Вячеслав Шишков
Угрюм река (99)

10

Прохор Петрович загуби от пожара четиридесет хиляди. А „чашката чай“ му докара печалба без малко — половин милион.

Ала това не мина даром за Прохор: спечелените с явна измама пари като тежък товар притискаха неговия дух. Остър срам изведнъж се надигна в него. Прати на стареца телеграма: „Връщай се незабавно Москва, Нижни остави“. Гнусно, гнусно… И за какво му беше нужно да прави това? Що за дивашка фантазия? Изглежда дяволът му е пошепнал на ухото. Дано Нина не научи. Обаче… всичко е свършено, търговците са обрани, нечистите пари са в джоба.

Приставът получи съобщение, че работниците от мина „Нова“ почват „да клинчат“, да се зъбят. С двама урядници той пристигна в мината. Златотърсачите — пропаднал народ — се държаха предизвикателно, не се стесняваха. Приставът говореше с тях от стълбището на кантората. Събраха се около петстотин души. Дрипави, мръсни, брадясали. Викаха:

— Защо господарят не изпълнява своите обещания? Ние изгасихме пожара, спасихме имота му. Даде ни цяла кола обещания, а къде е обещаното? Той отпред маже, а отзад лъже! Мъчител, холера да го тръшне! А защо Ездаков, нашият управител, не е уволнен? Той е звяр, кръвопиец, бие ни през зъбите… Долу Ездаков, мамка му!

От кантората изскочи самият Фома Григориевич Ездаков, блъсна пристава настрана и зарева гъгниво на тълпата:

— Млък! Аз ще ви дам да разберете! И мене може да разнищят, ама и от вас не ще остане нищо!

За миг тълпата се сви, смири. И разногласни, плахи викове:

— Да пукнеш! Кръвопиец… Паяк!

— Млък!…

Рижата прошарена голяма брада на Ездаков затрепера от яд, нахалните очи изскочиха от орбитите. Той приличаше на разярен бик.

— Каторжници! Бегълци! Разбойници!… — заканваше се той с вдигнати пестници.

— А ти какъв си?

— И аз съм каторжник! Да, каторжник съм, разбойник съм. Осем души съм заклал. Във всеки джоб нося по два пистолета… Ето! — Той измъкна от пазвата си револвер и стреля по един прелитащ гарван. — На! Вземете го! Само да гъкнете… Главите ви ще надупча!… Не ме е страх, не ме е страх! Не ме е страх! — тропаше той с крака, беснееше, самозабравил се.

Тълпата грабна камъни. Приставът сграбчи Ездаков отзад:

— Ездаков… Фома Григорич… Успокой се, само ми пречиш… — и като натисна управителя с шкембето си, го натика във вратата на кантората.

— Ето, васкородие! — развика се тълпата. — Видяхте ли какъв звяр е?

— Тихо, тихо, момчета… — пъхтеше, задъхваше се приставът. — Всичко ще разберем, всичко ще разсъдим…

— Махнете Ездаков! Махнете Ездаков!…

— Хубаво. Хубаво, момчета, ще го махнем. Господарят сега нещо не се чувствува добре. Неприятности разни. А вие, момчета, не слушайте клюкарите. Ние ще ги изловим всичките. Господин ротмистърът е строг. Освен това — войници… Пази, боже!… Предупреждавам, момчета… А пък вие, момчета, работете както трябва. И всичко ще се нареди, момчета…

— Ние искаме да подадем прошение до губернатора. До министъра! До царя! Смърт чака всички ни…

— Подавайте, подавайте, момчета… Само по законния ред… Само тихо…

Народът, ръководен тайно от стачния комитет, се събираше на групи и в мина „Достан“, в гатерите, в заводите и другите предприятия. Причина за недоволството: господарят не държи на думата си, мизерният живот от ден на ден става по-лош. Изводи: никой не иска да ни помогне, да се опитаме ли, братлета, сами да се застъпим за себе си?

А Прохор Петрович пет пари не даваше. Инженери, техници, механици от всички страни му докладваха, че работните норми са снижени, навсякъде има недоработване, умишлено се развалят инструментите; че дисциплинарните наказания и глоби са престанали да правят впечатление на работниците. В отговор на оплакванията Прохор Петрович обвиняваше техническия надзор за нередностите в производството, не позволяваше да спорят с него, дразнеше се.

