Вячеслав Шишков
Угрюм река (114)

7

След обеда пияните гости откарваха по квартирите им с тройки, носеха ги на ръце. Иля Петрович Сохатих си отиде в къщи пеша, но из пътя се търкаляше.

Генералът, за когото бяха отредени три парадни стаи на горния етаж, се разхълца. Той молеше Исидор да го свърже по телефона с мадмоазел Софи, но трезвият Исидор по всякакъв начин се мъчеше да разубеди генерала, като му казваше за стотен път, че „ние сме в тайгата, а мамзел е на хиляда километра далече в града“ и че „вие, господарю, благоволихте да преядете на обеда, от това е хълцането ви, ама бъдете любезен, господарю, ваше превъзходителство, да се съблечете и да легнете с бога да спите“. Като хълцаше и си тананикаше „ла-ла-ла“, генералът доказваше на Исидор, че не иска да спи, а ще намъкне ей сега шубата и ските и ще тръгне да трепе мечки. Исидор се удряше по кълките, смееше се тихо, говореше:

— Сегинка е голяма горещина, вън е лято, а вие благоволихте да кажете — ски.

— Хо-хо-хо… Ски ли? Аз казвам — щиглец!…

Щиглец, щиглец, де си бил?

На Фонтанка водка пил —

подскачаше генералът, като откопчаваше тирантите си.

— Ех, младост! — пъшкаше старичкият Исидор, докато помагаше на своя младеещ се господар да се съблече. — Не мирясвате вие…

— Хо-хо-хо!… Че какво? Че какво? Аз още, брат… Ама сладоледът е дяволски хубав… И това… „Клико“, „Клико“…

— Да, „Клико“ не е лошо, ваше превъзходителство. А за останалото ще ви помогне една русалчица. Пък аз ще ида да се разшетам един час. Вие, господарю, нали не се боите от русалки?

— Хо-хо! Аз? От русалки? Ни най-малко — рече съблеченият по бельо генерал.

Исидор излезе, бутна във вратата при генерала Наденка, а той тръгна към благоухаещата на цъфнал тютюн, потънала в здрач градина.

… В десет вечерта запалиха илюминацията. В единадесет часа с три украсени със светлини парахода, с двата оркестъра и двата хора гостите отплуваха на разходка по Угрюм-река. Щастливата Наденка прехвръкваше ту при един, ту при друг познат и като се смееше през нос, казваше:

— Поздравете ме!… Сега съм жена на изправник. Моят глупак получи повишение в службата си.

На челния параход са Прохор Петрович, Нина, генералът и останалите почетни гости. Новоизлюпеният вследствие сърдечната щедрост на Наденка изправник не се отделяше от генерала. Прохор е подчертано весел, безгрижен.

— Господа! — простря той ръката си в мрака като фалконетовия Меден конник. — Погледнете каква красота е наоколо.

Наистина беше феерично. Като изумрудена, врязана в тъмнината играчка блестеше с хилядите си лампички кулата „Отваряй си очите“. На много места скалистите брегове на реката се осветяваха от възпламванията на разноцветните бенгалски огньове. Ту-тук, ту-там край реката избухваха с блестящи искри причудливи фойерверки. Върховете на хълмовете пламтяха като кратери на огнедишащи вулкани от запалените огньове. Всичко това се отразяваше в милиони пръснати съзвездия като в огледална бездна в гъстото мастило на водата.

На челния параход махнаха три пъти с горящ факел. От върха на кулата едно момче викна надолу:

— Федотич! Ей, Федотич!

— Чува-ам!…

И един след друг загърмяха, като разтърсваха нощта, топовни гърмежи. След пет минути хвръкна във въздуха стоящата на отсрещния бряг дъсчена фрегата. Заедно с взрива от недрата на фрегатата блъвна разноцветен водопад от светлини. Фонтаните от искри осветиха нощта на много далече и в мрачното небе се носеха една след друга жар-птици, дракони, дяволи, Баби Яги. Ето че излитна и се пръсна в черните облаци главният трик на изкуството на пиротехниката — златистоогнен плакат: Прохор Громов X години.

