Вячеслав Шишков
Угрюм река (103)

14

— … Носят се разни провокационни слухове — оплаква се на излизане от къщи отец Александър на отец Ипат и се хваща за главата. — Насам иде мирна тълпа… Боя се… Не зная какво да предприема.

— Смирено да лицезрем… Какво можем да предприемем ние против властимущите? Ние сме безсилни — тръска глава шкембестият отец Ипат.

— … Два-три пъти да гръмнем, ще бъде твърде полезно — говори офицерът Борзятников на офицера Усачев.

— Да, естествено — отвръща шишкото Усачев. — Вие, струва ми се, имате опит.

— Аз не, но, виж, ротмистърът — да. На девети януари в Питер е върлувал.

— Вие няма да позволите! Вие няма да посмеете да направите това! — вика по телефона Кети.

— Мила Кети, успокойте се — отвръща и тихо Борзятников. — Всичко ще стане както трябва.

… И още четири позвънявания на жандармския ротмистър, рано сутринта — тревожни, от четири различни пункта.

— Работниците от нашия участък се канят да отидат днес в селището да подадат прошение до прокурора. Не им вярвайте, ротмистър. Те отиват, за да обезоръжат войниците, да убият началниците, да извършат погром и грабеж.

И от втория, и от третия, и от четвъртия пункт почти дума по дума същото. Говореха четирима провокатори с четири зловещи гласа. Смисълът на тези думи им беше внушен от Наденка, а на Наденка — от Прохор Петрович. Ротмистърът се поизплаши. На ротмистъра изведнъж се разстрои стомахът. Ротмистърът обяви на войниците:

— Бъдете, братлета, нащрек. Имам сведения, че тълпата ще дойде тук да ви обезоръжи и разкъса.

Прокурорът е на смъртно легло. Аортата застрашава живота му. Вчерашното спречкване с Прохор и конякът направиха своето. До прокурора е лекарят. Ротмистърът привежда своите доводи. Прокурорът маха с ръка и говори задъхан:

— Вие, ротмистър, губите самообладание. Работниците могат да се спрат и без стрелба. Заявявам ви — аз съм против… Впрочем, ако имате неопровержими данни и щом като властта ви е поверена едва ли не от Петербург…

— Ето телеграмата…

— В такъв случай действувайте, разбира се, на свой риск и отговорност… Аз съм много, много болен. Аз си измивам ръцете.

… Като срещна доктора, жандармският ротмистър го попита:

— Слушайте, Иполит Иполитич, а как сте с превързочните материали? Приведете екстрено всичко в ред: леглата, операционната, медицинския персонал… За утре всичко да е…

— Слушам. А защо, ако смея да попитам?

— Е, за всеки случай. Какво ли не става… Довиждане.

Късно вечерта Иполит Иполитич се отби в кабинета на Громов. Господарят е бледен. Трети ден той не пие нито капка. Цял е напрегнат. Упоритостта на стачкуващите работници го вбесява.

— Прохор Петрович — започна докторът. — Знаете ли, че у нас се готви кръвопролитие? Срещнах днес фон Пфефер — и докторът с развълнуван глас му разказа за заповедта на жандарма.

— И какво от това? — намуси се Прохор.

— Аз дойдох, Прохор Петрович, да ви моля да предотвратите кръвопролитието. Всичко зависи от вас. Та това е ужасно, Прохор Петрович.

Прохор настръхна, стана и отговори кресливо:

— Може би искате да назначат вас вместо ротмистъра за командуващ въоръжените сили? Ах, не? Тогава мълчете, моля ви. Да, да! Моля ви се. Ние знаем какво правим. Законът е с нас!

Докторът въздъхна, оправи тъмните си очила и с риск да понесе някоя грубост от господаря, рече:

— Много жалко, че Нина Яковлевна не е тук. Сигурен съм, че ако си беше у дома…

— Ха! Сигурен ли сте? А Прохор Громов ви казва, че ако посмееше да се намеси, бих я нашибал с камшика и заповядал да я арестуват. Вървете, изпълнявайте това, което ви е заповядал ротмистърът, и не си пъхайте носа, дето не ви е работа. Сбогом…

Прохор остана сам. Прекара неподвижен като камък цял час. Налягаха го мисли, една от друга по-мрачни. Постоянно му звъняха по телефона. Той не отговаряше и каза, че никого няма да приема. Цяла нощ прекара без сън.

