Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Угрюм-рекой, 1928–1933 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- , 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Вячеслав Шишков. Угрюм река
Първа книга
Четвърто издание
Превел от руски: Борис Мисирков
Редактор: Стефка Цветкова
Художник: Пеньо Чалъков
Художествен редактор: Александър Хачатурян
Технически редактор: Сашо Георгиев
Коректор: Любка Михайлова
Издателски №7807
Дадена за набор на 30.VII.1986 г.
Надписана за печат на 15.VIII.1986 г.
Излязла м. септември
Печатни коли 34. Издателски коли 28,56
Условно-издателски коли 29,24
Формат 84×108/32 Цена 3,40 лв.
Код 22/9536329511/5532-56-86
Партиздат — София, бул. „В. И. Ленин“ №47
ДП „Д. Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2
Издание:
Вячеслав Шишков. Угрюм-река
Втора книга
IV издание
Превел от руски: Пелин Велков
Редактори Лиляна: Герова и Марта Владова
Художник: Пеньо Чалъков
Художествен редактор: Александър Хачатурян
Технически редактор: Сашо Георгиев
Коректор: Любка Михайлова
Издателски №7808
Дадена за набор на 30.VII.1986 г.
Подписана за печат 20.VIII.1986 г.
Излязла м. октомври 1986 г.
Печатни коли 35,50. Издателски коли 29,82.
Условно-издателски коли 30,51.
Формат 84×108/32. Цена 3,60 лв.
Код 22/9536329511/5532-57-85
Партиздат — София, бул. „В. И. Ленин“ №47
ДП „Д. Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ №2
История
- —Добавяне
2
Назряваше нова стачка. Онеправданите, излъгани работници пак почнаха да надигат глас. Притокът на нови тълпи работници се прекрати, поради това хората се почувствуваха по-силни и надигнаха глави. По бараки, заводи, мини се вършеше смела агитация, събираха се пари за стачния фонд, трупаше се и някакво оръжие. Наглед работническото движение върви стихийно, обаче този път то протичаше много по-организирано, отколкото по-рано. Червените нишки на бунта са размятани навсякъде, а къде е главното кълбо, никой не знаеше; стачният комитет се пазеше в най-строга тайна.
Всичко вървеше добре, упорствуваха само работниците на Нина Яковлевна: „политическият“ Краев, работникът Василиев и другите агитатори внушаваха тайно на несговорчивите:
— Вие живеете добре в бараките на Нина Яковлевна. А не ви ли е срам, другари, да живеете по-добре от другите? Нима не разбирате, че искат да ви изиграят? Нали сте чували в приказката как хитрата лисица пипнала с лъжа глупавия петел? Така ще стане и с вас. Вие сеете страшен раздор между вашите другари, поослушайте се какво говорят за вас… Не бъдете предатели, момчета!
Работниците на господарката се замислиха. Скоро техните представители дадоха такъв отговор:
— Ние от народа няма да се цепим, дето е народът, там сме и ние.
Със заминаването на главния инженер Протасов стопанските работи на Прохор Петрович все повече и повече се объркваха. От Петербург летяха телеграми, които определяха съвсем кратки срокове за предаване на държавата на договорените работи, при което Петербург заплашваше с грамадни неустойки. Управлението на железниците съставяше актове за нарушаване от доставчика Громов на договорните условия за навременно доставяне на каменни въглища.
Осъзналите своята сила народни маси гледаха навсякъде колкото може повече да навредят на господаря: „Нека почувствува тая подла душа, че главната сила не е в него, а в нас“.
Всички мини, сякаш се бяха наговорили, почнаха явно да снижават добива на злато. Дърварите престанаха да изпълняват нормите си. От недоглеждане в механичния завод се пръсна котелът и целият завод задълго спря да работи, като с това задържаше и другите работи. Натъкна се на подводна скала и потъна с ценен товар най-големият параход „Орел“. (Сред народа се говореше, че група злосторници, в това число и някакъв „младичък политически с жълт шал“, нарочно преместила през нощта шамандурите, като с това насочила парахода по лъжлив фарватер). Като връх на всичко вестта за тежкото заболяване на Громов достигна до всички кътчета на страната. Поради това крадливите управители на четиридесет търговски клона престанаха да предават печалбата, като се оправдаваха ту с пожар в дюкяна, ту с кражби на стоките и всичките пари. А питерските и московските промишлени тузове протестираха полиците на Прохор Петрович. Налични пари за погасяване на полиците нямаше; във връзка с това обединена комисия от двете най-крупни столични банки се канеше да отиде при Громов, за да продаде на публичен търг някои от предприятията на гордия собственик.
С една дума, черният период плътно надвисна над Прохор Петрович, трагичната му съдба плачевно завършваше.
