Вячеслав Шишков
Угрюм река (100)

11

Стачкуваха цяла седмица почти всички предприятия. Печален Прохор изчисляваше загубите. От неизлизането на работа господарят вече загуби около двеста хиляди. Голяма работа! Мошеническата машинация на Инокентий Филатич в Петербург покри загубите с лихва. Но Прохор Петрович се опасяваше работниците да не започнат да повреждат заводските механизми, минния инвентар, от пожари. Ами ако стачката се проточи дълго? Тогава неизбежна катастрофа застрашава всички негови сложни дела… Печален Прохор старееше, слабееше. Чувствуваше се отсъствието на Нина и особено отсъствието на Андрей Андреевич Протасов.

Къщата му е като крепост: откъм градината, откъм улицата по един топ. Въоръжени до зъби стражари и един урядник пазят господаря денонощно.

Печален Прохор не излизаше никъде.

— Многоуважаеми Прохор Петрович — като трепереше с рижавите си бакенбарди и подрънкваше със сребърните шпори, разкриваше душата си ротмистър Карл Карлич. — Аз трябва да проявя тук, във вашия конфликт, чудеса от находчивост и умение. Пренебрегват ме в службата. Отдавна ми се полагаше да бъда полковник. И аз реших… да, да, реших да се отлича. Или ще усмиря стачката, или ще оставя костите си тук!… — Той мигаше развълнувано, бакенбардите му трепереха, сабята стържеше по пода.

Генералгубернаторът почти не се месеше в тази работа. Ръководна роля играеха губернаторът в губернията и департаментът на полицията в Питер. С току-що получена заповед ротмистър фон Пфефер беше назначен за началник на цялата местна полиция, подчинени му бяха и войсковите сили.

Работниците на тълпи безпрепятствено се вливаха в Народния дом. Зданието е претъпкано с хора. Урядникът Лопаткин върза коня си за едно дърво и като работеше стръвно с лакти, почна да се провира през тълпата към входа. Но еластичната маса на възбудения народ, използвайки случая, като че не нарочно, не умишлено почна да го притиска, да го мачка, да го ръга отдолу с пестници в корема, в хълбоците. Лопаткин изруга и си отиде.

Събранието беше шумно, но редът не се нарушаваше. То продължи до късна вечер. Между насъбралите се е и Константин Фарков. Старецът съжаляваше човешки Прохор, но реши да бъде с народа за правдата докрай. Членовете на стачния комитет, които вземаха думата, призоваваха в своите речи работниците да не обиждат нито полицейските чинове, нито представителите на Громовата администрация, нито самия Громов.

— Другари, ето защо е нужно това — изправи се до масата на сцената латвиецът Мартин. Никой не го позна: той е с черна изкуствена брада и тъмни очила. А и другите членове на комитета също бяха променили своята външност. — В момента, другари, ние водим сега-засега икономическа стачка, тоест опитваме по мирен път, без да изостряме отношенията си с господаря, да подобрим нашето положение. И политически искания сега-засега не поставяме. Разбирате ли, другари?

Исканията на работниците съдържаха осемнадесет точки. Главните бяха: повишаване на работната заплата с тридесет процента; въвеждане на осемчасов работен ден за миньорите и деветчасов във всички останали предприятия; строго спазване на почивните дни, доброкачествени продукти; уволняване на някои служители и на първо място Ездаков; подобряване на жилищните условия и медицинската помощ; вежливо държане с хората, плащане на заплатите в пари, а не в купони и т.н.

Исканията бяха законни. Почти всички се отнасяха до възстановяване на грубо нарушените от Прохор Петрович задължителни правителствени правила.

В края на исканията работниците настояваха незабавно да се затворят всички монополки^[1] и пивници.

Връчиха исканията на пристава, за да ги предаде на Громов.

Прохор Петрович свика съвещание, но продължаваше да упорствува. Основателните доводи на инженерите и ръководителите се разбиваха в стената на несъкрушимото упорство на господаря. Прохор Петрович не искаше да види нищо друго в работниците освен свои кръвни врагове: той като че беше оглушал и с двете уши и сърцето му беше съвсем закоравяло. Сега проличаваше влиянието на Фома Григориевич Ездаков, каторжника. Напук на исканията на работниците да бъде изгонен този негодник, той го направи свой главен помощник. Сякаш нарочно Прохор дразнеше, разпалваше страстите на народа.

В резултат на съвещанието Прохор Петрович реши да направи някои малки отстъпки, но по основните точки — отказа.

