Вячеслав Шишков
Угрюм река (15)

15

Цял ден Ибрахим претърсва тайгата. Никакви човешки следи, нито остатъци от тунгуски катун: коварният тунгус сякаш беше потънал вдън земя.

Тайгата беше безжизнена и мълчалива, дори белки не се мяркаха. Студът се засилваше, щипеше ушите му — Ибрахим пристегна качулката. Като див елен, без почивка, той прескачаше огромни повалени дървета, промъкваше се през непроходими гъсталаци — тайгата беше пуста. Ибрахим падна духом. Сега отникъде не чакаше спасение: барут няма, кибрит няма, храната е на привършване. Какво да правят? Да тръгнат назад, към Ербохомохля? Това са най-малко петстотин вести — само глупак ще тръгне. Напред? — не се знае накъде. Да седят на едно място — да чакат тунгусите? Но беглецът от страх сигурно беше отмъкнал всички.

Измъчен, черкезинът стигна до брега. Жълтееха се и се червенееха есенните храсти, от трепетликите тихо се сипеше златото на листата и също като през лятото се зеленееше тайгата наоколо. Мраз беше сковал шумната Угрюм-река, леденият кристален ковчег беше я захлупил с капака си до пролетта.

От високия бряг Ибрахим запрати към реката тежък камък. От удара ледът побеля, но не се счупи и камъкът се завъртя и се хързулна по ледената кора като по масло.

— Цх! Лошо…

Бялото на очите му беше пожълтяло, бузите му бяха хлътнали, неестествено озъбената уста придаваше на лицето му израз на крайно объркване.

Да, комай всичко е свършено. Но нито дума, нито намек на Прохор. Черкезът знае какво да прави с него. Първо Прохор, после себе си…

Ибрахим с любов и трепет, с непоклатимо религиозно чувство погледна дръжката на неизменния си другар — ханджара, и с бърза, лека стъпка тръгна по лъскавия лед към шитика.

Цялата вечер, цялата нощ, целия следващ ден валя сняг на парцали и земята се покри с дълбока цял аршин пряспа. Цяла нощ някъде наблизо буха бухал; той мърмореше студена зимна приказка, с която смразяваше сърцата на самотните, очакващи участта си същества.

Завит презглава с ямурлука на Ибрахим, Прохор дремеше тихо. Онзи нещастен ден, когато ги изостави тунгусът, им донесе още една беля: Прохор се мяташе в треска.

Черкезинът е сърдит и мрачен. Дявол да го вземе! Трябваше да оберат тунгуса, да му вземат кожената дреха. Ако го срещнеше сега, черкезинът заедно с кожуха би му смъкнал и кожата. Кръв? Какво от туй, че ще се лее кръв? На̀, той, Ибрахим-Оглу, сега седи по лек бешмет сред снеговете. До огъня е топло, но когато тръгне за дърва, ръцете му се вкочанясват, студът пробожда тялото му. О, да можеше да срещне тунгуса, сто тунгуси! Ако на тайгата й трябва жертва, всичките би ги натръшкал с ей тоя ханджар. Като слънчогледови пити биха летели от раменете рунтавите глави, само и само да остане жив неговият млад джигит.

Но джигитът стенеше и с всеки изминат час му ставаше все по-зле…

— Ибрахим, миличък… Дай ми още хинин!… Завий ме.

Така се нижеха дните — дълги, безкрайни. Сипеше се, без да секне, упоритият сняг, сякаш там, на небесата, твърдо бяха решили да затрупат тайгата с преспи чак до върховете на дърветата. Ибрахим с ожесточение и неизречени псувни разгребваше снега с широка лопата. Скоро около лагера им се издигна висока като крепост снежна стена. Черкезинът е по бешмет, по-топла дреха нямаше. Стегнал здраво качулката, от която надничаха само върхът на побелелия му нос и лявото око, черкезинът изнемогваше от тежката работа, потеше се. Но яките китки на ръцете му премръзнаха, подуваха се от студа, а когато ги топлеше на огъня, боляха непоносимо.

