Вячеслав Шишков
Угрюм река (28)

13

Денят беше ясен, празничен.

Прохор и Шапошников отидоха в тайгата. Избраха си едно обрулено от ветровете баирче, накладоха огън, свариха си чай.

— Защо избягахте от богатата трапеза у вас, Прохор? Сигурно имате всичко в изобилие…

— Тъй, докривя ми… Аз много обичам природата… Пролет е.

Пролетта идваше откъм небето. Слънцето беше хвърлило ледената си кора и бе запалило по краищата си пламенни огньове. Земята се беше проснала в цял ръст беше изложила гърдите си на слънцето и неподвижно чакаше да й дойде времето като жив погребан под саван. Стани, земьо, събуди се! Все по-топли, по-горещи стават огньовете; ето вече е изтлял тук-там белият саван и слънцето като със златен плуг, бавно, но упорито разорава снега с лъчите си. Още малко — и ще потекат ручеи, още съвсем малко — ще хукнат реки, ще дойдат от крилатия юг птиците, последните кичури от зимните космалаци ще се скрият в дълбоките долове и там ще изпукат от зорките очи на слънцето.

— Пролетта е хубаво нещо — каза Шапошников, докато палеше лулата си от огъня.

Целият простор се засиня. Спретнатото село беше обгърнато от пролетните изпарения като млада булка в баня, само кръстът сияеше над мъглите, а още по-горе от мъглите леко и весело летеше към всички краища на света празничният камбанен звън.

— Вашият живот е като пролетта — каза Шапошников.

— Аз изобщо не познавам живота. Аз нищо не знам, а трябва да започвам. Научете ме.

Прохор стоеше, скръстил ръце на гърдите си и обърнал към селото замислено, тъжно лице.

Шапошников разроши брадата си и повъртя ръка във въздуха, сякаш се канеше да държи дълга реч.

— Животът — започна той, — тоест целият комплекс от видима и невидима природа, от явления, свойства…

— Вие винаги така сложно ми обяснявате, та чак не ви разбирам…

 

 

В стаята влезе Анфиса, потърси с очи оногова, за когото бе зажадняло сърцето й, не го намери и се спря нерешително до вратата. Разговорът отведнъж секна. „Одумвали са ме“ — помисли си Анфиса.

Мария Кириловна подаде на мъжа си налятата от самовара чаша. Приставът и жена му се спогледаха, отец Ипат заби нос в чинията с шунка.

— Да ви е честит светлият празник — каза Анфиса без да погледне никого, и се накани да се измъкне незабелязано, но в това време Пьотр Данилич гаврътна дванайсетата чашка коняк, бързо стана и усмихнат, потривайки ръце, на пръсти благовъзпитано се запъти към нея.

— Не ни остана време в храма… Анфиса Петровна… Е, Христос възкресе… — Той разкриви внезапно уста и зашлеви на Анфиса звънка плесница.

Всички ахнаха, Анфиса мълчешката избяга навън.

— Ще ти кажа аз как се завърта главата на млади момчета! — ехтеше подире й.

Маря Кириловна се кръстеше, радостни сълзи потекоха от очите й.

 

 

— Аз не ща да съм бедняк… Това е глупост! Аз ще забогатея. Аз искам да забогатея. И недейте ми приказва глупости — разпалено му възрази Прохор. — Вземете си от сиренето…

Шапошников се позамисли, ухили се в брадата си.

— Защо пък не — каза той, сърбайки сладкия чай. — И между търговците се срещат хора. Но рядко. Това е феномен. Теле с две глави. Например Гончаров край Калуга, фабрикантът. Него мнозина го уважават. Работниците му получават част от печалбата и изобщо…

— Гончаров край Калуга? — Прохор си записа.

— Или, да речем, Шахов… И той е оригинал, чешит. Прескочи до Монте Карло, направи голям удар на рулетката. А после дава. На нашите организации е помагал… Впрочем после излезе, че бил мошеник.

— Не знам точно какъв ще стана, но си мисля, че няма да съм лош човек… Без вашия социализъм, а просто така.

— Какво пък — каза Шапошников с въздишка и погледна с интерес пламналите очи на младежа. — Значи, излиза, че ние двамата сме идейни врагове. Идейни. Но това не означава, че сме врагове изобщо. Ние можем да бъдем и най-добри приятели.

