Вячеслав Шишков
Угрюм река (102)

13

Телефонът звъни.

— Господин прокурорът ви моли да заповядате в дома му.

— Кажете на прокурора, че не ми е добре, моля го да дойде той при мен. Ей сега ще му изпратя кон.

Широкоплещестият нисък прокурор Черношварц, който прилича на бивш моряк, влезе в кабинета на Прохор Петрович с тежка походка. Спаруженото му лице има пепелявожълт цвят, под очите му големи, сбръчкани торбички. В цялата му фигура — раздразнение, гняв. Подаде небрежно ръка, седна, закани се на Прохор с големите си, загубили блясък очи. Прохор не се изплаши, Прохор сбърчи кожата на челото си, прониза прокурора с поглед. Прокурорът се опита да намръщи чело, но изведнъж трепна пред силата на очите на този брадат човек и се извърна.

— На вашите услуги съм — за да смути съвсем чиновника, почти викна доволният от себе си Прохор.

— Да! Ето що… — изтърси басово леко обърканият прокурор. — Съгласно директивите на изпратилата ме власт, а също така в интерес на работниците, а отчасти и във ваш интерес, аз съм длъжен, уважаеми господине, да ви кажа следното… — Прокурорът се смръщи, улови се за увисналата, подпухнала буза и поцъка.

— Какво, зъби ли?

— Да, проклетите!… Дупка.

— Не желаете ли коняк? Радикално средство.

— Не, благодаря. Не пия… Аортата, разбирате ли. Смъртоносна болест. Забранено ми е. Най-строго. Ах, проклетите!…

— Опитайте се да пренебрегнете забраната — рече Прохор с насмешка. — Ако рече човек да се ограничи само с позволеното, рискува да се превърне в нула и животът ще му се стори затвор: това не може, онова не може. Аз на себе си сам забранявам и разрешавам.

— Да. Вашата логика, извинете, е твърде примитивна. Това е логиката на хора с мъртва хватка, извинете. Тъкмо на тази тема аз съм длъжен, уважаеми господине, да поговоря с вас. Трябва да отбележа, че изпитвам известно неудобство да водя разговор във вашия кабинет, а не…

— Извинете, господин прокурор, но съобщих по телефона на вашия чиновник, че съм болен…

— Ах, да! Докторът ви е забранил да излизате, но нима не можехте, според същата тая ваша теория, да пренебрегнете забраната. Ясно. Вие правите само това, което на вас ви е изгодно. И така, ето в какво… — прокурорът пак се улови за бузата и като накуцваше с десния си крак, затича из стаята.

Прохор наля от кристално стъкло в две сребърни чашки скъп коняк и извади от бюфетчето тънко нарязан лимон. Прокурорът обичаше да си попийва, чак слюнки му потекоха.

— Моля. Струва ми се, че се казвахте Василий Василич?

Прокурорът се смръщи в убийствена гримаса, запъшка и като махна отчаяно с ръка, изпразни сребърната чашка.

Прохор го погледна смело и нахално:

— Помогна ли?

— Не зная. Като че ли.

Пауза.

— И така, съвсем официално… Във вашите предприятия, уважаеми господине, се наблюдава пълно нарушаване на задължителните постановления на правителството от дванадесети юни хиляда деветстотин и трета година. Известни ли ви са тези постановления? Ето ги… — И прокурорът извади от джоба на униформената си куртка една дебела брошура и я размаха във въздуха. — Да!… Прочетете тук: жилищните помещения за работниците трябва да бъдат светли, сухи, черчеветата на прозорците непременно двойни и така нататък, и така нататък. А у вас какво е? Не жилища, а гробове. Кой ви е разрешил да строите така, както сте строили?

— Аз.

— За това трябва да ви привлекат под отговорност. Хората не са добичета. Настоявам всички бараки да бъдат преустроени. Чувате ли, уважаеми господине, настоявам…

Прохор се усмихна в брадата си, напълни чашките, рече:

— Не мога да направя това отведнъж.

— Работниците нямат на ръка работнически книжки. Те не знаят колко пари са изработили. Къде са тези книжки?

Прохор пак сключи вежди, но тозчас се усмихна меко и направи лек жест с ръка:

— Василий Василич, моля.

Прокурорът се улови за бузата, запъшка и пи. Пепелявожълтото му лице стана розово, очите му заблестяха.

Продължителна пауза. Прохор крачи из кабинета.

— Работническите книжки се намират в кантората. Това е пропуск. Много пъти съм казвал, сега ще заповядам да ги раздадат на работниците.

— Моля ви се, Прохор Петрович, моля ви се — рече прокурорът с омекнал бас.

— Помага ли?

Отново мълчание.

— Помага — каза прокурорът. Навъси като орел гъстите си вежди и заприлича на Бисмарк.

Прохор наля пак чашките.

— Аз ви слушам внимателно, Василий Василич.

— Да! — и като дигна страшно пръст нагоре, прокурорът замърда вежди. — Вие сте лош крал във вашата държава, извинете за израза. Вашите поданици пъшкат от вашите сатрапи и от вас самия. Аз зная… Вие…

— Извинете, господин прокурор. Ако за всичко вървя по волята на моите поданици, аз самият бих се обърнал в лош поданик на своя господар. А осмелявам се да мисля, че все допринасям някаква полза на нашето отечество…

— Да, да! Да, да! Кой отрича това? Но вие нарушавате установените от правителството норми за работа. Вие съвсем обезценявате труда, работният ден у вас е прекомерно дълъг, жилищните условия са непосилно лоши, лъгане в сметките. Лъгане в меренето, развалени продукти и… извинете… някакъв… някакъв… извинете за израза, някакъв нецензурен… този… този… — на прокурора неудържимо му се допи, той се хвана за бузата. — О, проклет!…

— Моля ви.

