Вячеслав Шишков
Угрюм река (104)

15

През тайгата като слепи тичаха с всички сили обзетите от панически страх работници. Мнозина бяха като побъркани, губеха сили, падаха. Никой от конниците не би могъл да отговори чий кон е под него, как е яхнал този кон. Всичко беше смътно и объркано. Самата тайга, светлината на слънцето, въздухът — всичко наоколо стана враждебно, вражеско.

Струпваха се накуп, питаха се горчиво един друг:

— Защо? Какво направихме? Поне едно стъкло за три копейки да бяхме счупили или жицата да бяхме прекъснали…

Носеше се страшен плач.

Прибираха убитите и ранените, трупаха ги на талиги. Живите откарваха в болницата, мъртвите — в котловината, до банята.

Пръв долетя на кон при своите бараки земекопачът Кувалдин. Смъкна се от коня, хвана в шепа брадата си, закрещя като луд:

— Какво седите?! Какво чакате?… Вървете да приберете покойниците.

От бараките наизскачаха старци, жени, деца.

— Маря! Тичай по-скоро — гъгнеше със задавен глас Кувалдин.

— Твоят Митрий е цял в кръв. До мене лежеше. Тичай, невясто!

Маря примря. Кръвта мигновено изчезна от лицето й. С остър, страшен вой се втурна тя в тайгата. Подир нея бързаха момчето и старата й майка.

Чак на сутринта Маря го намери на една талига между мъртвите. Дясното око на убития беше отворено.

— Жив! — викна тя с нечовешки глас. — Митрий, Митрий! Ставай… — Повдигна главата му, свали фуражката му — на темето имаше мозък, от раната падна куршум.

Тя се заусмихва и тихичко заплака. Три дни беше като подплашена, не помнеше какво става с нея. На четвъртия ден се хвърли от една скала в Угрюм-река. А там, на касапницата, се събра много народ, деца, старци и жени.

Носеше се неутешим, страшен плач.

Прибираха цялата вечер, до среднощ. Трупа на Константин Фарков откара със своя кон синът му.

Из цялото селище, във всяка къща, къщурка, колиба, във всяка барака, землянка и навред — тежко, мрачно настроение. Като че цялата местност, целият свят бе обзет от чума.

Тъмно и тихо. Хората си отидоха. Но там, на касапницата, още не всички мъртъвци са прибрани. Шлосерът Пров с тежкото семейство — онзи, който едно време разговаря в бараката с Нина, — с пъшкане се надигна на лакти, облегна се с раздробеното си рамо върху двама лежащи един върху друг покойници: „Ох, смърт моя!…“

Вървят двама стражари. Шлосерът Пров взе да им се моли:

— Милички, дайте парцалче или кърпичка да си превържа раната…

Единият от стражарите, брадат, целият сипаничав, който разглеждаше с фенер убитите, приклекна до едното и бързо почна да разтваря стиснатата му в юмрук длан.

— Почакай, гадина такава… Още съм жив — изхърка тежко раненият. — Като умра, тогава пръстенът ще е твой…

След втория залп, когато много от работниците паднаха повалени на земята, отец Ипат викна: „Убиват народа!“ — залюля се и падна; паралич порази дясната половина на тялото му, загуби говора си.

Сега отец Ипат е в къщи, на кревата. Мучи, мята се, плаче. Манечка е в отчаяние. Лицето на дякон Ферапонт почерня. Озлобен е срещу всички и заедно със съжалението озлобен е срещу Прохор.

В котловината, дето лежи камарата мъртъвци, вечерта и нощта минават в притискащ сърцето ужас.

По настояване на съдията в присъствието на свидетели беше направен оглед на убитите: кой къде е ранен, установяване на самоличността, протоколи. Ръководят съдията и лекарят. Близките на убитите, крачейки през труповете, търсят своите. Като обезумели се хвърлят върху изстиналите им трупове и се мъчат с милувка, със сълзи, с дишането си да ги стоплят, да ги съживят. Техните стонове режат като с ножове всяка жива душа. Стоновете летят по всички посоки на тайгата. В тайгата се плашат катеричките, свиват уши мечките, горчиво плаче чаплата. Тъмнината потръпва, тъмнината гаси звездите.

