Вячеслав Шишков
Угрюм река (115)

8

Тържествата продължиха и втория, и третия ден. Но Прохор Петрович не участвуваше в тях: той с радост се отдаде на предписаната му от доктора почивка и освен огорчената от неговото поведение Нина не приемаше никого.

Гостите се разотидоха. От снежната поляна, дето в зимна обстановка сред лято пируващите се пързаляха на шейни, запрегнати с елени, слушаха тайнствените гадания на двама шамани, гощаваха се със сладолед, сега прибираха с коли солта, която играеше ролята на сняг.

Хората от всички предприятия на Громов се заловиха за работа. Започна ново десетилетие, което обещаваше на Прохор Петрович несметно, милиардно богатство, а заедно с него — блясъка на славата, върха на великото могъщество.

Така, с пламнала мисъл Прохор хвърли в своята огнена буйност гордо предизвикателство към света.

Но той явно не знаеше колко стръмни са склоновете на най-различните върхове на хорските мечти, какви ровове е изкопал животът около престолите на личното благополучие, в какви пущинаци може да се озове човекът, търсач на тленната слава, и в какъв мрак, възнасяйки се над всички, може да попадне.

За тази най-проста мъдрост сто пъти бе говорила на Прохор и Нина. Обаче Прохор, на границата на двете десетилетия, стана по-глух, стана по-сляп и много по-коравосърдечен отпреди.

Цялата душевна дейност на Прохор Петрович протичаше сега под знака на преживените от него живи сънища.

Първият вледеняващ сън беше стихийният пожар в тайгата, когато Прохор от страх обеща всичко на работниците: „Момчета, спасявайте моето и вашето“, а когато мина опасността, от всичко се отрече. Вторият сън беше пред кървавите дни и кървавият разстрел на работниците. Третият сън беше майката-пустиня с двамата старци, с оживялата Анфиса. Четвъртият сън беше тържественото пиршество, проклинащият сина си баща, реалната сянка на Ибрахим-Оглу, възкръсналият от мъртвите прах на Шапошников.

И всичко това заедно — стихията на пожара, халюцинациите, призраците, кръвта — шибаше безмилостно по нервите, объркваше мислите. Миналото стана настояще, а настоящето се отдръпна назад. Реалностите на миналото го заобиколиха плътно от всички страни, израснаха пред него с все сила.

Той живееше сред тях и действуваше сред тези реалности на миналото.

А постъпките през текущия ден, всички негови работи, занимания, заповеди на служещите, разговори, вълнения му се струваха като сън, минаваха сред мъгла, като докосваха съзнанието само с един от своите ръбове.

Но цялата трагедия беше там, че прелъстен от вътрешния глас на алчността, заслепен от блясъка на славата и в тичане подир нея, Прохор Петрович нищо от това не можеше да забележи в себе си: той продължаваше да живее и работи така, както би живял на негово място всеки друг човек, без да забелязва помрачението на своя главен разум.

Да, главният разум беше помрачен, но най-големият шегобиец — умът — беше ясен и действуваше. Като огледа с ум бъдещото десетилетие, Прохор Петрович издаде заповед: изчерпаната, даваща неголеми доходи мина „Достан“ засега да се закрие, подземните й шахти да се наводнят, за да не я грабят мошеници. А всички работници от тази мина да бъдат прехвърлени на мина „Нова“, която минаваше към петербургските стопани. Тук да бъдат прехвърлени и петстотинте копачи от привършващите се пътни работи.

На мина „Нова“ да се работи на две смени, денонощно. Да се работи с хищнически способи, като на неприятелска земя, тоест да се вземат главните жили и богатите гнезда, останалото да се изоставя. Нека петербургските дяволи-хитреци със своите високопоставени особи и лица от царското семейство плюскат огризките от богатата трапеза на Прохор Громов.

— Това за всеки случай — каза той на минните инженери Абросимов, Образцов и на главноуправляващия Протасов. — Но аз съм повече от сигурен, че те в никакъв случай няма да ми отнемат тази мина. Пръст ще вземат!

Обаче на четири очи с Протасов Прохор му каза:

— Исках да ви помоля, Андрей Андреич, да заминете за Питер и да действувате там във връзка със златоносния участък така, както бих действувал аз — с широк размах, без да жалите средства.

— Да действувам така, както бихте действували вие, Прохор Петрович, естествено, аз не мога.

— Да, разбирам. Там ще стане нужда да се дават рушвети. Дали няма да бъде на мястото си там Парчевски? Как мислите?

— Аз мисля, ако трябва да говорим откровено, че във висшите сфери са предрешили отнемането на мината. И вие няма да бъдете в състояние да се противите на това. В делови разговори с юриста Арзамасов научих, че акционерното дружество освен своя основен капитал от пет милиона рубли е получило от държавната банка субсидия от десет милиона, а като резерв имат белгийски и английски капиталисти, крупни тузове. Освен вашия участък акционерното дружество е изкупило от мнозина златопромишленици техните предприятия, така да се каже, на зелено. Така че… Сам виждате…

— Да — въздъхна Прохор. — По дяволите! За откритите от Образцов златоносни участъци още сега да се направи заявка.

