Вячеслав Шишков
Угрюм река (40)

8

Кама не е широка, но е пълноводна, високите й брегове са хълмисти, къдрави: села, горички, килими от вълнисти ниви.

— Ах, каква църквица! Прохор! Прохор! — сочеше с бинокъла Нина. — Новгородски стил. Петнайсети-шестнайсети век.

Прохор седеше до щурвалната будка, забил нос в бележника с рисунките, схемите и бележките. Главата му се е подула от новите впечатления и душата му беше там, в Урал, сред звънтежа на машините.

— Да, да, прекрасна църква… Харесва ми — за миг с досада откъсна очи от бележника и добави: — У нас, в Сибир, са по-хубави.

Яков Назарич беше разгърнал вестника, пускаше лиги и клюмаше сънено.

— Осем, девет и половина-а-а — дочуваше се отдолу. — Само вода!

Откъслечна свирка: да се спре меренето — дълбоко е.

При Богородское Кама се сля с Волга.

— На туй ли му викат Волга? — подигравателно присви очи и подсвирна Прохор.

— Да, Волга — обади се Нина. — Не ви ли харесва?

— Първо вижте Угрюм-река.

— Прохор! Как можете да ги сравнявате! Погледнете какво оживление цари тук, това е действително голям път. Села, градове… Ей там има елеватор, а какво има по вашата забутана река?

Но когато започнаха все по-често и по-често да срещат гемии, шлепове, параходи и катери, Прохор се настрои другояче.

— Виж, туй ми допада! — извика той. — Гледайте, един, два, три. А там още един пушек. Може ли бинокъла за малко? Охо, какъв бабаджанко идва насам!

— А какви градини, какъв въздух! — възхищаваше се Нина.

— Да, въздухът е много приятен — по меки пантофи и контешка сламена шапка безшумно се приближи до тях Яков Назарич. — Ей, момче, две бири! Какво, деца, хубаво ли е?

На Прохор му е весело.

— Яков Назарич, всичките тия работи трябва и по Угрюм-река да ги въведем.

— А къде ти са капиталите? — погледна го изпод длан търговецът.

— От тате ще взема. За начало… А и в земята, в златните мини имам много. Ще ги изкопая!

Търговецът се засмя някак неразбираемо, но гальовно и потупа Прохор по рамото.

Нина съжаляваше, че у Прохор има толкова малко поезия: влюбен е, а седи с тоя бележник като някакъв стар лихварин или неочаквано почне да се усмихва и един господ знае къде е в този миг душата му. И сякаш вече всичко са си казали, нямат общи мисли, любовта им е привършена, изпята. Не, тя не иска такъв сив край на всъщност още незапочналата им както трябва любов. Тогава с какво я привлича Прохор? И защо ли тя не сложи край на всичко това, докато не е станало късно?

Прохор си мислеше за Нина кратко: не е кой знае каква хубавица, но на него му е омръзнало мимолетната любов с която падне, без страдания, без съпротива, едностранчивата и безсолна любов… Дори Анфиса… Какво е Анфиса?… Разбира се, втора като Анфиса няма. Но нима той може да се свърже с нея? Той, Прохор Громов, и — Анфиса! Неизгодно и страшно. Значи, остава Нина. Той е груб, силен, той е могъщ кедър, а Нина е чиста, нежна като момина сълза. Но е своеволна и строга. Тогава кое го влече към нея? Може би капиталът на баща й? Не е ли редно в такъв случай да сложи край? Не, цялата му душа потръпва и жадува за Нина. Тя е в долината, той е на върха и неудържимо се стреми към нея като търкулнат надолу по стръмното камък.

Нощта беше прохладна, спокойна и звездна. Колко е богат господ! Колко златен прах е изтърсил от широките си ръкави по небето. Златен друм. Млечен път, накъде водиш? И какво има зад твоя пръстен, ако изобщо има нещо? Ето че Нина устреми очи нагоре и затърси ангели по златните ти пътища. Но очите й са смъртни, виждат една педя, не повече — и надалеч, и на дълбочина. Клети очи, клето момиче! Очите й са насълзени, а мисълта й е във възторг. Да, има ангели! Ето ги, те са в мислите й, тук, край нея. И между тях, разбира се, е Прохор!