Слисаните гости ахкаха, пискаха, ръкопляскаха, викаха „ура“. Гърмяха оркестрите, пееха хоровете, оглушително бухаха топовете.

— Колосал, колосал! — непрестанно хриптеше простудилият се от сладоледа и пиян мистър Кук. — Канонада, като в Севастопол!… Като в млього хубав рюска пословиц: „Селак първо гръмне, после кръсти се“ — блестеше той в дамското общество с познаването на руския език и руската история.

Само Прохор Петрович, видял неотдавна величествения пожар в тайгата, равнодушно наблюдаваше със сатанинска мъдрост в очите всички тези глупавички светлинки.

„Шапошников… Шапошников… Лудият татко… Стават от гроба мъртъвците… Анфиса, Синилга, Шапошников… И този дявол Ибрахим… Не, отказвам се да разбирам какво става с мен.“ Сърцето на Прохор се давеше в мъка, обаче той твърде весело, твърде безгрижно продължаваше да бъбре с гостите. Тази подчертано прекомерна веселост на Прохор Петрович все повече и повече започваше да безпокои следящия го доктор с тъмните очила. (Хирурга Добромислов го нямаше на пиршеството: той се уплаши от тайгата и след като прекара в болницата около месец, си замина).

— Не ми харесва вашият съпруг — каза на развален немски език докторът на Нина, като гладеше с дългите си пръсти своята асирийска брада.

— Отдавна се страхувах за неговото здраве — отвърна Нина. — А тази днешна реч! Господи, поне по-скоро да се свърши всичко, всички тези празници! Но, за бога, какво му е?

— Нещо като начални признаци на психастения.

— Колко не навреме. Но какви са причините, докторе?

— Душевни сътресения като скандалното появяване на бащата. Свръхнормално често пиене… Е… злоупотреба с кокаинец.

— Опасно ли е?

— Не мисля. Една хубава почивка — и всичко ще мине. Впрочем аз не съм специалист.

— Мерси. Чудя се как са могли да пуснат бащата… Отлично… После ще поприказваме. — И тя викна: — Господа! Трябва да бързаме за бала. Скоро ще стане един часът.

Параходите обърнаха назад.

Прохор не вземаше участие в танците. Той седеше с четирима души, пристигнали от столицата, в своя обширен, доста неуютен, в псевдомавритански стил кабинет.

— Извинете, за съвпадението… Наистина не навреме, но какво да се прави? Търговия — с пъхтящо сумтене започна делови разговор бившият поручик Приперентиев. — И така, многоуважаеми Прохор Петрович, като ви поднасяме нужното поздравление по случай десетгодишнината на вашата блестяща дейност, трябва за съжаление да ви огорчим със следната вест: аз заведох в съответните инстанции на столицата дело за отнемане от вас, уважаеми господине, принадлежащия ми по право златоносен участък…

— Е, та какво? — вдигна небрежно вежда Прохор, но сърцето му се сви болезнено.

— Онзи помощник-министър, който…

— Който сега е в оставка — прекъсна Прохор Приперентиев. — А вие сте успели да пъхнете на неговия приемник по-голям подкуп, отколкото онзи, който аз дадох на сановника в оставка. Така ли?

— Вие казвате това пред свидетели?

— За вашия подкуп аз говоря само по предположение, а за моя — да, говоря открито, пред свидетели. Но аз не мисля, че законите на империята могат да бъдат подкупени при всички обстоятелства. Във всеки случай аз ще водя дело с вас каквото и да става. Това, първо. А, второ, аз съм вложил в мина „Нова“ над два милиона рубли.

— Едва ли, гълъбче, едва ли — изсекна се в червената си кърпа белобрадият търговец Сахаров. — Ние огледахме мината. Основните разходи там са към двеста-триста хиляди. Така е, струва ми се, приятели, нали?

— Така е, така е, не повече — потвърдиха и тримата.

