Вячеслав Шишков
Угрюм река (133)

9

С бухарски халат, със златни пантофи Прохор Петрович седи на кушетката, а срещу него — гостите. Те са много: канени и неканени. Те все още долитат като нощни птици на фар, изплуват из въздуха, падат от тавана, като акробати в цирк, сядат важно в креслата, а някои — направо на пода.

Прохор Петрович ни най-малко не се учудва: всичко е така понятно, така просто. Той води разговор с призраците като с живи хора: той трябва да поприказва с всеки и с всички, сега той е в добро настроение. Само дето този стар дръвник Тихон постоянно вре плешивата си глава през вратата на кабинета. Прохор отлично знае, че Тихон донася на Нина, ето защо, за да не подслуша този простак, той продължава да разговаря с гостите шепнешком, сдържано жестикулира, а когато простакът наднича през вратата, Прохор млъква, смирено пъха ръце в ръкавите и ловко се преструва, че в стаята няма никой, че креслата са празни и че просто му е хрумнало да нареди мебелите в полукръг около кушетката. Какво, няма ли право да стори това?

— Мога или не мога? Мога или не мога?! — крещи той на влезлия Тихон.

— Тъй вярно, господарю, можете — тъпче на едно място нищо неразбиращият Тихон.

Седнал на кушетката, Прохор зорко следи Тихон и си мисли: „Интересно, дали вижда моите гости, или не? Или пък се преструва, че не ги вижда.“

— Ти не ми пречи, стар глупако. Не се шляй! — пак вика той. — Виждаш, че имам работа. Проверявам ведомостите… Сам съм. Така да й кажеш. А докторът, ако дойде, изритай го навън: имам гости. Махай се!

Тихон навежда глава и бавно минава от кабинета в коридора.

… И минава много време. В затворения свят на болния времето минаваше бързо — в галоп, в кариер: минутите летяха като часове, часовете прерастваха в години.

И привиждат се на Прохор в мъгляви откъслеци картини от миналото, именно онова, което като камък лежи на душата му. Ето вижда — буря от огън. Това е тайгата, която жарко пламти, и пламъците заплашват да погълнат цялото му дело. Ето там, от ъгъла, дето е часовникът, крачат тълпи работници, викат: „Предател, клетвопрестъпник! Ние те спасихме от пожара, даде куп обещания и ни излъга! Ту вижда безумецът картината на разстрела. Изстрели, изстрели, залпове: работниците падат.

— Стреляй ги, подлеците, стреляй! — реве пощурелият Прохор и скача на кушетката; очите му са облещени от страх и злоба, косата му се изправя, люлее го треска, той плюе гъстите, напиращи слюнки.

Но ето, бум-трес: мрачната картина гасне.

Юбилеен бал, какъвто светът не е виждал. Блясък на кристални полилеи, изискана пищност на тоалетите. Могъщият Прохор Петрович, скръстил ръце на гърди, държи тържествено слово. Широко отворил очи, болният Прохор мълчаливо се любува на себе си, произнасящ речта. — Гледайте, гледайте — шепне той на сегашните си гости и сочи с пръст пустотата, себе си — другия. Той се любува на себе си отстрана.

— Виждате ли, той е с фрак, с риза, той е чисто измит, мирише на парфюм. Брадата му е подстригана и бузите избръснати… Ето, господа, какъв бях… А сега… а сега аз съм… мръсен… — В очите му — горчива жалост към себе си. — Слушайте какво говори онзи Прохор, истинският… Не аз, а онзи. Слушайте, слушайте…

Прохор Петрович — с фрака — се задъхваше от думите, от мислите, от бурните удари на сърцето си. Задъхваше се и Прохор — с халата — от терзаещата го болест.

— Точно след десет години — говори величавият Прохор Петрович с фрака — аз ще успея да се изкача на върха на славата и могъществото. Аз ще бъда пълен владетел на този край… Но аз чувствувам: смъртта идва към мен. Не искам да умирам!

— «Ще умреш, ще умреш!» — завикаха стените, завикаха прозорците, таванът. — «Ще умреш!» — завикаха гостите. — Убиец! Клетвопрестъпник! — скочи от стола гостът-баща и заудря с бастуна по пода: — Смърт за него!“

Прохор подбра полите на халата, скокна от кушетката и се залюля като пиян.

