Вячеслав Шишков
Угрюм река (106)

17

Сияещо слънце. Дими огън, за да се прогонят комарите. Кедрак. Весели слънчеви петна. По върховете, по иглолистните дървета скачат като бълхи игриви катерички, подбират шишарки с по-сочна сърцевина. По пънчетата, по падналия сух клонак, радвайки се на слънцето, свирукат дребни съсели, големи колкото котенца.

И двама: Кети и Борзятников. Впрочем по-нататък със синя широка блуза красивата Наденка и тумбестият Усачев. Като тръска превзето глупавата си главица, тя казва на Усачев:

— Моят мъж е дебел, а вие сте още по-дебел. Не, махайте се. Не ми харесвате. Самичка ще си отида в гората за цветенца.

До пушещото огнище пръхтят два яздитни коня, маха опашка една изпрегната от кабриолета кобилка.

Кети се смее предизвикателно. Кети днес е необикновено весела.

— Пийнете, Кети, пийнете още — поднася към бледите й устни чашка с вишновка руменият офицер Борзятников. Полупияните му очи горят от страст, китайските му мустаци са увиснали, на раменете му пламенеят златни пагони. — Моля ви, пийнете…

— Ха-ха-ха!… Не, не мога. Днес — не. И какво по-нататък? Тича бабичката, пищят „госпожиците“… Ха-ха-ха!… Вие се втурвате като герой със сабята и… После?

— И — виждам…

Чашката е изпразнена до дъно, Борзятников облизва наквасените си в питието мустаци, изпъшква, придава на лицето си престорено трагичен вид.

Кети се чуди какво да прави — ту със заразителен смях, ту с яростна омраза му хвърля остри, злъчни погледи.

— Е?… Ха-ха…

— И — виждам… — с плашещ шепот съска офицерчето Борзятников, като повдига високо гъсти вежди.

Кети се залива от нервен смях; току-виж, смехът й секнал и се обърнал в ридание. Борзятников облещи срещу нея очи с любопитна уплаха: разказът не е чак толкова смешен, а пък Кети умира от смях… Легналият с отметнати зад главата ръце шишко Усачев се събуди от смеха на Кети, помляска с устни, изправи се тежко отначало на четири крака, също така тежко се изправи на крака, протегна се сънливо — раменете му изпукаха, прозина се, извини се: „Пардон“, и тръгна на лов за Наденка. А Наденка лети презглава от гората срещу него:

— Скитници, скитници!…

— Къде?

— Там! Четирима.

Като пресичаше малката полянка, където седеше компанията, бавно мина на кон един мъжага. Носеше на рамо две торби, пушка (цевта е запушена с кълчища), в ръката му — тежък бич. Минавайки — брадат, безнос, — той изгледа компанията, шибна коня и се скри в тайгата. След него профуча кученце.

— Стой! — настигаше го вече препускащият бърз като вихър Борзятников.

Безносият спря коня, обърна се към Борзятников и също викна гъгниво:

— Стой! — А черното кученце сърдито излая.

Разстоянието между спрелите се конници е около шестдесет крачки. Рядка иглолистна гора. Корените на столетните кедри като огромни пръсти се впиват в земята. Килимите от мъхове, с нанизи от слънце, остро миришеха на смола.

— Какво искаш? Спирт ли? — изхили се безносият и плю. — Давам спирт срещу злато. А ти, както виждам, освен мустаци друго нямаш. Това ми било господар.

— Ще те застрелям!

— Опитай се…

— Кучи син! Спиртоносец! Каторжник…

— А не разстрелваше ли ти, гадино, работниците, омърси ни тайгата?

Борзятников побесня от яд, измъкна револвера:

— Всички куршуми ще вкарам в челото ти, мръсник! — Конят затанцува под него.

— Прочети си молитвата, разбойнико! — И безносият дангалак, за да сплаши офицера, дигна пушката и се прицели.

Офицерчето Борзятников разпери лакти, пришпори коня, наведе се ниско и като стреляше във въздуха, страхливо сви настрана и — назад, към своите. Кученцето, давейки се от злоба, се хвърляше към муцуната на коня му. Насреща препускаше Усачев, като друсаше корема си. Изсвири куршумът на скитника, дирята му се отбеляза от попадалите листа. В далечината — груб, боботещ смях и крясъци на четири гърла: „Дю! Дю! Дю!…“ — И всичко затихна.

— Страхливци! Страхливци! — дразнеше ги дръзко отдалече чудноватата Кети.

— Пардон… Не е страх, мадмоазел, а благоразумие — скочи от коня и заигра с очи изпотеният Борзятников. — Скитникът имаше пушка… С пушка, дори и с ловна, можеш да улучиш на половин верста. А револверът… какво…

— Не, не, не! — и чорлава, страшна, Кети скочи от земята като пружина. — Вие и двамата не умеете… Ха! Вие стреляте само по работниците!… По работниците! И пак с чужди ръце. — Тя се задъхваше. Очите й неспокойни. В очите й жесток блясък.

— Пардон… — Очите на пияните офицери също станаха злобни. — Кой, ние ли не умеем?