Впрочем невзрачното, плешиво старче със стиснати устни, адвокатът Арзамасов, добави:

— Най-много — триста и петдесет хиляди. Заедно с новото преоборудване. Заедно с драгата.

„Мен никак не ме е страх от теб, Ибрахим… Ни най-малко не ме е страх. Ще видиш.“

— Е, та какво? — вдигна другата си вежда Прохор.

— А ти, гълъбче — затръби с груб бас Сахаров, като тръсна и сдипли на четири кърпата си, — си успял вече да вземеш от тази мина към две-три милиончета.

— Взел съм може би пет милиона и ще взема още триста трийсет и три, но вие, господа, няма да помиришете нито един фунт злато.

— Извинете, Прохор Петрович — разтвори тънките си устни юристът Арзамасов и оправи златните очила на чипичкото си носле. — Позволете да ви въведем в течение на работата. Мина „Нова“ и целият граничещ с нея златоносен участък в скоро време ще минат в ръцете на акционерно дружество с основен капитал пет милиона рубли. Акционери са крупни търговци в Русия, в това число и присъствуващите във вашия кабинет Рябинин и Сахаров, а също така и някои западноевропейски капиталисти. Ние се ласкаем от надеждата, че вие, Прохор Петрович, няма да се откажете да влезете в нашето…

— Благодаря, благодаря… — разсмя се високо Прохор. — Можете да се ласкаете от надеждата, колкото искате. Но за това е още рано да се говори. Не, да имате да вземате!… Нищо няма да получите! Да не ме смятате за някакъв хлапак? Днес мое, а утре ваше? — Прохор закрачи нервно из кабинета, като повишаваше резкия си глас в горните ноти. — А вие пресметнахте ли във вашите умни кратуни…

— Извинете… Не може ли по-коректно…

— … вие пресметнахте ли моя личен труд, моята опитност, които аз съм вложил в това дело? Та аз оценявам своя труд на милиард!… Триста хиляди, триста хиляди! Я ги гледай ти, оценители! А за вас, господин лейтенант Чупринников, тоест, извинете… поручик Приперентиев, за вас е съвсем непростено дори и да повдигате въпрос за връщане на мината. Вашият брат беше изоставил този участък на произвола на съдбата, без да го докосне, а вие дори и не знаехте за него. Впрочем на вас и на вашия двойник лейтенант Чупринников, този мошеник и мръсник, ха-ха-ха… да, да, моля, не се мръщете и не пулете насреща ми страшни очи, на вас, мошеника и мръсника, извинете, не на вас, а на подлеца Чупринников, който ме ограби у дебелата Дунка, у Авдотя Фоминишна, на вас такива мръсни деянийца, разбира се, не са ви за пръв път…

— Господа, предлагам да се оттеглим… Какво е това, какво е това, какво е това?!

— Господин Громов! — чу се вик. — Имайте предвид, господин Громов, че в акционерното дружество влизат високопоставени особи.

— Плюя аз на тези високопоставени особи! За мен те са нископоставени! — гърмеше неудържимо Прохор, а от устата му летяха слюнки. — Мината е и ще бъде моя. Ще се въоръжа с топове, с картечници!…

— В акционерното дружество вземат участие особи от императорското семейство — звучеше предупредително зловещият глас, но Прохор не чуваше нищо.

— Ще въоръжа всички работници, целия край. Надвийте ме с война! Не ме е страх от никого, нито от мръсния търговец Алтънов, когото ще пусна в Нева под леда, нито от Ибрахим, нито от Анфиса… Нито от Шапошников. От никого не ме е страх!…

— Какъв Ибрахим? Каква Анфиса?

Като изплувал от водовъртежа удавник, Прохор тежко пое въздух, хвана се за облегалото на креслото, удари се с длан по челото и очите му заиграха объркано.

— Извинете, извинете, господа — рече той жално и меко. — Много съм уморен… Три часът през нощта… Болен съм… Господа, искам да спя.

Ала го слушаше само голата пустота на кабинета. Прохор се смръщи болезнено и с клатушкане тръгна към покрития с килими диван.