Вячеслав Шишков
Угрюм река (130)

6

В това време Прохор Петрович стоеше окаменял със скръстени на гърди ръце, с наведена глава и бос сред кабинета в мрачна замисленост, като сфинкс в пустиня.

Бухарският му раиран халат беше разкопчан, запретнатите над коленете гащи оголваха косматите, възлести с мазоли крака. Главата му беше вързана като с чалма с бяла, натопена в оцет кърпа. Чернобрад, мургав, с орлов нос, изпосталял, той напомняше — и с неподвижната си поза, и с външността си — завърнал се от Мека бедуин, потънал в дълбоко съзерцание на миналото.

Обаче това само изглеждаше така. Колкото и да се силеше, Прохор не можеше да събере в кълбо всички краища на своя разбит на парчета живот. Духовната му същност пронизваха две координати — на пространството и на времето. Ала и двете координати бяха лъжливи. Те не съвпадаха и не можеха да съвпаднат с плана на реалната действителност. Те, като основа на болестта, пресичаха безпорядъчно налудничавите сфери на душевноболния. Поради това Прохор Петрович възприемаше сега целия свят, целия живот като нещо наведено, изкривено, силно наклонило се. Не току-така той изведнъж се олюлее, изведнъж разшири очи и се хване за въздуха. Светът се люшкаше, гримасничеше.

На вратата се чука. Влиза Нина и с нея няколко души — все свои, познати. Нина се приближава до Прохор, мълчаливо и студено го целува по влажното от пот слепоочие, заповядва на Тихон да нареди тук масата за чай, казва на Прохор:

— Ти няма да ни изпъдиш, нали, мили? Дойдохме ти на гости. Ние всички те обичаме и искаме да поговорим с теб приятелски.

— Заповядайте, много се радвам. А коняк донесохме ли? — с изкуствена живост, но с люти тръпки на страх отвръща Прохор Петрович. Той не й вярва сега, той никому не вярва сега. Като заобиколен от детективи крадец, той се взира упорито, с тревога и страх във всеки влязъл. „Струва ми се, не… Струва ми се, не са донесли усмирителна риза“ — мисли облекчено и се успокоява.

— Какво, глава ли те боли, Прохор Петрович? — пита свещеникът, за да наруши неловкото мълчание.

— Да, малко — допирайки пръсти до слепите си очи, мърмори Прохор и смъква чалмата от главата си. — Благодаря, че дойдохте. Инак е скучно. Не мога да чета… Очите ми се уморяват, очите ми са отслабнали… Пък и изобщо някак.

— Мили Прохор, ние всички сме крайно опечалени, а особено аз, от твоето временно неразположение — започва Нина, която подбира изразите и придава на гласа си бодри нотки.

Тя стои до седналия в креслото съпруг и нежно го милва по косата. Ала по напрегнатия израз на лицето й наблюдателният отец Александър веднага долавя, че между мъжа и жената няма любов, че мъжът й е чужд, че тя принудено е гальовна с него пред другите. Наистина бузата на Нина и досега гореше от плесницата на мъжа й.

— Но аз всъщност не съм и болен — казва Прохор Петрович и меко се отклонява от неприятните за него ласки на жена си. Той все още наблюдава подозрително всеки от своите гости, озърта се назад — страхува се да не би да го нападат в тил. — Напразно Адолф Хенрихович ме смята за луд…

— Какво говорите, какво говорите, Прохор Петрович!

— Аз съвсем не съм луд. Аз съм напълно нормален… Мога още сега… Просто… Ами… Малко ли неприятности имах… Ами… С дякона случката. Ами главата на изправника в торбата. Това е такъв ужас!… Аз не съм…

— Драги Прохор Петрович!

— Аз не съм от камък… Не съм от камък…

— Прелюбезни Прохор Петрович!…

— И този Ибрахим… Аз не мога да заспя, най-сетне…

— Мили Прохор… Докторът иска да поговори с теб.

— Дълбокоуважаеми Прохор Петрович — рече докторът-психиатър. — Давам ви честната си дума, че никакви Ибрахимовци, никакви обезглавени изправници и никакви Анфиси няма и не съществуват в природата…

— Как?! — И Прохор се изправи, но Нина меко отново го накара да седне.

— Ами че много просто, прелюбезни Прохор Петрович.

