Вячеслав Шишков
Угрюм река (38)

6

— Добър ден, Червена шапчице — каза Анфиса със скръбен глас. — Дойдох да си поприказвам с теб.

След първата си отдавнашна среща с Анфиса Шапошников така се беше обработил, че човек трудно можеше да го познае: вместо пуснатата да расте на свобода чорлава брада — прилична брадичка, дългата му, но рядка коса е подрязана по староверски, той е измит, спретнат, дори ноктите му са чисти. Много се зарадва на Анфиса и въпреки жегата се наметна с новото си памучно сако. Голото му теме сияеше тържествено.

— Виж туй писмо, прочети го, разтълкувай ми го умна главо.

Той си сложи пенснето, седна и навири ноздри. Анфиса нервно дишаше, наблюдавайки лицето му. По ъглите стояха вълк, зайци и какви ли не животинки.

— Н-да!… — проточи той, преметна крак връз крак и започна да върти върха на лъснатия си ботуш. Спомни си за своя донос до Прохор, ядоса се на себе си и се засрами.

Анфиса въпросително вдигна вежди.

— В реда на нещата — неискрено каза той.

— Как тъй в реда?! Какъв е тоя ред?

— Н-да-а — загадъчно проточи още веднъж Шапошников.

— Да прави каквото ще! — махна тя с ръка и наведе глава.

Той попипа носа си и погледна крадешком високите гърди на Анфиса под небесносинята блузка. Едновременно му се искаше и да помъчи Анфиса, да я залее със студенина, и да й каже най-съкровените си мисли. Но защо той винаги толкова се смущава пред тая проста жена? Нима властта на красотата е толкова силна, толкова омагьосваща? Прокара длан по голото си теме, въздъхна и заговори:

— А как гледате на живота? — и веднага се изруга за глупавия си въпрос.

Без да се замисли, тя му отвърна:

— Ами че много просто, Шапкин. Не ми трябват нито бисери, нито свила. А само да си поседим с моя мил на една клонка, както птичките, и да си попеем песни. И така — цял живот. И нищо друго не ми трябва, Шапчице, приятелчето ми. Да си седим тъй все един до друг, докато не ми се завие свят. А после да падна на земята и… да умра.

Шапошников присви очи и премести стола си съвсем до нейния.

— Това е романтика, наивна фантазия, мечта — каза той.

Анфиса рязко отмести стола си.

— Само че аз съм и друга, ако искаш да знаеш. — И тя се заусмихва загадъчно и някак застрашително. — Вътре в мен има и още един човек, Шапчице. Да го знаеш само какъв е бодлив! И тоя човек нож държи…

— Нож ли? — нервно измуча Шапошников.

— И иска пари, иска сладко вино, злато! Много е алчен, същински звяр. Понякогаж гледа през моите очи… Страх ме е. — Анфиса говореше през стиснати зъби, а раменете й потрепваха зиморничаво.

Шапошников я погледна, трепна, сви се: очите й бяха мъртви, празни.

— Анфиса Петровна!

— Страх ме е, страх ме е… — още по-тихо прошепна тя, дръпна се настрана и сякаш се отблъсна от някого с ръце. После изведнъж скочи, тропна с крак:

— Ех, пет пари не давам за нищо!… Шапчице, дай ми да пийна!

Шапошников също скочи:

— Анфиса Петровна!

— Дай ми нещо за пиене! Нямаш ли? Сбогом!

— Почакайте, скъпа! Един момент… — Хвана я за ръцете и я попита с приятелска загриженост: — Кажете все пак, какво ви измъчва?

— Нищо работа, Шапчице. Моето женско сърце ме измъчва… Ех! Хайде, сбогом, приятелче… Виждам, че нищо няма да ме посъветваш. Тук ум не се иска… Ех!… Ще гледам някак сама да се оправя. Сбогом!

Анфиса е с цяла глава по-висока от Шапошников и когато го прегърна, неговият нос се заби в гърдите й. Приятно й беше да чувствува как тоя многознаещ учен човек сега трепери и се тресе целият. Зъбите му тракаха и той заекваше, когато каза:

— Вие, вие ми дайте съвет, Анфиса… На̀, скоро ще изтече срокът на заточението ми, а чувствувам — не е по силите ми да се махна… Анфиса… Анфиса Петровна… Не е по силите ми.

— Да, вярно… Не е по силите ти — каза тя. — Ти вече до ушите си затънал в нашата тиня. Ще се ожениш за някоя дебела селянка, може и за две наведнъж. Ще се пропиеш, а след време ще пукнеш под някой стобор…

— Не, това няма да го бъде. Не, не! Срам ме е да не ви се сторя смешен… но аз…

— Виждам живота ти като на длан, Шапчице… Точно тъй ще стане.