Прохор замери с шишарка една катеричка и каза усмихнат:

— Аз, Шапошников, обичам да имам врагове. Някак по-весело е… Кръвта по-добре се полира. — Той сграбчи Шапошников за раменете, разсмя се и го събори по гръб. — Хайде да се поборим. Хайде де!

— Не умея — каза Шапошников. — Уф! — Става и се изтупа. — Вие сте млад, а говорите като зрял човек… Ех, при други обстоятелства би могло да излезе нещо от вас.

Катеричката пак заподскача по клоните. Напечените от слънцето борове миришеха на смола. Слънцето залязваше.

— Обстоятелствата са плюнка! — викна Прохор, засили се и прескочи огъня. — Стига да има човек сила, обстоятелствата ще му се покорят.

— В живота човек всичко трябва да преодолее — рече Шапошников, след като помълча малко с присвити очи, — а на първо място да преодолее себе си.

— Какво значи туй — да преодолее себе си?

 

 

— … Отива си — рече празнично пийналият отец Ипат, наведе се над умиращия и опрял чело в стената, а ръка — в рамото на Вахрамеюшка, му даде прошка, без да го изповядва. После благослови плачещата бабичка, каза й: — Не падай духом, чадо — хълцукна и си тръгна към къщи, като се подпираше в стените, за да не падне.

 

 

… Анфиса седеше вцепенена на дивана и като мъртва, с изцъклени очи, се беше вторачила в пъстро изрисуваната стенна печка. Диша ли или не? Край нея се усукваше Иля Сохатих. Пъдеше го, заплашваше го — не, не си отиваше.

Свечеряваше се. Слънцето доста посмали огньовете си, покри се със зелен воал и цялото небе стана зеленикаво. От мъглите се надигаше студът.

 

 

— Време е да се прибираме — каза Прохор на учителя си. Далечната Таня играеше хоро. Синилга спеше в ковчега си. Ей, Таня, ей, Синилга! Но нищо нямаше пред неговите очи, нищо освен зеленикавия воал на небесата и надникналата вечерница.

— А ти къде скитосваш? — посрещна го пред портата разплаканата готвачка. — Оня звяр преби майка ти.

— Защо?

— Иди го разбери защо. За нищо и никакво. Първо Анфиска фрасна по муцуната. А подир туй…

Прохор съблече хусарската си куртка, с подчертано тежки стъпки мина покрай баща си, който беше седнал в трапезарията, и влезе при майка си. Майка му лежеше на кревата в сивата си нова рокля; ръкавът й беше разкъсан, на рамото й се виждаше синина.

— Майчице, мила!…

Главата й беше вързана с мокър пешкир. Миришеше на оцет. Кандилцето. Апостол Прохор в сребърна риза. Стърчи върбово клонче. Майката погледна сина си като чужд. Той се смути. Миг — и падна на колене пред нея. Очите й изведнъж се усмихнаха и веднага след това плувнаха в сълзи. Тя обхвана главата му и колкото и да се мъчеше, не можа да сдържи сълзите и стоновете си. Давейки се от плач, му шепнеше на ухото, кръстеше го и здраво го притискаше:

— Как ще живеем! Как ще живеем?… Зарад оназ змия си патя. Божичко, прибери ме!

— Милата ми, безценната ми майчица!… Сега ще се обясня с баща си.

Тя го сграбчи за ръката.

— За бога, недей! Ще те убие…

— Майко! Трябва да се сложи край…

Тя скочи:

— Прошенка! Прохор!

Но той вече влизаше при баща си. Баща му седеше до масата, черпеше се сам и пееше пиянски с женски глас, като пръскаше слюнки и се олюляваше:

Всички ме оставиха,

скоро ще умра,

клизма ми направиха…

— Да ти се не видят и песните! — разсмя се Варвара. Тя палеше окачената газена лампа. — Главата ти побеляла, а ревеш какви ли не мръсотии… Пфу!

— Хъ-хъ — изсмя се той. — Илюха ме научи… А ти много да не знаеш.

— Варвара, отивай в кухнята! — И Прохор затръшна вратата подире й.

— А-а, хубавецо, сокола — залигави се Пьотр Данилич.

— Тате… — започна Прохор и застана срещу него, хванал се за ръба на масата. — Ти баща ли си ми или не? Мъж ли си на майка ми, или…

— А ти какъв си?

— Аз съм човек.