Докторът помести креслото и тежко седна срещу Прохор. Прохор погледна със страх Нина и заедно с креслото се отмести по-далеч от опасния съсед, като същевременно трескаво оглеждаше ръцете и цялата му фигура: „Глупости… Няма нищо в ръцете му: нито въже, нито усмирителна риза… И в джобовете му няма нищо: сакото му е прилепнало“.

— Първо… — усмихвайки се угоднически с устни, но със сериозни очи заговори Адолф Хенрихович. — Първо, Ибрахим-Оглу отдавна-отдавна е убит. Второ, леко ви удари с нагайка не черкезинът, а безносият мръсник спиртоносец. Той е ранен и избяга да мре в тайгата. Това е факт.

— Ами главата? Ами главата?… — прошепна задъхан Прохор.

— Главата е една проста лъжа — и докторът промени израза на лицето си: очите, му се заусмихваха подигравателно, а устата стана строга, сериозна: — Главата е ни повече, ни по-малко една грубо направена кукла. Аз лично я видях — и сякаш канеше всички за свидетели, докторът се обърна към чинно седящите гости. — Представете си, господа… Вмести човешки очи — волски очища, а вместо мустаци — катеричи опашки. Ха-ха-ха!…

— Ха-ха-ха! — засмяха се всички благопристойно.

Усмихна се горчиво и Инокентий Филатич Груздев, но тутакси зашепна изплашено:

— Господи, помилуй, господи, помилуй!

Съсипан от последните събития и виждайки в тях наказващия пръст на бога, той чувствуваше някакъв смут в цялото си същество.

Прохор Петрович се вслушваше в лъжливия глас на доктора и сдържания, угоднически смях на гостите и подозрително местеше суров поглед от лице на лице, ала все по-често и по-често се обръщаше назад, затъжен за верния Тихон и двамата си телохранители лакеите Кузма и Пьотр.

— Можете ли да ми покажете тази глава-кукла?

— За съжаление, Прохор Петрович, тази мръсна дяволия е унищожена. И така… — забърза докторът, за да пресече възраженията на господаря. — И така, цялата работа е там, че вашата нервна система е необикновено изострена поради прекомерната, продължаваща дълги години употреба на наркотици, поради напрегнат труд и като последица от това — от продължителна безсъница. А вие, уважаеми приятелю, не желаете да ми се доверите в нищо, сякаш съм някакъв конски лекар или знахар. И не искате да приемете от мен лекарствата, които биха ви осигурили отначало здрав сън, а после и пълно оздравяване. Не намирате ли, че с това ме обиждате кръвно?

Прохор Петрович се мъчеше да слуша доктора съсредоточено и тогава той беше напълно нормален: възбудените му очи както по-рано излъчваха ум и воля. Но щом вниманието му отслабнеше, призрачните видения тутакси започваха да преминават пред очите му сред неясна мъгла.

— Аз ви разбирам напълно, докторе. Но, за бога, разберете ме и вие. — Прохор Петрович оправи падащия от раменете му халат и притисна до гърдите си върховете на пръстите. — Аз съм физически здрав. Аз не съм побъркан. Аз не желая да бъда такъв и, надявам се, няма да бъда. Душата ме боли… Разбирате ли — душата. Но аз ни най-малко не съм душевно болен, какъвто може би мнозина биха желали да ме видят. (Бегъл поглед към навелата очи Нина). Това, първо. А, второ, онова, от което боледувам и боледувам отдавна, от младини, то не може да се поддаде на никакви медицински въздействия. За тази моя болест може да ми помогне не психиатър, а Синилга… Тоест… Не, не, какви глупости дрънкам!… Исках да кажа: на мен ще ми помогне не психиатър, а безстрашен хирург. И този хирург съм аз! — Прохор Петрович дръпна халата и плъзна ръка по лявата си страна, провери дали е там кинжалът.

Всички се спогледаха. Нина изпука с пръсти, разшава се, въздъхна. Настъпи мълчание.

Тихон донесе кипящ сребърен самовар. Нина запари чай. Самоварът пееше шумна песенчица.

— Господа! Заповядайте. Прохор, чаец…

Седнаха да пият чай в напрегнато смущение. Седна и Прохор Петрович.

Отец Александър помести към себе си чашата с чая и бавно смръкна емфие. Прохор запали лулата си, сложи в чашата си три лъжички малиново сладко и шест бучки захар.

