Вячеслав Шишков
Угрюм река (120)

13

— Струва ми се, че изложих доста подробно същността на това кърваво дело. Сега аз, прокурорът Страшчалов, питам: вие ли преди петнадесет години убихте Анфиса?

Забил поглед в земята, Прохор напрегнато мълчеше. В неговата унизена душа назряваше взрив от негодуваща омраза към прокурора. Седналият по турски до огъня Ибрахим-Оглу настръхна от любопитно внимание като стар дог пред тлъста мръвка.

— Чакам отговор, подсъдими. Тук е неподкупен съд…

— Стига фокуси, палячо! — викна Прохор и гневно стана. Той погледна прокурора с надменно презрение като последно нищожество. Потиснатият му разум, шибнат от гореща вълна кръв, пламна ярко. Мисълта, като топка от стена, отскочи в миналото. Той заговори бързо, задъхано, като ту се препъваше на думите като на буци пръст, ту тромаво обръщаше език като парализирани крака с тежки галоши. Гласът му звучеше заканително или изведнъж падаше, ставаше отпуснат, сълзлив. — Аз зная, прокуроре, защо си ти тук с тези обесници. Зная, зная. За да се насладиш на моята смърт? Бий, убивай! Ти много хитро разправи на тези каторжници баснята как и защо уж Иля Сохатих, Шапошников, самият Прохор и самият аз съм убил Анфиса… Ха-ха!… Интересно! Какво, според теб — аз съм само криминален престъпник и нищо повече, а? Говедо си ти…

Седналият на един пън прокурор Страшчалов отначало се усмихваше сърдито, после лицето му, обраснало с брада почти до очите, стана студено и мрачно като зимник.

— Мълчете, убиецо!… Отнемам ви думата…

— Лъжеш се, прокуроре! Това не ти е съдебната зала. Слушай по-нататък. Да допуснем, че аз съм убил Анфиса. Но ти знаеш ли, господин прокуроре…

— Достатъчно! — скочи прокурорът, махна с ръка и се обърна към разбойниците. — Чувате ли, момчета? Той призна, че е убил.

— Не, лъжеш! Още не съм признал — тръсна глава и удари пестник в пестник Прохор Петрович.

— А на нас ни е все едно! — развикаха се главорезите-разбойници край огньовете. — Ако щеш, десет Анфиси убий, малко ни е еня… И самите ние… Ама туй защо, гадината му пълзяща, е сложил под брадвата главата на нашия черкез? Това е то… Цялата вина на него стоварил, съда подкупил…

— Да, стоварих… Да, подкупих, не отричам. Стоварих я затова, защото пред мен се разкриваха широки възможности. Чувствувах, че ми е предопределено да свърша много неща на земята. И много нещо направих през живота си, построих заводи, храня хиляди хора… А за Ибрахим, врял и кипял каторжник, нима каторгата е страшна? Аз знаех, че все едно, той ще избяга. И той избяга…

Прохор говори дълго, объркано. Речта му течеше като поток през камъни. Струите на мислите без всякаква връзка прескачаха от предмет на предмет. Понякога той съвсем се губеше и търкаше объркан изпотеното си, с издути жили чело.

Разбойниците плюеха, пушеха, споглеждаха се.

— Значи, признаваш си за убийството, престъпнико?

— Не.

— Не?

— Не! Не ме наричай престъпник! — кипна, озлоби се Прохор. — Ти самият си престъпник. Ти от рождение си глупак и само поради своята глупост се смяташ за умен… Прост човек си ти! — продължаваше да кряска Прохор, като настъпваше срещу Страшчалов. — Не помисли тогава кого обвиняваше. Та аз бях хлапак тогава, моят характер още се оформяше. А ти не разбра това, ти се отнесе към мен глупашки, като касапин към овца… И още… Стой, стой, дай ми възможност!… И какво още? Ти осъди мен, невинния, сега аз, престъпникът, съдя теб, виновния. Мен ще ме убият тук, но аз се радвам, че те срещнах. А нима ти знаеш какъв бях на младини. Не бях лош аз. Ибрахим би могъл да ти каже това. Но… Аз виждам как ме гледа като лют звяр той. Че какво… Карайте, паплач! Да, аз убих Анфиса, аз… — Омаломощен, Прохор Петрович затрепера и се олюля.

— Смърт, смърт за него! — забуча развълнуваната тъмнина, зареваха с всички сили разбойниците.

— Смърт за това куче… Пехтер, давай!…

Чу се оглушително изсвирване. Свиреше, разчекнал уста с пръсти, един чернобрад кривокрак разбойник. Той имаше дълго тяло с къси, криви като дъги крака. На нечистото му лице святкат бели грамадни очи. Това е избягалият заедно с Ибрахим каторжник Пехтер; той е дясната ръка на черкезина. Свиреп е, обича да командува. Всички се боят от него.