Прохор също гледа небесния златен пясък, но погледът му е користен, алчен. На него ангели не му трябват. Той като крадец би обрал цялото звездно небе, би напълнил джобовете си със звезди. А там се виждат късове злато — една, втора, цели седем блестящи къса злато наведнъж. Светлините на Голямата мечка… О, богат е господ! Ако можеше да смъкне на земята барем една златна звезда…

— Голямата мечка и един малък, съвсем малък спътник. Не знам виждате ли го — казва Нина.

— Вашият спътник съм аз. — И Прохор сяда на пейката, притиска се до Нина. Тя леко се отмества, но изпитва любопитство и плахо премаляване.

— Нина… — казва той и я хваща за ръката.

Откъм земята до тях стига ароматът на зреещи овошки. Синята нощ е изпълнена със златни пръски, тракане на колела, с бягащи жълтеникавобели вълни зад парахода. Чуй как въздиша, как се труди затворената в стомана човешка мисъл; тя кара парахода срещу водата, побеждава стихията. Корабът се движи с пълна пара, бърза да стигне навреме, стрелката на манометъра предупреждаващо сочи границата, корпусът се тресе и палубата се люлее под краката им. Но и на гранитен монолит да седяха, камъкът без друго щеше да потрепва под техните крака. Нина го милва по ръката и му шепне нещо. Бяла в синята нощ и бели крака с бели обувки. Прохор отмести с устни златния медальон, целуна гърдите й през триъгълното деколте, тя притисна главата му и го целуна по слепоочието. И те седяха така смълчани, страхувайки се да дишат. Откъм рубката се дочуваха глупавите звуци на валс, там горяха светлини. Ах, ако можеше да се загасят светлините и да се заглушат звуците! Има ли нещо по-сладко от тишината, сините небеса и звездите.

— Ниночка!…

— Не казвай нищо, моля ти се… Мълчи…

Те се притиснаха още по-здраво един към друг. Млечният път, целият в късове злато, падна в краката им.

— Татко! — надникна Нина заранта в каютата на баща си. — Искам да пия с Прохор брудершафт. Може ли?

— Туй пък какво ще е?… Портвайн ли?

— Не, татко, не! — засмя се тя, но в това време в каютата влезе един мъж с червеникава брада и черни очи.

— А, Лука Лукич! Ниночка, я повикай Проша. Е, как върви работата?

— Всичко е наред, Яков Назарич. Стоката пристигна благополучно. Отворихме дюкяна. Цените на кожите са високи, сделките вървят добре, но на мен, право да си кажа, ми се ще да не бързам, цените май ще се покачат. Струва ми се, с добра печалба ще приключим.

— Заповядай, Прохор Петрович — каза Яков Пазарим на влезлия по извезана ленена рубашка Прохор. — Това е Лука Лукич, главният ми пълномощник. Оказва ми почит, значи, от уважение е потеглил от Нижни, за да ме посрещне като свой патрон. Ти къде рипна при нас?

— В Исади, от лодката.

— Е, как вървят работите, Лука Лукич? Хайде, разкажи ни още веднъж. На Прохор му е интересно. Това е синчето на Пьотр Данилич Громов, голям търговец ще стане.

— Ами да, личи си — одобрително проточи пълномощникът, огледа младия дангалак и пак разказа най-подробно за търговските работи.

— Документите носиш ли? — попита го чорбаджията, като гладеше брадата си важно и самодоволно.

— Фактурите, бордерата и сметките са в кантората, в Нижни, но взех дубликата на главната книга.

— Я дай я тук… Седни де…

Пълномощникът продължаваше да стои и да се бърше с карираната си носна кърпа, изпънат стоеше и Прохор. Чорбаджията дълго преглежда книгата и ту вдигаше на челото си, ту смъкваше на носа си златните очила.

— Колко катеричи кожи са продадени?

— Осемдесет и пет хиляди.

— А железария купена ли е? Къде е заприходена?

— Ако обичате, на буква „ж“… моля…

Но ето че дойде Нина, мургава, тъмнокоса, облечена в бяло, с метличина на гърдите.

— Татко, хайде да закусваме. Поръчала съм моруна.

— Сега, сега… А бе, Прохор… Какъв ликьор сте намислили да пиете с нея? Нинка, как се казваше?

— Брудершафт — усмихна се Нина и белите и равни зъби блеснаха.

— Не съм го чувал. Вносен ли е?

— Не, тукашен — сериозно каза Прохор. — Собствено производство.

— Сега, сега… Трябва да напиша едни телеграми. Я седни ти, Проша, по-чевръст си… Пиши, аз ще ти диктувам.