Той с голям труд размекна над огъня брезента криво-ляво измайстори колибка като тунгуски чум. Огънят пълнеше с дим това кукленско убежище с отвор отгоре. Очите на Ибрахим сълзяха и той кашляше, Прохор се задушаваше. А когато отмятаха края на брезента, за да влезе чист въздух, в чума пропълзяваше студът. На Ибрахим мъчително му се ядеше. Но нямаше нищо за ядене. Остатъците от булгура пазеше за Прохор, самият той изгризваше дневно по едно малко сухарче и пиеше безкрайно количество силен чай.

— Хайде, джигит, хапни си… Кашата е първи качество. Лапай повече, заякнеш!

— А ти?

— Сит съм… Яж, не се бой… Имаме по много от всичко.

Ибрахим тайно преглъщаше слюнките си, а когато Прохор се мушваше под ямурлука му, чаткаше със зъби като изгладнял язовец.

А времето пълзеше бавно. Снежната надгробна могила край палатката растеше бързо. Границите между мъчителните дни се заличиха — сивата нощ незабелязано се сменяше от сив снежен ден.

Прохор оздравяваше бавно. Духът на Ибрахим изпадаше във все по-дълбоко униние. Отвсякъде се усещаше смъртта и глухото натрапчиво скърцане на зъбите и непрекъснато глождеше съпротивяващата се човешка душа. В помътнелите затъпели очи на черкезина ту застиваше безумна мъка, ту пак се раждаше непреклонна воля за живот. Тогава целия го обхващаше нервен пламък, той припряно си слагаше саморъчно направените ски, изпълзяваше навън и изнемогвайки от студ, тътрузеше изгладнелите си крака по пухения покров на зимата с надеждата да улови нишката на живота, която съдбата, току-виж, му подхвърли. Но тъмната тайна на смъртта хвърляше в сърцето му лед: наоколо беше мъртво и пусто. Убит, смазан се прибираше черкезинът, вмъкваше се под надгробната могила и дълго, безкрайно дълго седеше навъсен, неподвижен, тъпо поглеждайки бълнуващия насън Прохор.

Когато се свършиха всички припаси, черкезинът равнодушно каза на младежа:

— Хайде, Прошка, да мрем. Загубени сме, Прошка!

Прохор смаян се втренчи в кокалестото неузнаваемо лице на другаря си, понечи да каже нещо — езикът не го слушаше, понечи да заплаче — нямаше сълзи. Брадата му заподскача.

— Майчице!… Мила майчице!…

Свря се под ямурлука, сви се на топка и млъкна. Само се секнеше.

Изведнъж черкезинът скочи и внезапно изчезна от палатката като нощна котка. Нещо едва доловимо изпращя и въздъхна в далечината. Черкезинът наостри уши. В небето леденееше мътният лунен кръг. Беше тихо. Тъмна, неясна сянка се мержелееше край гората.

Със студения ханджар между здраво стиснатите си зъби чрекезинът кръвожадно пълзеше напред, като се заравяше в преспите. „Елен“ — трепкаше в мозъка му. Вирнал нагоре голямата си глава с клонести рога, еленът глождеше кората на младите трепетлики. Близо е. Очите на черкезина кръвясаха, станаха остри като ханджар. И по острието на запотения, стиснат между зъбите му ханджар течеше слюнка. Еленът стоеше обърнат с единия хълбок към черкезина. От ноздрите му на струйки излизаше пара. Слаб ветрец духаше откъм животното: еленът не можеше да надуши пълзящия към него враг.

Черкезинът си избра едно място под лявата плешка, хвърли се напред и заби ханджара чак до дръжката в сърцето на залисалото се животно. Подивял отекващ вик, който разтърси цялата тайга, двуметров скок на черната сянка нагоре, удар с копитото, нечий дяволски кикот, звънчета — и всичко се размъти в очите на черкезина. Едновременно с тежкия стон той едва можа да си поеме дъх и загуби съзнание.

