Вячеслав Шишков
Угрюм река (41)

9

Нижни не смая Прохор — град като град, — но панаирното оживление и деловитост го завладяха. Нина прескочи до Историческия музей, който се намираше в крепостната кула, до книжарниците, накупи си книга за миналото на Нижни Новгород и се зарови в тях. А Прохор кръстосваше панаира, отбиваше се в магазини и складове, разпитваше кое колко струва, вписваше в бележника си цени, адреси на фирми, насъбра цял куп ценоразписи и в края на краищата се обърка: какво да купи, а много неща трябваше да купи за бъдещата работа в тайгата, у себе си имаше двайсет и пет хиляди рубли и за близо петдесет хиляди беше дал кожи на Яков Назарич, богаташ е, трябва да купи всичко. Но колко съжаляваше, че нищо не разбира от техника, че няма с кого да се посъветва.

Започна с това, че си купи бастунче със сребърна дръжка във вид на гола, съблазнително извита жена, а на Нина червен чадър с малахитов връх. И вече вървеше през градската градина безгрижно размахвайки бастунчето си и стискайки чадъра под мишница, когато внезапно си помисли: „Бастунчето Нина май няма да го…“ Седна на една пейка, откърти срамотната завъртулка и я прибра в джоба си, а бастунчето запрати в храстите. После отвори чадъра. „Боклук, безвкусица! Червен… Ама че съм глупак!“ И веднага го пласира на безценица на един татарин, впрочем той се пазари с него жестоко и отбиваше от цената по десет копейки.

— Трябва нещо по-солидно.

Стигна с трамвая до главната палата, купи за себе си Мозеров златен часовник, за Нина пръстен с бисер и два елмаза, за Яков Назарич жълт китайски халат с райски птици. И с покупките се запъти пеш към хотела.

Жегата намаляваше. Беше привечер. По Волга започнаха да се запалват червени и бели шамандури. По зелените склонове на брега падаше мек отблясък от залеза. Белите стени на крепостта се розовееха и в лекото було на сивкавия здрач се отдалечаваше, помръкваше панаирният глъч. Прохор вървеше по булеварда.

— Господине, може ли да запаля? — От една пейка се надигна и тръгна към него висока блондинка с бяла рокля и черна шапка.

Прохор издуха пепелта от цигарата си и тракна с токове:

— Имам чест…

Нещо Анфисино имаше в нея: веждите, фигурата, косата, леко раздвоената брадичка, само очите й не бяха същите.

— Господине, знаете ли, много ще ви моля — с напевен ясен глас и полузатворила сините си очи, усмихнато му заговори тя. — Почерпете ме сладолед…

— Довиждане — понадигна той фуражката си и непринудено, макар и с малко забавена крачка, си продължи по пътя.

— Господине, стойте! — звънна подире му.

Прохор се обърна. Разкошната дама бързаше към него.

— Вие сте толкова великолепен! Аз самата ще ви почерпя сладолед. Ще ви почерпя вино. Да вървим да гуляем… Мили! — Тя енергично го хвана под ръка и лачените й обувки засвяткаха по пясъка на булеварда.

— Извинявайте, извинявайте… Ама аз… — слабо се съпротивяваше той. Изпод тъмносинята му дреха отпуснато и жалко се белееше ленената му рубашка, но очите му започнаха да се разпалват.

— Мили, аз съм ви виждала… Аз отдавна ви обичам.

— Къде сте могли да ме видите? Глупости! Извинявайте! Аз не съм свободен… Аз съм свързан.

— Свързан? Ах, това е чудесно! — изви се гласът й, а тя го загледа в очите и тихо се засмя гърлено. — Вие сте моят рицар. И знаете ли къде съм ви виждала? Виждала съм ви в сънищата си. Да, да, да… Милият ми, великолепният ми рицар, моят рицар! — Тя започна да говори припряно, нервно: „Да, да, да“. — Трябва да го омагьоса с гласа си, да го впримчи със страстта си, защото той се опъва, всеки миг може да се изскубне.

— Вие сте сибирец, търговец, нали? Видяхте ли, че знам! Да, да, да… О, мили, мили — и гласът й звучеше досущ като Анфисиния.

— Не, не, абсолютно ми е невъзможно, госпожо… Ами че аз имам годеница — обади се той и все повече пламваше.