— Първо трябва да ги видим.

— Хубаво. Тези дни някой път…

С втора заповед Прохор Петрович нареди: от първо число да се намалят заплатите на всички работници с двадесет процента, работният ден във всички предприятия да се увеличи с два часа. Да се изработят нови договорни условия. Недоволните незабавно да се уволнят, като им се заплати заплатата за две седмици напред.

От всичко това трудещият се народ беше смаян като от неочакван гръм от ясно небе. Но групите нови работници, които пристигаха от Европейска Русия, и тълпите наети от отдалечени села сибирци — всичко това рязко променяше обстановката и тутакси уталожи почналия да се надига ропот сред старите громовски работници. Кресливите гласове притихнаха, огънят в очите угасна, на народа отново предстоеше да се покори на своята предишна участ, която не бе в сила да промени и пролятата кръв.

И така, всичко е по старому. Само стотиците трупове с простреляни гърбове се обърнаха под земята. А отгоре върху земята — скърцане със зъби, скрити сълзи, пиянство.

Така Прохор Громов започна своето ново десетилетие, като се уподоби на евангелското псе, което изяда своя бълвоч.

От това блестящо начало беше изваден от релсите и Андрей Андреевич Протасов. А потресената Нина се обърка:

— Какво да правя аз? Какво да правя? Не, това е лудост…

Но Прохор, знаейки противоборството на Нина, за нищо не се съветваше сега с нея, беше я изключил от своето всекидневие, беше се оградил от нея със стена от оскърбително мълчание и груби фрази, ходеше покрай нея с извадени като подивял котарак нокти.

Нина чувствуваше остро това, но затворена в своя собствен мир, преживяваше бедата мълчаливо. Все пак тя реши да поеме спрямо мъжа си пътя на борбата. Сиреч да се обърне към същите ония практически мероприятия, както и по-рано, но в широк мащаб. Друг път да ограничи неговата алчност, да защити трудещите се и с това да предотврати гибелта на цялото дело — тя не виждаше. Като пристъпваше заедно с Протасов към организиране на крупни работи, тя много се страхуваше от опасни за нея последици. Знаеше, че ще вбеси до крайна степен мъжа си, че пияният й мъж може да я убие със собствените си ръце или да изпрати тайни убийци.

За това предчувствие на Нина, може би и преждевременно, и може би много жестоко, помогна Протасов.

Веднъж той отиде заедно с Нина до една от рекичките в тайгата, където беше открил графитни залежи.

— Ти можеш да почнеш тук своя собствена изгодна работа — рече Протасов. — Тази моя находка аз държа засега в тайна. Този богат с графит участък ти го подарявам на теб, Нина. Но… Трябва всичко да се обмисли, да се претегли. Работата е там, че Прохор Петрович престана да съществува за мен като човек, като цялостна личност. Ореолът на гениалността, от който бях прелъстен в началото, окончателно помръкна в него. Глупостта, която той прави сега, разкрива в Прохор Петрович, извинявай за израза, загубил всякаква съвест хотентот. Да намалиш с двадесет процента работната заплата, да увеличиш с два часа деня, та това е дявол знае какво!… Сега трябва да се очаква нова стачка… Нови разстрели. Но аз предвиждам, че Прохор Петрович или ще бъде убит от работниците, или сам ще се погуби. Това е ясно. И ето сега най-важното. — Гласът на Протасов затрепера, гърдите му се вълнуваха. — Обичаш ли ме?

Въпросът беше поставен открито, съдба срещу съдба, и за Нина съвсем неочаквано.

— Да — отговори тя без запъване.

Протасов съвсем не беше предвидил толкова бърз отговор и с още по-голямо вълнение запита:

— Можеш ли да бъдеш моя жена?

— Не. Аз продължавам да обичам Прохор, аз чувствувам вътрешна връзка с него, която нямам сили да разкъсам.

Те седяха до огъня пред кипящия чайник. Тримата придружаващи ги стражари обядваха настрана, край друг огън.

Преструвайки се на хладнокръвен, Протасов извади от джоба си портфейла, от портфейла — докладната записка на прокурора Страшчалов до министъра на правосъдието относно убийството на Анфиса Козирева, мълчаливо я подаде на Нина, а той отиде да се къпе.

Нина я чете дълго, от очите й капеха сълзи направо на хартията, мастилото се разливаше и пред Нина плуваше преминалата нейна младост. „Горката Анфиса, горкана аз!“ — въздишаше Нина и душевен мрак я обвиваше като гъста мъгла.

Освежил се и като че ли още по-спокоен, Протасов седеше до нея.