Отец Александър записва в дневника си кървавото събитие. Готвачката му подава заповедта на жандармския ротмистър:

„В името на закона забранявам ви да опявате работниците в храма, а също така да ги погребвате в църковния двор и на гробищата. За тях ще бъдат изкопани ями край ледниците и там ще опеете наказаните размирници без всякаква тържественост.“

Отец Александър изпъшка сърдито и за пръв път и живота си изруга:

— Дявол келяв! Изверг! А пръст не щеш ли?!

Стана, цял потресен, пронизан от нервна тръпка, и бързо се запъти към болницата да напътствува умиращите. Глуха нощ.

През нощта летяха телеграми от ротмистъра до губернатора и в Петербург. Извадки от телеграмите:

„… Към четири часа след обед работниците от предприятията на Громов, на брой четири хиляди души, въоръжени с железни пръти, колове и тухли, потеглиха към селището. Тълпата имаше намерение да сломи военната сила, да овладее положението и да започне хищническа разработка на златните мини. На моето искане да спрат продължаваха да настъпват срещу военната команда, приближиха се на разстояние сто и шестдесет крачки, след което бях принуден да предам властта на началника на командата, който откри огън по тълпата. След първите залпове тълпата с викове «ура» искаше да се хвърли срещу войската, но огънят на командата я обърна в бягство. Убити 125, ранени 170, но има още ранени, които отнесе тълпата.“

Урядниците, стражарите, приставът — цялата тази глутница, подкрепена от казаци, които са тук на служба, сновеше около бараките, из тайгата, като се мъчеше да залови подозираните подстрекатели. Бяха хванати тридесет души невинни и „виновни“ и още същата нощ изпратени в затвора. Някои от политическите, използвайки общата суматоха и неразбория, изчезнаха безследно.

Придружена от своя файтонджия, Ана Инокентиевна спешно замина да нощува при баща си. Стори й се, че нейният мъж пак си е загубил ума. Наистина, когато вестта за разстрела се пръсна навсякъде, Пьотр Данилич, целият на петна, отдавна небръснат, разтвори прозореца към пустинната тайга, заобиколила от всички страни новото му жилище, и цял час вика до прегракване в пустия простор:

— Момчета! Работници! Моят син е престъпник… Моят син е христопродавец. Не го слушайте!… Аз съм господарят. Аз ще ви дам пари, колкото поискате. Всичко мое е ваше. Ура, момчета, ура!…

Бърза телеграма през нощта:

„Прокурорът Черношварц в 2 часа и 32 минути през нощта в четвъртък срещу петък почина скоропостижно. Ротмистър фон Пфефер.“

Отец Александър, съвсем измъчен, се върна от болницата чак рано сутринта. Олюлявайки се, едва се домъкна до кревата. Дрехите му, ръцете му бяха потънали в кръв; старата готвачка се изплаши.

Ротмистърът нощуваше в Народния дом под охраната на войници.

Кети и техникът Матвеев нощуваха у Протасов.

Около болницата спяха натъркаляни на ливадата, седяха, сновяха старци, жени, деца — близките на ранените. Умрелите изнасяха от болницата и ги откарваха в църквата, отворена след остра препирня на свещеника с барона.

В десет часа сутринта храбрият офицер Борзятников почука на вратата на Кети. Механикът, у когото тя живееше, каза, че госпожицата е излязла още вчера и не се е върнала. Вероятно е у инженер Протасов, вчера го водила болен, под ръка. Вероятно е там. Тя сега… Знаете ли?… Как да ви кажа…

Офицерът Борзятников позвъни у Протасов. Прозорецът се отвори с трясък.

— Какво обичате?

— Извинете… Не е ли у вас Екатерина Лвовна?

— Вървете по дяволите! — И Протасов затвори прозореца.

