Вячеслав Шишков
Угрюм река (43)

11

Анфиса беше се наляла, беше станала още по-хубава. Пьотр Данилич е луд по нея. Но Анфиса е същински камък; нито да я пипнеш, нито да я помръднеш — Пьотр Данилич побеля. Проклетницата ли да затрие, той ли да тури край на живота си? Пьотр Данилич пиеше здравата.

Веднъж поканиха Громови в един чифлик да ядат пелмени, стопанинът отказа — болен е, — Маря Кириловна замина сама.

Анфиса се погледна в огледалото, сложи си едни огромни цигански обеци, на главата — небесносин шал с дълги ресни, прекръсти се и тръгна.

„Ех, да става каквото ще!… То се видя, че съдбата ме е приковала за тъмната пътека.“

— Здравей, Петя — каза тя, когато влезе.

Пьотр Данилич се наливаше с водка.

— Махай се! — викна той. — Кръст нося, махай се!…

Анфиса седна. Пьотр Данилич се люлееше отпуснато, гледаше я с присвити очи.

— Ах, виж кой бил… Ти ли си?! Влез. Здравей!… А аз все дяволи виждам. За дявол те взех, макар че си вещица…

Анфиса помълча, после заговори напевно и укоряващо:

— Ах, Пьотр, Пьотр… Хич не се пазиш ти, все пиеш.

Тя се приближи до него и го целуна съчувствено по белокосото слепоочие. Той внезапно се разплака. Сълзите го задавяха, той въртеше глава и виеше.

— А искаш ли — само с една думица човек да те направя?… Искаш ли, Петя?

Пьотр Данилич млъкна и зачака, бършейки сълзите си.

А в съседната стая тайно, скришно слушаше „дяволът“.

— Аз скоро ще умра, Анфиса — каза Пьотр, гълтайки думите. — Зарад теб ще умра.

— Я престани, стегни се!… Какво си се разбързал за гробищата?

— Не, ще умра, ще умра, сърцето ми усеща… — Пьотр Данилич се изправи, въздъхна и започна да яде кисела краставичка. — Веч и на теб ти нямам мерак. Вътре в мен всичко изгоря. Останало е само някое и друго въгленче… — Очите му бяха празни, лишени от мисъл, червени от водката, от сълзите…

Анфиса заскърца с ниските си ботушки към камината, разкърши рамене и отдалеч го попита.

— А искаш ли да ти стана жена, Петя? А?

Пьотр се втренчи в нея, втренчи се и в стаята, където беше „дяволът“.

— Баламосваш ме. Оплиташ ме. Знам, няма да ме излъжеш. Ти си дявол — безволно каза той и си пийна водка. — Дявол си, дявол…

— На̀, виж. Дявол ли съм? — И Анфиса се прекръсти.

— И от дявола си по-страшна. Сигур ще ме посъветваш да убия жена си.

— Не! — бързо изскърца с ниските си ботушки към Пьотр Анфиса. — Не съм от тез, дето си мърсят душата. Ти, Петя, си убиец на жена си. Разведи се, пусни я да си върви: и на двама ви ще олекне. От толкоз време си ми заповтарял: развод, та развод. Хайде де, разведи се човешки… По-бързо решавай. А скришом няма да въртя любов с теб. Тъй да знаеш, старче.

„Дяволът“ в съседната стая изпъшка, подвикна, тръшна един стол.

А когато Анфиса късно през нощта си тръгна, изправи се пред нея дяволът-черкезин, прегради й пътя. Месецът дежуреше в небето, светна на месеца ханджар.

— Туй виждаш ли го? — И твърдият железен нокът на Ибрахим зачука по студената предупреждаваща стомана. — Виждаш ли го, казвам?! Ще ти давам аз на теб едно развод.

Заранта Ибрахим бе повикан от пристава.

Разпитът беше кратък, но внушителен. При думата „Анфиса“ приставът въздъхна и избели очи.

— Това е такова… такова същество… И ти, мерзавецо… Знаеш ли, ако река… Ей! Арестувай го…

А след два часа, когато неизтрезнелият Пьотр Данилич научи за това, приставът получи от него една бележчица — Иля я донесе. Пияните букви подскачаха, редовете се извиваха като овнешки рог, буквите казваха: „Какво те прихваща, дявол неден? Още сега да пуснеш татарина, ако ли не — лично ще дойда да го взема с една тройка. И веднага идвай да пием: коняк, гъбки и всичко според както му е редът. Ще ти кажа една тайна, дяволе неден. Ела.“

След два дена се завърна Маря Кириловна. Малко подир туй специален човек донесе от града телеграма.