— Тайнствените слухове за убийството на милата Анфиса от моя мъж са ми известни отдавна — Нина се прекръсти подчертано набожно. — Но аз, драги Андрей, все пак не им вярвам. Прости ми. Може би на теб това ти е неприятно, както ти е неприятно и това, че се помолих за душата на мъченицата… Но… такава съм.

Протасов, който престана да се преструва на спокоен, задиша през ноздри, бурно.

— Аз имам и други доказателства за това, че убиец на Анфиса е Прохор.

Нина не отговори.

Протасов не разбираше защо Нина мълчи и започна да се дразни. Той страстно искаше Нина да повярва също така силно, че нейният мъж е убиец, както вярваше в това той, Протасов.

— На пристанището срещнах политическия заточеник Шапошников, роден брат на онзи, който е изгорял заедно с Анфиса — рече Протасов с леко разтреперан глас. — Този Шапошников служи сега в нашата кантора. Той има предсмъртните писма на брат си. В тях…

— Ах, не вярвам аз нито на вашите Шапошниковци, нито на вашите прокурори! — прекъсна го Нина раздразнено. — Аз вярвам на здравия разсъдък. Прохор е обичал до безумие Анфиса, затова той не е могъл да я убие. По-скоро би убил себе си.

— Отело също е обичал Дездемона. А при това…

— Това е измислица на Шекспир. Той е лъжец!

— Това не е измислица. То е неписан закон на човешките страсти.

Отново настъпи като обтегната до скъсване струна напрегнато мълчание.

— И така, това твоята последна дума ли е?

— Да, последната. При създалите се обстоятелства аз не мога да бъда твоя жена. Още повече, че нашите вярвания вървят по твърде различни пътища.

— Ах, Нина! Омръзна ми десет пъти да ти доказвам едно и също. Просто до гуша…

— Добре де, ти казваш — борбата иска жертви, кръв. Отец Александър казва, че борбата трябва да бъде безкръвна, идейна. Къде е истината? Тази разноречивост на твърденията е просто ужасна. Тя ме потиска, измъчва ме.

— Остави, Нина! Твоята игра на наивност, извинявай, започва да ме дразни. Ти прекрасно разбираш къде е истината. Но за теб, родената сред богатство… Чакай, чакай! Остави да свърша. Твоят либерализъм естествено е красив жест. Твоят алтруизъм е резултат от попското заплашване за някакъв страшен съд, за някакъв „онзи свят“. При всички плюсове на твоята природа в теб има и много наследствени минуси, за които ти всъщност не си виновна. Ти, дъщерята на богаташа, не можеш да бъдеш друга.

Нина гледаше в упор Протасов с големи печални очи. Протасов, шибайки силно Нина с думи, й се залюбува. „Каква красавица си ти!…“ — едва не каза той на глас.

— Благодаря за лекцията… Но аз не съм курсистка, Андрей — иронично рече Нина. — Така че все пак какво искаш ти от мен? — разпаляйки се внезапно, почти извика тя.

Протасов се понадигна от земята на колене, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се приготви да изкаже докрай своята мисъл.

— Аз искам от теб онова, което ти не си в състояние да изпълниш — почна тъжно той и направи малка пауза. — Искам ти да дадеш цялото свое имущество за борбата за освобождение на народа. Искам ти да станеш също така несъстоятелна като мен. Погледни какви мъки търпят така наречените „царски престъпници“. С тях са препълнени затворите, каторгата, заточението. Аз им давам цялата си заплата. Нямам пукнат грош… Аз искам… не искам, а най-покорно те моля да станеш заради висшата цел бедна. — Той пак направи пауза, пропълзя на колене към развълнуваната Нина, катурна по невнимание бутилката с бургундското и хвана ръката на Нина: — Тогава ние с теб, равни във всичко, бихме започнали нов живот. Твоята съвест, Нина, веднага би се успокоила и ти би намерила голямо щастие. Но не — въздъхна Протасов, пусна ръката й, затвори очи и се извърна настрана. — Това никога няма да бъде. Не…

Тогава Нина се хвърли на гърдите му, заплака и през сълзи се засмя.

— Андрей, Андрей!… Какъв си чист ти, какъв си чудесен!…

— Аз съм мръсен, аз съм обикновен… Мен дори ме упрекват, че играя под свирката на капитала… Не, лош революционер съм аз… — приемайки със студено равнодушие нейните ласки, отговори сурово Протасов. Той вдигна бутилката, разклати я. — Ето… и бутилката обърнах. Всичко е изтекло — рече той, като правеше опит да се усмихне. И изведнъж почувствува как внезапно, от близостта на любимата жена, всичко закипя в него, кръвта като опияняващо вино нахлу от сърцето по всички жили. Зачервен, смутен, той искаше за пръв път да прегърне Нина, но все пак се сдържа.

— А искаш ли аз да ти нарисувам друг проект за възможно съществуване? — рече Нина, като бършеше сълзите си и бодро се усмихваше.

— Да. Искам.