— Ей, Шкворен, изправника, казаците! Изгонете всички вън. Аз съм здрав… Горете тази бърлога на побъркани!… Нина, докторе!

В мозъка на безумния Прохор се вмъкна съзнанието: той огледа със здрав поглед пустия кабинет и никого не намери — ни гостите, ни баща си.

— Господи! Но какво е това? — разкъса той дълбокото мълчание с остър стон, като простираше напред ръце. Той търсеше Нина, търсеше жив човек, но наоколо беше пустиня. — Боже мой, боже мой! Каква галиматия се пъха в главата ми! Халюцинации, глупости, видения.

В отговор — писклив, клокочещ смях, подобен на конско цвилене, и — шумове, а сред шумовете — пищене на оси.

Мозъкът на Прохор Петрович изгаряше, разпадаше се. Злата призрачна нелепица се засилваше в неговото въображение.

В предчувствие на някаква беда, лудият напрегна душата си, притисна се до стената. И изведнъж видя — пресичайки простора, към него бързо пълзеше боа с необикновено грамадни размери. Черната с жълти петна кожа е лигава, лъщи от влажност. Прохор се сви и замря. Очите на злобното влечуго се разяриха; то се хвърли светкавично към Прохор, вдигна тъпата си глава към лицето на човека, дъхна смрад и се изкашля. Прохор извика: „Ах“, извън себе си удари боата по муцуната и се спусна към вратата, към втора, към трета; но всички врати мигновено се скриваха; той — към прозореца, към друг, но и прозорците изчезваха. А змеището бърза подир него: ей сега ще го сграбчи, ще го сграбчи… — Хора! Тихон! — с пронизителен вик, като квичене на свиня под ножа, Прохор се хвърляше срещу стените, тичаше, падаше, тичаше, катурваше мебелите. Най-после капна, повали се като мърша, редом с мъртъвците: целият под на кабинета е покрит със смърдящи трупове. От трупната миризма на Прохор му се повдига. До него се е проснал с простреляни гърди Фарков. — „Старче, страх ме е, страх ме е!“ — Кроткият Фарков шибна Прохор с поглед, присви мрачно очи и рече: — „Момчета, поместете се мъничко, направете местенце на господаря, нали той ни разстреля.“ — Прохор скочи бегом на кушетката, заломоти с пресипнал глас:

— Господи! Привидения… Що за глупост! В кабинета… покойници… Тихон! Сиропа! Компреси… Баня!…

Но вятърът шеташе, хлопаха прозорците, призраците лудуваха, мраз влизаше под ризата, под кожата, под черепа на Прохор Громов.

От всички страни се надигаше, нарастваше потресаващ ужас.

Ето тропот и цвилене, и звън на копита: втурна се табун от бесни коне и препуска през труповете право срещу Прохор, препуска, пръхти, цвили, озъбва железни зъби. И — право срещу Прохор! Ето ще го стъпчат, ще го смажат. Трябва да отстъпва, да отстъпва, иначе — Прохор ще го сгазят и мозъкът му ще изхвръкне. Но няма накъде да отстъпва: отзад е стената.

Прохор Петрович стои изправен на кушетката, ръцете му са разперени настрани, той като че се е разпънал на стената, тилът му се удря в стената. А конете все препускат — те са стотици, хиляди — препускат напред и назад, напред и назад, завиват и като мъртва лава летят право срещу Прохор… См-ъ-рррт!… С грохот, с цвилене удрят с копита въздуха, дъвчат юздите, ето ще го тъпчат, ще го стъпчат, от тропота стене и се тресе целият свят. И няма пощада за безумния Прохор — отзад е стената!…

Тогава къде е, къде е спасението?!

Прохор стоеше на ръба на гроба: той губеше живота и съзнанието си. „Спасете ме, страх ме е“ — шепнеше той със сухи устни. Поне една глътка студена вода или въздух, или някой вратата да бе хлопнал. „Мила, мила мамо…“ Но всички врати са изчезнали, майката я няма и няма отникъде защита.

