Вячеслав Шишков
Угрюм река (123)

16

Край знаменитото село Разбой от всички страни пристигаха с коли, със салове, със салчета громовските, напуснали работа копачи, дървосекачи, златотърсачи.

На една от изостаналите каруци пътуваха петима: Филка Шкворен, приятелят му, неотдавна избягалият от каторга Ванка Ражий и други. Изведнъж от тайгата изскочи една банда с пушки.

— Момчета, стой! Работа има! — викна един брадат от бандата.

— Ибрахимовата шайка, мале мила! — изплаши се селякът, собственикът на кончето. Той скочи от талигата и наведен, сякаш спасявайки се от куршум, се втурна в горичката. А Филка Шкворен пипна брадвата.

— Ей, чичо! Връщай се! — развикаха се от бандата. — Ние свои не закачаме…

Филка Шкворен хвърли брадвата, примигваше с обърнатите си червени клепачи и широко се хилеше с брадатата си мутра на разбойниците. Собственикът на кончето спря, занаднича от гъстата горичка и не знаеше какво да прави.

— Пари намират ли ви се, юнаци? — запита кривокракият малчо Пехтер с рисова шапка с наушници и строго огледа с бели очи талигата. Филка Шкворен пак грабна брадвата и заплашително зарева:

— И да се намират, за вас не съм ги сбирал! — И напсува бандата на майка.

— На нас не ни и трябват вашите пари — закряскаха от шайката шумно. — Ние самите искахме да ви дадем, ако…

— Пазете си ги за любовниците — скочи от талигата Филка Шкворен, попипа кесията със самородното злато под ризата на гърдите си и със силни движения почна да разкършва схваналото се из пътя тяло.

— Нямате ли тютюнец, цигарки, братлета? — попита, хилейки се мечешки, страшният наглед Пехтер. — Отдавна не съм пушил хубав тютюнец.

— Ха, цигарки!… — тръсна с пренебрежителна гордост Филка Шкворен. — Ванка, я им хвърли от моята торба една кутия от най-хубавите пури.

Всички седнаха на ливадата. От брадатите устни блъвна ароматен дим. Облакът хапещи комари отлетя надалече.

— Богато живеете — рече един млад черномустакат разбойник с черен перчем изпод шапката, като смучеше от пурата.

— Не живеем бедно — изплю се през зъби Филка и изкомандува: — Ванка, от най-добрия коняк „три звездички“! Момчета, кой има по-остър нож? Режи за мезе ингелиски колбаси.

Пехтер извади своя крив нож.

— Е, в такъв случай — добре сме се видели! — и бутилката тръгна от ръце в ръце.

— Ами къде ви е баш атаманът? — запита Филка Шкворен, който дъвчеше с конските си зъби парче сух като клечка салам.

— Далече е — без желание и не веднага отвърна Пехтер с въздишка. — Вижте какво, момчета, искаме нещо от вас: вземете със себе си двама наши, бивши громовски са, само че нямат паспорти. Белки се промъкнат заедно с вас.

— Кои са те? — опипа с вълчи очи Филка Шкворен цялата шайка.

— Ей ония двоицата от края: Евдокимов и… Страшчалка-прокурат.

— Защо да не ги вземем? Ще ги вземем.

— Е, няма ли още конячец? — смигна закачливо белоокият Пехтер.

— Господарски няма, „три звездички“ — преглътна слюнките си Филка. — Но има една бутилчица чужбински, синичък. Ей, Ванка! Дай матроския коняк „две кокалчета“!…

Ванка Ражий, ухилил широко грапавото си лице, измъкна от торбата бутилка денатуриран спирт с надпис „ОТРОВА“, с череп и кръстосани под него кости. Всички се разсмяха високо. Пехтер пръв отпи от бутилката две-три глътки, сграбчи брадата си, затръска конвулсивно глава и погнусен плю. Отново всички се разсмяха и също плюха.

