Вячеслав Шишков
Угрюм река (19)

4

Буйно горяха облицованите с шарени кахли печки в къщата на Яков Назарич Купрнянов, един от първите търговци в северния град Крайск. Ярко светеше от тавана лампата с кристални висулки. Сребърният самовар вдига кълбета пара: семейството пие чай.

Яков Назарич бърше с карирана кърпа челото си, широката яка на копринената му рубашка е разкопчана, под червеникавата му брада се вижда бяла къса шия. Тежък, червенобузест, той е нисък на бой, но широк в раменете и набит в тялото въпреки своите петдесет и пет години. Рижата му, започнала да посивява коса се вие на едри къдрици. Китките на ръцете му са дебели, целите в златни пръстени.

— Пийни си, драги гостенино, пийни си — казва той с неотговарящ на фигурата му теноров, почти женски глас на седналия до него Прохор Громов. — Тайгата май не те е глезила много-много…

Прохор се усмихва срамежливо, роши над горната си устна ранните, едва наболи мустачки и внимателно помества към миловидната стопанка, Домна Ивановна, огромната чашка с надпис: „Още по една…“

Той живее тук трети ден.

А вчера си дойде от губернския град за коледните празници гимназистката Нина. Тя прелива от радост: сега дълго време няма да има зубрене, казарменият пансион се смени с родителския уют, а на всичко отгоре да завари такъв гостенин. Колко е красив, колко интересен! Малко е дивичък. Но това не е страшно… Ах, той я гледа, гледа я!…

Нина наведе големите си сиви очи под тъмни, леко извити вежди, но веднага след това пак погледна младия гостенин и се усмихна с ъгълчетата на устните си. Колко е смешен!… Трябва да му ушием риза…

Прохор е потънал в една необятна вълнена фланела на Яков Назарич. Той още беше неразположен от пътуването — хлътналите му бузи горяха, очите му светеха трескаво. Неговите дрехи, и с безброй въшки — тия досадни квартиранти на всеки, който се застои по-дълго време в тайгата, — бяха подложени на жестоко парене, пране и сушене.

— Ще изкарате Коледата у нас, нали? — попита го Нина.

Всеки път, когато прозвучаваше поривистият й глас, сърцето на Прохор примираше, внезапно го пронизваше някакво сладко смущение.

— Нали?

— Не, Нина Яковлевна…

— Пак ли Яковлевна?… На какво прилича това? — кокетно почука тя по масата с чаената лъжичка. — Стига!… Просто — Нина, Ниночка…

— Добре. Аз все забравям. Подивял съм… Извинявайте. Ние с Ибрахим трябва да бързаме за дома. Мама се тревожи, баща ми…

— Глупости! Няма да ви пуснем!… — викна Ниночка.

И родителите й:

— Гостувай ни, момко. Има време да се прибереш у вас, в бърлогата си.

— Не — настойчиво каза Прохор. Всички го погледнаха: гласът му е властен, въпросът е решен окончателно.

— Личи си, че е покорен син — започна след кратка пауза Домна Ивановна, намествайки извезаната с мъниста мрежа на главата си. — Сърцата на техните сигур са изсъхнали от чакане. Хеле пък Маря Кириловна трябва да се е измъчила… Замини, замини, миличък.

Прохор смукна дълбоко от цигарата и нервно отметна черния перчем от челото си. Той беше възмъжал, заякнал, изглеждаше двайсетгодишен. Само от време на време го издаваше гласът му: неочаквано от ниските зрели ноти прескачаше на петльово кукуригане. Тогава Прохор се окашляше смутено и започваше да се върти на креслото.

— Познавам го, познавам го аз баща ти, Пьотр Данилич. Има си хас — вече за трети път заговорваше за това Яков Назарич, защото все не можеше да напипа нишката на разговора, и се оригна високо след шестата чаша.

— Татенце!

— Какво „татенце“?! Ръмжи ми стомахът за още пиене. Каква мамзел се извъди!… С висше образование…

— Засега без висше… Но и висше ще получа…

— Дай боже — каза Домна Ивановна и помилва нежно дъщеря си по гърба.

— Да, то, разбира се, не пречи… Тъй де… Макар че при нашата заможност и азбуката да не знаеш, можеш пет пари да не даваш… Кандидатите сега с лопата да ги ринеш. Днес идва при мен Павел Панкратич и ми вика: „Щерка ти е същинска кукличка… Защо ли я учиш? Я вземи да я омъжиш…“

— Татенце!