Слисаният Борзятников изведнъж се изчерви, тропна с крак, плю и — ходом марш в Народния дом.

— Разбираш ли, дявол да го вземе, скандално е… Разбираш ли, оскърбление, разбираш ли, честта на мундира… — пръскайки слюнки, викаше той в лицето на Усачев, който стягаше с колана дебелия си корем.

Усачев слушаше оплакванията на своя другар, пъшкаше, пухтеше.

— Да, да! Дуел!… Моля те да ми бъдеш секундант.

— Я зарежи… Какви ти сега дуели?… Че той е цивилна гарга, не може и да стреля.

— Но оскърблението… Честта на мундира!

— Зарежи.

— Всеки случай аз публично ще му разбия мутрата.

— За-ре-жи-и — отговори провлечено дебелакът.

— А след това ще плюя… Да, да! Право в мутрата му.

Приближи се ротмистър фон Пфефер. Офицерите млъкнаха. Ротмистърът се переше, мъчеше се да заеме позата на Наполеон след Аустерлицкия бой. Но под хлътналите му очи се спотайват сенките на страха. Бакенбардите му треперят, ежат се.

— Каква неприятност, господа! Това мръсно докторче отказа да балсамира тялото на прокурора, казва, че нямало с какво. Нямало туй, нямало онуй. Това е то, пущинак! Но, моля ви се, та покойният Черношварц има съпруга, деца, майка… Не, това е страшна работа… Това, това, това е… дявол знае какво е!

Той козирува, тръгна бързо, като подрънкваше с шпорите, но изведнъж се спря.

— А знаете ли? Много съжалявам, много съжалявам, господа, че не арестувах на времето си този… този… Протасов — подхвърли той на офицерите, полуобърнат към тях: — Моля ви се, господа… Той е пропагандирал сред работниците, той е забъркал цялата каша… Съжалявам, съжалявам…

— И аз много съжалявам, бароне — разтърси в беззвучен смях корема и раменете си Усачев, — много съжалявам, че някое наше куршумче не го цапна…

Баронът смигна, козирува, дигна рамене и излезе. Щом остана сам, маската на величествена бодрост тутакси изчезна от лицето му. Всъщност той беше крайно измъчен. Мрачните предчувствия не го напускаха. Навсякъде му се привиждаха следящи го очи на враговете. Преоблечени като работници жандарми му доложиха, че сред стачниците се чуват закани, че ще го убият. Той се смяташе за обречен и преведе на жена си още две хиляди рубли.

В механическия завод, с участието на дякон Ферапонт, майстори леяри изработваха оловен ковчег за прокурора. В бараките, землянките и колибите сковаваха набързо дървени ковчези. Синът на Константин Фарков дълбаеше за баща си кедров ковчег и ронеше пот и сълзи.

Отец Александър се обръща три-четири часа от една страна на друга, не можа да заспи. Стана, поободри се със силен чай и за да не забрави, записа в дневника си впечатленията от изтеклата нощ:

„Пристигнах в болницата през нощта. Чувах сърцераздирателните вопли на жените и близките на ранените, които молеха по-бързо да напътствувам умиращите. Навсякъде, на пода и на креватите, лежаха в безредни купчини ранени; подът бе залят с кръв, тук-там се виждаха купчинки сено, които служеха за постеля на ранените; превръзките, направени вероятно вечерта, бяха загубили своя вид до неузнаваемост — някои бяха бинтовани с превръзки, направени от собствените им дрехи. Цялата стая беше изпълнена със стоновете на умиращите: «Защо, защо?» Едни трогателно се прощаваха, други даваха поръчки за дома: един например молеше свой близък да му заплати дълговете в село, друг — да поправят стобора и покрива и т.н.

Настаних се с требата и отначало счетох за необходимо да изповядам всички, а после да ги приобщавам със св. тайни, понеже веднага умираха пред мен. Като пълзях на колене през локвите кръв с големи усилия, едва успявах да миропомажа един и ме дърпаха за облачение при друг умиращ. Изповядах сто и двадесетте ранени и почнах да ги причестявам.

