Вячеслав Шишков
Угрюм река (35)

3

Хладно слънчево утро. Зимата само им се беше заканила, топлият вятър за една нощ изяде всичкия сняг: под краката е влажно, зелено. Прохор се страхува да се отдалечи от лагера: току-виж, се загубил. Белките вече си бяха сменили козината и бяха станали пухкави. На колана му висят шест белки, време е да се прибира. Аха, елени. Много елени. Тунгуси са дошли. Срещу къщата, под хълма, е разпънат чум.

— Показваш стока, бойѐ — каза му кривокрак старец.

— Хайде — каза младият му син. — Белка, лисица, самур има. Много-много… Хайде правим размен!

Облегнало рамо на един бор, стоеше младо момиче, Джагда, внучка на стареца. То красиво беше извило снага и гледаше втренчено Прохор с радостни очи.

Прохор наистина размени много кожи срещу стока. Тунгусите останаха доволни.

— Ти си истинско приятел. Не лъжеш, не мошеник.

Младият баща на Джагда се метна на един елен и се изгуби в тайгата, като каза:

— Стой тук, бойѐ, чакай!

На Джагда Прохор подари сребърни обечки с камъни. На майка й — лула и тютюн. Джагда се усмихваше, шепнеше нещо и бузите й се зачервяваха. Избяга в тайгата. Гласът й звънтя до вечерта.

Когато месецът се издигна над тайгата, Прохор отиде на хълма. Той чувствуваше: дебнат го очите на Джагда, и слезе към реката. Край брега, вързани за колове, дремят три големи шитика — неговият търговски флот. Прохор смъкна от покрива на шитика леката лодка от брезово дърво и се прехвърли на другия бряг. В лунната нощ му се искаше да броди, да мечтае. Колко е хубаво, че дойдоха хора и тая мъничка Джагда. Колко ярки и влажни са устните й и колко нежна трябва да е гръдта й под извезания с мъниста халми.

Прохор отиде навътре в гората. Все по-гъста и по-непроходима ставаше тайгата. Но ето че излезе на поляна. Нещо се мярна пред очите му. Прохор вдигна пушката. Изтрещя съчка и — ах! — Прохор се втурна към Джагда. Тя уплашено побягна през поляната. Прохор подире й като стрела след птица.

— Джагда, Джагда!

Зашумяха боровете, той почти я настигна, чува дишането й.

— Ах! — Тя се подпря на края на дългата тояга, мернаха се във въздуха нежните й крака — и тя прехвръкна като перце над един огромен повален дънер. Прохор се задъхваше, беснееше: — Стой! — Захвърли пушката и разширил ноздри, тичаше с все сила след девойката. Кръвта кипеше в него като черна вълна: „Ще ми избяга, дяволчето недно!“ И пак трепкащата — тъмна с бяло, — сякаш шибана с бич поляна, и сърцето му е покрито с кървави следи от бич: подскачат боровете, хиляди луни играят хоро и шибат очите му хиляди мяркащи се бързи крака. Внезапно — мрак и огън, и нищо друго освен падналата Джагда.

— А-а, дяволче такова!

Джагда се уплаши, заплака, затули лицето си с ръка, с дланта нагоре. И между треперещите й пръсти е стиснато някакво късно цвете, то мирише на мента.

Тръгнаха да се прибират през глухата, призрачна нощ. В гърдите на Прохор вилнееше, искаше да избяга някакъв неукротим звяр; беше му тясно вътре. Прохор потръпваше, дишаше шумно; искаше му се да разкъса гърдите си, да натика там тая развълнувана плаха Джагда и дълго да я мъчи. От премръзналата земя буйно и гъсто се вдигаше мъгла; на Прохор тя му стига до кръста, на нея — до гърдите, те плуват над бялата повърхност като в ладия, тя хлипа тихичко, той разширява ноздри.

— Аз търсех елените. Какво направи с мен? Защо?

Ръката му мълком се гмурна под мъглата, Джагда се олюля, покорно падна на мекия мъх, на дъното.

Отвъд реката от време на време излайваха кучета, викаше тревожно майката на Джагда. Скоро цялата нощ се забули с мъгла, те едвам намериха пътя до реката.

— Как можа да дойдеш тук? Пеш ли си минала по водата?

— Реката изтика твоята лодка при мен. Ти защо ме обиди?