— Прохор Петрович, позволете ни да доложим, че при такова настроение на работниците ние не можем да отговаряме за успеха на работата… Ние бихме ви препоръчали по отношение на хората…

— Какво?! И вие ли искате да ме учите?

Инженерите си отиваха объркани, като свиваха рамене.

Мировият съдия, приставът, ротмистър фон Пфефер и заместващият Протасов минен инженер Абросимов, сговорили се помежду си, водиха сериозен разговор с Прохор Петрович.

— Според нас настроението на работниците е такова, че е достатъчно да изпълните обещанието си — и всичко ще се нормализира.

— Аз не мога да изпълня обещанието си изцяло. Тогава бях обзет от паника, обещах във възбудата си повече. Изгоря дъскорезният ми завод, унищожени са маса изработени траверси; с една дума, понесох големи загуби. Пък и изобщо моите работи… — Прохор не се доизказа.

— Много ни е трудно, Прохор Петрович, да поддържаме при създадените условия необходимия ред.

— Да, но досега аз смятах, че властта, която притежава силата на действието, не трябва да поставя въпроса за поддържане на реда в тази плоскост. Условията са си условия, а властта — власт.

— Властта трябва да има макар и призрачна, морална база за прилагане на силата. Ние не виждаме тази база. Напротив, склонни сме да мислим, че вие изпълнявате далече не всички изисквания на правителствения надзор.

— С какво можете да го докажете?

— Аз твърдя това — отметна назад породистата си глава ротмистърът. — Имам копие от протокола за прегледа на вашите предприятия от правителствения инженер в присъствието на вашия инженер Протасов.

— Много от старите неуредици са отстранени.

— Например? Аз не виждам — продължаваше да либералничи жандармският ротмистър.

— Вие сте нов човек тука. Като поживеете, ще видите. Във всеки случай, какво желаете от мен? Аз вече ви казах, господа, че ще се постарая да уволня Ездаков. Да намаля часовете, не мога. Приемам да повиша заплатите на всички работници с пет на сто, на някои с десет, а не с тридесет на всички, както искат те.

— Храната?

— Аз вече казах, господа, че съм дал заповед да се подобри храната и изобщо да се намалят цените на всички продукти. Аз ви казах.

— Простете, Прохор Петрович, не сте ни казвали такова нещо.

— Ето, казвам ви го.

Четири взаимно удовлетворени усмивчици, почти приятелско ръкостискане.

Ала още на другия ден на тези усмивчици беше съдено да се стопят. А наскоро след това лицата на мнозина придобиха трагически маски.

Огромен хамбар, мръсният тезгях е затрупан с вонещо месо, в големи чебъри солено говеждо месо, въздухът мирише на развалено, горещо е: рой зловредни мухи. С най-мръсни престилки продавачи с брадви в ръце. Тълпа работници, деца и жени с кошници, чанти, торби. Жените запушват носовете си с краищата на забрадките. На мнозина от миризмата им се повдига. В краката сноват кучета. Някой силно ритва един пес. Небето е покрито с дрипави облаци. Шуми тайгата.

— Мърша… Воня… Пфу-у!… Че такова месо не всяко куче ще го яде.

— Като не искаш — не вземай. Да не сме го развалили ние? Глупачка! Следващият! Ей, рижата брада с мрежата, пристъпвай!

— Стой, накъде? — една жена блъсва рижата брада. — Мой ред е! Дай на мен, кучи сине, кръвопиецо…

— Не лай! — ежи се продавачът. — Глупачка дългокоса… Подклаждачка…

— Кой лае? Ти лаеш…

Навсякъде викове, неразбория, мръсни псувни, упреци:

— Смрад…

— Мърша.

— На, на, на! — сочат продавачите стената: — Чети акта за приемането… Кои са подписали? Пак ваши. Закупчикът го докара такова, Иван Стервяков. Ние нямаме нищо общо.

Изведнъж в дюкяна нахълтва мужик с опинци и с него две жени.

