Вячеслав Шишков
Угрюм река (98)

9

Не му се спеше. Почти бяла предутринна нощ. Изведнъж:

— Мечка! Мечка! Ей, хора! — Ферапонт крещи.

Прохор намъква набързо ботушите, сакото си — нямаше време да обува панталоните, — грабна пушката, изскокна на улицата и затича по посока на гласа. Край къщурката на дякона гъстата тайга се е вклинила в самото селище. По улицата, от тайгата към училището, като вдигаше прах по пътя, тичаше не много бързо, клатушкайки се, една мечка. Подир нея — само по долни гащи и разпасана риза — тичаше бос дяконът. В ръцете си държи тежък ковашки чук.

— Застреляй я, застреляй я, мръсницата! — изрева дяконът.

Като забеляза друг човек, мечката се спря, сви уши, подуши въздуха. Прохор се прицели бежешком и стреля в лявата плешка на звяра. Мечката изрева, подскочи и затича в галоп в напречната уличка, към тайгата. Хората — след нея.

— Улучи я, улучи я! — викаше дяконът. — Ей сега ще се строполи…

Тичаха по кървавата следа, без да изпускат звяра от очи. На самия бряг на една рекичка мечката внезапно се обърна към преследвачите. Прохор се прицели и стреля. Мечката пак изрева, пак подскочи и се хвърли в рекичката.

— Тфу! — плю Прохор. — Сачми. Сбъркал съм пушката.

— Ау! Гледай! — ревна, та процепи тайгата дяконът: пред тях като изпод земята излезе голяма, с прошарена козина, друга мечка; Прохор малодушно удари назад, а дякон Ферапонт — към един грамаден, колкото двама да го обхванат, кедър. Мечката — след него. И двамата почнаха да обикалят около дървото. Мечката тромава, дяконът бърз. Въртяха се ту надясно, ту наляво. Мечката разсвирепя, ревна срещу дякона, дяконът се наду и ревна срещу мечката; оглушената мечка се дърпаше назад, козината на гърба й настръхваше. Омръзна й на мечката тази разправия: изправи се на задните си крака, притисна се с гърди до дървото, разпери лапи и като опипваше с тях, за да хване врага, започна да ходи на задните си крака и да обикаля кедъра. Дяконът хвърли чука и като с клещи сграбчи звяра за двете лапи. Звярът дръп-дръп — не става нищо: ноктестите пръсти на лапите се разпериха, мечката зави от болка.

— Прохор! Прохор! — викаше дяконът. — Ей!

Заедно с Прохор към звяра тичаха и събудилите се хора. Иля Сохатих с изскубнат от оградата кол, Константин Фарков с брадва и още четири-пет души.

— Удряй с чука по главата! — викаше дяконът на Прохор. — Отмалява-ам…

— Мечката — дръп-дръп — здраво. Хората се изумиха: прегърнали дървото от две страни, стояха един срещу друг звярът и човекът. Прохор грабна чука от земята. Мечката със страшен рев озъби срещу Прохор страхотната си паст. Чукът тресна по черепа, мечката изхърка, падна. Дяконът едва можа да разтвори ръцете си, ноктите му бяха почернели, изпод ноктите му течеше кръв.

Нощната победа над звяра не даде на Прохор душевен покой. На работа беше мрачен, ругаеше инженерите и техниците, заповяда да глобят петима работници, че не свалили шапка пред господаря, и уволни от канцеларията двама политически заточеници.

— Аз съм за вас експлоататор, тогава си направете труда да се махнете оттук.

Отсъствието на умелата ръка на инженер Протасов вече почна да проличава. На инженерите им липсваше инициатива или се бояха от отговорност, ръководителите на работите се обръщаха към Прохор за всяка дреболия. Създаваше се ненужна суета, неразбория. Това нервираше уморения Прохор; той не знаеше кого да постави начело на работата и реши, че главен началник на всички работи ще бъде лично той. А времето беше напечено: своите и особено държавните работи трябваше да бъдат изпълнени в строги срокове. Жалко, жалко, че инженер Протасов заряза работата в разгара. Келеш, учен перко, простак!

Бърза телеграма до Нина:

„Протасов напусна. Работата страда. Утре ще бъде на пристанището. Параход ще има след три дни. Повлияй на Протасов да се върне при каквито иска условия“.