— Е, бива ли го конячеца „две кокалчета“? — попита Филка, като покашлюваше с лаещ смях.

— Добър е, може да се пие — избърса сълзите си Пехтер, обърна се настрана и повърна.

Бутилката тръгна да обикаля. Бандата е облечена с чисти, с громовски, задигнати от складовете дрехи: сиви филцови шапки, богати костюми, скъпи палта. Наистина, костюмите са доста изпокъсани, зацапани, кални.

Работниците с весела завист поглеждаха бандата, а Филка Шкворен си чоплеше носа.

— Ех, мама му стара — каза той, — иде ми, момчета, да стана разбойник с вас: лека, доходна работа… Не… И да ме молите, пак няма да дойда.

— Па защо така?

— Либето ме очаква в Расея… Ех, дяволът да те дамгоса! — млясна Филка и като сръбна от денатурирания спирт, избърса уста с брадата си: — Ще отида в Тамбовска губерния — ще се оженя. Сега съм… свободен. Богат… Ох, че много съм налапал тук! — удари той с длан по гърдите си, като приятно опипваше плъзгавото злато. — Махам брадата, махам парцалаците, обличам се като пан, мустаците на колелце — вземай, която щеш Катюха!… Аз, братлета разбойничета, отведнъж три ще пипна. Богатството ми ще стигне. Едната — дебела, едра, нещо като ярославска телица; другата — слабичка, мъничка, а па третата — като писана хубавица да е, тъкмо в плепорция. Ох, ох, ох, карай, не се бой! — Филка с един замах засука ръкави и оперено опря ръце на кръста.

Приближи с наръч съчки избягалият стопанин на кончето, изгледа бандата и каза, като кривеше страхливо лице:

— Аз изтичах за клечак. Да не мислите, че съм се изплашил от вас? Вятър…

И започна да кладе огън.

— Момчета, я дръжте! — изхриптя Пехтер, загледа се свирепо с белите си очи в изплашеното лице на селянина и извади от кончова кривия си нож. — Дръжте да заколим този селяк: кончето му ще ни потрябва.

От страх фуражката на селянина сама помръдна. „Че какво — помисли си той, — на тях, дяволите, нищо не им струва да утрепят човека… От това живеят“.

— Че защо ще ме колите? — рече той задъхан и се опита да се засмее угоднически.

— Как защо? Ще те смелим за колбаси! — развика се бандата.

— Е де, няма да стана за колбас — поокопити се селякът. — Аз, братлета разбойничета, откъм главата съм костелив, а отзад смрадлив.

Всички зацвилиха. И Пехтер се ухили гадно. Огънят се разгаряше. Всички се вмъкнаха под дима, за да се спасят от хапещите комари.

От гъсталака на гората два пъти се разнесе остро изсвирване.

— Хайде! — изкомандува Пехтер.

Всички скочиха.

— Хайде, прощавай, Страшчалка-прокурат! Прощавай, Евдокимов! Благодарим ви. А па ние във ваша чест на Громов леменация ще устроим… То и неговите работници, така се чува, доста са се размърдали. Голяма тупурдия трябва да стане — викаше бандата, отдалечавайки се, на двамата останали свои. — Момчета, песен!… — И ето че прокънтя дружно хорова разбойническа песен:

Не грей, слънце, нас сред мрака,

вие се над нас мъгла.

Нас куршум студен ни чака,

готви примка орис зла.

Ех, кучешка участ,

наш черен зандан!

Долина, глогина

и гроб под пръстта!

Филка Шкворен замръзна на мястото си, раззинал широко косматата уста и наострил ухо. Най-сетне песента се заплете в пущинака, замря.

— Ама че пеят, тяхната мама!… Не е по нашенски — изпсува той възторжено, въздъхна и трогнат, затръска глава. Очите му горяха с блясъка на силно възхищение.