„Мили господарю, опомнете се — чу се веселичък като звънче глас на кученце. — Не бойте се, моля ви се, аз съм, кученцето. Джаф, джаф!“

— Клико, ти ли си?

„Тъй вярно. Аз съм. Джаф!… Господарю скъпи, не бойте се: вашият живот е свършен. А при вас идват вашите близки и познати. Джаф, джаф, джаф!…“

Кученцето Клико се присламчи до Прохор, заумилква се, запълзя, успя да го близне по загорелите устни, и по сърцето, и по побъркания мозък… На кученцето изведнъж му стана скучно, изведнъж му стана страшно (така се привиждаше на Прохор), то вирна муцунка нагоре, потърси плачлива нота и зави тъжно и жално. Той го погледна, натъжи се, вдигна къдрава глава, потръпна и също зави. Така виеха на два гласа човекът и невидимото кученце. Гръклянът на човека подскачаше от животинско хъркане, косматата уста беше пълна със слюнка, разбита на пяна, пяната беше зацапала брадата — умиращият звяр, лишен от разсъдък, издъхваше завинаги в бившия Прохор Громов. „Вечная памят, вечная памят — скимтеше жалкото невидимо кученце, — мили господарю, идат…“

Завесата се дръпна, входът за другия свят се разтвори, Прохор Петрович изведнъж се оживи, направи крачка към живота. Влязоха Нина и докторът, и другият доктор, и отец Александър, и старото попче Ипат, яхнал рошава кобилка, целият в сняг — изглежда, „превземал е крепостта“. Нина е в бяло, със звезда на челото. Отец Александър е с пламтящи като небесен залез одежди. А зад влезлите, закривайки просторите, стоят убитите някога, от Прохор, а сега оживели работници и убитият Константин Фарков, и убитият дякон Ферапонт, и същият онзи джунест момък — коларят Савоска, когото Прохор уби не с брадва, а с мисълта си, с желанието си да го убие.

— Братлета, простете ми… — рече Прохор Петрович и брадата му затрепера, а по жълтите бузи — сълзи като град.

Тези думи се родиха не в ума, а в сърцето на бившия Прохор; те идваха от самото сърце, те сякаш излъчваха синкави искри. „Братлета, простете ми…“

„Мили Прохор!“ — с нежен глас като шепота на степни треви, рече Нина. Обронил глава на рамото й, Прохор тихо хълцаше. Той вече беше успял да забрави току-що преживяното: пред него беше само Нина, само разпънатият му живот, пред него бяха последните, най-страшните, най-тихите граници на безумието. — „Мили Прохор, започни живота по новому.“

— Нина! За мене няма нови пътища… Само да се намери макар и най-калпав изход. Ех, живот!… Нина! Давам ти всичко… Всичко, всичко, всичко. Нищо не ми трябва — нито слава, нито богатство. Ох, дайте ми въздух!… Трудно се диша… Прозорецът! Прозорецът! Въздух!… — Прохор се облиза и плю. И всички се облизаха, всички плюха.

„Върви след мен“ — каза Нина и изпърха през прозореца като леко видение на улицата, подобно крилата птица. След нея като тромава мечка излезе и Прохор.

— Нина, скъпа, душа моя! Защо ме направи безумен?

„Ти ще ми предадеш от кулата всичко, мили мой Прохор.“

И ето те вървят бързо, уловени за ръце. В душата на Прохор се бореха дълбоки противоречия, но той не забелязваше сега тяхната глъбина и мисълта се плъзгаше по тях като по плоско огледало. Той вървеше, без да мисли, като лунатик.

В небето — месец, по земята — вятър. От месеца е светло и горещо, от вятъра се веят полите на халата, а дрехите на Нина се издуват като корабно платно.

— Нина…

„Не ти трябва Нина… Не я викай, не я търси… Аз съм твоята вярна Анфиса.“

И Прохор вижда — ръка за ръка вървят двама с Анфиса. Той вижда прекрасната й глава с тежките ленени плитки. Главата й се синее, веждите й се чернеят, от слепоочието върху ризата — кръв.