— Навеждай! — заповяда той, като махна с кривия си нож.

Разбойниците запращяха през повалените дървета, завтекоха се към две млади ели, закачиха върховете им с арканите и с песен „Ей, дубинушка, ухни!“, наведоха двата върха един към друг.

— Чисти клоните!

Заработиха брадвите — оголваха стъблата на елите. Замириса остро на смола. По осем души наблягаха силно върховете на извитите като дъга дървета, пъхтяха: в жилавите ели има много жива сила, всеки миг елите могат да се изтръгнат, подхвърлят в небето немарливия.

— Довеждай го! Приготви въжетата!

Завлякоха Прохор при елите.

— Мръсници, какво правите! Аз зная! Това е сън… Иля! Събуди ме! Ферапонт! Ибрахим! Нина! Нина! Нина!

Последният вик на Прохор е страхотен, пронизителен: от този вик мракът трепна, а сърцата на мнозина спряха.

Но отмъщаващите ръце привързваха здраво краката на Прохор за върховете на двете ели. Арканът се впи в кожата на лачения ботуш като мъртва вълча хватка: костите чак боляха. Над левия крак се трудеше Пехтер с кривия нож в зъбите. Грубите му лапи работеха бързо.

Поваленият на земята Прохор хъркаше от унижение. Той не говореше нищо, само мучеше, плюеше слюнка и злъч. Мъчеше го жажда.

В ярка светлина на съзнанието си той си представи своето разкъсано на две, от слабините до гърлото, тяло: едната половина на бившия Прохор с единия крак, с едната ръка, без главата се люшка на върха на стърчащата в небето ела; другата половина с втората ръка, с втория крак и с брадатата глава се гърчи на върха на съседното дърво; долетял бухал лакомо клъвва червата и тегли, тегли; сърцето все още бие, мъртвият език трепере…

— Дръжте по-здраво! Дръжте елите, не пускайте! — командува Пехтер, по стиснатия между зъбите крив нож тече слюнка и капе върху лачения ботуш на Прохор.

Разбойниците още по-силно наблягат на пращящите ели:

— Дръж, дръж! Ей, Страшчалка! Чети присъдата… Нека мине хвормено…

Но Страшчалов го няма. Страшчалов, подгонен от страха, запушил уши, та нищо да не чува, нищо да не вижда, тича бързо далече, в тъмнината.

— Страшчалов! Страшчалов!

— Страшчалов го няма.

— Аз съм Страшчал! — И пламенният Ибрахим бързо се приближава с кинжал до обречения Прохор.

Униженият, разпънат Прохор с разкрачени към върховете на елите крака минута преди това искаше да моли пощада от черкезина. Сега той го среща с враждебен поглед, плю към него и през изтръгналото се злобно изхлипване изсъска: „Мръсник, свършвай!“

— Да пускаме ли вече, а? — извикаха нетърпеливо запъхтени разбойниците: нямаха повече сили да натискат прегънатите ели.

— Хоп! Стой — Черкезинът изведнъж се превърна в стомана. Зъби стиснати, в силната ръка здраво стиснат кинжал, погледът е впит в очите на Прохор. Разбойниците замряха. Замря и Прохор. Миг — и на Прохор до болка му стана жал за собствения му живот. „Пощади ме!“ — иска да викне той, но езикът му е онемял и само очите внезапно се замрежиха със сълзи.

— Момчета, пускайте — изхърка Пехтер страшно. — Пу-ска-а-ай!

И само миг преди да загине Прохор, с бързо замахване на кинжала черкезинът преряза аркана.

— Цх!… Сега пускай.

Елите със свистене разсякоха въздуха.

Тръпка премина по цялата му свободна снага. Прохор Петрович раздвижва отеклите си крака и едва се надига. Той цял се тресе от нервна треска. Пулсът му барабани двеста в минута. Очите са широки, мокри, безумни.

Черкезинът казва:

— Върви, Прошка, дома… Гуляй! Сегинка твоя още рано да убива. Някогаш после ще колем. Лесна работа. Цх!…

 

 

Нощта продължаваше. Разбойниците мърмореха недоволни. Някой се изкикоти злобно, друг ухапа Ибрахим: „Клепоухо магаре. Зяпльо!“ Пехтер мушна в кончова кривия нож и тихомълком почна да псува.

Момъкът, коларят Савоска, бледен, като посипан с брашно, се промъкваше с Прохор към тройката. Водеше ги с фенер един каторжник с бяло петно на окото. На каторжника е дадена строга заповед: Прохор Петрович да остане цял и невредим.