След това почнах да разпитвам за случилото се. Всички до един във всички стаи заявиха, че отивали само с една цел — да подадат прошение до г. прокурора и недоумяваха защо са стреляли по тях, тъй като освен кибрит и цигари не носели нищо друго със себе си. Това казваха и онези, които веднага след това умираха пред мен. Умиращите не лъжат.“

В единадесет часа започна заупокойната литургия. В църквата се допускаха само близките на покойниците. Ротмистър фон Пфефер, заобиколен от началството, жандармите и урядниците, стоеше отпред вдясно. В лявото крило имаше двадесет и два бели ковчега с умрели в болницата. В ектениите и молитвите и свещеникът, и дяконът употребяваха израза „убитите“. Ротмистърът се мръщеше, въртеше глава, бакенбардите му трепереха. Когато покрай него мина дяконът с кандилото, ротмистърът му даде знак с пръст и рече полугласно:

— Предайте на вашия поп, че забранявам да се произнася думата „убити“ и предлагам формулата „разстреляни“.

— А? Не чувам — сви вежди Ферапонт. — От вашите гърмежи оглушах и с двете уши.

Баронът почервеня, повика с пръст на Пряткин и Оглядкин и придружен от тях, излезе от църквата.

Вечерта и цялата нощ копаха на гробищата широки братски могили. Там, дето лопатите се натъкваха на вечно замръзналите слоеве, работеха с лостове. Ала вечно замръзналата глина като кремък хвърчеше на малки, подобни на чакъл парченца. Стана нужда по цялата ширина на дъната на гробовете да се запалят огньове от дърва, от вършини.

Нощ топла, възбяла. Дим от огньове, бързи сенки на смазани от живота хора, мрачни разговори.

— С глупост почна, с глупост, види се, и ще свърши. Едно нищо ще получим.

— Почакай, почакай, не бързай. Господин Протасов ще ни оправи.

— А какво може да направи сам?

— Жалко, братлета — умря прокурорът. Май че беше добър човек…

— Те всички са добри, когато умрат.

Продължително, задъхано мълчание.

— На, копаем гробчета…

— Да, гробчета…

— Дълбоки… широки…

— Да. Широки…

— А за кого ги копаем?

Въздишки. Копачите подсмърчат, мигат с овлажнели очи, сядат да запушат. От ямите се кълби синкав дим. Нощта е възбяла. На изток плисна зората.

— А къде е господарят, къде е Прохор Петрович Громов? В момента на разстрела ние го оставихме на покрива на къщата с бинокъл в ръце.

Бинокълът поднесе пред очите му страшно зрелище — тълпата. За пръв път в живота си той вижда такава грамадна, плътно сбита човешка маса. На пламналото му въображение се струва, че тук има не четири, не пет хиляди, а четири пъти повече хора. И откъде се взеха? Той разбираше, че жалката верига войници на хълмчето в сравнение със страшно напиращата тълпа е нула, нищожество.

Тълпата течеше по пътя като пълноводна река. Главата й се прехвърли през моста, премина коридора от траверси, излезе на открито на една верста от Прохор. Ей сега тълпата ще смаже всичко, ще унищожи всички, ще ги натъпче в земята.

Изведнъж заби барабан и въздухът се раздра от медния звук на тръба. Войниците се размърдаха. По гърба на Прохор Петрович полази остър студ, дишането му се учести.

Бинокълът улови: от широкия горски път изхвръкна тройка, от бричката скочи човек с бял кител, ето той изтича на могилката, дето е началството, ето че тича от могилката към тълпата… Та това е Протасов!