— Мога ли да знам откъде се взема тоя ваш пророчески тон?

— Божичко, нали съм вещица!

Стаята малко по малко се изпълваше със здрач. Вълкът, зайците и животинките се сляха, потънаха в него. Шапошников драсна клечка кибрит и запали саморъчно направената свещ. Когато се огледа, Анфиса я нямаше. В стаята бяха само той — смаян и малко стреснат, вълкът, зайците и животинките. И освен тях на масата, в една хартийка — пари, трийсет и три рубли. И бележка:

„Вземи ги за себе си, помогни на твоите изпаднали другари. Тия пари са мръсни.“

Пьотр Данилич нареди на черкезина:

— Ще останеш при нас. Прохор скоро няма да се върне.

На Ибрахим не му се седи без работа: започна да прави с Варвара бонбони за продан — господарят все ще спечели нещо, — а над портата закова неизменната табела:

СТОЙ! БЕЛБЕРНИЦА ИБРАХИМ ОГЛУ

Но веднъж, когато беше пиян, чорбаджията я събори с кол: „Цялата къща окепази!… Намерил къде да я закове…“ Тогава Ибрахим закова табелата на вентилационния комин на отходното място: хем се вижда добре, хем никой не може да я стигне.

Господарят често обикаляше чифлиците на богатите селяни, за да опита силната им медовина, да се закача с момите и булките; веднъж един селянин-ловец здравата го натупа заради жена си. Пьотр Данилич лежа цяла седмица, селянинът дойде да го навести и му се извиняваше гъгниво:

— Да бях знаял, че си ти, нямаше толкоз здраво да те налагам… Пък то — тъмно… А и да не мислиш, че ми се свиди моята Матрьона, мътните да я вземат дано, ако й хвърли око такъв човек?

Отбиваше се при Анфиса, но тя все повече, все по-упорито го отблъскваше. Това го вбесяваше. Заплашваше Анфиса, че ще я изгони от къщата. Хубаво, нека я изгони, не е умряла за къщата му. Анфиса пред него започваше да събира вещите си в сандъци. А къде смята да отиде? При него. При кого „него“? Ще види той при кого ще иде Анфиса. Тогава той започваше да я упреква, после да я псува, тя мълчеше — той излизаше от кожата си и се нахвърляше да я бие с юмруци, тя спокойно му казваше: „Върви си у вас, пък недей запомня с лошо развратницата Анфиса. Сбогом!“ Той с плач падаше в краката й: „Прости ми, остани, нека всичко си бъде твое.“ И когато се прибереше, пребиваше жена си от бой. Маря Кириловна не можеше да се види без синини, деня и нощя си мислеше: „Веднъж да се ожени Прохор, зарязвам всичко и отивам в манастир.“

Пьотр Данилич не се грижеше за имота си, но имотът му, макар и едвам-едвам, се увеличаваше: Маря Кириловна не скръства ръце, Иля Сохатих също помагаше усърдно, ако и не безкористно: господарката беше му обещала да го ожени за Анфиса Петровна.

— Кога най-сетне, Анфисочка, ще се осмеля да ви запитам настоятелно, без юридически заобикалки? — досаждаше на хубавицата Иля. — В края на краищата редно е да имате вяра на хигиената и медицината… Просто цял изнемогвам от вашите пищни форми в отсъствието на женитба.

— Скоро, Илюшенка!… Скоро ще те оженя… И още мнозина ще оженя, миличък…

— Ах, откажете се от вашия характер!… Туй са само задявки от ваша страна… И вследствие на външния плам ме тласкате към гибел. — Иля рошеше червеникавите си къдрици; от тънките му устни заедно с високопарните думи хвърчеше слюнка. — На всички сте завъртели главите, дори един човек — аз го смятах за светец, толкоз куриозен човек беше, — и той поради хубостта ви целият се острига и заприлича на едиот… Аха, смеете се?! А представяте ли си какво ми костува на мен, вашия годеник, позволявам си да подхвърля това, тая гледка, а?!

 

 

Отец Ипат отчаяно се намръщи, той беше притиснал дебелите си бузи с картите, беше издал напред големия си морав нос и зорко и уплашено наблюдаваше с ъгълчетата на подутите си очи дясната ръка на Пьотр Данилич.

— Рр-раз! — силно шибна той точно по върха поповия нос с десетте здраво стиснати карти. — Два!

Отец Ипат си криеше главата и грухтеше:

— По-полека!… Чудо й половина.

— Три! А пък аз, отче, искам да се разведа с моята бабичка… Четири!