— Кара ме на сладко — каза той.

— Това е хубаво — подхвана Адолф Хенрихович и извади от джоба на жилетката си прахче. — Не ви ли е студено?

— Не. Впрочем понякога ме втриса.

— Сладкото поддържа горенето в оргазъма, стопля тялото.

— А водката не ме привлича. Виж, ром бих пийнал.

— По-добре изпийте ей това. — И докторът разтърси прахчето в книжка. — Ще заспите дълбоко и утре ще бъдете бодър.

— Слушайте, докторе… — И Прохор бързо забърка с лъжичката чая. — С вашите лекарства и приказки за глави на кукли с волски очи наистина ще ме побъркате. И защо всички вие сте дошли при мен? За какво е това? Нима аз не бих могъл да отида на чай в трапезарията? — Той сключи вежди, смръщи чело и се хвана за слепите очи.

— Добричък, миличък мой Прохор — започна Нина с гальовен глас и бързо се спогледа с всички. — Ние, твоите приятели, дойдохме при теб по важна работа.

Прохор Петрович отметна гордо глава и присви бдително очи. „Аха — помисли той. — Ето… Започва“. И попипа кинжала. Всички устремиха поглед в очите му.

— Адолф Хенрихович настоява да тръгнеш на дълго пътешествие…

— Да, да, Прохор Петрович. Потвърждавам това, настоявам.

Прохор затръска глава като паралитик и викна:

— Къде?! В лудницата ли?!

— Какво приказвате, какво приказвате! — замахаха ръце всички към него.

— Аз самият ще пратя всички ви на дълго пътешествие! — извикваше Прохор, без да ги слуша. — Не аз, а вие всички сте луди! С вашите волски очи, с катеричите опашки! Да, да, да!…

Ръцете му почнаха да треперят и да подскачат по масата, сякаш търсеха нещо на масата, но не можеха да го намерят.

— Успокойте се, Прохор Петрович.

— Успокой се, миличък.

Замлъкналият самовар изведнъж изписка и отново замърка песенчица. Прохор рязко врътна глава и наостри ухо. От камината се чуваше ясният глас на Синилга.

— Е-е, слушам — съвзе се Прохор Петрович и бръчката между веждите му се изглади.

— Мили Прохор. Тебе няма да те закарат в лудницата, а ти сам ще отидеш — където поискаш и с когото поискаш. В Италия, във Венеция, в Африка.

— А работата? — запита той с безразличен тон, който учуди всички.

— Преди всичко — здравето, а после — работата, безценни мой Прохор. Работата ще ръководим ние: аз, Инокентий Филатич, мистър Кук и инженер Абросимоз. Повярвай, че работата и общите ни интереси, няма да пострадат — каза Нина Яковлевна. — И наш верен съветник освен това ще бъде любимият на всички наш пастир — отец Александър.

Свещеникът остави чашата, поизпъчи се и леко се поклони на Прохор Петрович. Прохор мълчеше, размисляше. За да засили натиска, Нина Яковлевна ласкаво сложи ръката си с брилянтен пръстен на рамото на Инокентий Филатич и добави усмихната:

— А главен наш помощник и управител ще бъде ето кой. Той е умен, енергичен, сведущ и всички го обичаме.

Инокентий Филатич се задави със захарта, изчерви се, просълзи се, недодялано се навря да целува ръката на прелестната домакиня и в знак на най-голяма благодарност млясна с изкуствените си зъби бялата напарфюмирана кожа.

— Хубаво, Ниночка — все така безучастно и примирено отвърна Прохор, като се вслушваше в многото тайни гласове, които крещяха в ушите му.

Самоварът пръхтеше, пищеше, мъркаше, дрънчеше, пречеше на разговора. Нина запуши устата му с капака.

— Съгласен съм. Тръгвайте, тръгвайте. Където искате и с когото искате. Дори със Синилга, дори с Шапошников. А аз още утре ще се махна от вас. Където искам, там ще отида — бърбореше Прохор, който продължаваше да се вслушва в звучащите тайни гласове, в призраците. Но изведнъж, събрал в очите си мисълта, каза ясно: — Слушай, Нина, а какво ще правим с Питер, с Москва? Какви разпореждания са направени по телеграмите на Търговската банка? Намерихте ли пари за плащане на полиците? Ако механичният завод бъде продаден на публичен търг, крахът е неминуем: нашия завод ще пипнат други, онзи Приперентиев и сие. А нашият завод е най-крупният в този край. Тю, дяволска работа!… Железопътните работи също вятър ги вее. Закъсняваме. Трябва всички да се пришпорват, да се пришпорват… Не, ще се побъркам. Разбираш ли това?

