Вячеслав Шишков
Угрюм река (111)

4

Всичко вървеше благополучно. Прохор успя да удави в суетни дела своите тежки мисли и преживявания и засега се чувствуваше горе-долу добре. Предстои голяма веселба, приятелска среща с почетни гости — богато пируване, апотеоз на богаташката му слава. Ала всичко това е само преходен етап, само кратък отдих, само преддверие за по-нататъшното шествие към могъществените цели. Да, май че той със същите изрази ще произнесе и своята реч на масата при пиршеството.

След това ще замлъкнат топовете, ще стихне звънът на чашите, властите ще се разотидат, за да не надникнат после в тази меча бърлога поне десет години. Тогава Прохор не ще дава пет пари за нищо. И — махайте се от пътя всички женски призраци, всички анфиси, синилги, пустинници. Пази се и ти, Протасов, който разврати Нина, и ти, Нина, със своите приятели-работници! Дайте път на капитала, път на енергията, път на практическия творец на живота! Мирно! Ръцете долу, роби!

В това време почтената есетра плуваше като по въздуха мъртво пияна. Беше си пийнал и самият Иля Сохатих, той ревеше от скука песни, обясняваше се на френски с кираджиите-селяни, плюеше през зъби и едва се задържаше да не падне от седлото под краката на кобилката. А чудото-есетра беше, в сравнение с Иля Сохатих, величествена по тегло, големина и мълчание: тъпоноса, мустаката, с костовидни грапави люспи, тя почиваше мирно като в люлка в брезентовото платно, опънато между шестте кончета, по три от всяка страна. Четирима селяци на коне, петият Иля, съпровождаха владетеля на рибите на пиршество при владетеля на капитала.

Иля Сохатих има в дисагите две дамаджани хлебен спирт: хем той пие, хем есетрата пои. Прочутият рибар Сафронов каза на Иля, когато го изпращаше на път:

— Ние имаме всички следствия да доставим рибата без водица. То се знае, би могло да се направи грамаданска басейна като в зоологическата градина, само че тогава за любилея няма да сколаса. А ти, къдрокосчо, ето що. Гледай!… — Рибарят Сафронов натопи в спирт две повесма кълчища и ги пъхна под хрилете на есетрата. — Разбра ли? Сегинкана тя трябва да заспи като пияна. А след едно денонощие ще се наспи, ще почне да удря с опашка и хрилете си да раззева. Ти пак й тури такваз плепорция да й се упои душата. Тя пак ще се опие. На петото денонощие дай повече. По това време тя вече ще свикне да пие, ще добие вкус към тая работа. Така с божия благословия, в нетрезвен вид ще стигне до самия любилей, сиреч пияна.

Иля Петрович така и правеше. Когато не можеше вече да се държи на седлото, слагаха го в брезента при есетрата и той заспиваше в прегръдките й, както при Февроня Сидоровна. Иля хъркаше, рибата мълчеше.

Най-после всичко е готово за тържеството. Есетрата е докарана, пусната е в приготвения рибарник, във водата тя бързо се окопити, удари с опашка, взе да плува. Народ се стече да я гледа, като да беше морско чудовище. Тя издаваше на показ главата си, мърдаше с мустаци, шляпаше с хриле, просеше си питие.

Семейство Громови се премести в новата къща-дворец. Къщата е дървена, но голяма, разделена с тухлени огнеупорни стени на три части. Най-широката стая, където ще бъде даден банкетът, има площ седемдесет квадратни сажена. Облицована е с полиран ясен и птичи явор. Останалите двадесет и пет стаи блестяха с изпъстрен с орнаменти паркет, мебели, килими и с общ разкош на уредбата. Имаше отделна стая за вълка. Имаше стая-градина за пойните птички, които прехвръкваха там на относителна свобода.

Щатът на постоянната прислуга значително е разширен. Появиха се две нови камериерки, две гувернантки, три лакея, двама портиери, огняри, паркетаджии, управител на къщата. Прохор бе решил да живее нашироко като всевластен княз.

Малко по малко почнаха да пристигат поканените.

За учудване на Прохор Петрович и за голямо огорчение на пан Парчевски предишният губернатор беше уволнен във връзка с делото по разстрела на работниците. Пристигна на официална визита, а главно за подробно запознаване с предприятията, новият губернатор Перетряхни-Островски. Той е военен генерал, набит, нисичък, младеещ се, но доста стар. Синьо-черни боядисани мустаци, бели, равно подстригани коси, ниско чело. Говори с глух бас и за да всее трепет сред простосмъртните, заплашително върти избледнелите си големи очи. Всъщност е голям добряк и любител на цинични вицове. С него е чиновникът за особени поръчения Пупкин, върлинест младок с вчесана на две руса брадичка; с изискани маниери, предан на началството, веселяк, женкар и лакомец. С генерала — също така стар като самия господар — е неговият лакей Исидор Кумушкин; той е възглух и възглупав, но услужлив и верен като куче. На белите му бузи — старомодни, от николаевската епоха бакенбарди.