— Да, вие… Впрочем… Ха-ха-ха!…

— Володя, хвърли!

Усачев изпъшка и подхвърли високо една бутилка. Борзятников — „паф“ — и не улучи.

— Анкор, анкор! Още… — молеше бързо Борзятников, като подаваше на другаря си друга бутилка. Той беше силно възбуден от виното и от желанието да се хареса на Кети.

Наденка избяга в шубраките, започна да ги моли:

— Оставете!… Страх ме е. Да си вървим в къщи.

— Сега, сега… Володя, хвърляй!

„Паф!“ — втората бутилка падна строшена.

Кети се изопна като струна, главата й е отметната назад:

— Слушайте… Какъв бяхте… капитане! Не очаквах… не, браво на вас. — Ноздрите на Кети потрепваха, дланите й изведнъж се изпотиха. — А можете ли да научите вашата Кети също така умело да стреля? Дяконът ме учи, но той е лош педагог…

— Кети! На вашите услуги… Скъпа, безценна… — Шпорите звъннаха, Борзятников цял засия и като сложи ръка на сърцето си, учтиво се поклони на девойката.

В това време Наденка запрягаше коня и настойчиво викаше:

— Да си вървим, наистина!… Хайде.

Кети ходеше бързо: три крачки напред, три назад. Подръпваше ту едното, ту другото си рамо, гърбушеше се. Потри силно с длан челото си, сякаш се силеше да съсредоточи мислите си. В циганските й очи има неукротима страст. Устните са сухи, стиснати, лицето й се покри с петна. Тя не се чувствуваше добре.

— Кети, скъпа моя, вие сте болна?

— Да, малко.

— И така! Окачвам на тази елхичка фуражката си…

— Хайде, хайде… Не стреляйте!… — викаше отдалече Наденка.

— Продупчете ми я за спомен. Вземете в ръчицата си револвера. (Студената Кети взе револвера със студените си пръсти. — Така… вземам револвера — рече тя, без да чува собствения си глас.) Пардон, пардон. Сега ето тъй. Хайде… Десният крак напред… Застанете малко ребром към мишената. С дясната, с дясната страна! Мерси. Лявата ръка зад гърба. Спокойно… Стреляйте! Раз!

Спусъкът е натиснат — раз! Борзятников бодна с глава, преметна се. Див вик на Усачев. Спусъкът е натиснат. Както тича, Усачев се пльосва на земята. Писък на Наденка.

— Кажете на Протасов… — звучи като стон викът на Кети, — кажете, че аз…

Спусъкът е натиснат. Слепоочието е пробито смъртоносно. Кети пада по гръб. Големите й очи са влажни, те са отворени широко към небето. Небето е безмълвно. Зъбите блестят в учудена усмивка. Ръцете са разперени. След миг белите пръсти се забиват в земята, загребват пълни шепи иглени листа. Тръпка, потреперване по цялото тяло. Далече свирука съселче. Главата на Кети се навежда надясно към земята. От слепоочието й тихичко струи кръв върху листата. Усмивка няма. Страшно озъбване. В измъчения поглед нахлува забрава.

— На̀… Разходихме се… — сили се да се изправи на колене офицерът Усачев, с увисналото шкембе, убиецът. И пада.

 

 

На масата на Кети има препоръчано писмо.

„Скъпа щерко — пишеше баща й, полковият командир. — Бързам да те зарадвам. От 15 август получавам двумесечен отпуск. Готви се да дойдеш, ще отидем заедно на Кавказ и в Крим. Ако изплатят заплатата за четири месеца напред — може да прескочим в чужбина. Ликвидирай окончателно всичко там…“ и т.н.

 

 

Писмото прочете Протасов. Той го и сложи в ковчега на Кети под възглавницата.

След няколко дни пристигна Нина Яковлевна. Тя украси пресния гроб на приятелката си с венец от рози. Край гроба на коленца стоеше и Верочка и бъбреше:

— Защо? Тя е такава миличка. Не искам. Това е нарочно. Зная, тя се е оженила, заминала е в Москва.

Нина доведе със себе си младия, но опитен лекар-хирург Добромислов и две фелдшерки. Болницата забогатя с медицински сили. Раняването бе от полза за Усачев. Куршумът бе заседнал в затлъстелите черва. Изкусният хирург Добромислов извади куршума и майсторски изряза, дето беше необходимо, излишната тлъстина — дванадесет фунта и четвърт. Офицерът Усачев се оправяше. Оправяха се и седемдесет и тримата осакатени от Усачев работници.

Всички дървосекачи бяха изтеглени от сечищата. Започнаха бързо да строят двадесет просторни бараки. Храненето, предадено в ръцете на работниците, се подобряваше.

Нина препрочиташе по няколко пъти на ден оставеното й от Прохор Петрович писмо.

Всички без изключение, дори и Протасов, уверяваха с клетви покъртената от събитията Нина, че Прохор Петрович няма нищо общо с разстрела на работниците, че тази жестокост изцяло лежи върху съвестта на жандармския ротмистър.