— Мили Прохор, нашите работи не са чак толкова зле — почна Нина Яковлевна, но Прохор веднага я прекъсна.

Той говореше бързо, високо, възбудено, със студен блясък в очите, с рязка мимика на изпосталялото лице.

— Работите не са чак толкова зле, казваш? — попита Прохор, разтвори поривисто и пак загърна халата. — Фуста! — И той чукна с чашата по чинийката. — А знаеш ли ти, фусто, че на двеста версти от нас търговчето Малих е построил богат дъскорезен завод? Той е по-близо до железопътната магистрала, цените на дъските отведнъж спаднаха наполовина и аз понасям огромни загуби… А знаеш ли ти, умна главо, че тази разбойническа компания е нарязала дванадесет хиляди десетини строителен дървен материал от онези запаси, които смятах за мои? Аз този Приперентиев съм готов да го убия! Дава подкупи наляво и надясно на разните чиновници, а аз седя на печката и лапам мухи. А знаеш ли ти, че на Болшой поток московският търговец на кожи Страхеев е открил свое представителство и закупува кожи от тунгусчетата?… Тоест навсякъде, навсякъде ми слагат въжето на шията. Тук по неволя човек ще си загуби ума…

Нина пламна в огън: всички бележки на Прохор са верни до думичка. С отпаднал глас тя запита:

— Кой те е излъгал за всичко това?

— Ферапонт, ето кой! Той не е лъгал, а ми е казвал истината и водчица ми носеше. Той няма да седне да лъже — ти лъжеш, всички вие лъжете, а не той… Доведете ми Ферапонт, пратете да го доведат. Къде е той?

Прохор местеше възпалени очи от лице на лице и напрегнато очакваше какво ще почнат да говорят хората за Ферапонт.

А хората бяха крайно смутени, хората мълчаха. Отец Александър непрестанно смъркаше емфие, секнеше се, Инокентий Филатич сумтеше потиснат, мигаше с насълзени очи. Психиатърът пушеше пура, пускаше дима на колелца.

Прохор Петрович преметна крак върху крак, обърна се малко настрана, въздъхна и каза, като клатеше със съжаление глава:

— Всички твои управители и помощници аз бих заменил само срещу един-едничък инженер Протасов. (Инокентий Филатич пак се задави със захар, а свещеникът се намръщи.) Андрей Андреич, къде си, обади се! Не бих пожалил за теб половина царство! Без тебе съм загубен…

Нина бързо извади кърпичка и ръката и още по-силно затрепера.

— Няма го… Няма го… — сдържайки развълнувани въздишки, повтаряше тя — Няма го и никога вече, никога няма да бъде с нас.

— Умрял ли е? — вдигна вежди Прохор.

— Да. Умрял. Поне за нас с тебе.

Под рижавите мустаци на отец Александър се мярна едва забележима усмивка. Навела глава, Нина напрягаше сили, за да не се разрида пред всички.

— Да, да… Съгласен съм, съгласен съм — бърбореше Прохор. — Защото аз, Ниночка, ти прекрасно разбираш това, сега не гоня печалби. Макар този мръсник Принерентиев да ми задигна най-богатата мина — пет пари не давам… Пет пари не давам, каквото ще да става… Аз го бих по мутрата. Той е мошеник. Но за Протасов жалко, за Андрей Андреич. Рак ли? Заклали ли са го? Отче, бъдете добър още сега да бъде отслужена панихида. А къде е вълкът? Аз съм съгласен, напълно съм съгласен с всички вас.

— Може би сте съгласен да вземете и това прахче? — запита лунообразният доктор, като се ухили с цялото си лице.

— Съгласен съм. Дайте. Още сега ли? Как, с вода? — Прохор разбърка прахчето в чая и го изпи: — Пия пред свидетели. Ако ме е отровил, имайте предвид, господа.

— Ха-ха-ха! — закиска се високомерно докторът.

— Хе-хе-хе! — учтиво повтаряха след него уморените от всичко това свидетели-гости.