— А има син за женене… А бе кандидати ще се намерят… — Яков Назарич погледна Прохор с обич. — И по-подходящи. Няма страшно. А пък аз, мили ми Прошенка, и дядо ти познавах — Данило. Цял великан беше — два метра висок! Наперен! Юначага — не ти е работа! Виждам, момко, че на него си се метнал. И по държане, и по външност. На него. — Яков Назарич взе да се усмихва сам на себе си, беше се сетил нещо. — Та разполагал, казваш, с капитали баща ти? Я гледай! Данило трябва да го е възнаградил преди смъртта си. Само че… Е-ех!… — Той присви лявото си око, усмихна се хитро и взе да се чеше по врата. — На мен ми се струва, че не е за неговата уста лъжица туй. Няма да има файда от парите.

— Хайде, стига си приказвал! На теб какво ти влиза в работата? — сърдито го прекъсна Домна Ивановна.

— Няма, няма да има файда — клатеше глава и повтаряше Яков Назарич. — Ти не се докачай, мили ми Прошенка, ама не е човек за работа той. Слаб му е ангелът. Женкар е. Гледай да порастеш по-бързо и поемай всичко. Тогаз ще излезе нещо… Ще излезе.

— За мен тепърва ще чуете. За мен ще се разчуе! — гордо, с младежка предизвикателност му отговори Прохор и погледна момичето. — Щом господ от смъртта ме спаси, аз…

— Не се хвали преди време. Млад си още — посъветва го домакинът. — Щяло да се разчуе. Много бързо рипаш! Я ми кажи какво се каниш да правиш след време.

— Всичко! — тежко каза Прохор.

В приказки времето прехвърли полунощ. Нина отиде да си легне. Нежният поглед на Прохор я изпрати чак до вратата и сякаш затъна в мрака, където постепенно заглъхваха ясните й стъпки.

„Отиде си… Колко е красива! — мислеше си той и не разбираше какво го пита Яков Назарич. — Лека нощ, Ниночка! Лека нощ…“

На другия ден, след като закуси здравата, Прохор излезе с Нина из града.

С взетите назаем от Куприянов пари той вече беше успял да си купи черна полушубка от овча кожа, еленов калпак с дълги наушници и с тази си премяна беше строен и красив. Той крадешката и срамежливо се заглеждаше в Нина, която беше облечена скромно със синя шуба с бяла яка и бяло калпаче. Харесваше му откритият поглед на големите и умни очи, в който се четеше замисленост и тъга, харесваха му малките й строги устни, млечнобялото й лице със здрава руменина и цялата й едра, разцъфтяваща фигура.

„Руска красавица. Да можеше…“

В това „да можеше“ той още не знаеше точно какво съдържание да влее, само чувствуваше, че в сърцето му става нещо съвсем странно и ново. Искаше му се безспир да говори с нея, безспир да мечтае, да се прояви като герой, да се отличи с нещо. Но езикът, мозъкът му и дори всичките му движения бяха сковани, той още я избягваше, страхуваше се, че може да й се стори смешен. Възприемаше я като образована госпожица, а себе си смяташе за недоучил се селянин и пламна като искра когато Нина го попита веднъж:

— А какво смятате да правите с учението? Нима завинаги ще зарежете книгите?

Той се позамисли, взе да търка чувствителните си към студа, помръзнали в тайгата уши и й отвърна:

— Ще се уча. Не знам — в училище или не, но ще се уча. Най-вероятно е — в къщи. Ще накупя книги, програми…

— А, в това не вярвам. Какво учение е в къщи? Човек трябва да учи в града, сред хора, в общество.

— Може и в къщи. Стига да имаш желание — каза Прохор. — А на вас какво, харесват ли ви учените?

— О да!

— А просто умните, силните?

— За умния и силния е много лесно да стане и образован. Да. — Тя стисна устните си и се засмя през нос, обгръщайки Прохор с милващ поглед.

— Ще се постарая — и добави със заекване: — Да ви се харесам…

— Ха-ха-ха!… А на вас толкова много ли ви се ще да ми се харесате? Колко сте смешен!

Прохор се подхлъзна несръчно и насмалко не събори Нина. Те вървяха посред утъпкания път. По улицата нямаше жива душа. Само от време на време се мяркаха тромави навлечени фигури.