— Не одобрявам. Ох!

— Пет!…

— У-у, слава богу, свърши се… Раздавай — каза отец Ипат и взе да трие рукналите от очите си сълзи.

— Късно стана.

— Я го гледай ти тиранина му с тиранин, етиопец неден. Ами реваншът?! Не искаш ли?

— Късно стана. Ще си вървя.

— Къде, при оная ли? При Меликтриса Кирбитиевна? Срамота и грехота е. Хайде, хайде още една игричка.

— Отче, помогни ми… Хилядарка.

— Много евтино искаш да се отървеш! А хубавицата си я бива, каймак с малина е!… Хайде още една игричка… Много е хубава. — Той раздаде картите, въздъхна, прекръсти се:

— Ох, господи!

Пьотр Данилич нарочно се остави попът да го бие. Отец Ипат налагаше моравия му нос така, както селянин бъхта конекрадец.

— Е, та какво ще речеш, ваше преподобие? — каза Пьотр Данилич и избърса с кърпа кръвта от носа си.

— Не, не мен, брат, не можеш ме подкупи… Малко даваш! Вярно ти казвам. Долна и мръсна работа е това… Макар че в консисторията имам някоя и друга връзчица.

От свещеника — времето беше напреднало — Пьотр Данилич се запъти при Анфиса. Но се отби в къщи, за да вземе една кутия бонбони и новите модни обувки, купени в града по негова поръчка.

А приставът в това време, след като беше излъгал дебелата си свадлива жена, че отива да направи ревизия на политическите заточеници, крачеше към къщата на отец Ипат. Отчето вече се канеше да си ляга, седеше пред малкото огледало само по долни дрехи и мажеше с вазелин подутия си нос.

Анфиса също седеше в къщи пред огледалото, ядеше шоколадчета и се кипреше, докато си мереше една сламена шапка с ленти.

— Кой ти е дал тая шапка? И бонбони?! Ехе, досущ като моите са. Приставът ли? — попита Пьотр Данилич, след като поздрави.

— Да, приставът.

Пьотр Данилич седна и започна да почуква по масата с пръсти.

 

 

… — А аз, отец Ипат, си позволих да ви обезпокоя по една важна работа — каза приставът, докато се ръкуваше със свещеника, и засука юнашките си мустаци. — Работата е сърдечна…

— Че аз да не би да съм фелдшер? Валериан при мен няма да намериш, Фьодор Степанич. Хе-хе-хе… Извинявай, че съм по долни гащи.

— Аз съм човек военен — каза приставът и нежно помилва ефеса на сабята си, — обичам да действувам открито. Помогнете да ми дадат развод.

— Развод ли? Какъв развод? Кой?! — смая се отец Ипат и изтърва бурканчето с вазелина.

— Аз. С жена ми.

Отец Ипат опули срещу пристава малките си очички и се вцепени.

 

 

— Приставът, казваш? — мрачно попита Пьотр Данилич.

— Да, да, да — заповтаря Анфиса.

Той смъкна шапката от главата на Анфиса и я хвърли на пода.

— Какво значи туй?… Пьотр Данилич… Излиза, че нямам право да се разпореждам със себе си?

 

 

… — Ти?! С жена си? — проточи най-сетне отец Ипат.

— Да, да, да — заповтаря и приставът и очите му шареха виновно, а попълнените му с вата гърди се пъчеха. — Представете си, аз подлудявам, представете си, Анфиса Петровна за мен е въпрос на живот и смърт…

Отец Ипат рипна, плесна се по бутовете и прихна да се смее.

— О, смахнати! О, пощръклели!… Епитимия, най-строга епитимия за всички ви! — Разнасяйки тлъстия си корем, той взе да тича бос из стаята. — Ту един, ту друг, ту трети. Ха-ха-ха! Хайде, да речем, че ви разведа… Извинявай, че съм по долни гащи… Вие сте две дузини, а тя е една… Нали ще се изпотрепете… Ама че сте глупаци, извинявай, Фьодор Степанович… Честна дума…

— Кои са другите?

— Кои, кои!… Скоро от столицата ще захванат да пристигат. А ти ме питаш кои… Като ви гледам, ще взема да се разпопя и също ще хукна при Меликтриса: обикни ме!… — Отец Ипат се плесна по широките бутове и се закикоти.

После седнаха да пият.

 

 

… — Всичко ще направя за теб, ти ще си господарка в къщата ми — говореше омекналият Пьотр Данилич. — Попът обеща да уреди развода в консисторията. Ако ли не, ще докарам жена си дотам, че сама ще иде в манастир.