Очите на Нина пламнаха с творческо въодушевление:

— Вземам Верочка, вземам всичките си ценности, казвам на Прохор: — „Довиждане, аз не те обичам, напускам те завинаги“. След това заминавам с теб, Андрей, в моя роден край. Аз имам там богато предприятие, дадено за известен срок под аренда. Има и златни рудници. В тези населени места ние с теб ще организираме широка обществена работа. Ще предадем всичките наши предприятия на работниците. Нека те бъдат истинските господари, а на нас с теб ще плащат заплата, да речем, да речем, поне по десет хиляди годишно на всеки от нас. И ти ще бъдеш мой мъж, а аз ще ти бъда жена.

— И ние ще живеем така, докато не ни арестуват — с насмешливо съжаление се усмихна Протасов и целуна ръка на Нина. — А нас ще ни арестуват точно месец, след като направим работниците господари. Ще ни тикнат в затвора, работниците ще разгонят, богатствата ще вземат за хазната. Това е всичко. Искаш ли ти това?

— Не, не бих искала такова нещо — засмя се пряко сила Нина.

Но ето че тя цялата се промени: сякаш слезе от сцената, хвърли костюма на актриса и сложи обикновената си дреха. Лицето й стана сериозно, в очите й се появи особен блясък на душевен подем.

Протасов отстъпи една крачка и с плах интерес я погледна.

— Мили Андрей! — каза тя с решителен глас. — Не вярвай нищо от това, което преди малко чу от мен. Това е фантазия на хлапачка. Да стана според твоята рецепта беднячка, аз не мога и не искам. Не, не! Аз съм длъжна да живея и умра в онова положение, в което ме е поставила волята на бога.

Протасов веднага почувствува как между него и Нина се издигна стена от непреодолими противоречия. Той разбра, че е безсмислен всякакъв опит да събори тази стена. Веждите му гневно се сключиха и изразителните му устни увиснаха в ъглите. Лицето му стана жълто, болнаво.

— Андрей, мили! Ти вече не си млад. Главата ти скоро ще побелее. И здравето почна да ти изневерява. На тебе не ти прилича да принадлежиш към кастата на революционерите безбожници. — Нина поривисто се приближи до Протасов, скръсти в молба ръце и гласът й зарида; — Заклевам те, бъди добър християнин! Огледай със своя голям ум онзи път, по който зове Христос! Приеми този път — той се нарича Истина. И животът ти ще се насочи към добър подвиг. А самият ти…

— Простете, Нина Яковлевна — рязко се извърна от нея Протасов. — След толкова години, прекарани с вас, след толкова мои разговори с вас в полза на вашето развитие за мене е крайно печално, повярвайте, крайно печално да видя във ваше лице новоизлюпена квакерка! Извинете, но този тип жени много отдавна е остарял. Сега аз виждам ясно какъв приятел сте вие на работниците…

Ръцете на Нина се отпуснаха. Протасов се отдалечи от нея и викна на стражарите:

— Момчета! Време е!…

Докторът пътуваше от Прохор до Пьотр Данилич, от сина при бащата. Впрочем старецът малко се нуждаеше от помощта на доктора. Той предяви искане пред Прохор да му даде неговите собствени, на Пьотр Данилич, пари. Прохор прати баща си по дяволите.

— Живей, дето си живееш. Имаш ли какво да ядеш? Какви пари още са ти притрябвали? Благодаря за скандалеца. Много съжалявам, че не те убих тогава. Предупреждавам те, че ако и занапред ме дразниш, ако се мяркаш пред очите ми, да знаеш, че стаята в лудницата ти е гарантирана.

— Хайде, остани си със здраве, изроде! — Старецът затропа страшно с бастуна по пода, затропа с крака, закрещя: — Ама и ти да знаеш, дяволски изроде! Още утре отивам в Питер при царя, всичко ще му разправя за тебе, ще подам прошение, десет хилядарки ще сложа в плика… Царят ще ти отнеме всичко и ще заповяда да те обесят на някое дърво. Ще увиснеш на въжето, убиецо!

На притичалите се на звънеца лакеи Прохор каза:

— Махнете от мен този луд човек или ще го изхвърля през прозореца.

Същия ден Прохор има бурно обяснение с Нина. В края на краищата работата се уреди: Нина увери мъжа си, че старецът ще бъде изпратен в Медведево, а ако припадъците на буйство почнат да се повтарят, тя, от човеколюбие, отново ще го настани в психиатрическата лечебница.

А в действителност Нина се разпореди така: даде на стареца в полица и в брой петдесет хиляди от своите средства, той й подписа, че повече няма да предявява претенции към фирмата „Прохор Громов“, замина с жена си в село Медведево, в предишната си къща, и развъртя голяма търговия. Ана Инокентиевна стана богата търговка, обзаведе голямо стопанство: като изхвърли Прохор, сърцето й се успокои — тя още по-усърдно почна да дебелее.

