под лампата сивият котарак се е свил на кълбо. Чува се скърцане на стъпки.

— Извинявам се, Маря Кириловна — на пръсти се доближи до нея Иля Сохатих. — Пардон, за бога… осмелих се, така да се каже… Как да се изразя…

— Какво искаш?

— Ще си позволя да поседна, нарушавайки вашата скучаеща самота — седна той в креслото. — Ужасно капе на двора, Маря Кириловна. Всички бъчви са преизпълнени с великолепна вода. Ах, каква вода, Маря Кириловна!

Тя го гледаше с кръглите си, добри, нищо неразбиращи очи.

— Ти какво си се издокарал? Чак и обувките ти лачени.

Той внезапно отметна перчема си и опули очи.

— Маря Кириловна!! — извика той толкова силно, че котаракът подскочи. — Маря Кириловна! Влюбен съм във вас до крайна невъзможност… За бога, не ме пъдете, изслушайте ме, за бога… Инак, в случай на отказ, току-виж съм се обесил… Мирси.

— Какви ги приказваш?! — смути се, уплаши се стопанката.

— Маша!… — Продавачът падна на колене пред нея и я налепи цялата с целувки като с лейкопласт.

— Глупак, диване!… — нервно се смееше стопанката. — Пияна мутра, дявол!… Махай се!…

 

 

— Кажи ми какво да те правя, Червена шапчице — с дълбок тъжен глас заговори Анфиса. — Искаш ли още чай?

— Каквото искате, това правете с мен, Анфиса Петровна. Ако щете, убийте ме… Сега ми е все едно.

Шапошников беше оклюман, мрачен. Говореше с глух, задгробен глас, заекваше. През последните няколко дена той и външно се беше занемарил, беше се състарил, подивял. Под очите му от честото пиене се бяха появили торбички. И костюмът му беше вехт, оръфан, измачкан.

В очите на Анфиса има жалост и ръката й посяга към гарафата.

— Пий, Шапкин, не тъжи… Ех, Шапкин, Шапкин! И ти си същата стока като другите, и ти за тялото ми мислиш… А!… Какво размахваш ръце?! Не е ли вярно? Душата ми ли те е поблазнила? Песове сте вие, ей тая душа ви трябва… — Тя поривисто подхвана през небесносинята си блузка с длани като с чаши твърдите си гърди и ги раздруса. — Това ви е на вас душата!… На всички, на всички, на всички… Дори и на отец Ипат.

Тя дишаше често, пресекливо и не можеше да се разбере какво блести в очите й — смях или презрение и болка.

— Ех, кучета сте вие! — изразително рече тя и изпи една чашка вишновка.

Шапошников го за сърбя носът; той издърпа от джоба си някаква партенка, бързо я скри, измъкна едно по-чисто парцалче, изсекна се и каза:

— За другите не отговарям. Аз отговарям за себе си. Цялото ми естество: нервите, мозъкът и всеки атом от тялото ми са завладени от вас. Във вас, Анфиса Петровна, необикновено хармонично са съчетани ум, красота и възвишени душевни качества. Само че не всеки може да забележи това…

— Дявол и ангел са съчетани в мен… И нищо друго…

— Не знам, не знам… — тихо каза той. — Не знам, не знам — повтори той по-високо. — Все едно… А аз ви обичам! — извика той.

 

 

Извика и готвачката на търговеца, Варварушка, когато се събуди от милувките на Ибрахим, който крадешката се беше примъкнал при нея.

— Тю, да опустееш дано! — измънка тя сънено. — Да знаеш как ме уплаши… Тю!… А бе, клетнико, кога най-сетне ще се покръстиш, дявол немиросан такъв, да ми прости господ?…

 

 

След като Прохор й обеща да мълчи, Нина все пак му показа обеците:

— Виж това е смайващо… Колко подхождат на моята брошка.