— Но вие, уважаеми господине, очевидно ме вземате за проститутка! Засрамете се, засрамете се! — възмутено рече тя и сведе клепачи.

— Не, какво говорите, госпожо! — поде той. — Нищо подобно.

— А знаете ли коя съм? Аз съм графиня Замойска. Да, да, да… Нито дума, нито звук; мъжът ми е ревнив. Ще ви отвлека в моя замък, впрочем не, моят замък е в Краков и там е грохналият ми мъж… А тук разполагам с… как да ви кажа… с една скромна килия… Милият, той е съгласен… Да, да, да?

Прохор се смути.

— Но разберете ме, госпожо графиньо — с отчаяние произнесе той, — аз наистина съм тук с годеницата си… Инак с най-голямо удоволствие… Това например е халат… За Яков Назарич… — Той раздруса пакета и целият се изчерви: все пак пред него стоеше не тунгуска от тайгата, а графиня, самата графиня Замойска… Ама че е идиот, глупак!…

— Халат? За Яков Назарич? Колко е очарователно това! — смееше се тя и въртеше глава.

Прохор погледна седефените й зъби, алената й уста.

— Аз, госпожо графиньо, съм съгласен — каза той басово и се окашля мъжествено.

— Палавник, ах какъв палавник! — въртеше се, трепкаше, разтапяше се графинята. И той самият се въртеше, трепкаше и се разтапяше. „Чудо голямо — решително си помисли той, — дявол да я вземе!“ И за кого се отнасяше това „дявол да я вземе“ — за графинята ли, за Нина ли, или може би за Анфиса — Прохор не го интересуваше. „Дявол да я вземе“.

 

 

До късно, чак до към три часа заранта трака със сметалото, задрасква и вписва в книгата Яков Назарич и до към три часа заранта седя с него Нина. „Какво ли е станало с Прохор?“ Със син и червен молив си правеше тя бележки в книжките за нижегородското минало, разглеждаше плана на града, на панаира и накрая чак я заболяха очите.

— Татко, аз ще си легна да спя.

— Къде ли се е запилял пустият му Прохор?

Яков Назарич се потеше, пъшкаше, пиеше московски квас — когато има работа, той е трезвен и строг: нито капчица водка. Ах, проклетото му диване, къде ли е?

Прозорците бяха отворени, едва се полюшваха пердетата, помръдваше ги долитащият откъм Волга ветрец. Улиците бяха тъмни и тихи, само от време на време ще се разсвири някой жандарин, ще се провикне пияница, някакви гуляйджии се приближаваха насам с песен и единият от гласовете май е на Прохор. Якоз Назарич се шмугна под пердето и впери очи в мрака. Гуляйджиите нестройно, с някакво лигаво клокочене в гърлата пееха на два гласа, а третият само приръмжаваше и подвикваше:

— Заради фуста ни заряза!…

Търча по нея ден и но-о-ощ…

— Какво е туй безобразие?! Като си се напил, върви си по пътя!

— Вече няма, господин стражар, чест и почитания!… Мишка е виновен… Мълчи бе, Мишка, дявол да те вземе! Че инак ще спим в дранголника…

Мишка ревна като луд:

— Ден и но-о-о-ощ…

Рязко огласи мрака свирката, чу се ситно топуркане на пияни крака, което изчезна в далечината, заглъхвайки. Яков Назарич затвори прозореца.

— Не, не е той.

От другия прозорец се стрелна зад паравана — само по риза и боса — Нина.

Прохор си дойде след изгрев-слънце без покупките. Перчемът му беше увиснал над намръщеното чело, очите и устните му бяха окрадени, неспокойни, жалки.

— А, Прошенка… Къде беше, соколчето ми? — подигравателно запя Яков Назарич, който се миеше. Той наплюнчи показалец, завря го в солницата на масата и се залови да търка със сол и без това белите си зъби.

— А аз, можете ли да си представите, такава неочаквана случайност… — започна Прохор потиснато, — срещнах вчера един съученик от гимназията…

— Тъй, тъй, тъй… — намигна му Яков Назарич и продължи да движи пръст по зъбите си. — Съученик, а? Хе-хе-хе…

— Та той ме покани у тях, обядвахме, вечеряхме — цедеше Прохор думите и се червеше. — А после заваля дъждец. Затуй останах да преспя при него.