Прохор се държеше предизвикателно, перчеше се, пиеше. Ръцете му почнаха леко да треперят. Постоянно си мърмореше под носа:

— Не ме е страх от Ибрахишка… Не ме е страх от Ибрахишка…

Пътуваше по предприятията самичък, с два револвера, с пушки и щуцер.

Скоро се получи известие, че от манифактурно-колониалния склад на трите дъскорезни завода е задигната от шайка бандити стока за десетина хиляди. Прохор беше загубил остротата на усещанията към малките загуби и печалби: неговите мечти достигаха милиард, а сравнение с който всичко останало е дребна работа. Ето защо той се отнесе към нищожните загуби равнодушно; само каза:

— Аз зная чие дело е това. Ибрахим върлува.

Изправникът Фьодор Степанич, стражари и следователят тутакси потеглиха за мястото на кражбата.

При Наденка, колкото и да е чудно това, нощува мистър Кук. Пийнаха заедно. Мистър Кук остави на Наденка осемдесет и седем рубли и тридесет копейки — всичко, което беше взел със себе си — и в пияно състояние проля на гърдите й много сълзи. Поплака си и Наденка.

След три дни изправникът се върна. С нов мундир със златни пагони — поглед войнствен, мустаците все така разперени — той се яви с доклад при Прохор Петрович:

— Следствието изясни кой е ограбил склада — каза той на Прохор. — На стената на склада имаше надпис, представи си: „Здраста Прошка, това съм аз Ибрахим Оглуъ.“ Нарочно го записах в протокола с грешките. На, полюбувай се. Но заклевам ти се, Прохор Петрович, че този проклет каторжник няма да се изплъзне от лапите ми. Заклевам ти се!

За учудване на изправника Прохор само се усмихна в отговор в брадата си: „Пет пари не давам… Не ме е страх от него, не ме е страх…“ — поразроши невчесаната си грива, смигна на околийския:

— Ела, Федя, тая вечер при мене. Вземи китарата и Наденка. Ще повикам Стеша и Ферапонт, стареца Груздев. Кого още? Моя готвач ще повикам и коларите с готвачките, Илюха може… Изобщо по-простичко…

— Прохор Петрович — поглади мустаци изправникът и завъртя очи. — Удобно ли ще бъде за мен? Все пак аз съм изправник… А тук — колари разни.

— Върви по дяволите! Трябва да смяташ това за чест! — викна Прохор и ръцете му затрепераха. — Дето присъствувам аз, там всичко е на висота. И никакви „удобно ли ще бъде“.

 

 

Музикалните вечеринки, уреждани понякога от Нина, не привличаха Прохор Петрович. Имаше нелошо струнно трио; жената на един инженер — мадам Шулц — добре свиреше на роял, самата Нина също не се отказваше да блесне понякога със своя глас, а по модернизираната циганска песен често се проявяваше очарователната Аделаида Мардариевна.

Но Прохор Петрович се преструваше, че нищо не разбира от музикално изкуство, дори веднъж каза на шега: „Когато дрънкат на клавишите, иде ми да вия като куче“. Появяването му сред гостите смущаваше малко всички, кой знае защо, всички очакваха от него или оскърбителен намек, или явна грубост; настроението веднага падаше, непринудеността помръкваше. Най-хубаво беше естествено, ако Прохор Петрович седне до зелената маса да играе винт, изгуби двайсетина рубли и си отиде.

— Ти къде? — ще го спре Нина Яковлевна.

— Прохор Петрович, вие какво?! — ще възкликнат в хор зарадваните гости.

— Просто тъй… Да се разтъпча. Скучничко е при вас: нито побои, нито скандали. А най-важното — много си свидлива на пиенето, Ниночка. — И към всички: — Вие, господа, искайте си от нея за пийване… Какво пък, дявол да го вземе! Аз прекрасно зная например, че мадам Шулц пие вино като кон…

— Ах, какво говорите, какво говорите! — маха с румени ръчички Шулц и се опитва да направи жалка гримаса на смях.

Всички се смеят пресилено. Смее се и Прохор.

— А мистър Кук — продължава той — миналата неделя излока в кръчмата една кофа водка, изяде цял овен и се довлече в къщи на четири…

— О, не, о, не! — отчаяно тръска бузи и цял пламва почтеният мистър Кук, седнал на възглавница в краката на Нина. — Прекален силно млього… млього преувеличен, млього колосал! Един малък чашка… Ха-ха-ха! Как беше туй, как беше?… „Пиян се присънва, а глупак — никому“. Ха-ха-ха!…

Под дружния, този път естествен смях Прохор Петрович подхвърля на отиване:

— Да, вие, мистър Кук, сте прав: глупакът никому не може да се присъни, даже на онази, в краката на която седи…

— О, да! О, да! — като не разбра веднага грубостта на Прохор възторжено взе да възклицава щастливият Кук и сладко занаднича в очите на божествената мисис Нина.