— Да, действително — каза Прохор, сравнявайки брилянтените обеци — подаръка на Пьотр Данилич — и брилянтената брошка с платинена обкова на Нина.

Куприянови бяха взели под наем една просторна селска къща. Подът е постлан с шарени черги, стените са чисто варосани, от изрисувания таван се полюшваше направеният от някой скитник бял гълъб от дъсчици.

Прохор залости вратата с кукичката и прегърна Нина. Девойката обхвана врата му. Целувайки годеницата си, той каза:

— Можеш ли да ми станеш жена?… Ей сега, в момента?

— Недей така! — отблъсна го Нина. — Как, преди сватбата ли?

— Да, сега.

— За бога, Прохор… Защо ме оскърбяваш?

— Странно.

— Какво странно има в това?

— Ами такова… Вие, градските госпожици, сте все едни монахини, света вода ненапита.

Той започна да ходи нагоре-надолу из стаята. Нина наблюдаваше походката му.

— Ами ако изведнъж те разлюбя? — попита той. — Ще се оженя, а после взема, че те разлюбя…

— Знаеш ли какво? — каза Нина. — Ти защо не ми показа онуй писмо?… На кого пишеше? На нея ли? На Анфиса? И защо не ме запознаеш с тая жена? Защо?

— За какво ти е?

— Искам.

Прохор откопча и пак закопча кавказкия колан на дрехата си и каза замислено:

— После… Някой път… При удобен случай.

— Сега искам.

— Сега ли? Тя отдавна спи.

… Но Анфиса не спеше. Развълнувана, опияняваща, с разпиляна коса, тя стоеше пред замаяния от водката Шапошников и му говореше:

— Какъв си ми пияничък глупчо… Я лягай да спиш…

— Анфиса, Анфиса Петровна — тресеше се Шапошников, събрал длани на гърдите си; по бузите и по брадата му течаха сълзи. — Знам, че не можете да ме обикнете. Убийте ме тогава… Умолявам ви!… Отровете ме, заколете ме!

Той се тръшна по очи на сандъка и започна да вие жално и страшно, с изтънял като на паленце глас:

— Като куче!… Да, да… Като куче ще… пълзя в краката… в краката ви…

На Анфиса също й се доплака. Тя въздъхна дълбоко, очите й бяха пълни с мъка; нежно, гальовно помилва тя превития гръб на Шапошников, каза: „Нищо няма да излезе от тая работа, откажи се“. След това чевръсто го съблече, събу го. Той не се съпротивяваше. Заведе го до своя креват, сложи го да легне, зави го с чист чаршаф, с одеяло.

— Боже мой, боже мой — шепнеше Шапошников, — ама какво става? Сънувам ли, или е истина това?

Той целият трепереше, мускулите на лицето му потрепваха, широкото му, негладко чело беше потно, брадата му се тресеше. Анфиса откачи от иконостаса една малка иконка с шнур.

— На̀ ти Богородицата на всички скърбящи радости — каза тя. — Ти вярваш ли в нея, Шапчице?

— Не, не вярвам…

— Кръсти се, целувай. Тя ще те защити. И цялата ти скръб ще се стопи като восък на огън. — Анфиса окачи иконата на косматите му гърди: каза — Космат си като мечок… Нищо, нищо, бог да те пази!… Спи миличък.

Прекръсти го, намали фитила на лампата и излезе.

Синята й спалня отведнъж осиротя. Мигаше и намигаше червената светлинна в кандилото. Шапошников се почувствува щастливо дете. Цялото му същество потъна в милваща топлина и тиха светлина. А там зад вратата, в съседната стая, синя, лъчезарна, сякаш е родната му майка. И живи, необясними нишки го свързват с нея. Родната му майка говори нещо, приспива го. И му стана тъй хубаво, тъй спокойно на душата: светлинката трепка, бълбукат капките в нощта.

Той се усмихна, затвори очи и загуби съзнание.