— Андрей Андреич, приятелю! — завика в пустотата изплашеният Прохор. — Спасителю мой…

И изведнъж — залп. Бинокълът в ръката на Прохор трепна. Протасов падна. И заедно с Протасов паднаха на земята и предните редици на тълпата. „Аха, милички!… На ви сега бунт!“ Очите на Прохор Петрович се разшириха, станаха безумни, хищни. Още, още два залпа. И на Прохор току се стори: тълпата масово лети с яростни викове към неговата къща. Залп…

— Стреляй ги, стреляй тия гадове! — зарева в бесен припадък Прохор Петрович и цял се затресе. — Стреляй!

Изведнъж сърцето му се сви, дишането му замря, бинокълът падна и се търкулна по покрива. Извън себе си, Прохор изскочи стремглаво на двора. „Оле-ле, бягат… оле-ле, ще ме разкъсат на части“ — бърбореше той неразбрано, грабна нечий оставен в конюшнята съдран зипун^[1], намъкна го бързо, скочи на оседлания кон и гологлав, с изписан ужас в очите, през задните дворове, градините, ливадата полетя като вятър към тайгата.

Въздухът се изпълни с множество викове, олелия, остра пукотевица на пушки, сякаш до самото му ухо чупеха борина. По напречните улички, по улицата, покрай бостаните, през полето тичаше народ, препускаха конници, в небето се виеха изплашени чавки, тръбеше тръба, биеше барабан и викове, викове — ту отдалечени като шум на водопад, ту близки, плашещи. Косите на Прохор настръхнаха, побиха го тръпки. „Ще ме хванат, ще ме убият…“ Бързо нахълта в тайгата, обаче и тук имаше викове, стонове, проклятия. Шибайки коня с камшика, Прохор се носеше по просеката, после сви изведнъж на една горска пътека. Могилки, мочури, долове, ручеи, конят пръхтеше, покриваше се с пяна, конят носеше ездача все по-напред, все по-далече.

Почна бързо да се стъмва, настъпи нощта. Май че Прохор успя да мине петдесет версти. Конят е потънал в пяна, Прохор в страх… Вятърът се разхождаше по върхарите, огъваше, люлееше тайгата; бучене и трясък се носеха из тайгата от вятъра, от тежкия тропот на конските копита, а на Прохор все още му се счуваха в тези звуци викове и гърмежи.

— Каква глупост! — озърта се Прохор Петрович и чувствува: здравата го друса треска. — Какъв съм глупак… защо не взех нито златото, нито скъпоценностите… Аз съм просяк. Всичко ще разграбят там, ще опожарят.

Езерце. Болен, смазан, той слезе от коня, запали огън, взе да се приготвя за спане. Дали спа, или не спа — не знае. Ту Протасов, ту Нина и Верочка, ту Филка Шкворен присядат край огъня, разговарят с Прохор, изведнъж прекъсват думите си, скачат, хукват в тъмнината и викат: „Бягай, Прохор! Идат работниците. Ръцете ти са потънали в кръв, лицето ти е в кръв, върви, измий се“. Така, в тежко бълнуване, мина нощта.

Някой викна на Прохор. Преко сили отвори очи. Бял ден.

— Ставай, какво се търкаляш. Кой си ти?

— Аз съм златотърсач, в Громовите мини работех — отговори той на една мършава, сбръчкана бабичка. — От бунта избягах… Работниците на Громов дигнаха бунт, аз се изплаших, избягах и се разболях из пътя, втресе ме. И сега съм много болен… Главата ме боли, цялото тяло ме кърши, огън, изглежда… Жаден съм.

Бабичката го заведе в една землянка.

— Ние сме катранджии, катран правим. Аз и внук ми — фъфлеше тя. — А моят старец умря, мечка го разкъса, ей там в ямата го зарових. Охо-хо, какво да се прави… Внук ми пък вече шести ден как отиде в кантората, в громовската разведенция — да се продъни макар — за хляб отиде, за него, за него. Тук от глад ще пукне човек при тоя нашия господар, с гнилоч храни християните. Те ти и бунта… Прошка Громов, ще ти кажа аз на тебе, пътнико, всички го мразят. Па ти сам знаеш, щом работиш при него… Бунт, казваш, а? Е, слава те, Христе, дано причукат този ирод работниците, Прошка де, Громов… Помогни им, застъпнице, божия майко Богородице — и бабата започна да се кръсти ревностно.

