Вячеслав Шишков
Угрюм река (26)

11

На сутринта си пристигна Пьотр Данилич. В шейната имаше чували с брашно и той беше целият набрашнен.

— Къде беше, тате? В мелницата ли? Там ли преспа?

Лъхна го миризма на водка, цял облак брашно се вдигна от хвърления на земята калпак.

— Че къде другаде?

Прохор мислено се упрекна — много го досрамя — и излезе навън. Църковният пазач сменяше строшените нощес стъкла. Прохор се засрами още повече. Вървеше бавно, пъхнал ръце в ръкавите си и навел глава сякаш си мислеше за нещо, а всъщност с крайчеца на очите си се беше вторачил в мамещите прозорчета. На стъпалата изскочи с кофи едно момиченце. Доиска му се да го попита добре ли е Анфиса Петровна, а вместо това му мина през ум: „Колко бих искал аз да й нося вода!“ И се заредиха едни мисли, горещи и лютиви като пипер. За миг изплува образът на майка му, за миг изпита болка, но Анфисиният сърдечен шепот звучеше любовно и той нямаше сили да се бори с него.

— Няма да я бъде тая… Няма да я бъде! — засъска Прохор, потръпвайки, сепна се и пое бързо към края на селото. Какво да прави? Трябва да работи, трябва да учи, времето лети. Дали пък да замине за града? Но как да зареже баща си, майка си? Баща му пиянствува, майка му страда. И тая… тая дяволица! Да се захване с търговия, да разчисти земя за ниви и да пропилее младостта си в тоя пущинак с баща си, с майка си и с Анфиса? Но нали беше решил да свърже съдбата си с Нина Куприянова? Да, да, точно така. И това е най-правилното. Тя е умна, красива, тя ще го спаси и ще го направи истински човек. Ниночка! Годеницата ми!…

Ето че селото остана зад гърба му. Бял простор. Снеговете пламтят под мартенското слънце. И сякаш всичко в душата му се унесе. — Пролет! — Прохор се засмя високо и хукна на големи скокове към тайгата: — Хопа-хопа! — зарева той песен и заигра, затропа с токове, заприкляка, завъртя се, засвири. И танцуваше, подсвиркваше полето, въртеше се брадатата тайга, а слънцето го замеряше със злато и смях: „Хопа-хопа!…“

Откъм църквата като медни въздишки се дочу камбанен звън. Прохор веднага — стоп — сне калпак, прекръсти се: той постеше.

— Диване, глупак! — каза си той, като погледна преспите. — Цял декар съм изпотъпкал, докато танцувах.

Кръвта се блъскаше в жилите му: искаше му се да действува, да кипи. По пътя се зададе старче.

— Здрасти, Прохор Петрович!

Той сграбчи старчето за краката, преметна го, само брадата му се мерна и наръчът съчки, който беше нарамило, целият се разпиля.

— Ти пощръкля ли? Същински отвързан жребец…

— Ха-ха-ха!… Ставай, дядо, пролет е! — Прохор метна на гърба си наръча дърва, закрачи към селото: — Хайде, деденце, стигни ме! Ако искаш, да те взема на конче. Та нали си магьосник?

— Тю-у, магаре с магаре!…

В къщи грабна от ръцете на черкезина лопатата, разгребва жълтеникавия лепкав сняг, докато се изпоти три пъти.

— Няма да цепиш дърва… Аз ще ги нацепя! — викна той на ратая с изкривената уста. И наистина след изповядване, след вечеря, на лунна светлина нацепи два кубика дърва. Кръвта му кипи, дано по-скоро дойде пролетта: ще грабне пушката, ще замери хвъркатото ято с барут, ще полее блатото с гъша кръвта неговата да се укроти. Кръв!… Да, хубаво ще е да вземе нечия кръв, хубаво ще е да убие някого!…

Поповият котарак седеше на комина, рижав, охранен като самия поп: март е, котаракът чакаше Маца; Прохор се прицели, гръмна — котаракът се изсули главешката в комина. Прохор се усмихна. Дощя му се да прасне с един заряд сачми минаващото край тяхната къща куче.

— Беснееш! — викна му черкезинът. — Стига си плашил майка свой!…

И още много работи беше намислил да каже, но не му се говореше. Патрахилът миришеше на тамян и разтопен восък, коремът на попа — на зехтин, на грухано жито.