— Дъждец ли? — запитаха едновременно бащата и дъщерята със смях и тъга. — При теб може и да е валяло, ама в нашата губерния капка не падна… Тъй, тъй, тъй…

„Ама че съм подлец, ама че съм негодник! Защо ли лъжа?…“ — с погнуса си помисли Прохор и се отпусна на един стол.

Иззад паравана излезе Нина. Яков Назарич си плакнеше устата: навирил глава и задушавайки се, той бълбукаше като удавник.

— Ниночка. — Прохор отиде при нея, наведе глава. — Добро утро, Ниночка! — И прошепна: — Аз съм негодник… Негодник!…

— Здравей, Прохор — каза тя и вдигна въпросително големите си сиви очи към него. — Кой е този твой приятел? Запознай ме с него… — и скришом от баща си прошепна: — Какво се е случило?

Но Яков Назарич на бърза ръка се прекръсти и седна на масата. Самоварът отдавна изпускаше пара. Чая си изпиха мълчаливо.

— Нинка, я иди да изпратиш тая телеграма по-бързичко… На̀ — каза бащата.

Когато тя излезе, Прохор стана неспокоен, угрижен.

— Яков Назарич. — Той погледна едрия нос на стареца, отмести очи, пак го погледна. — В трамвая ми откраднаха двайсет и пет хиляди.

— Честито — силно се изсекна Яков Назарич.

— Дайте ми, моля ви се, пари назаем.

— Колко искаш?

— Ами малко… Четири-пет хиляди… — Яков Назарич пак се изсекна, замахна с носната си кърпа и шибна една кацнала на масата оса. После извади портфейла си и хвърли под носа на Прохор една стотачка.

— Вие какво, подигравате ли ми се, Яков Назарич? — каза Прохор ядосано; веждите му се сключиха. — В края на краищата аз стока съм ви дал… От моите пари си искам…

— Тя тая е дълга. Първо трябва да продадем стоката — отговори той и се изправи, кръгъл като надут балон.

— Значи, не вярвате на Прохор Громов? — изправи се и Прохор, едър, но гузен.

— На Прохор Громов вярваме — спокойно каза Яков Назарич, — ала на Прошка — не. Заслужаваш, кучи сине, да ти смъкне човек гащите и да те напердаши едно хубавичко: ей тъй, ей тъй, ей тъй!… — Усмихвайки се само с червените си бузи — очите му бяха сърдити, — той замахваше с дясната ръка, въртеше се наляво-надясно. — Ей тъй, ей тъй! — хвърчаха слюнки. После грабна шапката си и само по жилетка изхвръкна навън, но веднага се върна да си вземе сакото, облече го вървешката, ядосвайки се и пръхтейки.

— Дявол да го вземе! — изруга Прохор и отиде до стенното огледало. Жълтеникаво-бледо лице, хлътнали подивели очи. Много го болеше глава, повдигаше му се, краката му трепереха. С какво ли го отрови тая високопоставена дама, графиня Замойска, пищната блондинка? Ха! Графиня Замойска! Мръсница с мръсница, заслужава да я удави човек в някоя вмирисана локва. „Ниночка, Ниночка, колко долен и подъл съм аз!“ Той легна на канапето и нищо не можа да изцеди от паметта си. Въртяха се и подскачаха червени портокали, електрически крушки, цветя, той помни — черпиха се, пи, плюска; помни: танцуваха, въртяха се мутри, рамене, бедра, някой с все сила блъскаше по клавишите на рояла, а може би по главата му, шумеше, грухтеше, трополеше! Ту замлъкне, ту се засили, всичко потъваше в мъгла из мъглата, в облака — тя, примамлива и лека като облак: мили, мили! — а след това двамата отплуват с облака нанякъде. Стая, дантели, вълни от коса, омайващ парфюм — мили, мили, пий! — две-три глътки, въздишка, светкавица — и всичко се изгуби.

— Да — потвърди Прохор, — туй не ти е тайгата!

После някъде на стръмния бряг го събуди един стражар, после църковните камбани забиха, той опипа джобовете си: нито часовника, нито парите — празни.

 

 

Цял ден, до обед, болен и оклюмал разглежда с Нина Художествения музей и Преображенската катедрала в крепостта. Нина подробно му обясняваше заслужаващите внимание предмети, молеше се пред всяка старинна икона, пред всяка гробница, а пред гроба на великия син на руската земя — Минин — падна на колене. Прохор разсеяно размахваше ръка, но когато Нина, покланяйки се, го погледнеше крадешком, най-усърдно се кръстеше и правеше поклони. Толкова го е срам от Нина, а тя, сякаш напук, мъчително мълчи.

