Вячеслав Шишков
Угрюм река (22)

7

А скоро след това дойдоха Заговезни. Истински, сибирски: с блини, водка, пелмени, пържена риба със сметана, със звънчета, с гривести тройки, с огньове, с песни и веселби.

Три-четири дена преди празника цяла тълпа хлапета се залови да гради „крепост“ на широкия площад, досами църквата. Това е стена от сняг, много висока, ездач може да закрие. Тя загражда широк кръг, по гребена и са набучени елхички, а по средата, в самата „крепост“, е забит прът, целият украсен със знамена — Пьотр Данилич с широка ръка отпусна шарена басма. На върха на пръта е сложено легнало едно колело, а на колелото на Заговезни Пьотр Данилич ще нареди да качат едно буре с водка. Ох, че веселба ще падне! На Заговезни смелчаците ще превземат крепостта: който стигне до пръта с коня си, негова ще е водката.

Заговезни започнаха както му е редът — православните заприиждаха в черквата. Слънцето се издигаше ярко, току-виж, до пладне капчуците протекат, снегът се белееше ослепително и въздухът беше дъхав като напролет.

Дори звънът на камбаните приличаше на весело хорце: еднокракият войник Ефимка — да го вземат мътните — е пощръклял!

„Четвърт блин, четвърт блин!“ — закачливо подскачаха малките камбанки.

„Половин, половин, половин!“ — присъединяваха се към тях медногърлите средняци.

И солидно, без да бърза, думкаше петтонният великан:

„Блин!“

А еднокракият звънар Ефимка — навирил ноздри ухилен до уши, с лукав поглед — си знае работата; тегли въжетата и настъпва с крак педала, свързан с главната камбана. Една утеха си има Ефимка, с едно е прочут — че е звънар и половина. Той сякаш самият звънти: лактите му играят, главата му кима, дървеният му крак подскача, здравият блъска дъската. И с трийсет куршума да го пронижеш — няма да усети. Мъртъв пак ще бие камбаните:

Четвърт блин,

половин,

четвърт блин,

половин,

блин, блин, блин!

И на Ефимка започва да му се струва, че всичко пред очите му се е разиграло: слънцето, къщята, гората. А ей го и… ха-ха!… Дядо Наум, както си беше тръгнал чинно за църква с новите кучешки ръкавици, се спря срещу камбанарията, забучи в пряспата бастунчето си, па като му тропна едно хорце. После изведнъж — стоп! — навири към звънаря буйната си бяла брада и се провикна:

— Ей, ироде! Със сух комат да се задавиш дано… Вкара ме в грях баш преди литургията!…

А зевзекът Ефимка само се кикоти и продължава:

Четвърт блин,

половин,

четвърт блин,

половин,

блин, блин, блин!

Църквата е пълна с хора. Лицата на бабичките и старците грееха благочестиво — след една седмица ще отнесат на попа всичките си грехове, — а охранените селянки и селяни само за едно си мислят, за ядене и за пиене.

От рунтави, плешиви, остригани и всякакви други глави невидимо се възнасяше силна воня на изпита водка, а откъм олтара укорително плуваше синкав тамян. Бабичките се мръщеха благочестиво, подхилваха се. „Пфу, като в кръчма!“ — и почваха да кихат така, че църквата ехтеше. Децата прихваха да се смеят в калпаците си и родителите им ги плескаха по вратовете.

Свещеникът, отец Ипат, служеше макар и благолепно, ала все пак малко игриво, така да се каже, във весела гама. Защото и той няма да се откаже от един хубав гуляй с блини, с хайверец. От вчерашните блини с яко поливане свещеникът изпитва нещо като умопомрачение — навсякъде му се привиждат блини: по иконостаса, в олтара, под купола и чак до притвора — блини, блини.

— Слушай — шепне той на човека, който му подава кадилницата, — я ми донеси малко сняг. Искам да се поосвежа.

Целият десен клирос е претъпкан с най-гласовитите мъже и момчета. Тоест те толкова свирепо ревяха, толкова се напъваха, че на басовития чичо Митродор чак му изщрака нещо в гърлото. А когато викнаха: „Яко до царя!“ — чак отец Ипат не се стърпя, замаха с кадилницата към тях:

— По-полека, православни! По-полека.

Прохор стоеше с майка си отпред. Пьотр Данилич също изяви желание да присъствува: запали свещ, похълца, похълца и — божа работа — излезе навън. Анфиса Петровна се кипри на стъпалата до левия клирос като разцъфтял мак в леха. Хиляди очи я гледат и не могат да й се нагледат — и злобно, и милозливо. Как се е издокарала хубавицата, как се е издокарала!