Мужикът хвърля на пода мократа торба с говеждото и колкото има сили вика, като тропа с опинците:

— Кръвопийци!… Чудовища!… Какво сте натикали в торбата на моето момче, а? А? Какво сте натикали?!

На два гласа реват и жените:

— Извикайте господаря! Извикайте полицията! Ах, ах, ах!…

— Православни! — вика мужикът. — Гледайте, православни, с какво ни гощава господарят! — Той с ярост изтърсва торбата: заедно с лигавото месо на пода се плъзга и нецензурен орган на жребче. — Как се нарича това?… А?…

В миг са катурнати на пода каците със солено месо, волски глави летят на улицата, петимата продавачи, захвърлили брадвите, си плюят на петите и бягат от дюкяна в тайгата. Псувни, глъчка, проклятия, полицейски свирки.

Урядникът, двама стражари, запъхтеният пристав:

— Момчета, момчета, по-тихо. Какво има, гадове?

— Не лай!… — озъбва се тълпата на пристава. — Погледни с какво ни хранят.

Приставът с погнуса разглежда нецензурния орган и плюе:

— Н-да-а-а…

— Искаме да се състави протокол! Искаме отговорност!

Възбудената тълпа нахлува в канцеларията. Върнаха се избягалите в тайгата продавачи, пристигна и закупчикът, рижомустакатият червенобузест Иван Стервяков.

— Тази гадост — трепере му гласът — е попаднала между соленото месо случайно. Не може човек да види всичко, братлета… Аз, братлета, съм сам — вие сте хиляди. Всички трябва да нахраня. Не мога да се разкъсам…

— Тогава ние ще те разкъсаме, жаба такава!…

Написаха протокол. Пред канцеларията се бяха събрали около двеста души. Напират към вратата, надничат.

Изведнъж — викове на улицата:

— Пръсни се! Ще арестувам!

Ротмистър фон Пфефер псуваше тълпата с улични псувни, тропаше с крак като бесен.

— Ние, васкородие, протокол съставяме. Господарят дава много лоша храна. Разбери каква е работата.

— Млък! Пръсни се!… Ще стрелям!… Ей стражари!…

Работниците се оттеглиха.

Ротмистърът телеграфира на генералгубернатора:

„Работниците се събират на тълпи, държат се предизвикателно. Смятам, в случай на нужда, да извърша масови арести“

Новината за нецензурното произшествие се пръсна навсякъде. На следния ден не излезе на работа мина „Достан“, а на третия обяви стачка мина „Нова“.

По предприятията, пръснати на хиляди квадратни версти, почнаха да кръстосват с коне или да кръстосват тайгата пеша неизвестни хора. Те изникваха — тези Гришки Головановци, Мартиновци и Книжници Петьовци — ту тук, ту там, приканваха навсякъде работниците към стачка, като строго заръчваха на тълпата да се държи прилично, да чака указания от работническия стачен комитет.

— А къде е този комитет? — питаха работниците. — Поне да бяхме го видели…

— Засега не можем да кажем това — отвръщаше им латвиецът Мартин. — Сами разбирате, другари, какво опасно време е сега. А когато стане нужда, работническият комитет ще ви призове…

Обявиха стачка петстотин души дървосекачи, стачкуваха всички дървопреработвателни заводи.

Прохор Петрович разпрати куриери по селата на сто и петдесет, на двеста версти да вербуват хора за работа. Обаче селяните бяха почнали тежките полски работи: наемаха се само онези, които нямаше къде да се дянат.

Приставът, урядникът и хора от администрацията обикаляха стачкуващите, придумваха ги „да оставят разтакането“, да не слушат размирниците.

— Край на нашето търпение — отвръщаха работниците. — Ние обичаме работата. Нека кантората задоволи нашите искания.

— Молба или искане?

— Искане! — извикаха от тълпата шлосерът Василиев и Доможиров.

— Тогава изложете своите искания в писмена форма.

— За да се изложат, трябва да се обсъдят. А не ни дават да се съберем, разгонват ни.

Като поговори с Прохор и влезе във връзка с губернските власти, ротмистърът разреши на работниците да се съберат в Народния дом.