Щом се върна съзнанието на Прохор, той се почувствува като отъркалян в мръсотия от краката до главата. Ярко, в самите дълбини на душата, той запомни думите на Ибрахим, запомни внезапната му великодушна милост. Но вместо благодарност за подарения живот, в гърдите му се разливаше като черен катран неукротима омраза към черкезина. Мъст, мъст нечовешка, каквато не познава светът! От никого досега Прохор не беше така ужасно унизен, никога в живота си не беше се чувствувал така безпомощен, жалък, смешен, както преди един час. Смешен!… Смешен, жалък, на когото се смееше с цяло гърло този човешки измет, тези измъкнали се от въжето каторжници. На кого се подиграваха? На него, на Прохор Громов, на властния владетел на богатства… Не, това е непоносимо!

Мрачният Прохор, без да чувствува пътя, без да вижда светлината, пердашеше направо през тайгата.

— Да пия… Водка — чаша водка — пресипнало мърмореше той и облизваше сухите си като памук устни. Потършува из джобовете. Стъкълцето с кокаина го нямаше: изгубил го беше в тайгата. Плю.

Разбойникът с бялото на окото каза:

— Останете си със здраве… До приятно виждане. — И си отиде.

Десният логой, налетял през нощта на разбойническата преграда, беше издъхнал. Коларят Савоска изкриви устни, заплака над умрелия кон. Прохор стремително измъкна шише водка, вирна брада и на един дъх преля течността в себе си. С все сила удари шишето о едно дърво и то стана на сол.

Докато впрягаше конете, Савоска все още хленчеше:

— Как ще се покажа сега пред очите на татко… Конят пукна. Ох, какво ще правя?… Ох, майчице!

Едва сега Прохор го забеляза за втори път.

— Мълчи! — викна той и конвулсия сгърчи пръстите на ръцете му. — Аз помня, помня, негоднико, как се кискаше там.

Савоска изтърва дъгата и рече, гърчейки печалното си лице:

— Аз се смях от страх. Ами че те се канеха да те разкъсат на две… — Лицето му се удължи, сякаш момъкът отново виждаше разбойниците, а брадичката му пак заподскача. — Ох, какво ще кажа сега на татко?

— Нищо няма да му кажеш. По пътя аз ще те очистя — едва чуто изломоти Прохор в брадата си, като изпускаше въздух през ноздрите си. — Впрягай!

Мракът стана по-рядък: посиняваше, посивяваше, потъваше в клисурите. Ивица предутринно небе се простираше над пътя. От разбойническата долчина подухваше ветрец. Някъде пресипнало изграка гарван. В ушите на Прохор звучеше натрапчива мелодийка:

Не отивам там,

нека пукна дома сам…

Връщаха се по обратния път. Прохор се сви и захърка. Пътуваха цялата сутрин и целия ден без да спрат.

Късно, по тъмно вечерта, някои видяха как един приличащ на Прохор човек тичаше през селището гологлав, мърмореше нещо бежешком, озърташе се, размахваше ръце.

— Аз съм. Отваряй по-скоро… — насилваше Прохор вратата в квартирата на изправника.

— Майко мила! Прохор Петрович… Какво се е случило?

Прохор пъхна окървавените си ръце в джобовете (забрави да ги измие) и изломоти със запъване:

— Нападнаха ме… Ибрахим… Бях в лапите му. Седемдесет и пет версти. Откопчих се. Единия кон убиха. А после пак ни настигнаха. Тук. До самото селище… Убиха Савоска… Коларя. С брадва по главата. В мен стреляха. Не чу ли?

— Къде?

— Тук… В гората. На три версти. Десет хиляди давам.

Звъняха телефоните. След половин час петдесет конници, под началството на изправника Амбреев, препускаха вън от селището, за да хванат злодейците.

Изпратен от Нина кочияш да вземе Прохор, пристигна. Настаниха Прохор да си легне. Нина цяла трепереше. Прохор мърмореше:

— Не обичам свидетели. Не обичам свидетели. Мога да ги убия…

Нина взе това бълнуване за своя сметка. От очите й потекоха сълзи. Докторът слагаше на главата на болния лед, поставяше на гърба му вендузи.

В един часа през нощта при Нина дойде повиканият от нея изправник. Разказа за посещението на Прохор при него.

— Прохор Петрович беше тогава потресен — говореше изправникът развълнувано, потънал в прах, потен, пристигнал направо от път. — Да-а… Обиколихме ние на десет версти околността. Никого няма. Нито разбойници, нито убит колар, нито тройка. Да-а… Върнахме се обратно. Аз — при коларя. Гледам — убитият Савоска хърка в къщи на хладинка, в бараката, при хамутите. Събудих го. Разпитах го… Да-а… И представете си, какво ми разказа той!…

Изправникът почна да преразказва подробно показанията на Савоска.

— Да-а. Мъчителите повлекли Прохор Петрович към дърветата, за да го разкъсат на две… Разбирате ли какъв ужас?…

Изправникът мигом скочи и едва успя да подхване падащата от креслото Нина.