Гласът й е просълзен и докато прекосяваха реката, Джагда плачеше сподавено и тихо. Изведнъж на Прохор му се доиска да удари девойката с греблото, да я блъсне във водата и да гледа как тя ще започне да се мята, да му се моли, как ще я погълнат вълните.

— Защо плачеш?

Тя мълчеше.

— Защо плачеш? — викна той и лодката им се блъсна в забуления от мъгла бряг.

— Няма да ти кажа, няма да ти кажа — срамежливо и страстно проточи Джагда, бързо го прегърна и го целуна по устните.

В къщи Прохор записа в дневника си:

„17 септември, нощта. Джагда. Джагда значи ела. Но тя прилича на мъничка белка. Защо ли не съм мохамеданин? Заедно с Нина щеше да си живее при мен и Джагда.“

„И, разбира се, Анфиса… Ами да… — помисли си той. — Какво ли прави тя сега? Сигурно спи.“ Той също ще си легне сега, капнал е и целият е мокър. Скоро ли ще се върне Ибрахим, скоро ли ще му донесе писмо от Анфиса?

— Лека нощ, Анфисочка!

Заранта, още докато спеше, цялата къща се напълни с тунгуси. Те насядаха на пода, запушиха. Немити, откак са се родили, те миришеха отвратително, а на всичко отгоре пушеха махорка. Прохор кихна и отвори очи.

— Виж, бойѐ, два катуна ти доведох — каза младият баща на Джагда. — Чакай тук, всичкото тунгус при теб ще се навърта. Друг търговец, три търговец лъже, граби, разписка обърква, мошеник. А пък ти — истински приятел.

Прохоровата стока бързо намаля, целият склад бе препълнен с току-що разменени кожи — истински капитал. Тунгусите са много доволни, радват се. Нека техният нов приятел ги почерпи с водка. Прохор ги нагости царски; всички, мъже и жени, се натръшкаха пияни. Младите тунгуски са или ярко красиви, или безобразни, а бабичките са отпуснати като мокра глина — кал. Прохор също се напи. Призори започна да му се повдига, отиде да се изкъпе в Угрюм-река. Студ и стъклена коричка на плиткото. Бър-р-р!

„А Джагда вчера защо я нямаше? Къде ли е?“ Джагда се беше покатерила на един висок кедър и тайно го изпращаше до реката с печален поглед.

Прохор преплава с лодката на отсрещния бряг и тръгна из гората да търси пушката. Късно вечерта, капнал и разстроен, се домъкна до в къщи. Надникна в чума на Джагдини — чумът е празен. Край къщата се търкаляха камара пияни тунгуси. Те се дърпаха за дългите плитки, заплюваха се, плачеха, пееха с цяло гърло. От смазаните им носове шуртеше кръв. Щом видяха Прохор, развикаха се:

— На ти сукното, вземи си го, на̀ ти захарта, чая, брашното, сачмите, барута. Всичко си вземи. Само водка ни дай.

Прохор ги пъдеше. Те се търкаляха в краката му, целуваха му ботушите, пълзяха подире му на колене, на четири крака, плачеха, молеха се:

— Дай водка, приятел! Ще изпукаме, приятел!

Прохор се погнуси. Той каза на един старец:

— Искаш ли да ти извадя окото с ей тая кама? Тогаз ще ти дам.

— Кое? Лявото ли? — попита старецът.

— Да. — И Прохор извади камата си.

Старецът се позамисли и рече:

— Можи. Един око ми стига: белка да гърмя — дясното. А лявото можи.

Прохор най-сериозно отиде при него и вдигна камата. Старецът започна да размахва ръце, да скимти:

— Ти неусетно го избоди, крадешката, аз да не знам… Че инак е много страшно… Опазил те господ колко… Ох!…

В гърдите на Прохор се надигна погнуса и жалост. Той се прибра тичешком в къщата, заключи се и легна да спи. Присъни му се Джагда. Тя се наведе над него, целуваше го по очите и по устните. Той се събуди и полусляп от сън, я сграбчи за ръката.

— Джагда! Ти ли си?

Тя се изскубна:

— Не бива, бойѐ… Сбогом! — и избяга. Прохор скочи, отвори широко прозореца. Навън имаше мъгла и там, в реката, водата прехвърляше с бълбукане големия камък. Прохор дълго, нежно я вика:

— Джагда, Джагда!

Но мъглата мълчеше.