Изобщо Прохор Петрович избягваше благоприличните журфиксове на жена си. Той обичаше да се весели по своему…

Ето и сега — неговият гуляй започна лудешки и пиянски. На две хармоники майсторски свиреха: кръчмарският хармонист слепият Изумрудик и кочияшът Яшка — цял в червена басма, цял в кадифе, а на брестови свирки — трима говедари от господарските стада.

Огромният кабинет е изпълнен с дим от махорка като есенно небе с облаци. Старият лакей Тихон е запалил камината. Покритото с покривка писалище е отрупано с питиета и простички закуски. Тук командува Инокентий Филатич Груздев. Той черпи неуморно всички гости, но самият той не пие. Прохор Петрович пък си беше пийнал още от сутринта, обаче в пиенето не изостава от кочияшите и не се напива. Само басовият му глас болезнено хрипти и лицето му аленее с пиянска червенина.

Гостите бяха пийнали порядъчно. На всички се прииска да послушат хубави руски песни.

— Свирките, свирките! — запляска ръце и заподскача хубавелката Стеша. — Прохор Петрович, кажете…

Мрачният Прохор поднесе на тримата говедари по чаша водка, на стареца каза:

— Хайде, кравешки полковнико, развесели ни.

Говедарите се качиха на широката кушетка и като подгънаха крака в мръсни лапатари, седнаха по турски. А гостите — рамо до рамо — направо на пода, с гръб към горящата камина и с лице към свирците.

— Коя ще желаете? — запита старецът и опря в пода края на своята дълга един сажен, обвита в брестовина свирка.

Сред блатото не ръжда разяжда тревата

и на мен, юнака, не скръб ми мъчи душата —

подсказа Стеша с красивия си контраалт.

Прохор още повече помрачня, намръщи се, Стеша додепи буза до рамото му. Говедарите плюха върху скъпия килим, изтриха устни с ръкави и като надуха бузи, засвириха.

И ето разля се, разпери паунова опашка старинна песен. Преливащият се тон на свирките беше гръден и силен. Меко и напевно, с някакъв терзаещ напън излитаха звуците ту като кръгли топки, ту като плавна и изопната струна… Особено изразително говореше свирката на най-малкия пастир — Ерошка. Ококорил зеленикави очи и надул пълнички до пукване бузки, Ерошка с най-голямо старание караше главната мелодия… И изглеждаше, като че силен женски глас звучи без думи от цялата широка гръд и от самото сърце. И ако затвориш очи — ще видиш руска жена, пищна и румена. Облечена в червено, скръстила загорели ръце на гърди, тя плува в слънчевия въздух над нивите и пее, пее, без да знае защо, без да знае за кого…

Влагайки в звучната свирка цялото си майсторство, Ерошка още по-силно надува лъсналите си бузи; приглася му пищялката на Антипка и като хармоничен фон разстила под песента своя бас цевницата на „кравешкия полковник“.

Наситената със силна тъга жална песен сладко гложде най-съкровените чувства на човека. Всички затаиха дъх, на някои блестят сълзи на очите. А тригласната мелодия раздира тишината на кабинета, царува и царствува. Тя трогва сърцето, разнежва огрубялата, покрита с мазоли душа: и просторно е на душата човешка, и тъжно.

И припомня си размекналият се от песента слушател далечния, но толкова близък край на отдавна загубеното щастие, дето всички са приятели, дето владее пленяваща ласкавост и с нищо непомрачена любов. Тежко, тежко на онзи, който е забравил онази чудесна страна на младенческата неоправдана мечта!

— Ей, че песен, ей, че песен! — заклати трогнат глава старецът Груздев. — Като че милва сърцето… Ех, ти!

Свирките изплакаха за последен път и млъкнаха. Всички седяха, клюмнали натежали от спомените глави. Старият господарски лакей Тихон стоеше, облегнат на рамката на прозореца; не му се искаше да изтрива сълзите, които се търкаляха по сюртука му от черно сукно.

— Слушайте по-нататък думите на тази песен — продума Стеша, като въздъхна дълбоко, сякаш се беше задавила с въздишка. — Слушайте, моля ви се…

Мен суши ме и мъчи мен лошата ми слава.

И затуй от мен, юнака, човек веч не става…

Смисълът на тези думи засегна болезнено Прохор Петрович. „Като че са за мен“ — мрачно помисли той, кипна изведнъж и грубо отблъсна замечталата се Стеша.

— По дяволите тази панихида!… Ей, хармонисти! Яшка! Карай весела някоя, да може да се играе! — викна той.

И целият строй на кабинета премина на веселба. Пиячите посегнаха към чашите, зашумяха. Хармонистите почнаха да нагласяват своите хармоники.

— Да поиграем!

Дяконът хвърли расото, боботи:

— Махнете по-далече столчетата. Че то, не се знае, мога да ги потроша.