В село Разбой има шум, врява, гуляи. Днес и утре в селото ще е голям празник: петстотин пияни златотърсачи ще оставят тук много хиляди пари, два-три пуда самородно злато и, разбира се, няколко загубени, отишли за нищо и никакво евтини живота.

Този празник храни цяла година цялото село. Не току-така са весели, така са се разтичали стопаните на бордеите, къщите, големите къщи; те са готови да се пръснат на парчета, те внимателно ловят всяко желание на скъпите гости, угаждат им, търпят псувни, бой, само да могат, робски унижили се до положението на последния мазник, да обърнат по-ловко джобовете на своя ближен, а ако потрябва, и да чукнат този ограбен брат с брадвата по черепа.

Много бордеи, къщурки и къщи са украсени с трицветни знамена, зеленина, бор. Покрай прозорците е посипан чист пясък, стаите са прибрани, подовете измити, пухениците бухнати, кучетата вързани и муцуните им здраво омотани, за да не смеят да полаят почетните минувачи.

Вечер. В селото се вливат все нови и нови тълпи громовски работници. По улиците с хармоники, с песни на тълпи скитосва пиян народ. Вдигнаха прах урядникът и двама стражари.

Светваха лампите. Народ на купчини стоеше извън селото, до портите в полето. Причакваха закъснелите пътници. Ето че приближи талигата начело с Шкворен.

— Ах, милички! Ах, скъпички!… — развикаха се посрещащите жени и девойки. — При нас елате! При мен!… Не, при мен е по-спокойно, при мен елате, соколчета мои… — блъскайки се една друга с лакти, в надпревара викаха те работниците.

Филка Шкворен скокна от талигата, взе торбата си и с независим вид тръгна напред, в селото. Той е облечен в дрипи и наглед е страшен, никой не се лепна за него, никой не искаше да го има за свой гост: „Голтак, пияница, нищо не можеш взе от него“.

Обаче страшният скитник беше догонен от едно малко деветгодишно момиченце — Акулка. Като загрибаше с кривите си крачета прах и оправяше на главата си синичката кърпа, то изпревари Филка и отстъпвайки заднешком пред него, заквича с тънък гласец:

— Ох, чичко, ох, миличък!… Да отидем, за бога, у нас… Ние ще ти направим мекици, пелмени ще ти сварим. Хиляда парчета сме приготвили. В банята ще те…

— Махай се, момиченце! Ще те сгазя.

Акулка отскочи настрана и като махаше бързо с тънката си лява ръчица, затича успоредно с брадатия чичко.

— Не се ядосвай, чичко… Ние сме добри… не сме крадци като другите. Ние ще те запазим, чичко миличък. Целеничък ще останеш… Майка ще излови всички въшки в главичката ти, скъсаното ще зашие, долните дрехи ще изпере…

Акулка изразходва всичките си думи, всичките си мисли и сега не знаеше с какво да съблазни страшничкия чичко. На Филка Шкворен му дожаля за момиченцето, спря се, запита го направо:

— Ами какички имате ли?

— Има, чичко!… Има, миличък! — закачливо изчурулика то.

— Кои са?

— Аз и майка!

Възпалените, с обърнати клепачи очи на скитника се засмяха. Той мушна на момиченцето пет рубли и викна:

— На! Марш в къщи, мишле!

Сърцето на момиченцето замря и тутакси изпадна в радост. Стиснало здраво в ръка златната паричка, то замята пети към къщи.

— Ей! Хорица! — провикна се скитникът. — Една тройка врани коне! Но цялата да бъде накичена с панделки… Говори ви Филка Шкворен, най-прочутият богаташ! Ето ги паричките. На… Гледайте, хорица!… — тръскаше той една пачка книжни пари и подсвирваше като дявол в гора.

— Сега, приятелче, сега. — И най-пъргавите се спуснаха колкото им крака държат към къщи да запрягат конете.