Прохор изпохапа устните си до кръв. Не иска да я гледа, няма да я гледа! Но тя привлича погледите му както магнитът — иглата. Мръсна твар!

А Иля Петрович Сохатих въздишаше малко по-назад от Анфиса. Той се кръстеше час по час, нарочно вдигаше ръката си високо: гледайте — пръстени, халки, та чак и една гривна виси.

Проповедта на отец Ипат беше строга. Нахока всички, направи ги на бъзе и коприва.

— Вие, православни, сте като същински неверници — вещаеше той, притиснал аналоя със свещения си издут корем. — Как се готвите да посрещнете великия пост господен? С дивашки игри, с кълчене, с неприлични песни и така нататък, и така нататък до безкрай. Тежко на земята Ханаанска, гибел ви възвестявам! „Не се опивайте с вино, в него се крие блудството!“ — са казали древните. А вие какво правите? Затънали сте в пиянство като някакви индийски диваци, лишени от божията благодат. Опомнете се! Край вас малки деца растат и виждат цялата ви гнусотия. Безкрайно тъжен пример! Или друго — замислили сте дяволска игра: „крепост“ ще ми превземате. Това конно състезание подобава на езическите амфитеатри, а вие сте допуснали тази мерзост досами божия дом. Пак ви повтарям; опомнете се, православни! Тия дни са дни за молитви и въздишки. Амин!…

 

 

Когато слънцето започна да слиза към дола, из селото загърмяха изстрели. Хлапетиите с оглушителни кречетала търчеха от единия му край до другия:

— Излизайте! Излизайте! Крепостта ще превземат!

До крепостта с материал, даден от Пьотр Данилич, е издигната висока трибуна за почетните лица. Тук се е събрало цялото му семейство и всички селски големци. Само Прохор се качи на камбанарията. Оттам по-добре се вижда, а и хич не му се иска да е с Анфиса.

— А къде е отец Ипат? — осведоми се приставът с николаевския шинел и рунтавите мустаци.

— В къщи си отиде, ваше високоблагородие — отговори му кметът.

— Той много се позоваваше на стомаха си — почтително вметна Иля Сохатих и дори изкозирува като военен.

Беше се струпало половината село. Лицата на всички са усмихнати, зачервени. Слънцето не скъпеше лъчите си: горяха кръстовете на църквата, прозорците на отец Ипатовата къща отсреща пламтяха като огън. По стената и пред портата на снежната крепост и от двете страни на коридора, водещ към портата, се бяха скупчили с кречетала в ръцете деца и момчурляци. Те със зорки очи напрегнато поглеждаха към улицата, подсвиркваха си, разменяха си закачки.

Ето че от пряката уличка изскочи един ездач, шибна коня си и препусна право към снежното кале. Подир него втори, трети. По-близо, по-близо. Хлапетата с рев и свиркане завъртяха кречеталата, към ездачите захвърчаха снежни топки, ледени шушулки, конски тор; жените пищяха и размахваха забрадките си пред самите муцуни на изправилите се на задни крака коне. Ездачите налагаха кончетата си с камшици, ритаха ги с токове, крещяха им „дий“ и „тпру-у“, конете пръхтяха, въртяха се, танцуваха на задните си крака и — побягваха на една страна, съпроводени от гърления смях на развеселените хора:

— Дю-дю-дю…

— И туй ми било ездачи! Кавалеристи!…

— Услади ли ви се водката? Дю-дю-дю!…

Митка Дункин се катурна от коня. А ездачите не преставаха да прииждат — от пряката уличка, от портите: кой на хубав кон, кой на крастава кранта.

— Вижте, вижте! Смъртта яхнала крава, смъртта!

— Къде?

Наистина от едната страна на улицата до другата се мяташе пощръкляла крава, двама късокраки пияни мужици я шибаха с два бича. Те забиваха носове в снега, скачаха на крака, втурваха се да минават път на кравата, тя измучаваше, въртеше високо навирената си опашка; по едно време докопа с рогата си единия от мужиците, който беше паднал на четири крака, той зави като вълк и се скри пълзешката под някакъв сайвант. На гърба на кравата здраво се крепеше смъртта с бял саван и с коса.

— Смъртта! Смъртта!… — крещяха хората.

В това време изскърца поповата порта и яхнал алесто буйногриво конче, оттам бавно излезе самият отец Ипат.

Лицето му беше отпуснато, тесните му очички примижаваха, той клюмаше като задрямал. Подкара бавно кончето си по пътя, обърнал гръб на калето. Всички млъкнаха смаяни. Със синята капа и главата му изглежда заострена — като обърнат нагоре клин, раменете му тесни, а задникът — широк. Ако го гледаш отзад — същинска копа със заострен връх.