Болният Прохор пъшкаше, кипеше, мълчаливо стрелкаше бабичката с очи. Той се търкаля у нея два дена, нощем бълнуваше, отслабна. Бабичката лекуваше госта с водка с кантарион и отвара от сухи малини. На третия ден пристигна, яхнал елен, внукът на бабичката, сипаничавият и късоглед Павлуха. Той поздрави навъсено непознатия, а на бабичката рече:

— Бабо Даря, тежко ни нас с тебе… Голямо нещастие… Застреляха татко… Тате почина. — Като че ловеше въздух с уста, момъкът замърда устни, лицето му се смръщи; срамувайки се от непознатия, той отстъпи до един бор, допря буза до него и като закри очи с длан, захълца. Краката на бабичката се подкосиха, тя извика, падна в мъха и заскимтя. Започна горчив плач на два гласа.

Прохор се стресна. Клатушкайки се, той отиде при коня, който се разхождаше от другата страна на тихото езеро. През време на обеда до огъня и тримата седяха мрачни. Бабичката постоянно изтриваше с ръкав сълзите си, момъкът въздишаше, залъкът му засядаше в гърлото. Прохор го човъркаше да научи какво е станало в резиденцията му. Той помоли момъка да разкаже.

— Голямо кръвопролитие стана там, у Громов — започна момъкът объркано, мрачно. — Току-речи, петстотин души избиха и осакатиха.

— И заради кого?! — развика се сърдито бабичката. — Заради този подлец господаря е всичко. Същински звяр!

— Фокинови убиха, бащата и сина — избоботи момъкът, — и Харламов, и Сергей Кумушкин, все наши познати. И стареца Фарков…

— Фарков ли? Константин? — с разтреперан глас запита Прохор?

— Да, него…

— Този грях няма да се прости на Громов, докато е жив. Убиец, злодей! Сина ми, сина, сина… — бабичката се задави, сълзи закапаха като град. Момъкът остави лъжицата, въздъхна, изви глава настрана.

Цвилеше отегченият кон, пищяха комари, от огъня плуваше към небето лек дим. Унило е наоколо и тихо.

— А Громов ще го убият — убедено, озлобено тръсна момъкът.

— Щом го намерят и ще го пречукат. Избяга той.

— Че защо ще го убиват? — каза раздразнено Прохор. — Не е за нашата уста лъжица ние с теб да го съдим. Той знае какво прави. Не той е разстрелвал работниците, а войниците…

— Ама войниците пак от него, подлеца, са подкупени, да не от друг?! — развика се отново бабичката, като тръскаше от злоба глава. — Той, кучият син, същият този Прошка, е купил целия закон, душата на хорицата извади, огън да го изгори, анатемата му проклета. Че как иначе! Ти, пътнико, сам помисли… Охо-хо-о-о…

Горещина и студ обливаха Прохор.

— А инженер Протасов? Убит ли е?

— Не — отвърна момъкът разсеяно, сега той си мислеше, че утре още на развиделяване ще трябва да се тътрят с бабичката, за да погребват убития му баща. — Казваха ми — господин Протасов като че урежда народът да иде на работа.

— Ами от имотите на Громов нищо ли не са унищожили? — със скрит страх попита Прохор Петрович и дъхът му спря.

— Не, казваха — всичко си е цяло. — Момъкът стана, прекръсти се на изток с широк замах, отиде в землянката.

Бабичката прегърна колене с изсъхналите си ръце, наведе глава на гърди и загледа, без да мига, в земята, неподвижна и жалка като полуизгнил пън. Прохор се запъти към другата страна на езерото. Зарадван, че имуществото му е цяло, но пребит като с бич от думите на бабичката, мрачен и разтревожен, той стоя до тъмно на брега в мъчителни мисли и преживявания.