А през тази нощ жандармекият ротмистър с участието на мировия съдия арестува много представители на работниците и оцелелите членове на стачния комитет.

 

 

Сутринта, едва се развидели, новината за разгрома на работническите организации се пръсна навсякъде. В бараките, в казармите, в тайгата, в заводите и мините работниците почнаха бързо да се групират. Събранията бяха шумни. Възбудената маса изразяваше с негодувание своята воля.

— Протасов го няма, Абросимов е мекушав, господарят е звяр. Да вървим, братя, при прокурора!… Нека освободи нашите представители. В какво са виновни? А?!

— Бий полицията! Бий жандармския господин! Бий пристава! — ревяха буйно златотърсачите. Но ги спираха:

— Трябва да продължим, момчета, да си искаме изработените пари и дажбата. Не ни ли ги дадат — всичките им хамбари ще разбием! Няма какво да се преструваме на овчици. Казаците и стражарите няма да стрелят по нас, а пристигналите войничета ще ги накълцаме на кайма.

В пет часа сутринта работниците от мина „Нова“ потеглиха на хилядна тълпа за мина „Достан“. Там вече шумяха работниците от мините „Веселенка“, „Богата“, „Находка“. Стягаше се народът от механическия и трите дърводобивни завода. На общото събрание беше решено да отидат при прокурора всички, целият народ и лично да му заявят, че подстрекатели към стачка сред работниците няма, че всеки от тях си стачкува сам на свой риск и отговорност, ето защо нека прокурорът незабавно освободи всички арестувани другари.

В десет часа сутринта цялата маса потегли към главната кантора, в резиденция „Громово“. Единствената цел на многохилядната тълпа беше да подаде до прокурора „оплаквателна“ докладна записка, а също така да му връчи около четиристотин лични прошения.

По пътя към тълпата се присъединяваха земекопачи, секачи, работници от мелниците, от завода за импрегниране на траверси, от сеченините. Тълпата растеше.

 

 

Същата сутрин при господаря се яви плах, разтревожен инженер Абросимов. Под очите на Прохор има торбички, цветът на лицето му е жълтеникавосив. Той прие студено своя подчинен:

— Какво? Със съвети ли? Какво ви прихваща наистина! Ту един, ту друг… Пфу!

— Позволете, Прохор Петрович, аз още не съм отворил уста, а вие вече… Знаете ли… положението е отчайващо. Работниците на огромна тълпа идват насам.

— Плюя аз на тълпата — рече разпалено Прохор и мътните му от безсънието очи засвяткаха.

— Не, Прохор Петрович, опасно е да си играе човек с огъня. И — позволете да ви доложа: оная сутрин с риск за живота си обиколих седем бараки, Прохор Петрович, говорех на работниците: „Момчета, вървете на работа, а аз ви давам дума, че ще склоня господаря, постепенно той ще изпълни всички ваши искания…“

— Ядец! Ядец! — закрещя Прохор; гласът му хриптеше, очите му подскачаха. — Аз ви заповядвам, вървете още сега по всички бараки и говорете на работниците: „Подлецът господар няма да направи никакви отстъпки!… Подлецът господар плюе на вашите искания!“ Разбрахте ли, Абросимов? И нека те, тая сган, посмеят да вдигнат открит бунт. Нека!… Тогава те ще видят какво ще направим ние с тях. Сам ще ги разстрелвам със собствените си топове!… Бум — и ще ги натъркалям… Вие, Абросимов, не ме познавате достатъчно…

Прехапал треперещи устни, инженер Абросимов с клюмнала глава отиде до прозореца. Пристигна ротмистър фон Пфефер, съпроводен от конвой. Той влезе в кабинета, като дрънчеше с шпори, наперено, войнствено. Обаче лицето му беше бледо, бакенбардите му бяха настръхнали.

— Идат ли?

— Идат, Прохор Петрович. Заповядах да струпат на могилата до траверсите всички въоръжени сили.

От прозореца Абросимов видя как войниците тичат с пушки, как премина в тръс отряд стражари, бягат кученца, дечурлига, бързат жени, старци.

— Карл Карлич, миличък — започна Прохор с протестиращ глас с нотки на оплакване и сключи китките на ръцете си. — Виждаш ли ги, ту един, ту друг… Вчера дори идва попът, отец Александър. И всички като че се наговорили: „Направете отстъпки, направете отстъпки!“ Но аз не мога, премъдри мои съветници, не мога!… Ще проваля всичките си планове. Ако им направя отстъпка, не аз ще съм господар, а те, И аз — пропадам. Разбирате ли — пропадам!