Щом се свести, бързо опипа ръцете си — топли са. „Аха, преди малко, значи“. Нещо го преряза отдясно. Черкезинът се помръдна и извика: остра болка мина като нож по нервите му. Той мушна ръка под заледения бешмет, опипа се. Ребрата му бяха цели, но ризата му беше прогизнала от лепкава кръв. „Аха, с копитото ме е пернал, шейтанът му с шейтан!… Дребен работа…“

Миришеше на сняг; на схватка, миришеше на смърт.

„Животното! Къде е животното?“ — мигновено проблесна в главата му и веднага уталожи болката. Луната беше все така мътна и се усмихваше. Черкезинът се изправи, здраво притисна с длан дясната си страна, преви се и тръгна по дирята. Пряспата беше дълбоко разровена и заедно с мъха беше разхвърлян снегът.

На полянката, навирил задните си крака, целият сгърчен от агонията, се търкаляше убитият елен.

— Якши! Якши! — тихо, страшно, като побъркан разсмя черкезинът и забърза назад, към палатката. Из пътя често се спираше и простенваше кратко.

— Прошка! Ще живеем! Двеста кила говеждо имаме!… Шишчета имаме, лой имаме!… Цх!

Прохор в унес пъшкаше под ямурлука, без да му отговаря.

Черкезинът намота стегнато около гърдите си един мръсен пешкир и пак излезе в тайгата. Малко преди съмване се върна с голямо парче месо и с пухкавата кожа.

През делия ден, без да угасне, горя огънят, котелът с варено месо вдигаше вкусна пара. Прохор безразлично гълташе горещата храна. А Ибрахим ядеше алчно до затъпяване. Очите му станаха мазни като на преял звяр и примижаваха сладко; той се оригваше звучно. Пак настана нощ.

Сънят на черкезина е здрав, непробуден: екналият в нощта див вой и давене не бяха в състояние да го прекъснат. Ала Прохор надигна изпод ямурлука замъглената си от кошмари и бълнуване глава и дълго се вслушва в странните звуци — буря ли има, дяволи ли се боричкат, — и все не можеше да разбере какво става там, в тайгата.

Заранта Ибрахим, щом се събуди, пак почна да яде. Изгладнялото тяло ненаситно искаше храна. Железните челюсти на черкезина работеха равномерно, съсредоточено. След като нахрани Прохор със силна супа, той започна да обработва кожата на животното, мачкаше я, усукваше я и остъргваше с острието на ханджара си грубите пуздри. В ребрата си усещаше нетърпима болка, от която искри му изхвърчаха от очите. Но черкезинът скърцаше със зъби и сдържаше стоновете си, за да не тревожи Прохор. Той казваше:

— Сега ти, кунак, ще си имаш шуба… Конец има, игла има. Якши… Сега, кунак, студът нищо не може да прави на нас! Месо има. Оздравявай — и тръгваме… Направо вървим, тунгус намерим… Ако не намерим — пфу! — сами излезем.

На Прохор му се искаше да прегърне здраво тоя човек с изгърбен нос, с голям плешив череп и гъсти рунтави вежди.

— Никога няма да се разделя с теб… Ако не беше ти, щях да загина… Сега знам какво е верен приятел.

Днес Прохор е по-добре. Победената от младата сила болест си отиваше. Прохор се ококори. Само да заякне, да се оправи съвсем — ще може и на дявола да излезе насреща. Ще си направят с Ибрахим шейна, ще я натоварят с еленово месо и — напред ходом-марш.

— Ура, Ибрахим!

Привечер черкезинът криво-ляво довърши шубата.

— Да ти е честита бобровата шуба… Същински лугър, същински лисица… Дай ямурлука на мен, ха-ха, сега студ — пфу! Запали огъня, сега ще донеса месо: еленови устни варим, бъбрек в лой пържим. — Черкезинът от удоволствие замижа и здравата се изплю. — Тръгвам.

Прохор облече съшития надве-натри еленов космат кожух и изпълзя от малкия си затвор също като голяма, изправена на задните си крака мечка. Той отдавна не беше излизал навън и чистият студен въздух го задави. Очите на младежа са възпалени от пушека. Болестта ги е натикала дълбоко в орбитите и на лицето му се вижда отпечатъкът на някаква особена душевна чистота.