„Нина е съгласна да ми стане жена. Нейните родители ни благославят. Ако ти и мама не сте против — телеграфирай Москва Метропол стая трийсет и седма. Зимата ще прекарам тук.“

И Пьотр Данилич, и Маря Кириловна се зарадваха, всеки по своему. Той — че Прохор, след като се ожени, сигурно ще живее не тук, а в града и няма да му пречи. Тя — че ще замине при сина си, ще приеме да бъде дори бавачка, само и само да не е тук, само и само да не й се мярка пред очите оная усойница, ако ли пък не — тогаз ще иде в манастир.

Оседлава Ибрахим верния си Казбек, заминава за града, на стотици версти, да занесе телеграмата-отговор за Москва.

Беше пъстра златна есен. Тайгата се беше умислила, тъгуваше за отминалото лято, боровете тихо си шепнеха. Нивите са ожънати, враните са отлетели, в селските къщи мирише на тазгодишен дъхав хляб. Язди Ибрахим и си мечтае, волно му е на душата. И все за Прохор си мисли. Хубаво прави Прошка, че „мома Куприян“ взема, момата си я бива, не мома — имане. А като се върне Ибрахим, и той ще се ожени за готвачката. Цх, всичко се нарежда по мерак! Да може само да свие сармите на Анфиса, да защити стопанката, хубаво ще си заживеят. Хептен хубаво…

Подава на чиновника телеграмата на стопанина, четливо преписана от Иля Сохатих. Гледа чиновникът — отдолу под текста са надраскани гарги:

„Прошкъ ила си къщи бъркотия някуй трябва да му се свети маслуту. Пиши Ибрахим Оглу. Многу трябваш“.

— Тъй не бива — каза телеграфистът, — стопанинът ти може да се разсърди…

— Мой не се разсърдил… Защо?

— Напиши я тогаз на отделна бланка.

Ибрахим цял час се поти, сумтя, но все пак я преписа и подаде.

— На кого препоръчваш да му се свети маслото? — попита чиновникът.

— Какво ти влиза в работата?… — попита черкезинът и светна с бялото на очите си и белите си зъби. После спокойно: — На кого, на кого?… Ами маслосвет трябва правим…

Той си тръгна за село, радвайки се, че заедно с телеграмата на стопанина Прохор ще получи и неговата. Но смешните гарги останаха тук, в забутаното градче; техният смисъл не прекоси пространството до Москва. Чиновникът беше голям любител на всякакви „куриози“; той например имаше една книга, в която вписваха „за спомен“ имената си по-видните личности: полицейски началници, духовници, учителят Филимонов, ковчежникът, проститутката Хеся от Варшава и други. Чиновникът прибави към тях и Ибрахимовата телеграма като рядък документ. Докато я подшиваше, той се усмихваше с беззъбата си мустаката уста, усмихваше се безгрижно, весело. Не знаеше чиновникът онова, което е скрито във времето, не знаеше — че един ден същите тия гарги ще изплуват на бял свят, ще заговорят, ще млъкнат и ще умрат, след като затворят тайния кръг на предначертанието си.

 

 

… И изведнъж нещо прободе сърцето на Анфиса. Боли, боли както боли зъб. Дали не я заболя сърцето защото пое по криволичещата лъжлива пътека и стои на тая тъмна пътека тихата Маря Кириловна, а отзад се чува отмъстителният глас на Прохор, а отстрани съвестта й шепне укорни думи. Съвест, съвест, хората ли са те измислили или господ — и ще млъкнеш ли ти някой път?! А ако наистина съществуваш, защо мъчиш хората и по чия повеля се надигаш преди деянията им: нищо ти няма, живееш си тихо и мирно — и изведнъж ти се стегне сърцето? Заболя я Анфиса сърцето, заболя я и тая болка не престава ни деня, ни нощя.

И сякаш като напук дойде прегърбената баба Патерица, повъртя се насам-натам, намигна й с оцъкленото си бяло око.

— Чу ли, моме? Прохор се е сгодил за една търговска щерка, телеграма е пратил по жицата. Скоро щели да дигат сватба.