— Прелюбезни Прохор Петрович — прекъсна го нетърпеливо ротмистърът. — Времето за моите преговори с вас свърши. Сега е момент за действие. Аз имам директиви от правителството да пусна в ход въоръжена сила…

— Тогава така и действувайте, Карл Карлич. Така и действувайте…

— Да! Но аз съм длъжен да ви уведомя предварително, че тълпата е над четири хиляди души, че тълпата е въоръжена, а моите войници са деветдесет и седем души.

— Какво, страх ли ви е?

— Не-не! Не-не! — заобръща очи ротмистърът и отстъпи малко от Прохор. — Но аз съм длъжен честно да ви кажа, че ако, боже опази… Вие разбирате ли? Тогава никой от нас няма да види добро, а вие ще заплатите с живота си на първо място.

Бръчките над веждите на Прохор се раздвижиха рязко. Инженер Абросимов все още трепереше до прозореца. Ротмистър фон Пфефер, който прецени действието на своите заплашителни думи върху Прохор Громов, покашля нервно във фуражката си и тържествено звънна с шпори:

— И така, Прохор Петрович, вашата дума! Значи, от ваша страна няма да има отстъпки на работниците?

Пъхтящо мълчание. Абросимов се насочи към господаря. Между сключените вежди на Прохор се вряза вертикална гънка. Той отговори рязко:

— Не!

— В такъв случай… Господин Абросимов, да вървим, чакат ни.

След минута запяха звънчетата, тройката замина за мястото на действието. Шумно дишайки през ноздри, Прохор с бинокъла се доближи до прозореца. Странна тишина навън, слънце и предизвикателен звън на звънчета. От прозореца не могат да се видят нито възвишението с войниците, нито пътят, по който се движат тълпите работници.

Прохор Петрович позвъни на лакея, заповяда да запрегнат по-бързо тройка кулести коне, да оседлаят жребеца и да турят в торбата „нещо за лапане“. Извади от огнеупорния шкаф угрижено стоманеното ковчеже с брилянтите на Нина, тури го в ловджийската си торба, пъхна там и пет големи кюлчета злато, заключи всичко отново в огнеупорния шкаф и едва не бегом — на тавана. Провря се през таванското прозорче на покрива, скри се зад комина и почна да гледа с бинокъла. Очите му се разшириха и стесниха, сърцето му замря…

… Рекичката пресичаше селището и се вливаше в Угрюм-река.

Над рекичката мост; от тайгата през моста води широк път, по който ще се зададе почти четирихилядната тълпа работници. На отсамния бряг на рекичката, на половин верста от моста, върху издигната, покрита с ливадка могила — верига въоръжени войници. Те преграждат пътя към центъра на селището. Командуват ги кьосавият шишко Усачев и мустакатият Борзятников. Зад войниците на едно възвишение стоят жандармският ротмистър Карл Карлович фон Пфефер, приставът, съдията, минният инженер Абросимов. На тяхна услуга, готови да се втурнат срещу тълпата, стоят конни стражари и жандарми. От хълмчето се виждат и мостът, и пътят, и целият плац. От двете страни на пътя, между моста и войниците, има грамадни, високи един човешки ръст подредени траверси; те се простират на около сто сажена, като образуват тесен коридор. Мине ли моста, тълпата неминуемо трябва да попадне в това коридорче като в капан.

В небето пълно слънцесияние. От тайгата се движи огромна тълпа. Тя залива целия път, опашката й се губи в тайгата. Почти всички са облечени празнично. Мнозина от тях носят в ръце малки вързопчета с храна. Докато вървяха из гората, свиреха с хармоники. Лицата на работниците са огрени от светла надежда: след малко всичко ще се разреши благополучно, ще поприказват с прокурора, нещичко ще отстъпят на господаря, господарят ще отстъпи на тях и — утре с бога на работа.

Отпред, с червена риза, с намазани с катран ботуши, върви високият старец Константин Фарков. През шията и през целите му гърди е окачена сребърна верижка с часовник. Всички вървяха на върволица, тихо, весело.

— Да се спрат, да се спрат! — реве, пребледнял, ротмистър фон Пфефер и трима жандарми и стражари препускат към тълпата. Тълпата е на една верста. Конниците прехвърлят моста, стигат до народа.

— Стой! Стой! Не мърдай от мястото си…

— Каква е пък таз? Ние сме мирни. Отиваме при прокурора.

