Вячеслав Шишков
Угрюм река (2)

2

Лятото старееше. След жегата изведнъж полъхна студ. Засвири упорит, есенен вятър. Откъм север се влачеха сиви облаци с побелели чорли. Тъга налегна зеления свят. Облаците пълзят ли, пълзят, ръсят студен дъжд, заплашват със сняг. После се заклещят в края на небесата, спрат се над тайгата и от мъка, че няма да видят южните страни, плачат безкрай, докато не изнемощеят от сълзи.

Чифликът на Громови е същинска крепост: отвсякъде го загражда стобор от заострени, като копия, колове: злосторник не може ги прескочи. Портата е тежка, с железни панти. Под нея никне трева, сигурно рядко я отварят. До портата има висока вратня, да може през нея да мине конник. В стената са изсечени мазгали. По всяко време двоица пазачи дежурят, виждат всичко наоколо. А какво става зад високата стена — отвън не се вижда. Само ако се покатериш на върха на бора, който е на края на полянката, и разместиш клоните, ще видиш: насред заградения с греди четириъгълник се кипри просторна, широка къща с ламаринен покрив. Тя е построена лани. А преди това живееха ей в оназ посивяла от времето пристройка, притулена зад къщата. А още по-рано, когато дядо Данило Громов се засели тук, той и жена му живееха в една колибка. И нея пазят, не я събарят: нека внуци и правнуци знаят, като погледнат климналата черна къщурка с поникнало по покрива бъзе, откъде е започнал дядо им и какъв палат е вдигнал ей с тия си две ръце.

Откъде беше дошъл тук Данило Прохорич преди близо седемдесет и пет години, никой не знаеше.

— На кого му влиза в работата?… Дошъл съм и толкоз… От бърлогата съм излязъл — обичаше да казва старецът.

И така си беше. Първо сам, като мечок, изкореняваше тайгата, после изгледа сина си Пьотр. Построиха до реката караджейка, изкупуваха кожи от ловците, трепереха над всяка копейка.

И с черен труд, с хитруване, с изедничество и скъперничество постепенно се прехвърлиха от колибката в пристройката, от пристройката в просторната нова къща.

А сега, станал само кожа и кости, с позеленяла брада, оплешивял, но с едновремешния орлов поглед, старият Данило лежеше на кревата си под басмения балдахин.

Беше нощ.

— Петка! — повика той сина си. — Петка! Стани бе, стани… — и се разкашля и зашепна молитва.

В съседната стая скръцна креват.

— Ида, тате! — И по долни дрехи, бос дотърча при Данило чернобрадият, чорлав Пьотр.

— Запали кандилцето.

Пьотр замърмори нещо, тревожно запали кандилцето: никое време беше.

— Ела насам… Умирам…

Сърцето на Пьотр се блъсна в гърдите, сладко замря, разтупка се: най-сетне баща му само за миг ще го направи богаташ.

— Петя. — Старецът го хвана за ръката. — Дойде ми и на мен краят… дойде ми…

Пьотр въздъхна и го погледна втренчено в орловите очи.

— Недей, тате. Може още…

— Не, синко… Отивам си… — Старецът взе да диша тежко: — Ох, я донес вода… Намокри ми главата. — Той погледна трепкащото пламъче на кандилото и се прекръсти: — Прости ми, застъпнице-Богородице… Е, сега сам оставаш, Петка. Прости ми на мен, душевадеца. Разбойник съм аз… Парите са там… Чаталестия бор край Зуево блато нали го знаеш?… Та като отмериш към залез-слънце двайсет и две крачки, ще видиш голям камък… От камъка девет аршина наляво: там са…

Пьотр затаи дъх, очите му светнаха алчно, в ушите му екна златен звън.

— За добри дела… за упокой на душата… Инак съм загубен: там няма да ми простят, вие ще си изпатите, ти, Прошка, целият ни корен… Църква направи… За бедните… един приют построй… Чуваш ли?

— Чувам, тате… Ще го сторя…

— Прекръсти се… Коленичи… Закълни се…

Пьотр даде клетва. После попита:

— А колко са, тате… общо?

— Много, Петка… Ох, голям камък ми тегне на душата… Убийца съм аз… Много хора съм затрил…

— Кого?

— Какво да ти разправям… Хубаво… сетне ще ти ги кажа. Когато взема да се стягам, за онзи свят… сега, току-виж, се ококоря. Събуди Маря… Повикай Прошка, Да-а… забравих, че го прати на школо… За лудо е това… Няма полза. Повикай попа… Нека Гараска отскочи с един кон до Медведево… Стой! Стой!… Я почакай… Нейсе… Викни Маря…

Пьотр едва разбираше какво приказва баща му. Пред очите му се беше изправил борът, сивееше се покритият с мъх, потънал в земята камък, блестяха и сладко подрънкваха жълтици, а по-нататък… като широко море се плискаше свободният живот за кеф.