— Аз, йереят, с властта, която ми е дадена… — но замлъкна йерейският глас и отец Ипат забоботи съвсем по мирянски: — Нямаш ли още грехове? Нямаш ли? Изпречвал ли си се на пътя на баща си? А? Не си ли се съблазнявал от някоя хубавичка вдовица? Не лъжи, бог ни чува. Значи, не си? Варди се, понеже си млад и тепърва има да поумняваш, а вдовицата е изцяло в ноктите на дявола, а на всичко отгоре страда от срамна болест… Още малко и подпорите на носа й ще рухнат.

От срам Прохор се изпоти, в гърдите му сякаш огън гори: „Ох, как лъже чернокапецът, плаши ме!“

— Аз, йереят, с властта, която ми е дадена… ти прощавам и разрешавам, чадо.

Праведник излизаше от църквата Прохор, в душата му ангели пеят, но дяволът въртеше опашка пред краката му, ниският вятър разнасяше снежен прах, фучеха снежни пумпали.

— Утре ще се причастя. Велико нещо е вярата. Колко ми е леко!

И тръгна подир опашатия дяволски пумпал покрай Анфисината къща, покрай магнитните й прозорци; гледа — мига светлинка, гледа — Илюха стои под прозореца.

— Иля!

Изчезна като вдън земя. Белият снежен вятър засява дирите му. И шепне край една климнала къщурка Прохор, тика златна пара и ръцете на двама момци:

— Видяхте ли го? — врътна той глава към сокака.

— Знаем, акъл не ни давай…

 

 

Имаше в село един Вахрамеюшка, ни стар, ни млад, на сто без една години. Единият крак на Вахрамеюшка е дървен, още от времето на покойния Нахимов през Кримската война шрапнел му го откъснал, седемнайсети брезов крак доизносва — толкоз е млад!

Науми си Прохор на Великден да смае хората, залови се да разкопава с Вахрамеюшка топа тайно, по нощите; тоя топ се търкаляше в църковния двор и от древност беше затънал в земята. Един казашки отряд, още по Борисово време май, като минавал оттук, захвърлил топа, и той тук си и остана.

— Ама да не си шукнал, внимавай…

— Кво кайш?

— Да мълчиш, ти викам.

— А? Викни мъжката! В устата ми викни!… През ушите не чувам. — Старецът разтвори като сом голата си уста. Прохор сви устните си на тръба и високо изкрещя в обраслата с бели косми уста.

— А-а! Тъй де! — радостно му отвърна Вахрамеюшка и му намигна: — Преди да му дойде времето, никой да не се научи… Тайно демек… Ама като изгърмим — ще изгубят и ума, и дума… Един път!…

Прохор се прибираше в къщи усмихнат: когато стане богат и знатен, с истински топ ще се сдобие.

— Ние на времето с Нахимов, бог да го прости…

Скръц-скръц прави дървеният крак по пръхкавия сняг; скърца, играе в обирджийската нощ Анфисината вратничка; и сърцето на Прохор скърца. Ех!

„Ниночка, годеницата ми!… Наближава Великден. А при нас още има студове. Ниночка, Великден. Ниночка, а кога ние с теб?… Ще те разцелувам цялата, цялата… Три пъти, хиляда пъти. Получих твоето писмо и не ти отговорих. Аз съм свиня и глупак.“

На това място моливът му се счупи и той прибра тайния си дневник под ключ. Това е глупаво и… хлапашко. Изуваше се шумно. Подшитата с гьон валенка тупна на пода. Изпъшка Прохор и без да се прекръсти, си легна:

— Лека нощ!

 

 

„Колко са хубави след дванайсетте евангелия, след мъките господни светлинките: плават, плават…“ — мисли си набожната Анфиса.

Тъмно и тихо е. Откъм църквата тихо плаваха светлинки, приказваха си шепнешката, мигаха. Много светлинки. Всяка светлинка е жива — ръка и сърце. Ръката на Анфиса е бяла, топла; сърцето на Анфиса е неразбираемо — магнит. А свещта й е като на Прохор, като на майка му, Маря Кириловна — дебела, със златни завъртулки. Печалната Маря Кириловна се запъти към къщи.

Загаси Прохор свещта си, загърна се с тъмнината и тайно тръгна подир Анфиса. Трепка по лицето на Анфиса светлинката, мърда устните й: пълни, красиви, отрова има по тия устни и сладост. И толкова нежно, моминско е лицето й.

Шепне Анфиса на пламъчето:

— Помоли се, поклони се, пламъче, за моя мил… Соколе ясен!… Юначе младо!

Шепне Прохор на мрака:

— Курва!… Гледай я ти!… Колко била набожна!… — И не може да разбере Прохор обича ли Анфиса, или я мрази.