— Стой! Стой!

Към тълпата като хрътка към стадо овце препуска офицерът Борзятников. Юнашки кривната фуражка, в очите лудост. Пред него не е тълпа мирни хора — пред него е най-коварният враг, жадуващ неговата кръв.

— Стой, паплач, стой!… Ще стреляме…

— Ти си паплач… Да не си побеснял?… Защо ще стреляте?…

— Пръсни се! Пръсни се!…

Неочаквано отзад изскача от тайгата потънала в пяна тройка. Инженер Протасов скочи от бричката и веднага се втурна към началството. Всеки мускул на лицето му трепери, кръвта бие с тъпи удари в слепоочията.

— Какво има, господа?!

— Вие кой сте?

— Не ме ли познахте, ротмистър? Аз съм Протасов.

— Ах, пардон. Но какво отношение имате вие към всичко това? Та вие сте напуснали службата.

— Върнах се. Ето ви телеграма на Прохор Петрович, с която ме вика. Аз ще поговоря с работниците. Ще ги успокоя. На мен те ще повярват.

— Времето за преговори е свършено. Впрочем опитайте се… Сам разпалвате бунт… Дяволите да ви вземат!…

Но последните думи бяха хвърлени в гърба на Протасов, той не ги чу. Той с всички сили затича тромаво, блъскайки с лакти, срещу тълпата, чиято глава вече почна да излиза от коридора на траверсите, а опашката й все още се движеше по моста.

— Момчета! Другари! — завика тичешком, задъхан Протасов. — Спрете се! Спрете се! Вие отивате на смърт, на разстрел.

— Сто-о-ой! — провикна се с все сила Фарков и като се обърна с лице към тълпата, замаха с ръце: — Стой, стой! — Ала тълпата, която нищо не виждаше и не чуваше в коридора, продължаваше да приижда и приижда, като притискаше първите редици — върху тълпата напираше влялата се в коридора глуха и сляпа опашка.

— Стой! Стой! Сто-о-ой!

— Стой, момчета, стой!… Господин Протасов е с нас. Протасов се върна! Протасов иска да говори!

На хълма, до църквата — група любопитни. По склона към войниците и към тълпата притичват деца и кучета. Двамата свещеници с жезли в треперещите ръце също са на хълма.

Изкатерили се вече върху траверсите, мнозина работници викаха, колкото им глас държи:

— Стой! Стой! Не напирай!

Част от тълпата, успяла да се измъкне на около тридесет сажена от коридора, се разля широко и спря. Пред тълпата — притиснатият от народа Протасов. Пушачите извадиха тютюниците, почнаха да палят. Няколко десетки работници свиха по друг, околен, водещ към кантората път, за да се махнат по-далече от бедата. Оказа се впоследствие, че именно тази група мирно настроени работници е била причина за станалата суматоха.

Неясно засвири сигналната тръба на войниците. Поради шума, поради гълчавата никой сред тълпата не чу тези предупредителни звуци.

— Момчета! Вие отивате на смърт. Нима не виждате?… Там има войници! — Потта се стичаше от възбуденото лице на Протасов, лицето му трепереше, трепереше и гласът му.

— Другарю Протасов! Господине! Андрей Андреич! — заобиколиха като с обръч работниците Протасов, дишаха горещо, пускаха из ноздрите и устата си тютюнев дим. — Ние мирно! Ние стачкуваме… При прокурора… с открита душа.

— Къде са представителите… Дайте прошението!… — викаше Протасов.

— Ей, представителите!… При Протасов!…

А там, на хълмчето:

— Братлета, обхождат ни… — проблея страхливо някакъв нискочел войник, като гледаше накриво вървящите по околен път няколко десетки работници. И тутакси по редицата премина трепет.

— Виж, виж! Наистина ни обхождат… — настръхнаха, почнаха да си шепнат войниците. Достраша ги като на война преди почване на боя.

Ротмистър фон Пфефер откъсна от бинокъла оцъклените си, в студен огън очи. Тълпата напираше от коридора и бързо се увеличаваше около Фарков и Протасов.

— Господин ротмистър — вдигна ръка до грамадната си нависнала над носа козирка и разтърси шкембе Усачев. — Неприятелят е близо. Нито минута повече!