Инокентий Филатич Груздев водеше в Петербург най-трезв начин на живот. Като пристъпваше към мошеническото деяние, той посещаваше най-усърдно църквите, палеше дебели свещи, молеше се на колене, искаше от господа да му прати мъдростта на змията, да му помогне да изиграе ония с пълните кесии и да не му пише грях за неговите деяния: той, рабът божи Инокентий, е само изпълнител на волята на този, който го е изпратил. Преди „чашката чай“ благочестивият старец поръча молебен с акатист на безсребърниците Козма и Дамиян и през време на молитвата се опитваше да направи с тези светии духовна сделка „на честна дума“, като им обеща, в случай че това престъпление има благоприятен изход, да пожертвува от личните си средства петстотин рубли в полза на Палестинското дружество. (За своето намерение да смъкне от Прохор не по-малко от двадесет и пет хиляди комисионна той малодушно премълча в своята молитва.)

Хората с търговска жилка имат великолепен нюх: вестникарското съобщение бе забелязано от някои кредитори на Прохор Громов и им направи смайващо впечатление.

Няколко бързи телеграми полетяха от кредиторите в тайгата на името на Громов. Всяка телеграма почти дословно започваше така:

„Разтревожен от съобщението във вестниците за постигналото ви нещастие“ и т.н.

Прохор съставяше отговорите лично, но ги изпращаше не от телеграфната станция в селището, а чрез околийския град, със специален човек, за да не се разчува.

Всички негови телеграми бяха следните:

„Прохор Петрович Громов е тежко болен след постигналото го нещастие, работата предаде на мен. Ще доложа вашата телеграма след неговото оздравяване.

Временно управляващ: Ездаков“

Между Прохор и Инокентий Филатич също се водеше по телеграфа оживен разговор, зашифрован с условни думички.

Старецът се срещаше всекидневно с инженер Парчевски. Споделяха впечатленията си. Веднъж Парчевски каза:

— Много трудно беше с търговеца Сахаров. Като ми затропа с крак, като ми закрещя: „Мошеници сте вие. В каторгата ви е мястото, подлеци!“ — „Какво думате, казвам, Семьон Парфьонич, тук, тъй да се каже, има стихия, тук има божи съд“. И знаете ли какво, Инокентий Филатич? От тяхна страна ще има адвокат, известният гешефтар Арзамасов. Какво ще правим? За да го подкупим, ще трябва голяма сума.

— А колко?

— Мисля — към петдесет хиляди.

Инокентий Филатич дори подскочи и като развиваше ролите на дългия си сюртук, затича из стаята.

— Виж ти, петдесет хиляди!… Но как ви се обърна езикът, млади човече? А? Ами че за това господарят главите ни на три места ще пробие. Не! — запищя старецът. — И ние не сме вчерашни. Да…

— Не зная… Може само двадесет хиляди да вземе…

— Цървули, цървули ще вземе!

„Чашката чай“ се състоя в Мариинския хотел, във великолепна стая, наета специално за тази цел от Инокентий Филатич.

Събраха се петима търговци, още двама представители на фирми, освен това заместник-директорът на един от големите заводи и адвокатът Арзамасов — неугледно, бръснато старче със стиснати устни, с големи рогови очила, плешиво.

За председател на съвещанието бе избран търговецът Рябинин, образован човек, с черна тясна брадичка, болезнено жълт и с плоско тяло като лопата.

Адвокатът Арзамасов поиска от Инокентий Филатич да представи официален документ, който му дава право да води преговори от името на господаря, прочете го, върна го и се обърна към Парчевски:

— Ще си позволя да попитам: кой сте вие?

— Инженер Парчевски. Служил съм няколко години в предприятията на Громов. Сега съм поканен тук като консултант.

Търговецът Рябинин сложи пред себе си златния часовник с брилянтов монограм, изкашля се и откри съвещанието. Докато слушаха съобщението от вестниците, Инокентий Филатич и Парчевски стояха като на игли. Старецът затаи дъх. Парчевски впи очи в четеца. „Май че“, повторено два пъти в статията, се промъкна гладко, без запъване, без да спре вниманието на събралите се. Инокентий Филатич, цял потънал в пот, натисна многозначително под масата крака на Парчевски и прекръсти пъпа си. Инженер Парчевски завъртя гърбавия си нос надясно-наляво и присви очи.

— Може ли господин Груздев да потвърди достоверността на изложеното? — запита с безизразен глас жълтоликият председател, хвърли в устата си една таблетка сода и я преглътна с малко боржом.

— До известна степен мога да потвърдя — отговори Инокентий Филатич.

— Аз бих ви помолил да формулирате вашия отговор по-ясно — забеляза председателят и леко се оригна в кърпата си.