Беше три без двадесет. Те са вече на самия връх на кулата. Нощта умираше. Зад хоризонтите се готвеше утрото. Прохор трепереше от студени тръпки. Наоколо студ и сияние на горещия месец. В душата е пожар, в душата гори тайгата и не изгаря.

Под застаналия на кулата Прохор лежеше целият свят и течеше мрачната Живот-река. Над Угрюм-река като бели бради трептяха мъгли. Прохор погледна надолу и главата му се замая.

По бреговете на реката — хора. Те размахваха фенери и разговаряха помежду си неразбрано.

Чува с око, вижда с ухо — мяркат се в тъмнината фенери, хората търсят някого.

„Хвърляй се с мен долу, при хората — шепне сладко Анфиса и между нейните съблазнителни устни блестят в усмивка белите зъби. — Хвърляй се… Хайде!“

— Защо, защо?… — стене безумният Прохор.

— … Защо е всичко това, защо?… — говори отчаяна Нина и бърза по следите на мъжа си.

И гласът на отец Александър:

— Кой при тежка мъка може да утеши, кой може да отговори на въпроса: защо, защо? Дори и онези нямат отговор, които горещо са обичали. — Отец Александър махна с фенерчето и ускори крачка. — А вие, простете ми, дъще моя, не чувствувахте към своя съпруг духовна любов…

— Не е истина! — болезнено, в смъртна мъка вика Нина. Гнетът на страданията я смазва като пита. Тя иска да каже на отец Александър много, много от онова, което е в сърцето й, но не може.

Тя едва изкара нощното заседание и разбита, преди половин час влезе в своята спалня. И там, при кандилата, изведнъж я осени необяснима нежност към нещастния Прохор. Изведнъж й стана страшно жал за него, така жал, както никога, никога тя не беше жалила!

И тази силна любов, и скръб, и жалост я повалиха на колене пред иконата. Като нямаше сили да облекчи своята болка със сълзи, тя удряше чело о пода, кръстеше се, гласно четеше молитви. Ала те само шумоляха с думите като изсъхнали листа, те не докосваха чувствата, те бяха безплодни.

И ето почукване на вратата… Появилият се веднага страх я вдигна от земята като перушинка и примряла цяла, тя се хвърля обезумяла срещу силното чукане на доктора.

— По-скоро, по-скоро, Нина Яковлевна! Работата е лоша… Прохор Петрович е изчезнал.

Прозорецът на кабинета е широко отворен, лакеите спят. Сънят е повалил и внезапно заболелия стар Тихон.

— Хора!

И бързо плъзнаха на всички страни, кой накъдето може, с фенери: из уличките, към тайгата, по пътищата и към кулата.

— Пантофа! — извика радостно Иля Петрович Сохатих. В тези минути на обърканост той забрави своите несполуки с кръщавката на сина, в тези минути той прости на всички всичко. — Златния пантоф на Прохор Петрович! — наведе се, вдигна пантофа и като светеше с фенерчето, услужливо го показа на Нина.

— Трябва да се предполага, че болният е на кулата — умозаключи отец Александър. — Да побързаме.

— Господи! Значи той е бос… Само по халат… — замръзвайки от есенния студ и душевното си опустошение, губеше думите си Нина.

— Прохор! Прохор!! — питаше тя мрака с отчаян глас.

Вървяха бързо, въздишаха, кашляха силно, за да пропъдят тежкото мълчание на природата.

Неочаквано ги настигна мистър Кук. Той беше трезвен и разтревожен. Личеше, че му се беше случило нещастие. В ръката имаше фенер, в джобовете — два револвера, патентовани хапчета против хълцане и бърза телеграма. Мъждивата светлина на фенера и синкавите вълни на луната осветяват смутеното му лице. В присвитите му очи се отразява душевна мъка, в здраво стиснатите прави устни — решителност.

— Мисис Нина! О, какъв само ваш грамаден нещаст… На вас ви млього трудна да пътувате в такъв тъмнина. Разрешавайте — нервно, възбудено каза мистър Кук и хвана Нина под ръка.

— Благодаря, приятелю — благодарно и тъжно отвърна Нина и ускори крачка. — Тази нощ наистина е ужасна за мен. Все си мисля: „Това е сън, това е сън!“ — и не мога да се събудя.