Тихон се приближи до Нина, наведе се, сложи длан до устата си и й пошепна на ухото:

— Господарке, за минутка. — А там, до камината, продължи с развълнуван шепот: — Отец дяконът лежи в мъчения. Така че нещо като за умирачка се е приготвил. Ей сега по телефона…

Като тъмна сянка Нина се приближи възбудено до масата:

— Хайде, мили Прохор, лека нощ. Бъди умен. Всичко ще се нареди великолепно.

Всички станаха и с облекчение въздъхнаха:

— Лека нощ, лека нощ!

На излизане докторът каза:

— Морфиново прахче. Солидна доза. Осемнадесет часа ще спи. И — ще се събуди здрав и бодър.

Гостите си отидоха. Като избоботи: „Глупак… На мен не морфин, а водка ми трябва…“ Прохор Петрович отвори прозореца, пъхна два пръста в устата си и очисти стомаха си. Избърса сълзите си. Погледна портрета на Николай Втори. И изведнъж му се стори, че вместо царя на портрета е Алтънов, питерският търговец, оскърбителят му. Той гледаше Прохор като жив и нахално му смигаше:

— Гадина такава! — викна Прохор. — Тфу!

Алтънов се засмя от портрета, сви в шепа брадата си и се изтри с нея.

Прохор погледна кръвнишки, грабна самовара за дръжката и със сила го запрати в стената, в портрета. Самоварът изпъшка от болка и се сплеска.

Втурна се изплашен Тихон. Зад камината скимтяха, лудуваха призраци.

Нина се върна в къщи разплакана: в два часа през нощта дякон Ферапонт умря.

На Нина и предстояха много неприятности: причина за смъртта на дякона е Прохор Громов. Ако той беше стрелял в дякона като нормален човек, би следвало веднага да го арестуват като убиец. Ако е бил в пристъп на умопомрачение, отговорността му се свежда до нула. Домашният лекар е склонен да счита Прохор Петрович почти за здрав, но в състояние на продължителен припадък поради непрекъснато пиянство. Лекарят-психиатър Аперцепциус намираше душевното състояние на болния силно засегнато: в болния се редуват остри избухвания на болестта с трайно и пълно проясняване на съзнанието. Според него болният се нуждае от постоянно медицинско наблюдение и най-строг режим.

Съдебният следовател пък (бутнаха му голям паричен подкуп) засега беше запушил уши и затворил очи по въпроса с дякона. В зависимост от това, колко ще му бъде дадено впоследствие, когато му дойде времето, рискувайки своята кариера и с риск да отиде дори в затвора, той ще успее да направи така, че при всички обстоятелства Прохор Петрович да бъде признат за побъркан.

Ако Прохор Петрович се окажеше здрав, Нина Яковлевна трябваше да затрупа със злато съдията, новия пристав, прокурора и някои от губернските власти. Да, да. Много по-изгодно е за Нина Прохор наистина да излезе луд. Но да се желае това е безчовечно и престъпно пред бога.

Съзнанието на Нина се люшкаше като махало и раздираше душата й. На Нина и е страшно жал и за починалия дякон, и за Манечка, на която тя ще определи пожизнена пенсия, жал й е и за убития от разбойниците Фьодор Степанич и дори за осиротялата Наденка. Ала най-много и е жал за нейния незабравим приятел Андрей Андреевич Протасов.

Стиснала побелели устни, тя изважда от папката писмото на неизвестния и разтърсена от ситни тръпки го препрочита:

„Многоуважаема Нина Яковлевна! Пише ви един неизвестен човек, адвокат, случаен спътник на инженер Протасов. На гара Уфа, болен, изнемощял, той беше арестуван внезапно от един жандармски офицер. Така се объркахме и двамата, че той не успя да ми подаде, а аз не успях да скрия неговата малка пътна чанта с писмата. Ние прекарахме с Андрей Андреич във вагона три дни и три нощи и се сприятелихме много. Нашите възгледи и обществена дейност се покриваха. Необикновено светъл човек! При арестуването му той ми предаде с разрешение на жандарма вашия адрес. (Жандармът беше толкова тактичен, че дори не се поинтересува да го прочете.) Като ви съобщавам това дълбоко прискърбно събитие считам за свой дълг…“ И т.н.

Нина искаше да мине в спалнята при Верочка. Но сега всичко й беше станало чуждо.