Когато капнаха от умора, те си купиха грозде и се изкачиха на Гребешок, да си починат. Заволжието и отсрещният бряг на Ока с панаира, селата, църквите на древните манастири, с горите и нивята бяха като на тепсия. Слънчево и неподвижно. Неподвижни са Волга и Ока. Но всичко живее, всичко се движи, тече във времето, ражда се и умира.

— Колко е хубаво и колко тъжно!… — въздъхна тя.

— Нина… — решително заговори Прохор, хвана я за ръката и й разказа всичко от игла до конец. Нина се усмихна горчиво.

— Презираш ли ме? — попита той.

— Ни най-малко.

— Защо?

— Защото те обичам.

Устните на Прохор се разтрепериха; той вече не беше способен да говори. Гледаше я, сякаш тя беше чудотворна икона, а той — разкаял се грешник.

— Само от едно, само от едно ме е страх — натъртено каза тя, — да не би това да ти стане навик.

— О! — извика Прохор и тъкмо отвори уста, за да й се закълне, когато до тях се чу: — „Божичко, виж ти щастлива среща!“ — и сякаш изпод земята пред тях изникна Андрей Андреевич Протасов.

Той беше с бяла униформена куртка със значка на висшист, с бяла инженерска фуражка и носеше претъпкана чанта. Пристигнал тук за три-четири дена по търговски работи. Страшно се радва на срещата, а как е със здравето Яков Назарич? Ходили ли са те на Сибирския кей? Не? Тогава може би ще се разходят заедно с него. Отлично И на гроба на Кулибин ли не са ходили?

— А кой е тоя Кулибин? — попита Прохор.

— О, за вас е необходимо да знаете това — каза инженерът. — Ами че той е бил изобретател, гениален самоук и поради неграмотната си руска гениалност често пъти си е блъскал главата върху неща, които в Европата не само са били бракувани, но и отдавна забравени. Макар че някои от изобретенията му имат стойност, например: яйцевидният часовник; в него и Христос възкръсва, и светии се появяват, и ангели пеят. След тоя часовник Екатерина Втора го сграбчила с белите си ръчички… Има си хас! Наредила да го докарат в Питер, дала му служба, награди, пенсии. Шлейфовете на императриците винаги са дълги и кой друг може да ги поддържа с благоговение, ако не придворните блюдолизци, подмазвачи и гении…

— Колко сте зъл! — каза Нина.

— Ни най-малко. Аз дори и по адрес на Кулибин не искам да кажа нищо лошо. Той е изобретил един великолепен сводов мост, по свои собствени изчисления. И на мен ми се струва, че математическа основа на тия изчисления е било руското „ако е рекъл господ“. Да!… И в тия руски самоуки-гении се отразява цялата клета съдба: или да търсим ключ за отворена врата, или да се блъскаме с глава в скалата. А поетите и побърканите истерици веднага започват да крещят осанна, да съчиняват оди и дитирамби и на гениите, и на целия руски народ: велик народ, богоизбран народ! А в очите на надменна Европа, разбира се, нашето месианство, уж изключителната ни гениалност са глупост, празни приказки!

От пламенните думи на инженера Прохор започна да се оживява и разпалва.

— А виждате ли ей онова пушече, Прохор Петрович?… Ей там, ей там… Знаете ли какво е това? Това са Сормовските заводи. Ние с вас трябва да ги посетим… Там правят параходи, земечерпалки и…

— Параходи? — възкликна Прохор. — Непременно! А и изобщо, Андрей Андреевич, бих искал да си поприказваме с вас…

— На драго сърце.

— Андрей Андреевич — каза Нина, поглеждайки го нежно в живите му очи. — А вие интересувате ли се от стари икони и изобщо от старини?

— Как да не се интересувам. Че аз съм същински иконограф, икономан, ако щете. В Урал имам цяла колекция: фряжки, строгановски, дори една иконка от Андрей Рубльов имам.

— Ах, колко сте щастлив! — каза Нина с въздишка.

— А женен ли сте? — внезапно го попита Прохор начумерен.

— Не.

И два погледа — на Нина и на Прохор — се срещнаха. Третият — бързо ги разсече:

— И няма да се оженя.