Най-сетне той реши сериозно да се овладее, да развие рязко небивала енергия, всичко да оправи, всичко да уреди и да постигне едно сигурно увеличаване на своите богатства, пълна победа и слава. Той знаеше, че Тамерлан и Атила, а дори и самият Наполеон са търпели временни поражения, че и на тях е изменяло щастието. Значи няма защо да се отдава на мрачни настроения, няма защо да се преструва на луд, няма защо да баламосва себе си, докторите, Нина и всички останали. Не, стига… Напред, Прохор! На работа, за своята идея, през несполуките, през барикадите на тъмните заплахи на съдбата, през главите на пречещите му да живее мъртъвци, през разстреляните трупове… Но все пак напред, Прохор Громов, гений на гениите, напред!…
Като се залъгваше така, в момент на душевен подем той цял закипяваше. Ала кръвта се отдръпваше от мозъка и пламналият Прохор Петрович изведнъж изстиваше в пристъп на ледено отчаяние. „Всичко е загинало, всичко е пропаднало. Няма изход.“
Както загубил битка пълководец, който е изгубил самообладание, издава противоречиви заповеди, заплашва с разстрел обърканите началници на частите, внася пълно безредие именно в момента, когато е потребна желязна воля, потребна е яснота на мисълта, така действува и Прохор Петрович Громов. Той вдига телефоните, съчинява телеграми; от едно предприятие, в което не е уредил нищо, лети към друго, пъди далеч от себе си докторите, вдига скандали на Нина, дава една след друга телеграми до Протасов да се върне със заплата от сто хиляди; забелязал свещеника в коридора на своя дворец, ни в клин, ни в ръкав му крещи: „Чернокапец, лъжец!… Няма бог!“ А през безсънната нощ, скочил от кревата, започва да бие поклони пред иконата и да моли бога да му дари сили.
В такива противоречия, в такива душевни гърчове протичат неговите часове и дни.
Една привечер помрачнелият Прохор тръгна с дрезина с инженера от железниците за края на железопътната дистанция, дето завършваше строежът на един мост. И там, за да облекчи разтъжилото се сърце, се нахвърли върху инженера и техниците:
— Вие протакате работата! Играете си на шикалки, а не работите. Знаете ли какви неустойки ще трябва да плащам? Ако участъкът не бъде завършен в срок, ей богу, всички ви ще пребия с бастуна си. А сетне ме съдете…
Инженерът, възрастен човек с очила, взе да доказва на господаря, че при създалите се условия е трудно да се работи.
— Какви са тези създали се условия?
— Няма общо ръководство. Бавят се чертежите на мостовете и каналите. На работниците не се плаща редовно. А главното — кадрите от опитни работници се разбягват.
— Къде? На дявола под опашката ли, къде?
— Не, при Нина Яковлевна, при вашата съпруга, Прохор Петрович. — Очите на инженера станаха зли, той искаше да ухапе грубия господар и затова добави: — Там организацията на работата е много по-добра и условията на труда са далеч по-човешки.
Отвесна гънка остро се вряза между веждите на Прохор.
— Къде, къде е това по-добре?! — зарева той, като раздуваше ноздри.
— Струва ми се, аз казах ясно: при вашата съпруга!
Инженерът се обърна бързо и се отдалечи, като му даде гръб.
Побеснял от смисъла на отговора, Прохор тозчас потегли към дома. Нищо не виждаше, за нищо не мислеше. Единствената му мисъл беше — сериозно да си разчисти сметките с Нина. „Аха!… При теб е по-добре, при теб е по-човешки?!“ Страхуваше се да не разплиска из пътя, да не отслаби тази мисъл и за да не изстине, подвикваше на коларя:
— Карай!
Без да сваля тъмносинята си венгерка с черни шнурове и бялата си сукнена фуражка, трополейки с ботушите, той бързо прекоси амфиладата от стаи и без да почука на вратата, нахълта при жена си.
Нина Яковлевна със сив вълнен пеньоар, с вдигнати високо в гръцка прическа черни гъсти коси, напълняла, красива, седеше с лице към Прохор до малко инкрустирано бюро маркетри. Пред нея, на колене, дякон Ферапонт с вдигнати като пред икона ръце, говореше:
— Внемли, госпожа-господарке!… Загивам… Снеми от мен сана… Снеми сана. Недостоин бо… Вземи ме, господарке, като ковач при теб. А твоя стопанин аз ще го излекувам… По-добре от всички доктори.
Щом се появи на вратата Прохор, опечаленото лице на Нина започна да му се усмихва, ала изведнъж усмивката изчезна и очите на жената се разшириха от страх: стиснал зъби, към нея страшен крачеше Прохор. И тя не успя нито да се учуди, нито да извика, когато тежката длан на Прохор се стовари на бузата й. Нина падна мълчаливо от стола.
— Стой! — зарева дяконът, скочи на крака и сграбчи Прохор.
Прохор се изтръгна и свил пестници, направи крачка към изправилата се Нина, но отново беше хванат от дякона.
— Опомни се, Прохоре!… Какво направи?!
— Махни се, глупако!… — И се развика след излизащата Нина: — Твар!… Змия!!! Разорителка!… Луда… Аз тебе в манастир, в лудница ще те туря!
Нина се отдалечаваше със задавени ридания, отметнала назад глава, хванала се за тила с вдигнати нежни ръце.
Прохор отново се отскубна от лапите на дякона и с все сила го удари в сляпото око. Ушите на Ферапонт писнаха.