Слънцето угасна, под краката на беглеца бяха накъдрените води на езерото, наоколо — безмълвна тайга и в сърцето — страх. Така минаваше в тежък размисъл час след час.

И изникна големият въпрос: какво да прави? Сега той не може да се върне в къщи: душата го боли, душата има нужда от покой, от забрава. А там, в резиденцията му — стонове, разправии, кръв, там има хиляди неприятности, те ще го побъркат. Да, да. Трябва да се махне, да се забрави, да остане насаме с природата. Като се успокои малко, той остро насочваше своята мисъл към стопанските си работи. Да, неговите работи се разклатиха силно — ах, тази стачка, тази стачка! Но нали сега там е Андрей Андреевич Протасов, скоро ще се върне и Нина, всичко ще се оправи бързо. А след някоя и друга седмица ще се върне у дома и самият Прохор, ще работи като вол, ще навакса с лихва всички загуби, отново ще изправи целия живот на задни крака, ще му сложи юздата като на луд степен жребец!…

Очите на Прохор Петрович засвяткаха като по-рано със студен блясък, той се изпъчи, сключи вежди и надменно плю в езерото.

— Не, лъжете се, дяволи!… Аз тепърва ще ви покажа кой съм.

Ала това беше само един лъжлив жест, само брътвеж, самохвални думи: заедно с настъпилата тъмнина Прохор падна в плен на малодушието. Макар плашещите призраци да не се появяваха и гласовете да мълчаха, затуй пък дойде потиснатостта, объркването, непреодолимата тъга. Не му се искаше да мисли, теглеше го да легне на земята, да затвори очи и да остане завинаги така. Той легна, затвори уморени очи. Сърцето му изневеряваше, сърцето се измъчваше, на душата ставаше все по-тежко и по-тежко. Неговата мъка беше безпредметна, мъката му се разпространяваше по цялото тяло почти с физическа болка, тя отравяше всяка клетчица на организма с потискащо униние. Прохор Петрович запъшка силно, проточено. Мъката се стовари върху него като невеществен мрак, мъката късаше душата му с някакво вътрешно скимтене. И този мрак, и това скимтене като че идваха отвътре, те пробождаха тъканите на тялото, сърцето, мозъка. И на легналия със затворени очи човек се струваше, че бавно одират кожата му и за да притъпят болката, от всички страни го гъделичкат; и той би крещял от болка, но няма сили да сдържи смеха си, и би се смял от гъдел, но много го боли сърцето — трябва да вие като умиращо куче, трябва да дращи с нокти земята, да прехапва до кръв език, да вика силно за помощ.

— Тю-у да му се не види!… Иде ти да си теглиш куршума…

Мокър цял от пот, болен, отпуснат, той немощно се потътра към огъня, при хората. Там вече лягаха да спят.

— Нямате ли водка? Добре ще ви я платя… — с отпаднал глас рече той. — Нещо мъката ме налегна…

— Няма водка — отговори недружелюбно Павлуха — Не ни е до водка, пътнико…

Бабичката сви набраздените си с бръчици суха устни, взря се втренчено в потъмнялото лице на Прохор Петрович и промълви:

— Мъка, казваш? Мъката току-така не вирее. Направил си, види се, много грехове и мъката те е натиснала. Я иди, мили човече, при праведните старци, манастирче си имат те, трийсе версти да има оттук или четирийсе. Те цялата ти мъка могат да махнат… Двойца са… Па им отнеси и медец от нас едно гърненце за помен на душата, нека поменат за упокой раба божия Степан, мой син, баща на Павлуха… Охо-хо-о-о… Ох, господи…

— Бабо — каза Прохор, които изглеждаше съвсем нещастен, смачкан и странен, погледът на изпъкналите му черни очи блуждаеше, голата му глава е разчорлена като орлово гнездо. — Бабо, аз ще легна по средата — ти от едната страна, а Павлуха от другата… Страх ме е…

Мрачният момък почна да пали огъня — защита от комари и зверове.

 

 

Беше грейнал слънчев ден.