Прокурорът изпъшка, пийна и хапна лимон. Почна да разглежда с интерес една картина от Шишкин.

— Да! — възкликна прокурорът и като се приближи до Прохор, му се закани със свит пръст. — Аз настоявам. Да, да, да… Вие незабавно трябва да направите отстъпки. Да прибавите двадесет и пет на сто към заплатата на работниците, да уволните Ездаков, да реорганизирате цялата работа, да върнете Протасов, да, да, да, моля да не възразявате. Изобщо вие трябва да направите всичко това още утре, още утре!

Прохор се засмя открито в лицето на прокурора, наля коняк, рече:

— Вие, Василий Василич, много леко, дори смешно наивно искате да се разпореждате с моите работи и с моите капитали. Но позволете да попитам, господин прокурор, кой ги е печелил: вие или аз?

— Напълно вярно, вие. Ала в това са ви помагали и работниците. Седемдесет на сто може би.

— Ах, така ли? Е, тогава естествено. Моля.

Пиха. Прохор наля още.

— Помага ли?

— Помага — рече прокурорът. — Зъбът се успокои.

Очите на прокурора се слепваха, носът му увисна над устните.

Продължителна пауза. Прокурорът взе леко да подрямва.

— Василий Василич! Скъпи мой… — Гласът на Прохор е като трион. Прокурорът поотвори очи. — Аз имам силна, твърде силна протекция в Петербург. И членовете на Държавната дума, и дори някои от министрите. (Прокурорът отвори очи по-широко). Не забравяйте, че аз съм един от най-крупните капиталисти в Русия. Ето защо, мили мой, нека по-добре да живеем дружно. Половината от тези работници аз ще уволня, другата половина ще остане. Тия дни ще пристигне нова група от четиристотин души и след седмица ще имам излишък от работна сила. Гладни добичета в наше време има доста. Но аз от своя принцип не отстъпвам. Давам на народа минимум, вземам максимум. И после — ако отстъпя днес, ще бъда принуден да направя това и утре, и в други ден… Пусни прасето под одъра, то се качва на одъра!

— Да! Разбирам ви напълно — събуди се окончателно прокурорът и изпи петата чашка коняк без покана. — Да… Но аз съм длъжен да действувам в контакт с губернатора. И изобщо… и изобщо… такава е волята на негово превъзходителство. Какво? Той очаква мирно завършване на стачката. Какво?

Прохор отвори средното чекмедже на бюрото си.

— Аз ще дам на негово превъзходителство изчерпателни обяснения. Уверен съм, че ще ме разбере. А това тук е за вас — и Прохор Петрович връчи на прокурора запечатан с пет печата червен восък пакет.

— Какво е това?

— Десет хиляди.

Прокурорът почервеня, опули очи, задруса глава като паралитик, замахна и хвърли пакета в лицето на Прохор:

— Как посмяхте! Рушвет?! Подкуп?! Ще заповядам да ви арестуват. Още сега! Незабавно!…

Прокурорът закрачи твърдо към изхода, грабна изправения до камината чепат бастун и като тръшна вратата, излезе.

На Прохор му притъмня.

Изселването на работниците по заповед на прокурора е спряно. Приставът не знае как да се държи. Обърка се и съдията. Приставът отиде при съдията да се съветват. Двамата се напиха като свине. Работниците се готвеха да отидат при прокурора всички вкупом.

Прохор не се плашеше от арест, смяташе такъв акт за съвършено невъзможен. „Прокурорът е голям глупак — мислеше той, — на него му действува само конякът, а рушветът не му действува.“ Излезлите от релсите ум и сърце на Прохор имаха нужда от разтърсване.

Запъти се при Наденка. Пристава го нямаше. Седяха дълго, до късна вечер. Говориха бавно, сериозно. За какво говориха — не се знае. Знаеше само вълкът. Прохор даваше на Наденка някакви инструкции. Наденка утвърдително кимаше с глава.

— Разбра ли?

— Разбрах… Всичко ще изпълня.

През нощта, с участието на ротмистъра, бяха направени нови арести в селището и бараките. Хлътна и Петя Книжник.

Същата нощ, по заповед на прокурора, беше арестуван Фома Григориевич Ездаков. От прокурора беше подписана заповед и за арестуването на рижавомустакатия закупчик Иван Стервяков, но опасявайки се от отмъщението на работниците, той преди три дни бе офейкал в тайгата.

Щом се съмна, народът научи за арестуването на своя заклет враг Фома Ездаков и за обиска в дома на Иван Стервяков, този измамник и разбойник. Работниците, отделени напълно от стачния комитет, поради своето късогледство, си въобразиха, че прокурорът изцяло е на страната на народа.

— Братлета! Прокурорът държи за нас.

Така мислеше и Наденка. Наденка действуваше. Тя имаше приятелки във всяко предприятие, които знаеха как да се държат. Наденка се хвърляше надолу с главата в здравите мрежи на Прохор Петрович. Това съдбоносно влияние на громовщината господствуваше навсякъде: под него попадаше всеки, когото улавяше на жизнения му път примката на Прохор. Така връщаше се в резиденцията Андрей Андреевич Протасов; преместваше се под конвой в село Разбой, близо до Шапошников, бившият прокурор Страшчалов, сега заселник-заточеник; тръгна за дома Нина с дъщеря си Верочка; спечели в Питер много пари поручик Приперентиев и чрез подкуп обмисляше поход срещу златната мина на Прохор; мечтаеше отново да се върне на служба при Прохор Петрович злополучният инженер Владислав Викентиевич Парчевски, влюбен и досега в Нина. Всички те, тези хора, тъй или иначе, бяха се докоснали със своята съдба до жизнените пътища на Прохор.