— Голяма работа — спокойно й отвърна Анфиса. — Нали е станал за женене. — Спокойно говореше Анфиса, а сърцето й тъй затупка, че очите й заподскачаха и всичко пред нея заигра.

Не, лъже Патерицата, не може да бъде! Отиде, надникна Анфиса в богатската къща на Громови, а там Маря Кириловна лично й изнесе тая страшна, смъртоносна, гибелна телеграма. Заплака Анфиса и Маря Кириловна заплака, прегърнаха се двете и се целунаха. Целувката на майката — радост и спасение, целувката на Анфисините горещи устни — ковчег и тамян. И ако имаше свръхестествена дарба, Маря Кириловна щеше да чуе сподавения стон, който разтърсваше Анфисината душа.

Ето защо я боляло глупавото й женско сърце, ето с каква тояга я цапардоса по главата нейната жестока съдба. „Нейсе!… Още нищо не се знае, ще се преборим!“

И право при Шапошников.

Царския престъпник много го болеше стомах — беше преял попарена от сланата калина, — той лежеше по корем на горещата зидана печка, болеше го и сърцето. Боли и боли, не го отпуща. Какво ще да е това — дали някое тъмно предчувствие, или съвестта му се обажда, предрича му зловеща участ? Съвест, съвест, за какво ли си ти… Глупости, бабини деветини!

Цялата работа е, че трябва да глътне една хубава порция рициново, а след туй да обърне няколко чаши водка…

— Здравей, Червена шапчице, при теб идвам. Чу ли за телеграмата? Утеши ме.

Погледна той от печката измъченото Анфисино лице, разтрепераните й, опечалени ръце.

— Че как да ви утеша, Анфиса Петровна? За да ви утеша, трябва първо нервите ви да укрепя.

Позасмя се Анфиса, погледна го с жална мъка право в очите, в набърченото умно чело, па рече:

— Дай ми кураж, кажи ми, че още не всичко е загубено, че сватбата няма да стане… Или… Чуваш ли, Шапкин? Ще ида при стария, ще си погубя душата. Аз вече съм решила.

Политическият заточеник пъргаво рипна от печката; по лицето, в очите му се чете едва поносима болка — на Анфиса чак и домиля: ангел божи, а не човек е тоя Шапкин, съчувствува й. Още повече се изкриви лицето на заточеника: едва се устисква.

Той хвана дръжката на вратата, целият се сви и каза с отмалял глас:

— Не ходете при стария. Зарежете го. Сама си царувайте.

— Как да царувам? Как да живея?! Когато ми е празно сърцето…

— С труд — сподавено изрече политическият заточеник и прибра журкащия си корем под ребрата.

— Ех, с труд!… Нали ти казах, Шапка, помниш ли — оная вечер? — че в мен живее звяр. Алчен звяр, проклет. Той с малко не се засища… Не, Червена шапчице, свършено е с мене… Край!

— Извинявайте, аз ей сега… — И политическият заточеник хукна навън.

— А пък Прохор няма да се ожени! — викна подире му Анфиса и тропна с крак.

А Пьотр Данилич пие ли, пие: в търбуха му се е завъдил червей, един такъв грамаден червей с червена муцуна: само за пиене пита!

Прохор в Москва обикаля театрите, музеите. И когато по настояване на Нина целуваше мощите на Христовите угодници в древната Успенска катедрала, изведнъж си спомни за Анфиса; ей тъй, без да има защо се сети за нея, някак неочаквано, внезапно. И през целия ден тя стоя пред очите му, а когато си легна да спи, и насън му се яви, нахалницата. Нищо не каза Прохор на Нина, само мислите му малко се пообъркаха: разколеба се в него, в Прохор, любовта към годеницата му и му се дощя да изпрати на безценната Анфиса Петровна любовно писмо.

Писмото си е писмо, а сърцето — сърце. Повлече го сърцето му натам, към нея, в тъмната тайга. Защо? — Не знае. Може би, за да убие Анфиса, може би, за да се слее с нея в един живот, за дълго, завинаги.