— Бий, бий разбойнико! Някой път и аз ще те ударя… Ама аз ударя ли те… — Дяконът сграбчи господаря за двете ръце и така силно го стисна, че костите на Прохор изпукаха.
Като го гледаше враждебно в очите, дяконът боботеше:
— Не ща да си мърся ръцете. Ама ударя ли те, няма като тебе да ударя. И носът ти ще отхвръкне на тила. Тъй е, Прохор, приятелю. Тъй е.
Дяконът отпусна своите клещи-ръце и препречи пътя към Нина Яковлевна. Прохор стоеше в същата поза, в която беше сграбчен, и помръдваше свитите си в лактите ръце, сякаш опитваше дали са цели костите му. Дякон Ферапонт извади от широките си джобове три бутилки водка:
— Виж, лекарят Рецептус ти изпрати тия весели капки.
— Да вървим, да вървим! — с изменен, жаден глас възкликна нервно Прохор. — Дявол да го вземе, какъв скандал!… Какво прави тя с мене!…
И прегърнати през раменете, сякаш влюбени, те тръгнаха за кабинета, като се олюляваха от нестихналата възбуда. Широкият гръб на дякона потръпваше рязко, като че го хапеха бълхи, а очите, които недружелюбно поглеждаха Прохор, горяха с някаква жестока решителност. „Ще ти кажа аз на теб как се бият жени. Аз ще ти вкарам ума в главата, глупак малоумен“ — злобно мислеше дяконът.
Жестоко обидената Нина, след като се наплака на воля в своята уединена спалня, реши да призове за свидетел на своето нещастие свещеника и с още пламтяща буза тръгна за стаята на отец Александър.
С очила на носа, отчето дописваше изгърбен тезисите за следващата проповед. Със синя калимавка и златен кръст на гърдите той се повдигна да посрещне Нина.
Зеленият абажур на светещата лампа хвърляше загадъчна, студена светлина върху всичко.
Хванала се за бузата, Нина каза с настойчивост в гласа:
— Не мога повече да остана тук. Ако вие, отче, не ме благословите за това, ще бъда принудена да замина без пастирска благословия. Не мога, не мога… Чашата на моето търпение преля…
Отец Александър помисли, смъркна емфие.
— Затруднявам се да разбера — заговори той сухо, с отсенка на заплаха — на кого оставяте вашите работи, така прекрасно започнати от вас, вашата болница, старопиталището, училището, черквата най-сетне? — Той бавно се изсекна, повдигна ръка с протегнат показалец, със свита в шепата кърпичка и смекчи до шепот своя драматично зазвучал глас: — Мъжа си най-сетне?… Вашия съпруг, болния Прохор Петрович, който ви е оскърбил, скъпа моя дъще, в болестен припадък. С него какво ще стане?
Нина изхлипа, свали ръка от бузата и поднесе към очите си кърпичка.
— Но аз не мога! Но аз не мога! — извикваше тя, като нервно потропваше с ток и свиваше пълни рамене. Стана. Премина през стаята с несигурна походка, притисна гръб до топлата печка. Ръцете и като мъртви увиснаха надолу, главата й се отметна настрана, брадичката й трепереше, клепачите й често мигаха, едри сълзи течаха по бузите, по пеньоара.
Отец Александър дишаше затруднено и подготвяше мислено назидателно слово за набожната, но губеща правия път жена. Нина машинално сучеше кърпичката си. И ето тя казва:
— Аз трябва, отче Александър, да ви призная… Колкото и да ми е болно, аз съм длъжна… — Тя спря, за да поеме дъх. — Аз обичам Андрей. Андрей Андреич Протасов.
— Тоест, как го обичате? Извинете, не разбирам.
— Обичам го като най-близък мой приятел. Учудвате ли се? Странно. Какво… лошо има в това? — Кърпичката се завъртя още по-бързо в ръцете й. — И още… И още трябва да ви призная, че аз… — Нина наведе глава и като въздъхна, хвърли поглед върху своя корем. — Аз съм… бременна.
Отец Александър полуотвори уста, бавно свали очилата от очите и със страх се взря в Нина:
— Вие? Вие? Бременна?
— Но какво странно има в това, отче?
Устата на свещеника се отвори по-широко, в очите му блеснаха искри на гняв.
— Хубаво!… Похвално!… Ммного хубаво! — подхвърляше саркастично той, като цял трепереше и тръскаше косматата си глава. — Името на този грях е блудство.
Веждите на Нина се повдигнаха учудено и тя, застанала до печката, се повдигна на пръсти и направи опит да се усмихне скръбно:
— Какво чудно има тук?… Аз съм омъжена и баща на моето бъдещо дете е моят мъж.
Отец Александър се удари с длан по челото, извърна се бързо от Нина и в объркаността си взе да премества от едно място на друго нещата по масата. Сетне с трясък отмести креслото, стана и се приближи до Нина с протегнати ръце:
— Простете, мила моя, простете!… Забравяне на главното… Какво става с мен?
Нина заплака и се хвърли на гърдите му.