От желание да угоди на домакина, изправникът свали шашката и се залови с помощта на Тихон да съблича мундира — той също се готвеше да играе. Превзетата Стеша и дебелата готвачка Анушка се кикотеха и оправяха пред огледалото развалените си прически. Пияната Наденка смучеше с младия говедар гъстата ароматична сливовица. Иля Петрович Сохатих хълцаше зверски и напразно обмисляше с какво да разсмее домакина. Наденка смукна от лютивата лула на пастира, закашля си и викна:

— Хайде де, няма ли да играете?!

Персийският килим беше навит като твърда греда и изправен до камината. Десетпудовият жилест дякон застана срещу седемпудовия шкембест околийски изправник. Разделяше ги пространство от десетина крачки.

— Готово ли е?

— Готово.

— Карай!

Изумрудик и Яшка подеха с хармониките. Дяконът разкърши рамене, свирна оглушително и с подвикване:

— Йех, ха сега, ха сега! — като изправен на задни крака кон, раздрусвайки пода и стените, ситно потропа по хлъзгавия паркет.

Коне нови, чии подкови!

Коне нови; чии подкови! —

удряше той с тежките си ботуши като с копита.

Изправникът също подскачаше, тръскаше шкембе, лачените му ботуши блестяха, шпорите звънтяха: той веднага се изпоти, капна и с пъшкане се стовари върху кушетката.

— Не те бива, не те бива! — викаше му дяконът и като подсвиркваше разбойнически, с такава сила удряше по пода с токове и подметки, че из кабинета се носеше пукотевица като от пушечни залпове.

— Карай с приклякане! — И разчорленият, страшен на вид Прохор изскокна в средата на кръга.

Хармонистите ревнаха още по-силно, към тях се присъединиха свирците и дори старият Тихон, забравил своята солидност, взе да удря със самоварния капак по сребърния поднос.

— Ех, ха сега, ха сега, ха сега, ха сега, ха сега!

От яростното тропане на двамата богатири — дякона и Прохор — звънтяха прозорците, носеше се грохот, звънтеше в ушите като на война и сякаш цялата къща потъваше в земята.

— Карай-карай-карай! — подтикваха гостите.

Ето изпращя, издъни се пъстрият паркет, изящните парчета на варения дъб и розовото дърво в паника заподскачаха изпод краката като читави жаби.

Желязната натура на Прохор Петрович като че обръщаше наопаки всички понятия за човешката издръжливост, природата на звяра превъзмогваше всичко: след лудото пиянство през цялата нощ, изтрезнял със студен квас и нито за минута недремнал, в седем часа сутринта, направо от гуляя, той вече беше в своя кабинет на кулата. А кочияшът Яшка и двете готвачки с готвача, неотспали си още, се търкаляха под масата в домашния кабинет на Прохор Петрович, дето мина нощната шумотевица. Изоставеният от всички слепец Изумрудик, хълцайки, се щураше като глупак из коридора, търсеше изхода. Пастирите, забравили кравите, дояждаха на бърза ръка останките. А Иля Сохатих, който при играта си беше разцепил едната вежда, лежеше, разперил ръце, насред кабинета, мигаше с отекли очи и охкаше:

— Съ… съ… съпругата ми е силно бременна. А аз… а аз, рангутан, се търкалям като Белведер Аполонски… И носът в тютюн. Курсивът мой.

 

 

Фронтът на работите, стеснявайки се на едно място, се разширяваше на друго. Тази година предстояха огромни разходи по оборудването на новите предприятия, на златоносните участъци, на каменовъглените разработки. Изпратените в управлението на железниците проби от каменни въглища получиха висока оценка.

Прохор Петрович взе големи поръчки за тези въглища и сега беше потънал в пресмятания и съображения как да разгъне нашироко добива на въглища, как да прехвърли въглищата на железопътната линия. Той използва широко и умело своята богата технико-икономическа библиотека, умно подбрана от инженер Протасов. Отначало ще прецени със своя собствен ум „какво и как“, а след това, въоръжен със знания, ще поведе делови разговор с инженерите. Те ще се учудват на гения на Прохор, ще бъдат по-отстъпчиви в цифрите. При Прохор идват на работа от Южна Русия трима инженери, специалисти по въглищата, и петима минни техници.

Заниманията на Прохор постоянно се прекъсват от телефонен звън по петте кабела, прокарани в кулата. Той знае, че сега в кантората става разплащането с ония работници, които не са пожелали да останат при намалената заплата. Такива се набраха над петстотин, между тях — златотърсаческият „добитък“, сбирщината. Но мнозинството са трезви, почтени хора, на които е омръзнало да разпиляват своя живот в злата тайга. За всички тях се готви един огромен шлеп и параход в село Разбой, на Болшой поток. По реката и по железницата ще тръгнат за своя роден край.

Обаче по лицата на някои и други от тях лежи печатът на смъртта: село Разбой е белязано с кръв и с тъмния пръст на съдбата.