А там, на брега на реката, до пристанището, където пъхтеше един параход и се тъмнееше грамадата на тежък шлеп, посрещаха приближил се сал с народ. Сред сала гори огън върху тухли. Гъстата опашка пушек, оцветена в основата си от възрозовата светлина на пламъка, се извиваше като кивер към фарватера на реката и се сливаше със сумрачната далечина. Громовските работници се размърдаха на сала, надигаха на гръб сандъците, торбите, инструментите, скачаха във водата, изпълзяваха на брега.

— Ей, варда! — гъгнеше един безнос, валчест като топка чичо, който пъплеше от сала нагоре по склона. — Не виждаш ли кой е пристигнал?… Аз пристигнах! Тузик…

Той беше колоритен със своето едро, широкоплещесто, с голямо шкембе, туловище и смешно къси, дебели крака, обути с кадифени калцуни с големи стъклени копчета. Синият елек, като сюртук на староверецтърговец, стигаше до петите му и приличаше на пола. Бузестото му, медночервено, цяло изкълвано от сипаница лице е безбрадо и без мустаци като на скопец, а и гласът му е също като на скопец тънък. Вместо нос — тестообразно, лишено от кости парче месо с остър клюн, изкривен наляво и сраснал здраво с бузата, а вдясно стърчеше уродливо обърната черна ноздра. Той беше жаден за жени и жените го обичаха: богат и добре плаща.

— Ей, женски! Посрещнете Тузик!

Към него се спуснаха един висок, с ленена брада селяк и червенобузеста, с големи обеци като обръчи, снажна вдовица Стешка.

— Тузик!… Исай Ермилич… Здравей, приятелю!… — И двамата сграбчиха безносия в прегръдките си и почнаха, без да се гнусят, да го целуват като най-близък човек.

Дотича друга, също такава едра жена — Секлетиния, и също гледаше да лепне целувчица на безносия по широките, дебели устни.

— Исай Ермилич! — викаше тя като на глухоням. — Нима не си спомняш твоята Секлетиния, нима няма да ме удостоиш с посещение?

— Ще те удостоя. Всички ще удостоя! — гъгнеше Тузик. — Слюнката ми кипи за жени. Зажаднял съм в тайгата… Ей, народи! Сукно червено има ли?

— Няма, Исай Ермилич…

— Кадифе има ли?

— Няма и кадифе, Исай Ермилич! Има, но няма да стигне… Извиняваме се още веднъж.

— В такъв случай ето ти пари… Бързо донеси три топа червен плат. Не желая да стъпвам по вашата мръсна земя с чисти крачета.

Селянинът и първата, прилична на затлъстяла циганка жена, хукнаха към дюкяна, а в това време при Филка Шкворен пристигнаха три тройки със звънчета, с панделки.

— Карай по всички улици и покрай парахода! — изкомандува Филка и се качи в първата тройка. — А останалите коне след мен, празни…

Изтегнал се като знатен пан, скитникът поглеждаше също като герой-победител бродещите из селото гуляйджии и под дрънкането на звънчетата, подскачайки на неравните места, викаше гръмогласно:

— Не завивай! Тъпчи народа!…

— Ей, ще ви опърля! — шибаше летящата тройка гологлавият момък файтонджия. — Пази се! С търбуха си ще изкарам някому окото!…

Всички отскачаха от тройката като от смърт. Смях, псувни, свиркане. Облаци прах, тропот на копита, тръскане по дупките, вятър.

— Тъпчи народа!… — кокореше очи Филка. — Сто рубли за човек…

Файтонджията прехапа устни, па му притъмня пред очите и опърли една навряла се под камшика бабичка, а един търкалящ се пиян селяк прегази през средата.

— Тъпчи народа!…

— Тъпча!…

А когато на острия завой файтонджията се огледа, Филка Шкворен го нямаше в екипажа.

… Донесените три топа червена басма разстилаха пред Тузик като червена пътечка, изравняваха тази пътечка стотици ръце. Пътечката дотича до ъгъла и тутакси се замисли: накъде да завие.

