Вячеслав Шишков
Угрюм река (116)

9

На всички оживени места е окачена обява:

„За залавянето на избягалия каторжник Ибрахим-Оглу, чиято шайка върлува в района на предприятията на П. П. Громов, кантората незабавно плаща на лицето, което задържи бандита, хиляда (1000) рубли в брой.

Изправник Ф. Амбреев“

Стражарите и урядниците, пък и самият изправник, и на сън мечтаеха да заловят бандитите. Но конете на шайката са добри, почти всички са откраднати от конюшните на Громов и богатичките търговци — шайката лети от едно място на друго като вятър, а просторите, дето върлува Ибрахим-Оглу с юнаците си, са най-малко три хиляди квадратни версти. Върви, че ги хвани!

Наскоро след това през една тъмна нощ дванадесет стражари под началството на безстрашния урядник Лошадкин тайно потеглиха да заловят Ибрахим-Оглу: отредът имаше сведения, че една малка част от шайката, заедно с черкезина, се е установила близо до зимовищата край изворите на рекичката Муха. След два дни привечер отредът се върна в жалък вид: той беше попаднал в лапите на Ибрахим-Оглу и неговите юнаци.

— Колко са? — разпитваше изправникът.

— Към трийсет и пет души — преувеличаваха, за да се оправдаят, посрамените герои.

Шайката им беше взела пушките и револверите с патроните, шашките, ботушите, конете. Ибрахим-Оглу със собствения си кинжал правеше на лявата ръка на всеки кървава драскотина и говореше:

— Върви си с бога в къщи. Поздрави близките си. Поздрави и мустакатия пристав. И друг път не ми се мяркай. Мола… Цъ!…

За залавянето на Ибрахим повече желаещи не се намериха. Изправникът докладва на Прохор:

— Много е малка наградата. Смятам да определите около пет хиляди.

— Сам ще го убия. Мен не ме е страх от него. Знам, че ще дойде при мен. Вълкът ще му прегризе гърлото. А аз ще го довърша.

В неделя се получи новина, че на десетина версти от мина „Достан“ на шосето е убит Фома Григориевич Ездаков. Бил освободен от затвора поради ходатайството на Прохор Петрович (чрез подкуп) и се връщал на служба при Громов. Намерили го обесен на едно дърво край пътя със закачено на гащите му парче картон:

„На кучитата куча змърт“

Във вторник, през обедната почивка, бе извършено второ нападение на мина „Нова“. От кантората на мината беше задигнат около един пуд злато. Действуваха петима с маски.

Ибрахим-Оглу патрулираше на височината, не вземаше участие, но викаше нещо от коня с гърлен глас. Нападението беше внезапно: никой от администрацията на мината не можеше да предполага, че ограбената неотдавна мина отново ще бъде нападната от бандитите.

Паника обзе служащите от всички предприятия. Пиянството, което беше нещо обикновено сред тях, започна да затихва. След убийството на Ездаков мнозина от служещите трепереха, страхуваха се от отмъщението на Ибрахим-Оглу. По-силните успокояваха:

— Какво общо имаме ние с това? Ибрахим си урежда сметките с господаря. А Ездаков пречукаха, защото Ездаков е злодей.

Сега Прохор Петрович живееше с изопнати нерви, като ги поддържаше с алкохол, тютюн и кокаин. Настойчивите съвети на лекаря, молбите на Нина, омрачена от престъпното отношение на своя мъж към собственото му здраве, не му действуваха. Той продължаваше да бъде с повишен жизнен тонус, като се осланяше на безкрайния запас от своите природни сили. Благодарение на крайно обтегнатите си нерви той убеждаваше себе си, Нина и всички близки, че за него Ибрахим е нищо, че бившият негов „кунак“ сега е безсилно старче, че под негово име върлува друг разбойник.

Като разсъждаваше така и вярваше на собствените си думи, в минути на вътрешно просветление Прохор цял се вцепеняваше и потръпваше само от мисълта да се срещне с черкезина.

Душевното състояние на Нина също продължаваше да бъде лошо. Тревогата за здравето, за възможната насилствена смърт на мъжа й, пълният духовен разрив с него, остро усещаната от Нина враждебност на Прохор към нея — всичко това я изкарваше от релсите на нормалния живот и от време на време й причиняваше тежки преживявания. И тъкмо тогава, когато е особено ценна помощта на приятеля, инженер Протасов съвсем охладня към нея — поне така й се струваше.