На другия ден още от сутринта по всички казарми беше разлепена обява с подписа на жандармския ротмистър:

„Едни от исканията на работниците са неизпълними, други неоснователни, а поради това и незаконни. С изключение на еди-кои си точки исканията на стачкуващите се отхвърлят от администрацията. Администрацията предлага, от момента на обявяване на настоящото, в тридневен срок всички да се върнат на работа. В противен случай всички да бъдат уволнени поголовно, мините да се затворят, шахтите да се наводнят, да се спре даването на продукти на уволнените“.

Тази обява слиса работниците. Къде да се дянат те, уволнените, със своите семейства — заедно с децата ще се наберат около десет хиляди души? Та тях цял месец само трябва да ги извозват до железопътната линия или до пристанището. А откъде да вземат пари? Нима трябва да изпукат в тайгата или отново да се хвърлят в лапите на Громов?

Работниците изпратиха мотивирана телеграма до губернатора. Със заповед на губернатора беше предложено на администрацията да влезе отново в преговори с народа, като не изостря протичането на стачката.

Вечерта пристигна от губернията прокурор, статският съветник Черношварц.

Значи, представителите на трите ведомства: на правосъдието, на вътрешните работи и военното се събраха да защитят печалния Прохор от петхилядната маса на „наглите“ работници. Те дойдоха със своята правда, чиято основа е насилието. Впрочем те дойдоха с това, което им подсказваше настоящият исторически момент. Те и не можеха да дойдат с нещо друго, което би могло да зарадва хилядите трудещи се и да ликвидира алчността на Прохор. Дори и да искаха, не биха могли да направят това: та те са ни повече, ни по-малко покорни жреци на всесилния молох.

Обаче стачкуващите се радваха на идването на прокурора: поради своята наивност те виждаха в него висш представител на властта; от него трябва да се страхува и самият жандармски ротмистър, те ще връчат на прокурора едно дълго прошение, където ще излеят всички свои жалби срещу съществуващия ред.

Дванадесет представители, сред които и Константин Фарков, Доможиров и Василиев, се запътиха при прокурора с жалбата. Черношварц не пожела да изслуша представителите.

— Вие навярно сте агитатори — подхвърли им той с погнуса.

Обидени, те почнаха да се кълнат.

— Избра ни народът, работническите маси.

— Не ви вярвам — каза Черношварц. — Нека самият народ потвърди, че не сте агитатори, а само негови представители.

Като научиха това, работниците почнаха да пишат „съзнателни бележки и заявки“, взеха да се купчат — като скорци пред отлитане; ходеха на тълпи от казарма на казарма, събираха се по много на брега на реката, заловиха се всички наедно да съчиняват прошение до прокурора. До един обърнат сандък седеше тържествено работникът Пьотр Доможиров. Пред него — хартия и мастилница. Прошението се пише час, два. Народът е мрачен. Рядко-рядко ще подхвърли някой печална, с пипер смешка.

— Пиши: зелето е гнило. Пиши: дават ни хляб от непресято брашно. Веднъж намерихме една мишка в хляба… С боклук, с клечки! А имаше, братлета, един комат с конски фъшкии…

— Тези комати пазят ли се?

— Пазят се! Всички се пазят… И протокол има.

— Пиши: дава се развалено месо, негодно за ядене, със струпеи. От такова месо ни болят коремите, а в казармите, когато го готвят, вони, не може да се диша. Точно тъй пиши.

Прошението се пише дълго. От Пьотр Доможиров се лее пот, пръстите му се вдървяват, ситните мъниста на буквите се сливат.

— Ето осемдесет и две прошения от жените. — Млада работничка оставя пред Доможиров купчина изписани листчета и ги затиска с един камък. — Тук са нашите сълзи, всички наши мъки.

 

 

Така, като въртеше опашка, се влачеше времето. Сред народа — образцов ред. Пиянството изведнъж като че бе пресечено. Псуването изчезна. Като помнеха заръката на стачния комитет, работниците се следяха зорко един друг да се запази имуществото на Громов. В мините, във всички предприятия бяха поставени собствени караули, за да се предотврати грабителството. Цялата администрация, всички служещи от предприятията, се зачудиха крайно от внезапно настъпилия ред, какъвто по-рано нямаше. Почти всички те се опасяваха, че заедно със стачката ще започнат погроми, пожари, разпасано пиянство. Но излезе така, че многохилядната полуграмотна маса, сред която имаше стотици престъпни елементи и пропаднали луди глави, разумно се окова с железните вериги на дисциплината.