Той прекрачи високия снежен вал и се огледа. На земята и в небесата цари чужда, студена зима. Дърветата приличат на призраци — бели, мъхести, заскрежени. Те се притискаха едно до друго и с таен страх гледаха изпод белите си пухкави клони човека: само да помръдне човекът, само да викне, и те ще се разпаднат на бял прах. Но човекът стоеше неподвижно, мълком. Той никога не беше виждал бяла сребърна гора и погледът му беше замрял в благоговейно съзерцание. Бяла къдрава гора, бели далнини, белезникаво, леко позеленяло на запад небе. Бялата месечина ставаше по-ясна, сребриста, сякаш незнайна ръка припряно изстъргваше от нея ръждата. И някой взе да запокитва по небето бледи звезди, отначало скъпернически — по две, по три, после с пълни шепи, както орачът пръска новото зърно.

Когато измамните елмази замъждукаха по целия простор и снежната далечина започна да искри, Прохор се сепна, трепна от ободряващия студ и пак се прибра в палатката при буйно пламтящия огън.

— Ох, каква благодат, колко било топло с шуба! — каза си той, докато се събличаше, и сърцето му преля от нежна благодарност към мрачния черкезин. — Но защо още го няма? Да не му се е случило нещо? — попита той смолестото чуканче и без да получи отговор го хвърли в огъня.

Ръката му се пресегна към бележника. Пръстите прехвърляха изписаните страници, погледът разсеяно се плъзгаше по тях.

„1898 година. Струва ми се, краят на октомври. Датата не знам — взе да записва Прохор, приведен ниско над огъня. — Болестта ми като че ли мина. Полека-лека започвам да се оправям. Може би ти, майчице, си се помолила за мен? Не тъгувай, скоро ще се видим. Толкова ми се иска да те прегърна час по-скоро. Поне на книга да си поприказвам с теб, мила. Толкова далеч съм от теб, че и с топ да гърмя, пак няма да ме чуеш. Жив съм, жив съм, майчице! Тате, жив съм! Не тъгувайте. Сега ще допиша страницата, ще я откъсна и ще ви я пратя по вятъра. Или ще ви се присъня. Майчице, защо не те сънувам? Ибрахим, приятелю мой! Ти уби елена. Ние щяхме да умрем от глад — знам, че нямаме запаси. Каквото и да ми приказваш, Ибрахим, миличък, знам, че и булгурът, и сухарите са се свършили. А сега, слава богу, сме сити. Месото ще ни стигне за половин година. Майчице, ура! Викай ура! Твоето момче е живо и здраве. Скоро ще се завърнем при теб и ще пием чай с баници и сладко. Лека нощ, майчице! Струва ми се, че идва моят избавител, верен приятел и слуга.“

Наистина отвън се чу пъшкане. Отметна се платнището на палатката, Ибрахим влезе пълзешката. Той седна до огъня, обхвана коленете си с ръце, прегърби се. Прохор го погледна. Очите на черкезина бяха мътни, блуждаеха и цялата му свита, смазана фигура изведнъж разтревожи Прохор.

— Какво е станало? — тихо попита той стреснат.

Черкезинът мълчеше. Развърза качулката си, свали рунтавия си калпак и продължи да седи до огъня, сгушил глава между раменете.

— А къде е месото?… Не е ли време за вечеря?

Черкезинът продължаваше да мълчи, объркано плюеше от време на време в огъня, най-сетне заговори с глух, разтреперан глас:

— Не намерих елена.

— Какво-о?!

— Що викаш? Не го намерих, ти казвам… Не… Тъмно стана… Утре.

На Прохор много му се ядеше.

— Каша свари, Ибрахим.

— Няма каша! — сърдито викна Ибрахим.

— Тогаз дай сухари… Чай свари.

— Няма сухар! Няма чай. Нищо няма. Те това са последните две клечки кибрит. Като ги изгорим, какво правим?