Старецът се почеса по левия мустак, намести очилата си, рече:

— Работата е там, господа, че аз трябваше да отпътувам екстрено: днес, да речем, е пожарът, а утре аз съм вече в бричката. Може нещо и да е преиначено в статията, нещо и да е изпуснато. А пък господарят не можеше да ми разкаже както трябва. — Старецът направи пауза, гласът му трепна трагично. — От силното сътресение той, тоест Прохор Петрович, е кажи-речи на умиране.

Последната фраза срази събранието. Всички замряха на столовете, спогледаха се. Старецът избърса с кърпа очите си. Неловко мълчание. Разбъркваха с лъжичките чая. Мислеха: „Ами ако умре? Отидоха ни тогава паричките… иди, че гони вятъра“.

— Сибир е далече, да се провери, е трудно — рече унило председателят, като покашлюваше и сучеше своята тясна черна брадичка. — Но че Громов е болен, това е факт. Имам телеграма.

— И аз!

— И аз…

Парчевски си записваше нещо в бележника. Председателят запали пура и запита стареца:

— Признава ли се Громов за платежоспособен?

— До известна степен — да.

— Конкретно — предложи председателят.

— Конкретно, естествено, да. Аз имам възможност да подпиша полиците и да изплатя дълговете в пари. Имам пълномощия да ви предложа, господа търговци, по двадесет и пет копейки за рубла.

Пак заскърцаха столовете. Унинието на търговците тутакси намаля. Кой знае защо, те предполагаха, че ще им бъде предложено не повече от десет копейки за рубла. Но привидно, за да хвърлят прах в очите, те започнаха да протестират високо.

— Не, това е невъзможно… Това е възмутително… Това не прилича на нищо. Ние сме съгласни, извинете, аз например съм съгласен да отстъпя двадесет и пет копейки на рубла. Това горе-долу е търпимо. Но да получа вместо рубла двадесет и пет копейки? Не, не… Протест на полиците, съд, опис и публичен търг…

— Ах, милички — запя Инокентий Филатич, като се секнеше и мигаше със запотените си очички. — Лесно е да се каже — публичен търг. Кой ще отиде от тези прекрасни места тук в оня пущинак? Това са фантазии.

В този момент изпод масата се подаде тромаво едрият като лос, старозаветен търговец Семьон Парфьонич Сахаров: бяло брадище, което закрива целите му гърди, високи, с твърди кончови ботуши. Тази година в Русия имаше глад и търговецът Сахаров търпеше огромни загуби от своите три спрели парни мелници. Сахаров е много съсипан, разстроен. Той стисна месестия си пестник и зарева:

— Мошеници сте вие с Громов! Вие само замазвате очите на другите! Мерзавци сте вие! Каторга за вас, подлеци!

— Семьон Парфьонич! Не може така… — извика с тенорчето си председателят, като спря да рисува голата жена. Останалите се ухилиха. — Тук няма подлеци и няма мерзавци… Седнете… — И председателят се закашля.

— Искам думата — развълнувано стана Парчевски. Очите му блеснаха с хитрия ум на лисица, която трябва да направи ловък скок, за да грабне тлъсто парче. — Господа! Знаете ли кой е Прохор Громов? — започна той с патетични жестове, като актьор на сцена. — Прохор Громов е един гениален практически деец. Човек може само да се учудва на неговата енергия, на неговия ум, на неговата несъкрушима воля. Ако вие го подкрепите в тази тъй трудна минута, ще получите всичко и ще работите с него безкрайно много години, като извличате от сътрудничеството взаимна полза. А ако го повалите, ще загубите всичко. Кое е по-изгодно за вас, господа? Да закопаете един крупен предприемач, да погубите едно колосално дело, с което може да се гордее Русия, или да окрилите този гений, за да може отново да литне и да създаде от пепелището промишленост с невиждана сила и размах? Отговорът може да бъде само един. Дори в лудницата, между слабоумните и побърканите, не може да има друг отговор освен — да, съгласни сме! Надявам се, господа, че имам честта да виждам пред себе си цвета на руския капитал, хора на мощния ум и здравия практицизъм. — Цял зачервен от напрежение, разчорлен, Парчевски отпи от изстиналия чай. — Сега позволете с цифри в ръка да развия пред вас, господа, картината на онова, което от нищо беше създадено от гения на Прохор.

Скоро след това Прохор Петрович получи телеграма от Инокентий Филатич:

„Работата е опечена. Двадесет и пет на сто. Заминавам за Москва, за Нижни. Подробности по пощата. Старецът“.