Що се отнася до инженер Парчевски, той изобщо не беше доволен от своето душевно настроение; чувствуваше се предател по отношение на Нина, някакъв отстъпник: дали да се върти по тайнствената орбита около слънцето — пани Нина, или да се прехвърли в акционерното дружество, в обятията на своя приятел, съмнителния щастливец Приперентиев? Къде е онзи гадател, къде е онзи мъдър влъхва с хилядолетна брада, властен да му посочи неговата звезда? Какво да прави, накъде да тръгне, за да стъпи на здрава почва, да разгърне нашироко своите способности? О, душата му е богата, той е красив, той е млад, той е възпитан! Макар и да отстъпва в туй-онуй пред господаря, но над инженер Протасов той по всички линии ще удържи победа.

Пани Нина по-често се среща с Парчевски, отколкото с Протасов, провежда с него технически съвещания: понякога — открито, като че демонстративно, излиза с него на разходка. Но — чудна работа — нито Прохор, нито Протасов, въпреки горещото желание на Нина, не мислят да я ревнуват от Парчевски. Напротив, острият език на Протасов престана да й говори хапливи неща, самият той почна да се отнася още по-внимателно към нейната работа: работата на постройките вървеше добре, завършваха вече основите на болницата, банята, печаха се милиони тухли, поставяха покрива на солидната сграда на старопиталището.

Но само с едни строителни успехи, колкото и грандиозни да бяха те, не можеше да се замажат пукнатините на тъгуващото сърце; Нина чувствуваше голяма незадоволеност. Нина се ядосваше.

За съжаление тя не знаеше, че мистър Кук, най-достойният човек от нейната орбита, страстно ревнуваше Нина и от пан Парчевски, и от Андрей Андреич Протасов, и от мъжа й. До немай-къде разочарован от предсказанията на негъра Хари и загубил вяра в своята пътеводна звезда, мистър Кук почна да попийва. И за потискане на някои центрове на мозъка си той прекарва понякога крадешком нощта при любвеобилната Наденка, като се мъчи да сподави мъката на своето плахо сърце.

Мисис Нина! Нима вие никога няма да обърнете вашето благосклонно внимание върху нещастния мистър Кук? Той е мила душичка, та той изписа от Ню Йорк, от Института за висша козметика, всевъзможни ръководства, мазила, принадлежности за поддържане на мъжката красота! Неговото лице е гладко, приятно, изразително, измразеният му нос изгуби виолетовия си оттенък, луничките изчезнаха. Защото мистър Кук, който тренираше през всяка свободна минута, почна да придобива закръглени форми, игрива пластика на прасците, на бедрата, на бицепсите. Защото най-сетне той получи от Америка голям сандък с най-елегантни костюми и се перчи с тях, като се мъчи да бъде забелязан от Нина предимно по време на църковните богослужения. Че какво? Значи, той все пак вярва в своята звезда? И да, и не. В неговата душа също стават някакви изменения, както и в психиката на Прохор Петрович.

В същото време на постройките на Нина работеха около четиристотин души. За мнозина вече нямаше работа. А от предприятията на Прохор почти всеки ден идваха групи работници и й се кланяха едва ли не доземи с молба да ги приеме на работа. Нина се и радваше, и огорчаваше.

— Не мога да ви приема. С напускането си вие подкопавате предприятието на моя мъж. А и какво толкова, момчета, ви привлича при мен? Та аз не съм в състояние да ви платя повече, отколкото Прохор Петрович. Пък аз и не искам това…

— Не е работа до парите! — възразяваха работниците. — Най-важното е, че все пак ти, госпожа господарке, си истински човек. И часовете при теб са по-малко, и храната не е като другаде…

Със свито сърце Нина е принудена да измисля нови начинания. Сто и петдесет души тя постави да изкореняват и разорават целините на едно пожарище. Там ще бъде засята есенна ръж. А Протасов, като й осигури по законен ред графитните залежи, организираше на тях работите по добива.

— Ще има великолепен пласмент. Тази работа ще ви донесе огромни печалби. Дори може да се направи опит да се построи тук малка фабрика за моливи. Освен това — добре обзаведен дъскорезен завод. Но аз съм страшно претоварен с работа. Направо изнемогвам. Болен съм. И изглежда, че съм сериозно болен. Ако можете да привлечете мистър Кук. Макар и да е ограничен човек, но е сведущ по тези въпроси. А най-важното, религиозен…

— А ти все хапеш, Андрей! Колко си жесток!

— Не съм жесток. Аз съм последователен. И нека не предъвкваме пак, Нина, дъвкането. Край! Ние не сме крави, а хора. При това… — Протасов въздъхна горестно и нервно замига. — Аз изобщо ще напусна вашата прекрасна обител. Предлагат ми голям пост на Урал.

— Какво да се прави, Андрей — също така горестно въздъхна и Нина. — Аз не съм крава, но не съм и дърво. Казват, че на бреза може да се присади ябълка. А на мен, види се, твоите възгледи не могат да се присадят.