Той говореше така, като че ли се караше, отсечено, рязко и подчертаваше всяка фраза със свиреп, кос поглед към Прохор. Нежното чувство, което Прохор хранеше към него, неочаквано се накърни и на Прохор му стана обидно до болка.

— Защо се сърдиш? Болен ли си? — тихо, но укоряващо го попита той.

— Не твоя работа!

Огънят пращеше унило, по стените на палатката пълзяха безплътни сенки, до опразнените торби се издигаше куп изглозгани кокали.

— Спи! — заповяда му черкезинът. — Утре ще се отървем… Утре ще имаме всичко… Днес — спи! Дълбоко спи… — Той въздъхна, затвори очи и притисна чело в коленете си.

Сърцето на Прохор изтръпна, изстина. Мрачно предчувствие впи зъби в душата му. Той не се решаваше да подпитва Ибрахим, за да разбере цялата истина. А и за какво му е? „Спи!“ Как да заспи в тоя ужасен час? Какво ще стане утре? Нима тайгата ще ги смаже?

Студени тръпки разтърсиха Прохор. Отначало затракаха зъбите му, после треперенето премина от раменете през цялото му тяло, към краката: той целият се тресеше и подскачаше, без да може да се овладее. Зави се хубаво презглава с еленовата кожа, която смърдеше на вкиснато и на прогнил мъх. Но треската продължаваше да го разтърсва със същата сила.

„… Не, не може да бъде, не може да бъде. Ибрахим просто го е прихванало нещо. Утре всичко ще се изясни, утре те бодро ще тръгнат на път. Напред, на запад, към Крайск!… Тю, дявол да го вземе… Защо се тресе целият? Да имаше сега едно канче чай… С ром. Ужасно ми се яде. Ей, Ибрахим!“

Под шубата е топло и глухо.

Плават над тайгата минутите и часовете, минутите надничат под шубата и всеки миг се разраства в час. Безкрайно мудно се точи времето. Нещо средно между сън и бодърствуване, нещо тежко, досадно се мърда под шубата, притиска младата глава, гложде уплашеното сърце. Може би вече е сутрин? Или още не е свършила нощта?

„Вълци“.

Сиви, изпосталели, святкайки с гладни очи, вият вълците. Седем вълка.

— Вълци! — извика Прохор и се събуди. Той надигна едва-едва шубата и замря. Проточено започваше един див, самотен вълчи вой, после цялата глутница излайваше отсечено и започваше да му приглася. Някъде близо, съвсем близо. „Ще изядат коня. Ще изядат всички крави, овце, телета. Какво чака тате?… Ей, ставайте!…“

— Вълци! — дойде на себе си Прохор, отметна шубата и се втренчи в жалкото платнище на дотегналата му палатка.

— Ибрахим… Вълци… Ще изядат нашия елен… Ей!

Ибрахим продължаваше да седи пред огъня, изгърбен и скрил лице в дланите си. По едно време той повдигна глава и каза, гледайки младежа в лицето:

— Спи, кунак. Туй не вълци. Вълк в тайга няма… Това вятърът. Спи.

— Какво е станало, Ибрахим? Говориш, като че ли плачеш. И очите ти са едни такива… А?

— Мой не плаче. Лъжеш. Мой никога не плаче.

Той засумтя, изсекна се и излезе навън.

„Вълци са това — твърдо реши младежът. — Ето какво било… Преди малко виеха, сега пак… Оплюскали са месото. Затуй Ибрахим е като смазан…“

Вълчият вой ту се отдалечаваше, когато духнеше вятър, ту се чуваше наблизо, писклив, настървен. На Прохор му се счуваше, че към воя на зверовете се преплита обезумял човешки стон. Не, пищят му ушите, болестта се разхожда из главата му; разбира се, Ибрахим няма да стене така. Силният вятър разлюля палатката. Цял облак сняг се завъртя и нахълта през отвора над огнището. Внезапно тайгата забуча. Влезе Ибрахим, твърд, решителен. Две дълбоки бръчки се бяха врязали между разперените му вежди, устните му бяха здраво стиснати.