— Хо-хо-хо… — избухна в басов смях нисичкият генерал, като се изправи на пръсти и прегърна през врата като отдавнашен приятел почтително навелия се Прохор. — Драго ми е, драго ми е… Извънредно ми е драго… Е, как вървят работите при вас? Какво ще кажете? Хо-хо-хо!

— Ами… трудим се, ваше превъзходителство. Много съм поласкан, че благоволихте…

— Драго ми е, драго ми е… И тържества, и нещо като ревизия… Но вие не се смущавайте, не се смущавайте… Надявам се, всичко е в ред, нали?…

— Бъдете сигурни, генерале…

Губернаторът заедно с Протасов и с чиновника за особени поръчения Пупкин правеше преглед на предприятията. Губернаторът покашлюваше, сучеше мустаци, въртеше заплашително очи, но както се казва, бъкел не разбираше. Впрочем на една златоносна мина той повика един брадат работник и го запита:

— Кой стои пред теб?

— Вие, ваше превъзходителство — свали работникът шапка.

— А кой съм аз?

— Стар, заслужил генерал. Боец…

— На колко години съм според теб?

— Ами че към… трябва да са… към… седемдесет и пет.

— Глупак! Че аз може да съм по-млад и от теб — тръсна генералът и, пъшкайки, отмина по-нататък. А на придружаващия го Протасов каза: — На мен никой, никой не ми дава повече от четиридесет и девет години. Дори жените. Хо-хо-хо!…

— Че жените не ви дават, това е ясно, но и аз не бих ви дал, ваше превъзходителство, седемдесет и пет — съвсем сериозно забеляза Протасов. — Работникът просто се заблуди, смути се.

Генералът остана много доволен и от отговора на инженера, и от положението на нещата.

Пупкин се отнасяше към прегледа малко по-иначе: във всичко вникваше, всичко записваше в едно тефтерче, дето трябваше и дето не трябваше се кикотеше, смигаше на красивите момичета.

Като научи навиците на Пупкин, Прохор заповяда да го запознаят със Стешенка и Груня. За сводник беше назначен Иля Сохатих.

— Само предупреди момите да се държат скромно. Да не допускат — поучаваше го Прохор.

— Слушам… А освен това искам да ви предложа един ловен сужет. Господин губернаторът излезе запален ловец: на път за импрегнационния завод той благоволил да застреля собственоръчно две кокошки, а петела — ранил. Дал за това на леля Дария една жълтица и благоволил да каже: „Добре ще е да отидем на лов в тайгата“. Изхождайки от сужета на минималността, исках да ви предложа да устроим високотържествена хайка на мечки… Курсивът мой.

— Ти си се побъркал! Да излагаме генерала на риск…

— Съвсем не. На нас с Инокентий Филатич ни блесна блестяща идея… Да облечем в персонална мечешка кожа човешко живо същество, Филка Шкворен. Той изяви индивидуално съгласие.

Прохор се заля в смях.

— Ами ако го застрелят?

— Обезателно трябва да го повалят мъртъв. Филка Шкворен ще падне, ще зареве, ще порита със задните си крайници и ще издъхне. Негово превъзходителство господин губернаторът ще изтича, ще ритне мечия сужет с краче и ще си отиде. Филка е съгласен за двадесет и пет рубли и едни нови ботуши.

— Все пак не разбирам…

— Ах, какъв сте недосетлив!… Ние ще сложим на господин губернатора халосни патрони без куршуми. Коментариите са излишни.

Прохор е доволен. Но в навечерието на лова с генерала се случи един трагикомичен казус. Губернаторът Александър Александрович Перетряхни-Островски обичаше, както повечето старци, да става рано. Природата тук е прекрасна, разходките чудесни. Като пи сутринта чай, в шест часа сутринта той отиде със своя слуга и кученцето си на лек променаж. Губернаторът с брич с широки червени лампаси вървеше напред, Исидор Кумушкин — малко зад господаря си.