А в къщи — чай. Пьотр Данилич зачервен, гълта чаша подир чаша, изгаря си устата. Той лъха на брезово снопче и на баня.

— Тю-у!… Здравата се нашибах, да му се не види. Чак брезовите клонки захванаха да пращят от жегата. Тю-у! Ей, Ибрахим!

Ибрахим в кухнята разбиваше белтъци, намислил е за Великден сладкиш да направи, съвсем като в града, казва се — безе. Охо! Той още колко работи знае да прави… Той…

— Не мога да утая жаждата си. Я ми гребни с една чиния снежец за чая. Много обичам да си пущам в чашата.

Черкезинът е червен като цвекло: лицето, очите, а на горещото му плешиво теме е залепнал брезов лист.

Великият четвъртък е най-важният четвъртък в годината. Маря Кириловна с Варвара в кухнята — препасали престилки, запретнали ръкави над лактите — заедно бъхтат тестото, гърдите им се тресат. Козунаците ще трябва да се пекат две нощи, много гости ще надойдат, празникът ще трае цяла седмица, а брашно, масло и мляко — колкото щеш. Илюха Сохатих, господин Иля Петрович, кълца четвъртъчната сол.

— Ужасно уважавам целия тоз предразсъдък — деликатно казва той, и главата му се поклаща наляво-надясно при всеки удар на медното чукало.

— А ти, Ибрахимушка, ще дойдеш ли на църква? — пита го стопанката.

— Ще дойда, Маря. Козунак носим да освети попа. Трябва.

Готвачката се изкикоти в пазвата си и врътна очи към черкезина.

— Нали си от татарски корен, неверник?!

— Се ино… Голямо работа… Кавказ отидем — Мухамед ще вярвам, тук дойдем — Иса. Се ино… Голямо работа. Ристос възкресе…

— Ама ти, Ибрахимушка, за Кавказ ли се стягаш? — попита стопанката.

— Не, как тъй — подхвърли той на масата чинията с белтъците и си облиза пръстите. — Черкезинът — същински куче — верен.

— Не ни изоставяй, Ибрахимушка.

Как може да ги изостави? Хич бива ли да си помисли такова нещо стопанката? Че лошо ли му е тук не му ли довериха Прошка? О, черкезинът добре разбира това, цени го. Прошка му е по-мил и от син. Да го пази аллах! Това е! Тъй рече черкезинът, планинецът. Тук се грижат за черкезина като за близък, какво друго му трябва? Стига да не го изпъдят, ще умре в краката им като куче, Ибрахимчо право казва. Ибрахимчо не обича да върти опашка. Цх!

— Живей колкото ти душа иска — каза Моря Кириловна трогната. — Ама си много скромен, не съм те чула да поискаш нещо. Ще взема да ти подаря за Великден един часовник.

Черкезинът засумтя и започна да върти свирепо очи.

— Ходих на воденица, зъби на воденичар чупих… Да не краде от брашното на стопанина!… Мръсник! Да види той как се краде!

— Стига си крещял бе! Луд човек — замаха с ръце готвачката.

— Мръсник! Стопанинът пияно, будала. Не знае да варди парата… Мръсник! Прошка трябва по-бързо да порасне… Добър джигит излезе от него… Мръсник! Трябва да го оженим… Ама какъв хубав мома, Куприян в Крайск… Мръсник!

— Млъкни бе… Стига си лаял… От бога страх имай! — опули се готвачката.

— Мелничар друг трябва смениш… Брашно краде. Продавач друг трябва. Стока краде. Гледай, мръсник, маскара! — измъкна той ханджара са и се закани на Илюха. — Червата ти ще изкарам!…

Илюха се изкиска сконфузено, а луничките по острото му личице потъмняха.

— Ужасно се интересувам да наблюдавам, когато той щръклее — каза Илюха и започна да пресява солта. — Позволете ми аз да боядисам яйцата, Маря Кириловна — рече той. — Варвара, къде сте вдигнали пакетчето с червената боя?

— Ако в твойто колиба допълзи змия, Коранът заповядва да му смажеш главата с ток. В твойто, Маря колиба, змия се вмъква. Женско. Знам. Виждам. Не се кахъри. Цх!

Маря Кириловна въздъхна тихо, отпусна се на пейката и заплака, бършейки очи с оплескана с тесто ръка.

— Ти потрай малко!… — въздъхна черкезинът. — Да знаеш колко ми е жал… Ей толкоз!

И цялата кухня въздъхна: от потъмнелия таван чак до най-далечния кът в пещта.