Затова пък умът на Прохор е бистър и ясен, той не е покрит с никакви печати, не е белязан с никакви пръсти. Ала някъде в подсъзнанието на Прохор и там, зад гърба му, се тълпят призраци: Прохор чува отмъстителния шепот на убитите работници, плача на бабичката катранджийка и момчето, предсмъртното хъркане на Константин Фарков и пищенето на железния трион — трионът реже черепа.

Прохор се свива, размърдва плещи — неприятно му е, той отпъжда надалече това неясно чувство на смут, но все пак някой стои зад гърба му. Прохор се сили да вложи свой смисъл в мъдростта на книгите. Редовете са ясни и четливи, ясен е и умът на Прохор. Но ето през печатния ред: „коксуването има за цел да увеличи съдържанието на въглерода…“ — като го пресичаше, се шмугна от пространство в пространство рогато дяволче. Прохор — пляс с длан — нищо няма. А в това време дяволчето запищя, запищя и кацна на носа на Прохор. Прохор — пляс! — комарче.

— Аха! Та това е комар, а не дявол! — зарадва се Прохор и почна да чете по-нататък. Глождеше му на очите. Болеше го под черепа. Не се чувствуваше добре.

Изведнъж нещо удари Прохор в гърба меко като детска топка. Прохор потръпна с гръб и се обърна. Пусто. Тихо. Дрънка веригата вълкът. Нещо потегли Прохор към прозореца. Той се надвеси надолу, вцепени се, завика:

— Шапошников! Шапошников! Шапошников!…

Брадатият човек, който отгоре изглеждаше тумбест, вирна нагоре глава, изквака смешно:

— „Какво обичате?“

Прохор прекара ръка по очите си, сякаш се мъчеше да дойде на себе си.

Отвърза вълка от веригата, сложи го до креслото: „Куш тук!“

До масата стоеше плешивият нисичък Шапошников.

— Разбирам… През прозореца ли? — ухили се Прохор.

— „Да, през прозореца. Като кукумявка“.

— По дяволите в такъв случай. А аз нямам от тебе нито капка страх, нито капка страх — отдръпваше се Прохор.

— „И аз… от т-т-тебе също“ — каза Шапошников.

— Но нали ти изгоря?

— „Е, та какво! Из-з-згорях, а пък ето че сега възкръснах от пепелта. З-з-за да ти отмъстя“.

— За какво? — И Прохор, тракайки със зъби, започна да подсвирква на вълка да дойде при него, но вълкът лежеше, затворил очи. — За какво да ми отмъстиш? — повтори Прохор и почна да пристъпва към лежащия на масата револвер.

— „Е та какво, на̀ стреляй, аз не съм страхливец, аз ще се прикрия с брадата си. На̀, на̀, на̀“ — като сляп прекарваше Шапошников бели пръсти по револвера. Но пръстите бяха като дим, като мъгла: те обхващаха револвера, без да могат да го помръднат.

От страх на Прохор затрепераха ръцете, затрепера езикът.

Изведнъж вълкът скочи и с ръмжене се спусна към вратата. По стълбата тежко се изкачваше изправникът с нагайка в ръка.

— Лупус, на място! — викна Прохор на вълка и бледен, седна в креслото, като потръпваше зиморничаво. Шапошшжов се скри.

— Фу-у!… Голяма жега… Двадесет и пет на сянка — разкопча изправникът копринения си, мокър, под мишниците кител.

— А аз замръзнах. Имам видения…

— Зарежи. Това е от вчерашното препиване… И, представи си какъв мръсник.

— Кой, Шапошников ли?

— Ама какво ти става? За какъв Шапошников говориш? — и Фьодор Степанич разтревожен улови Прохор за ръката. — Да, огън. Я си покажи езика! Н-да, налеп. Мръсна работа. Яж повече кисело зеле. И нищо не пий. А на докторчетата не вярвай, ще ти издрънкат сума работи. Пък аз с неприятности идвам. Ибрахим-Оглу през нощта, докато сме играли ние…

Но Прохор не го слушаше. Зад шкафа надничаше брадатият образ на Шапошников. Прохор му се закани с пръст. Брадата и плешивината се скриха.

— … и избягали с конете, дяволите. Не, трябва да се вземат някакви мерки. Така той няма да ни остави на мира.

— Кой? Шапошников ли?

— Ибрахим, Ибрахим! Прохор Петрович, гълъбче, какво ви е?

— А пък аз се занимавам с каменовъгления проблем — ободри се Прохор. — Виждаш, книги, ето нахвърлих някои бележки, планове…

Зад шкафа пак се подаде с половината си тяло Шапошников и разтърси брада. Прохор незабелязано взе револвера и се прицели в дългобрадия гост. Изправникът скочи, сграбчи ръцете на Прохор.

Навън, покрай кулата, с викове препускаха петима конници.

— Той е! Той! — зарева изправникът и пусна и петте куршума в отдалечаващата се кавалкада. — Бандитите! Черкезинът!