Три семейства изгаряха от алчност да примамят Тузик при себе си: едни влачеха пътечката направо, други се мъчеха да я извият вляво, трети дърпаха басмата от ръцете и теглеха пътеката надясно. Започна караница, а след караницата удряне по мутрите. Стече се народ.

— Тузик е пристигнал, Тузик!

Валчестият, замаян от почитта спиртоносец, приветствуван от ревящата „ура“ тълпа, плуваше смешно-величествено по червената пътека, покланяше се милостиво на народа като царя в Кремъл от Парадното стълбище и хвърляше с шепи на народа дребни сребърни монети. Синята дреха замиташе след него дирята като шлейф на пола и светлосинята дамска шапка с пауново перо се смъкваше на тила му. Като доплува до ъгъла, дето ставаше боят, Тузик се спря, зацвили на побойниците като жребец, махна с дясна ръка, всички пръсти на която бяха нанизани с десетина скъпоценни пръстенчета и изгъгна с тъничко гласче:

— Първо на първо оправяй пътечката към Даря Здобненкая. При останалите женски поред, през нощта.

Втората тройка направи опит да качи Филка Шкворен, който се търкаляше на пътя. Но скитникът се държеше за ударената глава и изплашен викаше:

— Страх ме е! Не ми трябва… Искате да ме осакатите, гадове!… Носете ме на ръце ей в оная къща.

От новата, чисто рендосана къща, накъдето понесоха тържествено като богдихан Филка, излязоха да посрещнат скъпия гост старият стопанин и двамата му сина с невястата.

— Добре дошъл, гостенино!… Заповядайте… — покланяха се домакините. — Варвара, махай чергите, постилай килимите, та да не изцапа крачетата си гостенинът… Отваряй по-широко вратата!…

— Какво, през вратата ли?! — бухна Филка като бухал от дърво, държейки се за шиите на двамата високи, яки селяни: те бяха преплели като стол ръцете си, скитникът важно седеше на ръцете им като на високо кресло, а отзад една пияна, със синина под окото жена най-усърдно подпираше с длани отъркаляния в калта гръб на Филка:

— Да не паднеш, миличък…

— Мигар си мислиш, стар овен, че аз ще мина през твоята мръсна врата? Не виждаш ли кого приемаш, мръснико?! Избий нова!… Избий прозореца!

В отговор на ругатните старият домакин се заусмихва, готов на всичко, пошепна нещо на единия си син, пошепна на другия, посъветва се с очи със снаха си и като се кланяше ниско на Филка, продума:

— Скъпичко ще струва, желан наш гостенино. Къщата е нова, хубава.

— За всичко плащам в брой! — И като запуши една след друга ноздрите си, Филка се изсекна юнашки през раменете на великаните-селяци, които го държаха във въздуха.

— Кое прозорче ще заповядате да избием? — запита подлизурски старият стопанин.

— Средното!

— Петруха! Стьопка!… — засуети се старецът, като махна с лакти, сякаш беше сръбнал жива вода. — Действувай!… Ама моментално да стане… Варвара, лоста!

Петруха рипна в къщата, с два удара на пестниците си изкърти рамката. Стьопка дотича с триона. Святкайки в чевръстите ръце на Стьопка и Петруха, трионът запищя с висок писък и плюеше стърготини на един сажен. За пет минути новата врата беше отворена, стълбата със стъпалата поставена, просната пъстра пътека.

— Заповядайте, скъпи гостенино…

Филка Шкворен запухтя доволен. После рече:

— Коремът ми се е надул. Искам да се облекча. — Напъна се и силно като кон издаде един непристоен звук.

— Наздраве, миличък! — поклони се усмихнато в гърба на Филка жената, която помагаше да внесат госта в къщата.

— Хайде, сегинка внасяй, с божа благословия — продума с облекчение Филка.