— Виелица. И сняг заваля — отсечено каза той. — Нищо, дръж се, джигит. — Той клекна до Прохор, сложи ръка на рамото му и го загледа с трогателна нежност в очите.

— Какво става, Ибрахим, миличък?… Закъсахме ли?

— Якши…

— Яман?

— Якши, якши! Ребрата ми са яман… Боли ме… Кокал боли, ребро… — Ибрахим засумтя, веждите му се вдигнаха нагоре, той уморено затвори очи и пипнешката, като слепец, плъзгаше длан по главата и раменете на младежа:

— Аз те обичам, Прошка… Обичам те… — Тези думи излязоха от устата му като мъчително скръбна въздишка, сякаш той завинаги се разделяше с Прохор — Обичам те…

От вълнение Прохор дишаше пресекливо. Той целуна набръчканото, мъдро чело на черкезина и пряко воля се заслуша в себе си: сега всичко в него се разтърсва, мята се. И също като агне пред вдигнат нож Прохор доверчиво гледа властелина на съдбата си. Но сърцето му замира, сърцето му долавя нещо — страшно, неотвратимо, — което звучи и в донасящото се джавкане на гладните зверове, и в нарастващото злобно бучене на гората.

— Спи!… — каза черкезинът с отново придобил твърдост, решителен глас. — Здраво спи, не се събуждай.

И от огъня още веднъж подвикна на лягащия Прохор:

— Сбогом, Прошка!… Сбогом, джигит… Сбогом!…

„Какво значи това сбогом? Защо сбогом?“ — силеше се да попита Прохор и не можеше.

Прохор лежеше под шубата с отворени очи. Мяркаха се мрачни, къси, бързи като криле на бързолетни птици мисли. В шума, в говора на тайгата се бяха родили тия плашещи мисли; с шума, с писъка и грохот, те стигаха до сърцето му, опустошаваха сърцето, изтръгваха от сърцето стон. Обхвана го убийствена мъка. И всички тия чувства, всички откъслеци от неясни полузвуци-полудуми някой събираше в здравата си шепа като обърканите поводи на подлудяла буйна тройка и ги теглеше до болка, шибаше и настойчиво искаше: „Да ям.“ Неукротим смучещ глад.

„Да ям!“

Но нямаше нищо за ядене. И утре няма с какво да зарадват, да залъжат стомасите си. А вдругиден?

„Сбогом, Прошка… Сбогом, джигит.“

Черкезинът точеше ханджара си.

През шума, през нарастващото бучене и ломотене на тайгата Прохор ясно чуваше — черкезинът точеше ханджара.

Дзъкащ, познат звук. Блестящ, студен, пламенен, червен — тоя звук пропълзява като змия под шубата, присвива очи и гледа Прохор със стъклено, остро като жилото на комар око.

„Дзък, дзък… Сбогом, джигит“.

„Черкезинът ще си наточи ханджара, ще убие елен… Ще домъкне елена в палатката… Огън, топлина“. Прохор се усмихва, бълнува сладко и дзъкащият железен звук го унася, той потъва в съня, в нищото.

Древната като човека стомана на острието е уморена от живота, уморена е от живота и душата на черкезина, също толкова древна като стоманата на острието.

Черкезинът точеше ханджара си.

Трябва да стане още по-остър. Опитва го на един косъм: не, тъп е ханджарът. Трябва да стане по-остър, още по-остър. Пламналият поглед, мозъкът, душата — всичко пламти скрито като подземен пожар в тайгата. Стоманата е бяла, с жълто-син отблясък по краищата, стоманата е жива, премъдра, стоманата е вярна в могъщата ръка, убиваща от обич. Едно рязко, режещо замахване с ханджара — и…

— Ох, джигит, джигит!…

Капки пот се търкалят по гърбавия нос, към черната, гъста, занемарена брада. И когато Ибрахим пряко сили си поема дъх, стегнатата пружина на душата му се отпуска, прекрачилата прага на живота мисъл охладнява, връща се на мястото си душата, ясно вижда неизбежното.