Ротмистърът е бял като платно; устните му подскачат, пръстите на ръцете му се гърчат. В малодушния шепот на войниците, в озлобеното пъхтене на Усачев, в тревожните удари на собственото му сърце той дочува адския глас на телефона: „Не вярвайте на работниците, те отиват, за да убият началниците…“ И широко отворените му очи виждат онова, което не съществува. Те виждат нахлуваща към него побесняла тълпа. Още миг — и той ще бъде разкъсан.

— Те тичат.

Ротмистър фон Пфефер стисна конвулсивно зъби, олюля се, затвори очи.

— Моля, господин ротмистър, незабавно да предадете командуването на мен… Ще ни смажат!…

Ротмистърът отвори очи, изпъна се: „Аз ще ги науча тия мръсници…“ — и свирепо махна с кърпата.

Дебелакът Усачев, който веднага се стегна, се обърна наперено към войниците и с прегракнал глас изкомандува:

— Повзводно на залпове…

Офицерът Борзятников, облещил кръвясали очи, крачеше като смахнат зад войнишката верига и се заканваше с револвера.

— Цели се точно! Който не улучва, ще го застрелям на място…

— Огън!

Замириса на барутен дим. По тълпата широко плиснаха куршуми.

Инженер Протасов се обърна рязко срещу изстрелите, замаха с кърпата и с бялата си фуражка и като падна на колене в праха, завика с болка:

— Какво правите?!

Но залпът беше даден.

Няколко души паднаха. Строполи се върху Протасов, като го притисна с тялото си, убитият Константин Фарков. Тълпата се вцепени. Хората преценяваха положението, събираха мислите си, нищо не можеха да разберат. Но ето че прозвуча пронизително, с дълбока обида:

— Убиват ни! Убиват… ни… Братя!…

Изстрелите гърмяха, народът падаше. По тълпата премина трепетът на смъртта. Тълпата трепна.

— Лягай, лягай!

Челото на тълпата се хвърли по очи на земята като скосена трева. А останалата маса работници още се блъскаше в коридора, опашката на тълпата се спускаше от моста. Те още не знаеха какво става наоколо, сред шума не чуваха изстрелите и стоновете. От любопитство със стотици се катереха по траверсите.

— Ей! Какво става? — викаха те на предните.

А отпред — вопли, викове, олелия. Някой пищеше непрекъснато:

— Доубийте ме… Доубийте ме…

— Зареждат нови пачки! Стрелят!

— Братя! Който е жив, да бяга!…

В паниката хората хукнаха едни назад, други настрани.

— Взвод, огън!

Хората бягаха и падаха. Кривейки мустакатата си уста, офицерът Борзятников пъхаше нервно нови патрони в нагорещения револвер. От командната могила положението изглеждаше страшно.

— Бягат! Бягат! — носеше се в редиците на разстрелващите.

И палачите, и бягащите работници бяха пленени от животинския ужас на смъртта.

— Взвод, огън! Взвод, огън!

Нестроен, разбъркан трясък на изстрелите. Куршумите догонваха бягащите, безсмислено ги удряха в гърбовете. Куршумите вдигаха прах по пътя.

Стрелбата продължаваше с прекъсвания.

Потресеният Протасов плачеше с глас, плачеха и лежащите до него.

Лицето на Протасов е изкривено в гримаса на напрегнато негодувание и унизителен страх. Той лежеше немощно, проснат на земята. През краката препълзяваше каменарят Федюков — куршум го удари в гърдите, на друг простреля лакътя, на трети — рамото.

Наоколо — стон, вопли, страшен вой.

Изстрелите замлъкнаха. Живите се изправиха: едни побягнаха бързо, без да се озъртат, други с препъване се повлякоха към къщи: от страх краката им бяха отслабнали. Мъртвите лежаха кротко, заровили лица в праха или загледани в небето с нямото стъкло на зениците си. Ранените се мъчеха в гърчове. От кръвта прахът се превърна в кал като в скотобойна.

Протасов едва стана, но не можеше да върви. Някой го поведе, притиснал го здраво до себе си. После се приближи Кети, хвана го под ръка. Плачеше, цяла подивяла, разчорлена, хлипаше, заканваше се с пестник, подвикваше несвързано псувни, плюеше. Протасов цял трепереше, нищо не разбираше.

Съсипан, едва жив, с отворена уста, с опулени очи, пристигаше към мястото на разстрела прокурорът, а до него в кабриолета седеше лекарят. В походната чанта на лекаря — спринцовка и камфор за прокурора.

На земята купища ранени и мъртви. Тишина. Униние.