Пьотр млясна на бърза ръка баща си по студеното чело, гнусливо избърса устни и тръсна глава:

— Благослови ме, тате.

— Господ да те благослови. Върви, повикай я.

Пьотр разпери лакти, благодарно погледна лъчистото пламъче пред иконите и радостно зашляпа с босите си крака по пода.

— Маря, тате те вика! Ставай!… — раздруса той жена си по рамото. — Хайде, не се туткай…

— Какво има? — надигна се тя и примижа срещу запалената свещ. — А ти къде отиваш?

— Където трябва… да викам попа — подхвърли й Пьотр, докато измъкваше изпод кревата високите си ловни ботуши и се обуваше припряно. — Калпазани… Домързяло ги да намажат ботушите. Като дърво са се вкоравили, кракът ми не влиза… Калпазани!

Пьотр трополеше с тежките ботуши, търсеше сакото си. По-бързо… Да провери… Той отлично помни тоя камък, много пъти е почивал на него по време на лов.

„Божичко! Ами ако някой друг ги е намерил?“

Измъчван от неизвестността — богаташ ли е или ей тъй, средна хубост, ни риба, ни рак, — слезе по стъпалата на двора и повика Шарик. Той се стрелна към него като сива топка, взе да се върти около краката му и след като подуши ловджийските му ботуши, погледна го въпросително в празните ръце: а пушката къде е?

— Лука, я ми отключи — каза Пьотр на пазача, — тате нещо не е добре…

— А ти къде отиваш?

— А бе тук, наблизо — смути се Пьотр и нахлупи калпака си. — Чувай, Лука. Я върви в кухнята. Чорбаджийката може да заръча нещо. Я попа да повикате, я нещо друго. Ако е за попа — Гараска изпрати, да яхне Каурка, а за попа да оседлае Сивка.

— Зле е старецът, казваш?

— Зле е.

Светлокосият, дребничък Лука нажалено помляска с устни, смъкна мокрия си калпак и се прекръсти.

Пьотр закрачи бързо по познатата пътека. Шарик тичаше отпреде му. Ситният дъжд упорито поливаше тайгата. Утъпканата пътечка беше хлъзгава. Фенерът светеше мътно и Пьотр на два пъти се блъсна с лице в клони.

Той слезе в затънтеното дере и прегази шумящия поток. Пътят стана по-тежък, тук нямаше пътека. Пьотр се промъкваше през гъсталака и налучкваше посоката по усет, като вълк. Той вървеше напреки през мрака и сухите съчки пращяха под краката му. Мисълта му работеше усилено, беше като замаян. Той ту ставаше по-висок на бой, по-широк в раменете: тогава пред него възникваше богатият, още неизпитан живот на показ, такъв, че за него да се носи тътен по земята, да свирят фанфари, да бият камбани. Ту изведнъж мечтите му пропадаха в трап: той пак ставаше съвсем мъничък, животът му се затваряше во веки веков в оградата от греди, която опасваше с дяволски кръг чифлика им насред тайгата.

Пьотр вдигна фенера и освети наоколо, пресмятайки накъде да тръгне!

„Аха! Зуево блато. — Помилва Шарик и удари напреко. — Ей го и борът.“

Намери същия онзи обрасъл с мъх камък, отброи девет аршина наляво. Разрина пласта опадали борови игли и изгнила трева и взе да копае.

Шарик заби няколко пъти нос в дъхавата ранена земя, погледна стопанина си и също се залови да драска с предните си лапи, отмятайки назад едри буци пръст. Пьотр взе лома и опипа всички ъгли на трапа. Ломът навлизаше дълбоко в земята. Празно. Започна да копае на друго място. Празно. Обзе го нетърпение. Но усети, че е капнал, отиде при камъка, седна и запали лулата си. Сърцето му мъчително се свиваше, фенерът остана на бора, далеч, а тук, при камъка, беше тъмно. Пьотр погледна нататък: стори му се, че фенерът се люшка, а вятър нямаше.

— Шарик! — викна той и му свирна няколко пъти.

Някой го бутна лекичко над петата. Пьотр рипна.

— Ти ли си?

Шарик му се галеше. Фенерът сега висеше неподвижно, но желязната лопата там, в трапа, чатка в земята и стърже. Пьотр почувствува, че го втриса:

„Дяволите копаят… Омагьосано имане…“ — помисли си той.