— Това е къщата на собственика на златни мини Фокин — каза Нина. — Натрупал е много милиони, но му липсва истински замах; кисне тук и е доволен от всичко. Урежда пирове. Веднъж затворил пияния пристав в бъчва от захар и го пуснал да се търкаля по баира. Стана цял скандал. Работата стигна до губернатора. И, разбира се, всичко му се размина…

— Парите са сила — каза Прохор и се оживи. — Ниночка, а вие как мислите: ще стана ли богат?

— Вие и тъй сте си богат.

— Вие на това богатство ли му викате?! Аз ще бъда истински богат. — Очите на Прохор пламнаха, гласът му укрепна. — Истински богат. С истински работи ще се заловя. Това добре съм го обмислил.

Момичето се засмя и го тупна леко с маншона си.

— На колко години сте, Прохор?

— На трийсет.

— Ха-ха-ха! Посмалете!

— На двайсет и пет. Не вярвам нито на баща си, нито на майка си. Те мислят, че съм на осемнайсет. Бъркат, допуснали са грешка в броенето. — Той говореше възбудено, крачките му станаха твърди, широки. Нина едвам го настигаше.

— Колко ви е забутано градчето, няма сладкарници — каза той. — Ужасно ми се ядат пасти.

Момичето широко отвори очи и се разсмя с продължителен звънлив смях.

— Ох, детенцето ми! Чудесно го казахте! Хайде, щом се върнем в къщи, да си направим торта.

— Хайде — каза Прохор с посърнал глас и се изруга мислено. „Глупак“.

— Обичате ли да танцувате?

— Не, не се занимавам — с престорена важност каза той. — Не признавам танците.

— Хм, я го вижте него — със скрита ирония го подкачи тя. — Вие сте някакъв особен.

— Особен ли? — Прохор забави крачките си. — Пък може и да съм особен. Аз ще започна рано! Нашият учител ни разказваше за прочути художници и музиканти. Те още като деца са били… как се казва?

— Призвани?

— Да, да, точно тъй! Например Бетховен, струва ми се. Има ли такъв? Аха! Той май че от четиригодишен. Може и аз да съм такъв. Само че в друга насока музикант. По индустрията, по търговията.

— А с кукли не си ли играете?

Той се спря като ударен по главата:

— Ама че сте хаплива!

— Аз ли? О да… — Нина пак се разсмя и дръпна за ръкава нацупения Прохор. — Градът се свърши, хайде да отидем до горичката.

— Хайде. Само че защо непрекъснато ми се присмивате? Аз не обичам да ми се присмиват.

— Вие какво, сериозно ли се ядосахте? Моля ви се, Прохор, не се мръщете. Не ви отива.

Тя предпазливо го хвана под ръка, като опитомен мечок. Прохор засумтя сладко и още веднъж се нарече мислено „глупак“: „И аз защо ли се правя на толкоз брадат. Ама че съм глупак!“

По тесния криволичещ път се точеше безкраен обоз с вкочанени заклани животни. Озъбените свински зурли бяха се разкривили изразително и жалостиво, сякаш животните продължаваха да квичат и стенат безгласно под ножа. Дълбоките рани на вратовете им зееха широко, съсирената кръв беше замръзнала на студа на червени гроздове.

Нина се отвращава от гледката: тя й внушава погнуса от човешката жестокост. А Прохор цъкна с език, каза:

— Майко мила, какво богатство! Ето туй ми допада! Когато стъпя на крака, ще създам консервен завод. Тлъсти парчета месо, тлъсти риби, пъдпъдъци в консервена кутии с надпис: „Търговска къща — Прохор Громов“ ще потеглят за цялата страна, дори за чужбина. Ще направя кланица — някаква такава с фокуси. Лично ще се изуча в Америка, собственоръчно ще коля говедата… Аз…

— Какъв сте касапин… Това не е хубаво. Това е отвратително! А аз съм решила да стана вегетарианка.

— Вегетарианка? Това пък що за нация е? — попита Прохор.

— Откъде накъде нация? — с леко чувство за превъзходство му отвърна Нина. — Вегетарианството е хранене без убийство. Без насилие над живота.

— Ах, да — сепна се Прохор и устните му затрепереха от яд. — Е, аз туй не го признавам. Кръвта си е хубаво нещо. Аз много обичам пача от свинска кръв, със сланина, с оцет.

— Колко сме различни все пак ние с вас — с въздишка каза Нина.