Устните шепнат:

— На теб ще ти е лесно, Прошка… А на мен какво ми е? Ох, ох, Ибрахим-Оглу!… Къде е твоят Кавказ, къде е виното, лозето, дъхавият бадем? Аллах-аллах!…

Той се оглежда наоколо с мътни очи, ръката му опипва превързаното място, където ту тъпо, ту остро го боли строшеното ребро.

— Кой е заселил тайгата с вълци? Проклет да е! Кой ни изостави тук да мрем? Проклет да е! И още веднъж, и още веднъж. Три пъти проклет! Цх!

Втренчи многовиждащите си в тоя час зорки очи в огъня, в последния огън в тайгата, последната искра живот. И цялата му житейска съдба се разгърна пред него като бял, изцапан от осаждени пръсти свитък. Сиромашко момче — пастирче на чужди стада, там, в родните му кавказки планини. Млад, силен джигит, най-добрият ездач и стрелец измежду всички момци в околните аули. Бурната му като кипнала кръв любов към една черкезка: държаха я заключена с двайсет катинара, но той пак я отвлече и гонен от рояк куршуми, я докара с коня си в своята бедняшка колиба, обсипана с планински цветя.

Но ето че белият свитък на живота му се върти, гърчи се като брезова кора в огън: черни сажди гъсто покриват белотата и животът на черкезина става студен като старо пепелище. Свещена мъст, ханджар, кръв. И черкезинът, разделен от любимата му жена, се венча с железния венец, в оковите, в каторгата за цели десет години. Глад, камшици, вериги, мрачните Акатуйски планини. О, проклет да е часът, когато се е родил! За какво? Къде си, жено?… Къде си, стара майко? Къде сте, зелени лози, рози, горещо слънце, гъсти чинари, песни, танци край огньовете под звъна на ханджарите? Къде си, син лазур и мълнии, и грохот на гръмотевицата в родните планини? Ех! Всичко се разпръсна като сън…

Натежалата от мисли глава на черкезина клюмва към сънения огън, лулата изпада от устата. Черкезинът се хваща за сърцето, стене.

А зад заледената палатка му приглася с лют плач ледената виелица, запраща в огъня остри снежни игли. Студено е. Огънят ще угасне, кибрит няма.

— Сбогом, джигит!… Прости ми, джигит… Спи дълбоко…

Черкезинът сепнато вдига глава, стисва лулата между зъбите, с рязко движение завърта ханджара над плешивата си глава и го забива отвесно във въздуха:

„Цх! Само тъй…“

Целува студеното острие и го пуща в канията. И заедно с ханджара в голия здрач потъва цялата му душа.

Спасение няма. Тайгата няма край. Угрюм-река вече няма да грабне бързата им ладия.

— Сбогом, джигит!

Изведнъж страшно и рязко зави всичко наоколо: бурята се развихри с необикновена сила. Един напор на вятъра подхвана жалката им палатка също като сапунен мехур, шибна яростно платнището и го отхвърли настрана. Вихърът из един път засипа огъня със сняг и настана мрак.

Чуваше се само как реве виелицата, как изтръгва дървета заедно с корените и ги поваля с трясък на земята. Ревяха мечки, пролайваха лисици, белобрадият студ пъшкаше, докато измъкваше червендалестата си мутра изпод коренището: „Почакай… почака-а-ай… У-уууу…“

Надгробната снежна могила ту се изравняваше със земята, ту пак израстваше, безкрайни бесни спирали се въртяха из целия свят, бурята кършеше огромни клонаци и като птици ги гонеше през пространството. Всичко се обърка в безкраен хаос.

Черкезинът се закашля, взе да върти глава — виелицата го задушаваше. Едва поемайки дъх, той напипа ханджара и с отчаяна решимост отхвърли шубата от дълбоко заспалия джигит:

— Ха! — блесна ханджарът…

 

 

Бурята изкореняваше дърветата и като суха трева, с шум, с вой отнасяше отвъд реката жалките им отломки. Бушуващият ураган превиваше тайгата доземи. Всичко наоколо беше побесняло. Тежко на слабия, тежко на силния, на живия, когото е настигнала тая убийствена нощ.