Генералът пристъпяше бавно, наперено, по военному, като почукваше с бастуна и в такт с крачките си покашлюваше отсечено: „Кха! Кха! Кха! Кха!“ — Тумбестото кученце, види се, подражавайки на господаря си, също полайваше в такт с него: „Джаф! Джаф! Джаф! Джаф!“

Така с полайване и покашляне те минаха благополучно посипания с пясък плац пред пожарната кула. Исидор Кумушкин мъкнеше на ръце шинела на господаря — с яркочервената подплата навън. И изведнъж грамадният козел, който, по случай пристигането на знатните гости, стоеше вързан в пожарната, като видя червения цвят, скъса яростно въжето, догони Исидор Кумушкин и неочаквано, така силно го бодна с рогата си в задницата, че Кумушкин се преметна с глава в петите на господаря си, а със собствените си пети фрасна генерала по гърба.

— Какво?! Какво?! — викна генералът и също се преметна, повален от рогата на козела. Двамата старци пълзяха на четири крака, а козелът въртеше опашка и се целеше с рога, дето трябва. Кученцето Клико, изопнало се във въздуха, от страх летеше като бясно по улицата.

— Козел ли?

— Козел, ваше превъз… Помощ!… Оле-ле! — И Кумушкин отново прелетя през генерала.

— Ей! Хора — завика генералът, като се понадигна, и от силния удар в задницата като морски делфин се преметна на обръч през лакея. Силно изопнатите върху дебелите крака бричове на генерала се пукнаха от напрежението на мускулите.

Изскочиха — с каски — изплашени пожарникари с въжета. Хванаха козела. Генералът стана, изтърси се, наметна шинела, искаше да насоли пожарникарите и собственоръчно да застреля козела, но без да каже нито дума, продължи пътя си. След него вървеше и накуцваше лакеят. След лакея кученцето Клико с изплезен език.

„Кха-джаф! Кха-джаф! Кха!“ — замираше в далечината.

А когато се спуснаха към реката, пребледнелият генерал отново се наля с яркочервена краска и загърмя с тежък смях:

— Как ви се струва?… Хо-хо-хо! Като се върнем в града, моята Софи ще има да се смее. Само трай, аз пръв ще разкажа…

— Слушам, ваше превъзходителство…

Между това от всички страни пристигаха на групи гостите. От околийския град, от губернския, от местните села. По пътищата се вдигаше прах под копитата на тройките, с чифт коне, а често и само на яздитни коне. Пристигнаха изправникът, четирима търговци, двама пристави, трима лесничеи, двама доктори, двама свещеници. Всички — с жените си. Това от околията. От губернията, наред с висшия чиновнически и търговски свят, пристигна вместо поканения архиерей, архимандрит Дионисий, човек на средна възраст, охранен, весел, отнасящ се към религията като към изгоден занаят. Имаше и трима прочути сибирски търговци. На двамата бащите някога се занимавали с разбойничество, а третият, едроглав старец, накичен със златен медал за някакви доблести, на млади години сам бил разбойник по пътищата; той имаше до слепоочието зараснал белег от удар по челото с жегъл. От Москва пристигнаха именитите търговци Повторов и Страхеев. От Петербург — двама големи кредитори на Прохор Петрович; и двамата от онази група столични гешефтари, която Инокентий Филатич, гешефтарят от тайгата, така ловко оплете в Питер. Търговецът Рябинин, сух като лопата, с черна тясна брадица — онзи, който председателствуваше на оставилата лош спомен „чашка чай“. Другият търговец, Семьон Парфьонич Сахаров, брадат старозаветен старец — онзи, който на „чашката чай“ викаше колкото можеше „Мошеници сте вие с Громов! Мерзавци сте вие!“ Те и двамата, като се здрависваха с Прохор Петрович, рекоха:

— Ама как ни метна, как ни метна ти нас, приятелче!…

— Простете великодушно — усмихна се Прохор в брадата си. — Та аз тогава бях обезумял след пожара…

— Май че обезумял, май че след пожара — като наблягаше на „май че“ и се смееше, подзе хитрият, просветен търговец Рябинин.

— Ах, това „май че“ — закани се мастодонестият Сахаров с пръст с голям брилянт.

— Ето я тази статия, ето я! — измъкна весело от джоба си изрезка от вестник Рябинин. — Навсякъде „май че“ и „като че“… „като че е изгорял“, „като че се е разорил“. А ние, глупаците, се размекнахме. Ха-ха-ха!… Нищо де… Ние ще си вземем нашето…

— Ще го взе-е-меме… Всякак ще го вземеме.

— Ще го взе-е-меме!…

Тази шеговита закана не се хареса много на Прохор. „Дали не кроят нещо, дяволите? Ако те се надяват да вземат от мен, тогава аз ще съумея да взема от тях десеторно. Кожата от зъбите им ще одера.“