— Ти? Чове-ек? — Той се размърда нервно на канапето, набит, недодялан, опули се срещу Прохор и зина като смаян. — Пале си ти! — изкрещя той. — Жабче!… Плюнка и нищо повече!

— Ако продължаваш да биеш майка ми, ще се оплача в съда. В града ще ида, ще подам молба до прокурора…

— Ох! Ох, Прохор Петрович, бащице! — язвително взе да писука бащата и на лицето му се изписаха подигравателно уплаха и молба. — На прокурора ли?… Душице, Прохор Петрович, смили се!… — И се закикоти, а очите му започнаха да се наливат с гняв.

Подигравката прободе Прохор като с нож.

— Аз няма да допусна да се вършат престъпления!… Това е злодейство!… Погледни мама, пребил си я. Защо? — крещеше той с отново изтънял, детски глас, ръцете му се пречупиха в лактите и литнаха към очите, пръстите му подскачаха и той целият потръпваше. — Защо, тате?… Защо? Тя ми е майка, жена е най-сетне… — Всеки мускул на лицето му трепереше от болка, болеше го дори всяко косъмче.

Бащата се надигна като мечок и тресна по масата и с двата си юмрука едновременно:

— А-а-а?! Закрилник ли се пишеш?! — Той се наведе тежко над масата и захърка: — А-а-а!…

Зиналата черна уста изригваше към Прохор пушек и смрад. Уплашено се стъписа синът, но внезапно очите му светнаха и той също тропна рязко по масата:

— Да, закрилник!

Те горещо дишаха един срещу друг и се тресяха.

— А знаеш ли защо става тъй, защо е тая бъркотия в къщи, защо са тия кавги?

— Знам! — викна Прохор. — Заради Анфиса!

— Тъй ли? Схватлив си.

— Засрами се, тате…

— Аз ли? Ами ти бе, плужек с плужек!… Тя кого близа в църквата: теб или мен?

— Зарежи я! Инак ще я изгоря заедно с гнездото й…

— Какво-о?! Баща си ли ще учиш?!

— От никого не ме е страх… Ще я застрелям!…

— А-а-а!… — Пьотр Данилич сграбчи сина си за гърдите — разхвърчаха се копчета. Прохор захапа косматия юмрук, удари го силно по ръката, изтръгна се вик:

— Ще я убия! — Хукна навън. — Ще убия тая развратница!

Прохор видя — не с очи, с душа — как простена и припадна майка му.

Коридорът беше тъмен. Търговецът хвана за крака един виенски стол. Прохор тичаше по коридора.

— Къде? Стос… скресе… — Покрай стената се промъкваше дошлият на гости поп.

Премятайки се, столът полетя подир сина в тъмното. От удара му свещеникът се строполи на пода.

Прохор — подлудял, страшен — се втурна в стаята на Ибрахим. Ибрахим хъркаше като двайсет барабана. Прохор грабна ханджара му и през кухнята побягна навън.

По-бързо, по-бързо, докато кръвта му прилича на ханджар и ханджарът — на пламък.

— Ще я убия!

Пътят отскачаше от краката му, главата му се опираше в небето и мракът беше като коридор, няма друга съдба за Прохор — край. Не може да свие встрани, не трябва!…

Вратичката, стъпалата, къщурката, перденцето, светлинката. Светлината стана огромна. Рязък удар с ток, с рамо, с глава във вратата:

— Ей, пуснете ме! Пуснете ме! Сполетя ни беда…

— Прошенка, ти ли си? Соколе…

Ето че вратата скръцна. Светна ханджарът: — А-а-а…

— Бягай, шейтан! — И Прохор се преметна. — Ще видиш ти един ханджар!…

Омразен и мил плаваше нечий глас: мракът ли гукаше с пролетни уста, снежната виелица ли се въртеше и пееше. — Не — на гърдите на Ибрахим се давеше от плач Прохор. Езикът му беше непослушен, ръцете му висяха като безжизнени… Ох, аллах, аллах!… Не знае Ибрахим как да утеши своя джигит.

— Прохор, ти си джигит. И ние те обичаме… О! Много теб обичаме… Жа пукнем… О!

Прохор плачеше безутешно като обидено до смърт, излъгано дете. И те вървяха така през мрака, прегърнати и притиснати един до друг. Черкезинът се секнеше и сумтеше.