— Мисис Нина! От този момент аз вече не американски поданик, а ваш поданик до сама смърт.

— Благодаря ви, мили Кук… Благодаря, благодаря.

— В най-близки ден аз трябва да пътува за Ню Йорк. Току-що получих щафет — моята мамичка млього болна. — Мистър Кук си пое дъх, гъстите му рижави вежди отскочиха на челото, той облещи очи в синкавата тъмнина и без да вижда нещо пред себе си, се задави с думи: — Мисис Нина! Аз спестил тук двадесет хиляди рубли! И готов още утре, още утре да предаде на ваше разположение за бедната народ половината от спестеното… О, да, о, да!… Решение моята непоколебим — и като задиша поривисто, той обърна лице към Нина: — Мисис Нина! Аз незабравимо обича вас… като най-чиста, млього добър жена, като… като… като…

Нина се учуди извънредно много. „С каква лека ръка… Половината от всичко, което е спечелил с такъв голям труд“. И се упрекна жестоко.

— Скъпи ми, добри мистър Кук! И аз ви обичам, отдавна ви обичам искрено. И ви благодаря за щедрата жертва. Благодаря ви, мистър Кук! Само дано бог ми помогне да намеря по-скоро моя нещастен Прохор. О, боже мой!… Ще полудея…

Брадичката на мистър Кук затрепера. Той освободи внимателно ръката си и избърса с кърпичката мокрите си от сълзи очи.

— Мисис Нина — каза той с пресеклив глас и кой знае защо, поклати фенера. — Трябва да се надяваме, че мистър Громоф напълно благополучен… И трябва да се надяваме, че ние никога, мисис Нина, няма вече да се срещнем с вас. О, това съвсем ужасно! — Мистър Кук изпусна фенера, поспря се и закри лице със студените си длани.

Нина Яковлевна се разчувствува. Живото съчувствие на мистър Кук вля топлота в душата й.

— Не скърбете! Да вървим по-бързо: изостанахме — рече тя, като въздъхна тежко.

Три фенерчета мъждукаха отпред. Откъм селището изведнъж се дочу дружен, приглушен от разстоянието лай на кучета.

— Пак пантоф! Втори! — извика още по-радостно Иля Сохатих, сякаш беше смъкнал от пан Парчевски крупна сума на карти.

Кулата стърчеше в небето. От стаичката на топчията с дървения крак долиташе сънливо, силно хъркане. Медният топ, който лъщеше матово под месеца, зъбеше към небето черното си, глупаво ухилено дуло.

В кулата е тъмно. На най-горната, откритата площадка на кулата — Прохор Петрович.

— За какво да се хвърлям? — шепне Прохор на себе си. — Аз искам да живея! Нима не виждаш какво е създадено от моя гений?… — И той отново прекара ръка по пространството.

Пред него течеше хоризонтът. А там, някъде в сферите, изгряваха, залязваха, потъваха в небитието дните и делата на Прохор.

— Трябва да живееш така, че хоризонтът на твоите дела да става все по-светъл, все по-висок. Но твоят живот е свършен — шепнеше Прохор на себе си, а може и Анфиса да беше.

Призракът на черкезина гледаше страшно и пронизително Прохор Громов в очите. Призракът мрачно мълчеше, само кинжалът едва-едва мърдаше в ръката му. Мраз скова гърба на Прохор. Студена пот обля цялото му тяло и на хлътналите му слепоочия щръкнаха белите къдрици.

… И изведнъж долу, в подножието на кулата, дето примигваха фенерите, се обади зовящ, толкова близък глас:

— Прохор!

— Ида! — облекчено и радостно долетя до Нина от необхватната висота на кулата.

Часът удари, трепетът и ужасът изчезнаха, животът на човека секна.

Беше три без пет. Зад хоризонта пукваше зората. Виеше осиротелият вълк. Верочка се усмихваше насън.

По Угрюм-река плуваше тънък стъклен ледец.

А Угрюм-река — животът, като правеше остър завой от скалата с разклатената кула, течеше към океана на времето, в безкрайността.