— Къде ли се е запътило отчето?

— На чифлика, къде другаде… При ковача отива сигур — обаждаха се в тълпата.

Неочаквано отчето рязко възви внезапно оживилия се кон, замахна с лакти, провикна се, намести капата си и изведнъж се юрна към калето.

За миг всичко живо млъкна от изненада. После отведнъж всички ревнаха, задюдюкаха, затракаха, засвириха пищялки, три хармоники гръмнаха, всички се втурнаха да защищават крепостта.

— Не позна, отче! Дю-дю-дю!…

— С измама, а? Ха-ха-ха!… А заранта какво проповядваше!…

— Ей! Ей! Дръж, дръж, дръж!… Съборете го! Съборете го!

Селяните рипнаха на стената, към отчето захвърчаха снежни топки, калпаци, ръкавици, ботуши. Всички си деряха гърлата, капнаха от викане. Отчето на три пъти щурмува снежното кале, три пъти отстъпи. Кончето му се озвери: върти се, подскача на едно място, муцуната му покрита с пяна, цялото — от копитата до ушите — трепери.

— Дий, чадо! Ди-и-ий! — шибна го отец Ипат с бича. Конят изпръхтя, изправи се на задните си крака. Още един скок и… крепостта щеше да бъде превзета.

Но в този миг някакъв сополанко взе, че натика право под опашката на коня запалена главня. Конят като обезумял събори стената от пийнали жени и запраши колкото му сила държи право през преспите, без да спира, хвърляйки къчове и размахвайки опашка.

Отец Ипат се изхлузи на врата му, вкопчи се като с клещи с ръце и с крака, впи се в коня като дива котка. Неочаквано, както препускаше, конят хвърли такова текме, че отец Ипат стремително изхвърча и се заби до кръста в една пряспа нагоре с краката. И всички се завтекоха към него с викове като пъстър гласовит облак. Расото се беше проснало по снега като черен траур. От него към небето стърчаха два крака с кадифени гащи, от джоба бяха изпадали дървена табакерка и тесте карти. Двата крака се мърдаха бавно, ту се срещаха, ту се раздалечаваха, сякаш голяма ножица с мъка стрижеше нещо.

Със задружни усилия бързо освободиха нисичкото тумбесто отче. То седна кротко на пряспата. Всичко живо се превиваше от смях, пищеше, охкаше.

Отчето изтръска снега от брадата си, разтърка очи и се прекръсти:

— А пък аз гледах, гледах през прозорчето — рече то и се окашля, — ех, викам си, тутманици! Една крепост не могат да превземат.

— Как сте със здравето, отче? — любезно се осведоми дотърчалият пристав.

— Нищо ми няма — махна с ръка отец Ипат. — Виж ме само колко съм тлъст… И цялата тая тлъстина все надолу слиза.

— Беж, беж! — викна някои рязко. Срещу крепостта на пътя се беше спрял бял кон. Яхаше го черкезинът.

— Момчета! Ибрахим!

Всички се юрнаха като облак към портата. Ибрахим се озъби, шибна коня с бича, конят препусна напред и сред страшна гълчава подмина портата, а после като птица с един скок прехвърли снежната стена.

— Ура! Ибрахим! Ура! Ура!… — лудешки и радостно се развика площадът. — Стената прескочи! Братлета! Брей, как можа!…

Прохор се завтече от камбанарията към Ибрахим, всички големци също забързаха от подиума към калето: бива си го черкезина! А черкезинът се усмихваше на всички приветливо, но хлапетата се страхуваха като от камшик дори от тая негова усмивка. Той килна калпака си назад, при което се показа огромното му потно чело, и рече:

— На джигита не му трябва порта! Планина да му се изпречи — цх! — по дяволите!… Черпете се, кунаци, изпийте всичката водка!… — И излезе бавно от калето, изпратен с дружно „благодаря“, с „ура“.

— А вие, Прохор Петрович, къде се бяхте скрили? — изчурулика Анфиса.

Прохор само помръдна вежди и попита майка си високо, за да го чуят всички:

— Защо тая жена стоеше до вас на трибуната, мамо?

— Не знам, Прошенка.

— А кой знае? — още по-високо, по-ядосано попита той.

— Аз — изгърмя гласът на баща му. Данилич хвана сина си под ръка и го дръпна настрана от тълпата.

— Виж какво, драги момко — каза му той, — не се заядай с мен, не ме следи и много недей мъдрува. Разбра ли? Инак ще обърна дебелия край.

Прохор с нервно движение измъкна ръката си и бързо си тръгна към къщи.