Мнозина, за да са по-далече от всяка съблазън, изливаха водката от шишетата направо на земята, смееха се, пускаха шеги:

— Не ще пия водка аз до смъртния си час. Водката не е другар на работата…

Работниците се бореха за правдата, за правата си; те свещенодействуваха. А животът по свой начин ограждаше от всички страни назряващите събития.

Угрюм-река течеше спокойно, като образуваше обаче край двата противоположни враждебни брегове два острова — за Прохор и за стачката.

Нина бомбардираше Протасов с телеграми. Връщаше се победоносният Инокентий Филатич от своето пътуване. Заедно с жена си под името Иван Иванич се върна и Пьотр Данилич Громов. Той се настани тайно в нова, построена от Нина къщица, на пет версти от резиденцията, в кедрака до една рекичка. Заедно с Пьотр Данилич пристигна и старичкият отец Ипат на гости на своята дъщеря, дяконицата Манечка.

Служещите нямаше какво да правят; служещите се веселяха, както можеха, уреждаха си пикници и пиянства. Кети се сдружи интимно с поручик Борзятников: много често се разхождаха в гората; лицата им отекоха от комарите. Отец Ипат — шишкавичък, нисичък, с ръце отзад — клатушкайки се, се разхождаше чинно из околностите, оглеждаше непознатата му местност…

Сега Дякон Ферапонт не се разделяше с Манечка: заедно ходеха на богат лов за дивеч, събираха ягоди. Когато дяконът стреляше, Манечка затваряше очи и силно запушваше уши.

Веднъж привечер срещнаха Кети при една рекичка; тя се преструваше, че чете някаква книга, но току се оглеждаше настрани; Борзятников не идваше — види се, задържал го е в къщи някакъв изключителен случай.

— А! Здравейте…

На Манечка тая среща не е присърце: тя ревнуваше дякона от учителката.

— А не ви ли е страх от мечка? — избоботи дяконът.

— Какво говорите! Тук е близо до къщи, няма тайга: ливади, кедрови горички. Вие към къщи ли? Да вървим заедно. А аз, знаете, малко… — и Кети посочи една бутилка и се разсмя.

Манечка се намръщи. Тръгнаха по пътечката. Походката на Кети не беше много сигурна.

— Аз скоро ще намразя това конте Борзятников, тъй ми се струва. Безсъдържателен, като празна бутилка. А скука, страшна скука… Няма хора…

— Да — рече дяконът. — Дори ми е чудно, че вие с него… Та той е дошъл да убива хора.

— Какво приказвате?… И вие смятате това за възможно?

— Абсолютно тъй е…

— Оставете тия работи, Ферапонт.

Манечка се наежи:

— Той за вас не е Ферапонт, а отец дякон!

— Добре, ще го имам предвид. — И Кети пак се разсмя тъжно, пряко сили. — Поне Нина по-скоро да си дойде… Тук човек ще се побърка. Страшно е някак си… Манечка, вземете ме у вас на квартира. — Манечка само сви рамене.

Дяконът е натоварен с пушки и торби като камила. На пътя им — разлял се по каменисто корито поток. Дяконът вдигна Манечка с лявата си ръка, а Кети с дясната. Манечка зарита кокетно с късите си крачета и с подчертана нежност прегърна мъжа си за врата. В сравнение с величествения дякон Манечка приличаше на четиригодишно дете, а Кети — на дванадесетгодишно момиченце. Трябва да се върви през водата около петдесет крачки.

— Дръжте се и двете за врата ми — каза дяконът.

Кети се усмихна, прегърна някак си особено дякона и задъха в ухото му на спиртни изпарения:

— Миличък Ферапонтик мой, Ахила…

Манечка изведнъж зафуча като котка и плюна в лицето на Кети. Кети прихна злобно, плю в лицето на Манечка и двете моментално се счепкаха за косите. Дяконът загуби равновесие, подхлъзна се, викна: „Какво правите! Глупачки…“ — и тримата паднаха във водата.

— Какво става там? — и ротмистър фон Пфефер посочи от коня с бинокъла цапащите във водата хора.

Пряткин и Оглядкин се взряха изпод длани и казаха:

— Предполага се, че пияни работници се бият, васкородие…

Ротмистърът остана твърде доволен от отговора и удари галоп нататък по стръмния бряг на долината. След него групичка на коне: жандарми, стражари, съдията, офицерът Борзятников. Трябва по светло да пристигнат на територията на механическия завод и мина „Достан“, По пътя късаха разлепените навсякъде „Възвания на работниците към работниците“.