И не току-тъй, не без причина, неслучайно се разбуниха мислите му: Анфиса дни и нощи мислеше за него. Седеше тя на брега на своята съдба, хвърляше в океана на участта си алени, кървави късове от своето ограбено сърце и кръг подир кръг, вълна подир вълна, бързо-бързо — за миг, в Москва, по скритите незнайни закони политаха мислите й натам, към него, към онзи московски бряг — и право в сърцето му, там в Москва. И щом вълната залее Прохоровото сърце — то се разиграва, започва да се измъчва и неспирно влече Прохор натам, в тайгата, при нея, при Анфиса — защо? Не знае: може би, за да убие Анфиса, може би — да се слее с нея навеки, завинаги.

Яков Назарич всичко забелязва с опитното си око, затуй стяга здраво юздите, вдига бича и заплашва с него объркалия се бегач.

И като бегач профучава бързотечното време — пух, прах, снежни буци хвърчат изпод копитата на зимата — дай път, студ! От юг насам летят белоклюнести врани…

— Виж сега каква е работата… Само че не реви, не вий.

Сви се сърцето на Маря Кириловна, тя цялата се превърна в слух.

— Значи, тъй… Аз се наговорих с едни хора в града — адвокати им викат, пияници. Мен, значи, ще ме спипат, да речем, в хотелската стая с жена или, да речем, с мома… Отец Ипат ми даде тоя акъл. А после ще се разведем, аз поемам вината, ти си свободна. За когото искаш, за него се жени. Можеш за Илюха, мадам Сохатих ще станеш.

Маря Кириловна плю, после каза:

— Прави каквото искаш, щом от пиене ум не ти е останал, щом си загубил божия образ и подобие. Никакви мъже не ми трябват, при сина си ще ида.

След една седмица — премятат се по снега обезглавени кокошки, квичи свинята. И в казана се варят със стотици пелмени за гостите — Пьотр Данилич е поканил всички селски големци, та чак и Илюха. А за какво ги свиква, думичка не казва, сигурно е намислил някаква изненада. И, разбира се, Анфиса Петровна е на трапезата. Всички са тук, гостоприемният покрив на търговеца приюти всички. Маря Кириловна не се вижда: овдовяла при жив мъж, седи в стаята си, никого не ще да види. Пък и здравето й доста се поразклати: сърцето й започна много да прескача.

Късно вечерта, когато всички се изпонапиха, тържествено, шумно стана Пьотр Данилич — и всички гости станаха; Пьотр Данилич вдигна чаша с вино.

— А пък чуйте защо ви поканих на пелмени, драги гости. Бидейки ние, предвид на неприятностите ни, с жена си Маря Кириловна сме решили да се разведем както му е редът… И понеже в помислите ни бая здраво е пуснала корени една хубавица… — търговецът погледна Анфиса, тя седеше бледа и гледаше с унили очи през гостите към прозореца…

Гостите се разкашляха, засумтяха смутено, нечий стол падна от само себе си, пристава го заболя далака, зави му се свят. Иля Сохатих опули прасешките си очи, седна, пак скочи.

Търговецът обходи всички с щастлив подмладен поглед и изведнъж се начумери, тропна с крак на Илюха:

— Вън! — Стори му се, че Илюха е дявол, че на Илюха му стърчат рога, че Илюха почуква с дяволска опашка по масата. — Вън!!…

Гмурна се Иля Сохатих зад дебелия гръб на пристава — от тоя гръб се вдигаха облаци пара.

Чорбаджията рече:

— И така, за да тегля чертата, заявявам…

Анфиса тихо го прекъсна:

— Не.

Гърбът на пристава угасна, пушекът изчезна, далакът му се успокои, Иля Сохатих подаде глава и изцвили — изкикоти се като жребче. Търговецът зяпна, чашата се изплъзна от премалелите му пръсти, дръпна на пода и шпорите на пристава закачливо звъннаха.

— Не, не, не — каза Анфиса бавно и все така тихо.

— Чудо и половина — задави се свещеникът, отец Ипат.

— Какво-о? — страшно погледна към Анфиса търговецът: от ноздрите, от очите му изскача огън.

И екна Анфисиният глас:

— Не, Петруша! Не! Не! Не!… — Падна Анфиса в креслото, удари се с лакти в масата, затресе се цялата, застена.

В това време, под ясния месец, по синия, огрян от месечината път препускаше керван от три тройки със звънчета: на двете задни тройки са сандъците, багажът, в предната тройка — Прохор, Нина, Яков Назарич Куприянов.