— На мен твоите — също.

Така се и разделиха те — полуприятели, полупознати.

Същия ден мистър Кук беше поканен при мисис Нина. Розовобузест, подмладен и строен, той беше с нов смокинг и бяла жилетка. Гланцът на новия му цилиндър като че изпускаше лъчи. Мистър Кук също целият светеше, като се почне от сините му святкащи очи, от брилянтената карфица във връзката и масивната златна верижка, та се стигне до лачените обуща.

— Днес вие сте като годеник.

— О, да!… Донякъде.

След деловите разговори с Нина („Много се радвам, че се съгласихте да се заемете с моите лични работи“), приласкан от нея, пощурял от щастие, мистър Кук изпи в къщи три солидни чашки коняк, провери с гимнастически упражнения силата на мускулите си, преоблече се и отиде на кулата да скъса служебните си отношения с господаря. Спря се със своя великолепен с пясъчен цвят костюм на три крачки от Прохор, но демонстративно не му подаде ръка и като бъркаше от вълнение руската реч и малко се клатушкаше от коняка, разпалено рече:

— Аз от вас млього, млього недоволен. Вие мен експлуатирал десет годин, както експлуатирате свои работници. Но това аз не позволи над себе. Не, не позволи!… Отивам си от вас.

— Къде?

— В пространство… — и мистър Кук хлъцна.

— Вие като че сте пиян, миличък — каза не по-малко пияният от него Прохор Петрович. — Я вървете да се наспите…

Тогава мистър Кук се озъби и като хвърли ръкавицата в лицето на Прохор, викна:

— Простак! Вие няма право да оскърбява не ваш руски поданик… Аз републиканец! — удари се той в гърдите.

— Вън!… — зарева побеснелият Прохор, скочи и грабна мастилницата.

— Простак, простак! Адьот… Селски мужик!… — зарева и мистър Кук, като отстъпваше изплашен към изхода.

Прохор запокити в него мастилницата и се спусна подире му. Спомнил си любимата своя игра волейбол, мистър Кук с ловък жест отби мастилницата, викна: „Райт!“ — и боксира Прохор между ребрата под лъжичката. Прохор хъкна и цапардоса мистър Кук по врата. Мистър Кук се затъркаля от кулата надолу по стълбата.

— Простак! Простак! — викаше той на втората площадка тази звучна, добре усвоена от него дума. — Аз не руска поданик… Простак!

— Ей сега ще ти покажа, мутра такава, чий поданик си! — И Прохор изтича на втората площадка.

Но мистър Кук с всички сили дръпна Прохор за брадата и го сграбчи. И двамата се повалиха в задъхана борба. На Кук се скъсаха тирантите и копчетата на панталона. Но все пак той се провикваше: „Райт, райт!“ Вкопчили се с ръце и крака, те се търкаляха по площадката като два дога, бъхтеха се един друг, дращеха се, псуваха се. Мистър Кук пръв отмаля — напрегна се цял като пружина и скочи, за да офейка. Скочи и Прохор.

— Простак! — ревна мистър Кук, застанал с гръб към стълбата.

— Ето чий поданик си, негоднико!

И Прохор така здраво го халоса по челото с юмрук, че мистър Кук мълчаливо се преметна от площадката надолу по стълбите, отвори с пети вратата, изхърка: „Аут!…“ — и изхвръкна навън, зад пределите на кулата.

Подслушалият сбиването бомбардир Федотич, като видя такъв резил, бързо закуцука от срам в своята стаичка. Задъхван от ярост, Прохор се изкачи в кабинета, едва успокои дърпащия се на веригата вълк и извика по телефона:

— Кантората ли е? Тук е Громов. Дайте управителя! Зажимов, вие ли сте? Веднага уволнете инженер Кук. Утре сутринта го изгонете от жилището. Предайте на Протасов заповедта ми да приеме от Кук работата и отчетността.

От разбития нос на Прохор капеше кръв върху разтворената обща ведомост.

Капеше по малко кръв и от разкървавения нос на мистър Кук, но той не я спираше. Замаян от силния удар по челото, от голямата доза коняк и от въздушния тур надолу с главата по стълбата, той все още седеше на земята в жалка поза на костенурка и като истински спортист възторжено оценяваше мощта на господарските юмруци.