Нина повярва само наполовина и пукнатината в душата й беше както по-рано дълбока.

Когато я посрещаше на пристанището, умният Протасов веднага забеляза, че Нина се мъчи да се огради с някаква непонятна нему отчужденост, че между него и Нина е легнала някаква бариера. След нежните писма Нина му говори сега на „ви“, лицето й е без усмивка, в очите й лежи горестта на отровата, явна, студенина.

Минаха десет дни. И за втори път Нина се обърна към Протасов:

— Кажете най-сетне, Андрей Андреич, но с чиста съвест, до каква степен моят мъж е опръскан с кръвта на работниците?

И като виждаше, че Нина все още се измъчва, Протасов изкриви душата си.

— Уверявам ви… Пушките стреляха без Прохор Петрович. Него вече го нямаше тук. Кръвта не го настигна. Разбира се, ако не се смятат основните мотиви.

Сега Нина се убеди окончателно, че Прохор Петрович е болен от „своята странна идея“, че той просто е нещастен.

И ето, като препрочиташе писмото му, Нина плачеше.

„Мила Нина. В живота има моменти, когато съдбата изведнъж те халоса с кол по главата, пред очите ти притъмнее, олюлееш се. Така става и с мен. Някак си всичко се събра, стовари се отгоре ми. Пожарът, бунтът на работниците, смъртта на Яков Назарич, твоето заминаване с Верочка. Отгоре на всичко и загнездилата се в мен болест. Аз някак си изведнъж се предадох, станах дявол знае що, на душата ми беше тежко, пиех и не можех да се напия. Главата ми като че не беше моя. По едно време ръката ми се протягаше към пушката, исках да я изпразня в устата си, за да ми пръсне черепа. Но си спомних за теб, за Верочка. Реших да се махна. Търся някакво равновесие. Иска ми се да се нормализирам. Тогава вече, ако не загина, ще се върна при тебе друг. Може би ще се върна като последна отрепка, като безволна посредственост. Естествено, тежко ми е. Сама разбираш. Във всеки случай не се безпокой за мен и не ме търси. Разпореждай се с работите както знаеш. Само да не направиш от себе си просякиня. Това би било позор и край на всичко. Тогава вече не се сърди. Тогава вече ще си тегля куршума. Пъди далече от себе си всички гадове, особено Наденка…“ И т.н.

Писмото явно беше писано на няколко пъти, ту с молив, ту с мастило.

Някакво натрапчиво чувство, назряло в душата на Протасов по отношение на Прохор, подтикваше Андрей Андреевич да посвети Нина в онзи странен документ на бившия прокурор Страшчалов, разобличителят на Прохор. Но се сдържа. Не знаеше още как ще се отнесе Нина към този документ; жал му беше да я развълнува, да развали своята отново завързана с нея дружба.

Ротмистър фон Пфефер като стреляна врана сега се боеше от всеки храст. Той получаваше заплашителни анонимни писма. Според неговите догадки това беше дело на избягалите политически. Той цял се стопи, почна видимо да се състарява. Нощем му се присънваха работници, екзекуции, пожари.

Той се страхуваше да изпълни заповедта от Петербург незабавно да тръгне за столицата, за Департамента на полицията.

— Ще ме убият по пътя… Ще ме убият като заек. Знам аз… Чувствувам…

Никой не му помагаше и не искаше да му помогне. Сякаш животът му беше обърнал гръб: той съществуваше в някаква пустота, заобиколен от студено равнодушие. Предвиждаше, че ако се добере до столицата, там го очаква голяма неприятност. Той отслабна, спаруши се като пролетен сняг на припек. А трябва да върви.

Ротмистърът най-после замина. Въздухът в тайгата се освежи.

Отец Ипат почна бързо да се оправя. Болният отиде на гости на Пьотр Данилич и дълго седя с него на слънчице. Започнал да обрасва след болницата с брада и коса, Пьотр Данилич говореше безспир. Отец Ипат слушаше внимателно, тръскаше глава, цъкаше, но още не можеше да говори ясно и вместо неговото „чудо и половина“ излизаше „чуловина“, а вместо думи — мучене. Това разсмиваше Пьотр Данилич и той тупаше приятелски отец Ипат по приведения як гръб:

— Ех, отче!… А помниш ли, отче?…

— Чуловина… — прихваше да се смее и отец Ипат. А в кръглите му като на кукумявка очи — сълзи.

Инокентий Филатич най-после се вслуша в горчивия плач на дъщеря си и тайно от всички склони доктор Добромислов да направи аборт на Ана Инокентиевна. Просветеният лекар, пренебрегвайки буквата на закона, изпразни по най-таен начин утробата на жената.

С помощта на доктора изцели краката си и Иля Петрович Сохатих. „В чест на преминаването на ревматизма“ той устрои гуляйче, напи се, танцува, дръпна от масата покривката с мезетата и публично яде бой от жена си.

Скоро след това пристигна новоизпеченият инженер Александър Образцов с тайната мисъл да се ожени за Кети (той още не знаеше, че Кети е покойница).

А подир него се появи пред Нина великолепният Владислав Викентиевич Парчевски.