От ранна утрин хората се чувствуваха този ден издигнати над земята, сякаш включени в друг свят, в сферата на някакви нови, неизразими настроения.

Днес е братското погребение на мъртвите. Не празник, нещо повече от празник!

Навсякъде нравствена, избистрена от смъртта на мъчениците чистота, в която леко се диша като в първия зимен ден, при първия покрил земята сняг. Всички имат одухотворени, със светла печал тихи лица. Не се чуват силни гласове. Братска нежност в погледите.

Дори лютата омраза към злодея-господар и към пролелите кръвта палачи в този час като че избледня, потъна до самото дъно на морето от горести. Ала тя, тази страшна омраза, никога, никога няма да бъде забравена!…

Всички бързат през полята, през тайгата към плашещите душата гробове на разстреляните…

Площадът пред гробовете е покрит с небоядисани ковчези. Пристигна отец Александър с клира. Пристигаше началството. Ротмистърът и двамата офицери отсъствуваха. Те все още се опасяват от бунт, държат войниците нащрек. Зад тълпата, на една могилка, се мярка голям отряд конна стража. Приставът е край гробовете. Той е с парадна униформа, с гола плешива глава, щръкнали мустаци.

До Протасов стои цялата в черно Кети. Тя е неузнаваема. Лицето й е загубило цвета си, лицето й се е заострило, големите като че изплашени очи трескаво горят.

Започна опелото. Белите галуни на черните филони блестяха на слънцето. Дякон Ферапонт раздухваше кандилото като с мях: от кандилото се кълбеше ароматен дим от тамяна и хвърчаха въглени. Днес той целият е някак си особен, възбуден. Службата се прекъсваше от сдържаните стонове и горестните писъци на жените. Дебеличкият малчуган Васютка изтича до края на близкия гроб и надникна в него. Подире му се спусна майка му, хвана момченцето.

— Мамичко! А защо там няма никой? Има една жаба.

Хълцанията се засилваха. Очите на всички се премрежваха. Брадите на мъжете трепереха. Хорът пееше гръмко, чинно.

— Господи, помилуй… Господи, помилуй — мърмореше като в черен сън Инокентий Филатич.

Пред ковчезите застана дякон Ферапонт, помаха с кадилницата, изкашля се и започна да възглася „вечная памят“.

Протасов се вслушваше в тътнежа на феноменалния глас. Ала гласът на грамадния дякон се колебаеше, потъваше някъде и потреперваше.

— Во Христе братям нашим убиеним… ве-еч-наа-йя… — Изведнъж дяконът, без да довърши, засече, изкриви уста, изпусна кадилницата и заплака. Този плач беше внезапен. Той потресе всички. Дяконът се улови с ръце за главата, наведе се, разтърси рамене и се разплака с отривист, скачащ вик, наподобяващ смеха на безумец. И този ридаещ вопъл на великана изведнъж бе подет от всички страни от хиляди викове, хиляди вопли, хиляди плачове.

— Не мога, не мога… — бърбореше дяконът и разперените му във въздуха ръце трепереха.

Като че целият свят, препълнен до край с общо отчаяние, изведнъж почерня като сажди, изведнъж цял се люшна.

Кети извика и падна. Отнесоха я. Хората стояха на колене, хората падаха в безсъзнание. Нестихващият плач става по-неутешим и силен.

Колкото и да се стараеше, инженер Протасов не можа да се изключи от болезнената сфера на психозата; изопнатите му нерви изведнъж се настроиха на друг вид вибрации, душевното му равновесие се напрегна и пръсна: Протасов изкриви лице и извади бялата си кърпа.

— Мамичко! — извика звънко Васютка. — А жабата е че-ерна!…

Но ето че подадоха на дякона кадилницата и „вечная памят“ проехтя като залп на оръдия.

Във всеки трап спускаха по двадесет и пет ковчега, нареждаха ги един до друг, на кръст, в три етажа.

След това всичко се изравни със земя.

Същата тази вечер откарваха в цинков ковчег праха на прокурора.