— О! О… Колосал… „Голичкият ох, а на голичкия — бокс^[1]!…“ Ха-ха!… Млього хубав тази рюска… водка…

Той се завъртя на четири крака на земята, после бавно стана и се запъти към Нина Яковлевна с радостното съобщение, че се е разделил с „министър Громоф мльога най-добра“. Работниците, които се прибираха от работа, го поздравяваха усмихнати. Като размахваше във въздуха новото си сако, поляно цялото с мастило, мистър Кук отговаряше с пиянски смях на поздравите:

— Здрасте! Довиждане! Ха-ха! Аз на ваш господар, гражданини работници, му дадох малко по мутрата… Аз повече не служиш при него. Той простак!… А къде е мой шапо? — хващаше се той за главата, хълцаше нервно и ускоряваше крачка към Нина.

Но навреме го спря и отведе в къщи Иван.

 

 

След сбиването Прохор Петрович не можеше повече да работи. Възбуден и обиден от нечуваното нападение на някакъв си „отвъдморски нехранимайко“, той цял се тресеше от негодувание. Глътна една таблетка бромурал. Почна да се разхожда напред-назад из кабинета.

— Не, какъв мерзавец, какъв нахалник! Ами че за подобно нещо в Америка биха го линчували… И откъде изведнъж такава смелост?… — разсъждаваше той ту гласно, ту шепнешком, ту с провиквания. Спираше се, жестикулираше, димеше страшно с лулата. — Трябва да разследвам тази работа. Няма да оставя това така. А-а-а, зная, зная, зная. Разбирате ли? Ами че Нина ми погажда номера, моята жена. Така, така, така… Ами да. Но как така той, как така… Нали аз стрелях в него? Да, стрелях… Отлично помня. Беше Фьодор. Хвана ме. Разбирате ли? А аз абсолютно нищо не разбирам. А-а-а… така, така, така — закани се Прохор шеговито с пръст на бухала с големите уши и заби поглед във висящия на стената портрет на жена си. Но вместо Нина на портрета беше Анфиса.

— Здравей, Анфисочка! — Прелестната Анфиса го гледаше като жива. Прохор гледаше портрета като мъртъв. — Как се озова при мен?

Прохор потри чело, помисли, направи няколко крачки. През прозорците се промъкваше здрачевина.

— Усмихни се, бъди веселичка — рече той. — Аз съм болен, Анфисочка. А нея — ще я убия… Жена си ще убия, монахинята, Нина. А от Ибрахим ни най-малко не ме е страх, ни най-малко не ме е страх.

И като се сгърбуши, пъхна в полуотворената си уста върховете на пръстите на лявата си ръка и почна да се ослушва и плахо да се озърта.

„Иди, иди, иди, иди, иди…“ — звучеше непрестанно в ушите му. „Това е часовникът“ — помисли той и спря махалото. Но същият глас продължаваше да звучи настойчиво: „Иди, иди, иди, иди…“ На Прохор това се стори занимателно, не страшно. Той ритна търкалящия се в краката му цилиндър на мистър Кук и нахлупи фуражката. „Иди, иди, иди, иди, иди…“

Прохор излезе и седна в кабриолета. Белият кон тичаше с едър тръс. Отстрани се мяркаха безлики видения. Голям любител на конете, Прохор нямаше автомобил. „Бой се от черкезина, бой се от черкезина, бой се от черкезина…“ — непрестанно звучеше сега в ушите на Прохор нова фраза. „Бой се от черкезина, бой се от черкезина, бой се от черкезина…“

— Пък аз не се боя, на̀!

— Какво?

— Слушай, Филип… — рече Прохор на кочияша.

— Аз не съм Филип, Прохор Петрович, Кузма се казвам.

— Ах, вярно. Прощавай. Мислех си за друго, за мои работи.

— Носи се слух, Прохор Петрович, че уж от кулата един човек скочил от третия етаж.

— Да, да… Шапошников.

— Не, извинете, не Шапошников, а уж господин Кук. Днес май че… Вярно ли е, не е ли… А? Ние му викаме Кукиш.

„Бой се от черкезина, бой се от черкезина…“

— Слушай, Григорий!…

— Аз съм Кузма, за втори път… А Григорий закара господарката на разходка.

„Бой се от черкезина, бой се от черкезина, бой се от черкезина…“

— Закарай ме при доктора. Той в къщи ли е?

— Тъй вярно, в къщи…

Завиха по улицата покрай реката. Здрач заливаше света. Небето се мръщеше. Отвъд Угрюм-река се виждаха рибарски огньове. Отстрани все още се мяркаха видения и сивота. Виденията си шушукаха. Височинка. На височинката десет бели грамадни, с венци, кръстове, под кръстовете гробовете на убитите работници.

— Връщай назад! — викна Прохор на кочияша.

— А при господин дохтура, значи, не трябва?

— Карай по друг път! — викна пак Прохор. Стори му се, че кръстовете се заклатиха, той затрепера и се улови за главата.