 

 

— Ах, бащице господарю! — гълчеше бащински своя господар, ала вътрешно се ядосваше на него, старият Тихон. — Благоволили сте да разкъсате царския путрет… Та нали това е самият ампиратор! Е, путретът — в края на краищата плюя на него, но, виж, за самовара ми е жал.

— Върви спи, старче — рече тежко дишащият, с неспокойни очи Прохор. Злобата срещу Алтънов, срещу себе си, срещу целия свят още бушуваше в него. — От глупост го направих. Дойде ми такава фантазия…

— Позволете да полегна тука. Ей там в ъгълчето, до печката, шубичката ще метна.

— Защо? — и Прохор бързо нареди до креслото три стола. — Лягай ей тук, старче. И донеси малко конячец… Пие ми се.

Тихон замига благодарно със сълзливи очи и продума:

— Конячецът е забранен… В никакъв случай не може.

Прохор беше зашеметен от морфина, който все пак беше успял да се просмуче в кръвта, ушите му пищяха, десният ъгъл на устата му подскачаше, главата му тежеше, искаше отдих. Той разтвори прозореца към градината, загърна се добре с топлия халат и седна на един стол до прозореца.

Осеяната със звезди млада нощ хвърляше отгоре светлина и студ. Прохор вдигна очи към небето. Всичко блестеше горе. Златният пояс на звездите опасваше гъсто небето. През полуоголените клони на градината огледално се сребрееше студеният месец.

На Прохор му се прищя да има криле. Той искаше да отлети нагоре, далече от тези алтъновци, лудници, ибрахимоглувци. Прищя му се да напусне завинаги земното кълбо, тази горчива като пелин суета на живота. И радвайки се на това рядко очистително настроение на душата, той си спомни всичко, което му беше разказвал Шапошников за тайните на небето, всичко, което неотдавна беше прочел у Фламарион. Дълго, мечтателно, като влюбена девойка се взираше той в спокойното трепкане на звездите. На застиналия неподвижно Прохор му се привиждаше фантастичната прекрасна Урания, облечена с филон от лунна светлина, тя му кимаше от небесните кръгове със звездната си глава, викаше го там, отвъд земята, зад пределите на видимия свят. „Ей сега… Телескопът. Трябва да кажа на Тихон телескопа да… Ей сега, ей сега.“ Но морфинът вършеше работата си: главата му се наливаше с оловен сън, благодатна тишина го обгърна нежно и Прохор Петрович загуби съзнание.

— Вдигайте, момчета, по-внимателно… Носете го на кушетката — командуваше Тихон, като затваряше прозореца. — Гледай какъв студ е пуснал.

Пьотр и Кузма грижливо вдигнаха отмерено дишащия господар, сложиха го на широката кушетка, на която спокойно можеше да се настанят двадесет души.

Готвеха за следния ден погребението на дякон Ферапонт и на Фьодор Степанич Амбреев. Дърводелци майсторяха грамаден ковчег за дякона и един по-малък — за изправника. Тялото на изправника и досега не беше намерено. Решиха да принадят към главата подходящо чучело и така утре да я погребат с цялата тържественост според обичая на православната църква.

Но ето ти беда: свещеникът за нищо на света не се съгласяваше да кръсти младенеца Александър в тези траурни, изпълнени със скръб дни. Поради това Иля Петрович Сохатих изпадна в пълно отчаяние: всичко е сварено, сготвено, а най-главното — разпратени са по цял свят покани и ето ти сега — сюрприз! Той се ядосваше на дякона, че не бе умрял два дена по-рано, ядосваше се на свещеника, че отказал да извърши днес тайнството на кръщението.

— Голяма работа — човек умрял! Пет пари не давам! Всяка секунда в света умират по шест души съгласно статистиката… Ами кому ще заповядате да дадем баниците и чигата със соса? На просяците и кучетата ли? Пфу! След това наистина ще станеш антирелигиозен.

За Прохор Петрович утрото настъпи чак в шест часа вечерта. Ала дългият, изпълнен с кошмари сън не го освежи. Падаше първият есенен здрач. В главата на Прохор беше Содом. Душата му кипеше изкривена цялата, потъваше в бъркотия. Не му се ставаше да се мие. Всичко му беше противно, гадно. Прохор Петрович заповяда да спуснат транспарантите.