В трапа се мърдаше нещо сиво, с побеляла коса.

— Шарик! Дръж! Дръж!

И Пьотр се втурна към трапа като луд. „Трябва да приказвам, трябва да викам… Инак е страшно.“

С пресипнал глас повтаряше, докато човъркаше земята:

— Бива си го дядо ти Данило!… Туй се вика баща! Нищо, нека… Душевадец… А? Хубав род сме, няма що! Шарик, ти как си мислиш? А? Дядото бе, дядо ти Данило. Не го ли знаеш, дето ти изнасяше кокали след обед?… Да се смаеш… А като го погледнеш — светец, иде ти да го туриш на иконостаса… Копай! Защо лежиш… Шарик!

Но кучето беше проточило лапи, лежеше кротко и с чужди, дяволски очи гледаше стопанина си в лицето.

— Ей! Ти! — уплашено подвикна на кучето Пьотр. — Гледай по-весело!

Наоколо е мрак, страхотия. Пьотр все по-често се озърта наляво-надясно. Някой му вика на име, дюдюка, подсвирква му, някой чукна по дърво. Дъждът на студени струйки се стичаше от калпака по врата му. Пьотр губеше търпение. Лопатата с глух звук удряше в нещо. Пьотр час по час доближаваше фенера и с яд виждаше само дебели, преплетени като змии корени с пресни бели рани по тях.

— Не е тук.

Той пак отмери старателно девет аршина и започна да копае малко по-вдясно.

В тайните очи на кучето светна огън. „Божичко, ами че това не е Шарик… Сатаната е това!…“ По гърба му полази студ.

— Шарик!… Ти ли си?

Но то само наостри уши, пристъпи напред и заръмжа срещу тъмнината. Чу се едва доловим вик.

— А-а-ааа…

Кучето настръхна, вдигна нос и всмуквайки влажния въздух, предпазливо тръгна по миризмата към замлъкналия глас.

— Исусе Христе… — стресна се Пьотр. — Само дяволът е това, плаши ме…

— А-а-ааа — пак му се счу в тъмното и някъде лавна Шарик.

Пьотр се ослуша, престъпи: в ботушите му джвакаше вода.

„Ще му се да ме сплаши…“ — Той измъкна кръста изпод ризата си.

— Я да те видя сега… С нами бог! — Плю си на шепите, разкрачи се, изпъшка и с все сила заби лома в земята. Дрънна метал. Пьотр отскочи и блъсна малко по-вдясно.

— С нами бог! — Ломът пак удари в метал и се хлъзна.

Пьотр забрави за студа, махна сакото си и само по риза, напрягайки силните си мускули, изхвърляше пръстта като мека перушина.

— Хайде! Хайде!

Мракът взе да посивява. Започваше навъсено утро. Пьотр слезе в трапа и разгребвайки с ръце черната кал, едва измъкна един голям казан.

— У-уух!… — изстена той и извади от казана кожена торба. Раздруса я — торбата задрънча.

— Злато…

Ръцете му играеха, лицето му се усмихваше. Шарик въртеше опашка и го гледаше смаян.

— Шарик!… Шаренце!… Охо! Видя ли?!

Награби го и започна да се върти с него около трапа. Вкопченото в прегръдките му куче пъшкаше и го тупаше с опашката си. А Пьотр потропваше с крака, провикваше се, свиркаше и се смееше.

— Тате!… Какво правиш!…

Пьотр се спря като вкопан. Пред него стоеше ездач. Малко по-нататък, в сивеещата мъгла, пръхтеше конят му.

— Тате бе… Аз съм… — каза Прохор. Той беше скочил от седлото и се приближаваше плахо към баща си, който, тежко запъхтян, отстъпи малко назад.

Изведнъж баща му рязко се наведе и измъкна от кончова на ботуша си нож.

— Ще те убия! — като изправен на задните си крака мечок застана той до торбата, въртеше ножа и дишаше толкова тежко, че чак гърдите му свиреха. — Махай се, махай се!… Няма да ти ги дам… На̀!… Кръст… Изчезни! Пу-пу!

— Ама какво ти става бе, тате!… — уплашен, плачливо извика синът.

— Прошка? Ти ли си?!

— Аз съм… Преспахме тук. Загубихме се… Ти защо си изкалян?

— Тъй, Прошка… Няма нищо… Я хайде да се прибираме!… Дядо ти Данило се разболя… Зле е. А ти що се връщаш?

— Изключиха ме… изгониха ме.

В къщи узнаха, че техният баща и дядо, старият Данило, нощес е починал.