Те пиеха къпинова ракия. Беше им горещо! Анфисината блузка е разкопчана. Пьотр Данилич блажено примижава като котарак, целува Анфиса по гъстата й ленена коса, по разголеното рамо. Но Анфиса е студена и сърцето й е непристъпно.

— Аз на всички бих дала да гледат хубостта ми. Нека всеки се любува. От гледане няма да се изхабя. А душата ми се радва. Или ще взема да прилаская някой съвсем закъсал клетник, дето е намислил да тури край на живота си — току-виж, го съживя. Значи, не е грях това. Ако бях съгрешила, червей щеше да гризе душата ми. А в моята душа е тихо и спокойно. Ничия любовница не съм била, Петя, а твоя нивга няма да стана.

— Жена ти предлагам да ми бъдеш, глупачке!…

— Жена ли съм аз за теб? Як си, ама си стар вече. Ако се ожениш за мен, и тогаз ще раздавам хубостта си на другите, както царицата раздава на просяците злато. Дотегне ли му на твоя черкезин животът, ще го прилаская; захване ли да пие от мъка някой сополив мужик — и него ще покоря с хубостта си…

— Ти съвсем се напи.

— Такъв човек може да ми стане мъж, който цялата ме плени, ей толичко от мен да не остане за никого, цялата да съм негова. И има един такъв сокол. Макар да е литнал сега за другаде, усещам, че пак в моето гнездо ще се върне… А ако не поиска, ще го принудя!

— Анфиска! На кого приказваш това?!

— На теб, Петенка, на теб…

Той злобно скочи от мястото си, ритна столчето, хвърли се към Анфиса.

— За пън ли ме мислиш, или за човек?! Ще те убия! — Той се задушаваше, хъркаше, беше страшен.

Анфиса бързо отскочи, изсмя се студено, закани му се с пръст.

— А моята камичка помниш ли я, Петя? Благодари се на бога, че тогава остана жив. До гроб ще съм благодарна на онзи китайски доктор, страшна отрова е, само да те бодна — и няма да се помръднеш. Ей я на камичката. — И в гъвкавата й ръка заблестя-засвятка извитото острие.

 

 

… Приставът се измъкна от къщата на свещеника пиян-залял и олюлявайки се, дълго се чуди накъде да тръгне. Под него се люшкаха и подскачаха сто пътя, а проклетите му крака час по час прескачаха от един път на друг. Крайният път неочаквано се изправи като дирек и го перна по челото. Челото почувствува студ и болка.

— А, миличък! Тук ли се търкаляш?! — прозвуча един глас над него.

„Туй ще да е съпругата ми“ — помисли се приставът.

 

 

… А в къщата на отец Ипат влезе Ибрахим. Той държеше под мишница една заклана гъска и се кръстеше към широкия иконостас, където мъждукаше голямо кандило. Отец Ипат спеше седнал, забил чело в масата.

— Кха! — окашля се черкезинът. Отец Ипат примлясна с устни, захърка. Черкезинът се окашля по-силно. Хъркане. Черкезинът извика:

— Ей! — и тропна с крак.

Отец Ипат надигна замаяната си от водката глава, отвори уста. Ибрахим пак започна да се кръсти усърдно и каза, подавайки му гъската:

— На̀ ти, отче попе, на̀. Искам да се топна, вяра искам, кръстиш… Варвара искам сватба да направя.

— Развод?! — подскочи заедно с креслото си попът и пак седна. — Развод?! Разкарвай се, върви по дяволите!… Никакъв развод…

— Мой вода гмурка, свята вяра… Кръщавка правиш. Мохамеданин съм… Мюсюлманин.

Отец Ипат грабна гъската за шията, развъртя я и погна с нея черкезина да си ходи:

— Отивай си, отивай си! Какви разводи са те патили посред нощ. Съблазън е това. На архиерея ще ви докладвам…

— Магаре си, отче, и нищо повече! — викаше черкезинът, докато слизаше по високата стълба.

Пияният отец Ипат подуши гъската като куче, па каза: „Чудо и половина“, запрати я в ъгъла и легна да спи до нея.

Като изправен сърп стоеше във високото небе месецът. Той се виждаше отвсякъде. Прохор и Нина също му се любуваха, навлезли дълбоко в планините на Урал. Гърмящите колела бърборят в надпревара в нощната тишина; медната свирка закачливо подвиква на планините. Забързаният влак увисва като лунатик над мрачни пропасти, по корниза на скалите, струва ти се, че той всеки миг ще падне. Нина я достраша — прибра се във вагона.

Прохор погледна месеца: „А какво ли става там, у нас, в Медведево?“

В Медведево в същия този миг приставът ядеше плесници от жена си, Шапошников сънуваше красавицата Анфиса.