Вячеслав Шишков
Угрюм река (97)

8

Вълкът и Прохор са като едно цяло. Вълкът е хищно животно. За вълци ходят на лов, изтребват вълците не заради кожите, не заради месото, а защото са вредни.

А прохоргромовци си живеят, както си щат, безпрепятствено. Законът, който огражда от прохоргромовци човешкото стадо, е лицемерен, продажен, слаб. Той е скалъпен не за да опази по-слабия, а за да прикрие произвола, грубата сила и свирепостта.

Така прохоргромовци царствуват по цялата земя, купили целия закон и цялата истина.

Да, Прохор Петрович е скубач, хищник, гешефтар. Но ето че се пораждат ветрове, те се засилват, растат, връхлитат върху Прохор, играят си с пламъчето и скоро животът на Прохор ще се окаже в прегръдките на пожар.

Пожарът е близо, но Прохор Петрович не вижда пожара в цялата му безспорна яснота: кулата на неговите стремежи е много ниска.

 

 

Една сутрин рано при Прохор дойдоха трима от избраните в бараките отговорници. Двама възрастни работници и един момък. Поклониха се и казаха, че са ги изпратили работниците от всички предприятия, че работниците се осмеляват да напомнят на господаря за неговото обещание да подобри продуктите и да намали цените им — това, първо. Второ, да увеличи с тридесет на сто заплатите. Трето…

— Вън! Когато сам пожелая, тогава ще го направя. Вън, докато не съм ви разбил мутрите.

Старците и момъкът едва намериха вратата, а през нощта бяха арестувани.

Сред тружениците плъзна тихичко шушукане. Палеха се пламенните, кипваха спокойните, а студените сочеха доводи:

— Момчета! Да не стане нещо… Войници има тук… Гледайте да не…

— Какво войниците? Че то какво, ще стрелят ли по свои?… Какви са те… Турци или що?…

Късно вечерта пламенните се запътиха към дома на Карл Карлич фон Пфефер, жандарма. Пристигнаха, изсекнаха се, спогледнаха се и:

— Васкородие! Ние, такова… Не се плаши… Отвори прозорчето. Ние, такова, с добро…

Излезе жандармът Поползаев и завика от прага:

— Ей! Хора! Пръсни се, пръсни се! Господин ротмистъра го няма в къщи.

— Добре. Ще почакаме.

— Той замина за града.

— Лъжеш, кърт скопен, лъжеш!… Видели са го след обед. В къщи е, такова… Лъжеш…

Пронизителен тенор викна:

— Братлета! Хайде да потърсим в стаите!… — И тълпата от около триста души напря към къщата.

От долния етаж излязоха разпасани, боси войници и с тях Оглядкин и Пряткин. Офицерите ги нямаше.

— Ей, накъде! — закрещяха те на работниците.

— Ние, такова, за правдата сме дошли. Арестували са нашите избраници. Те не са виновни. Къде е жандармският господин. Дайте тука жандармския господин. Ние, такова, с добро… Обида-а-а!

На горния етаж угасна светлината и в разтворилия се прозорец се показа ротмистърът. Поползаев юнашки отдаде чест.

— Ето го!… — дръпнаха се назад работниците и за да виждат жандармския господин, отстъпиха към пътя, свалиха шапки:

— Васкородие, ние при вас…

— Какво искате, момчета?

Тълпата почна да изказва с викове своите обиди и мъки. Ротмистърът беше бледен. Изслуша ги. Запали цигара. Тълпата се смълча.

— Ето какво, момчета. Ако искате да живеете в мир с мен, да се разберем с добро.

— Така, така! — като тръскаше лакти и се почесваше, се развика тълпата. — Ние за това сме и дошли при тебе. С добро, по божие, такова…

— Момчета! Знайте, че ми е дадена от началника на губернията голяма власт. Имам въоръжена сила. Но аз, момчета, няма, разбира се, да я прилагам. Повярвайте, момчета, обичам ви като свои деца… — Намръщи се от погнуса ротмистърът. — Но ако, разбирате ли момчета? Ако вие, паплач такава, продължавате да вдигате смут, ще бъда принуден…

— Какъв смут? Що думаш! Ние сме мирни хора. Само — Ездаков да се махне! Иначе ще му откъснем главата! Ние не сме размирници… Ние… Освободи нашите избраници… И ние ще си идем в къщи.

— Не мога. Ще ги освободя по-нататък!… — извика рязко ротмистърът, помръдна лявото си рамо и затръшна прозореца.

Бързо пресякоха пътя офицерите. Старшият, шишкавият Усачев, изкомандува запъхтян:

— Войници, на двора! Строй се! Вземи пушките!

След минута пред къщата е пусто. Работниците се отдалечаваха бързо. В праха се валяше нечия червена тютюница и три смачкани от токовете жаби.

През нощта арести. Пипнаха четирима размирници. Ротмистърът изпрати на губернатора шифрована депеша.

Междувременно Прохор Петрович правеше полугодишен баланс на сметките си. Балансът показваше печалба. Прохор Петрович обичаше да работи до припадане, до забрава.

Смятаха денем и нощем три денонощия без почивка. Счетоводителят — дебел, плешив, накрая се зашемети, взе да говори несвързано, едва не ослепя. Прохор се ободряваше с коняк и студени душове, счетоводителят — с тютюн и с водка. Впрочем с пушенето злоупотребяваха и двамата: от дима вълкът кихаше, като показваше зъбите си. В края на третата нощ счетоводителят Иларион Исаакович Крешченски заби нос в главната книга.

— Громов Петрович — изломоти той, като едва отваряше замъглените си очи. — Простете великодушно… Не мога… пред очите ми мержелее… Все петици, петици, нули… Лягам да спя…

— Умори ли се? — усмихна се изкриво Прохор. — Хайде, върви по дяволите, лягай. Стой, къде ти е дебитът? Изчисли ли го?

— Дебит — няма… Салдо! Три мили… три трили… — Той изсумтя, изпъшка, обърна се на кушетката с лице към стената и заспа.

Прохор също затъпяваше от алкохола, от безсъницата, от цифрите. Цифрите подскачаха — плюсове и минуси, — цифрите го главозамайваха, той помисли, че се побърква, и се изплаши. Повика двама сметководители и мистър Кук. И ето че заедно с подремналия счетоводител Крешченски те завършиха високата кула на отчетността. Прохор и останалите четирима ахнаха. За девет години в предприятието бяха вложени тридесет и три милиона.

— Колосал!… Колосал!… — хъркаше в сладко упоение мистър Кук. Разбитият му нос е залепен с пластир: следа от веселата разходка с Кети, с военните.

Прохор даде на всеки по сто рубли, на счетоводителя — двеста. Всички останаха доволни. А най-доволен, естествено, от всички беше Прохор Петрович Громов: за текущата година той е получил и ще получи около два милиона печалба. Два милиона! Тоест пет хиляди и петстотин рубли на ден. Тоест всеки работник е хвърлял всекидневно в шапката му по рубла и нещо, а за себе си е оставял само грошове.

Ала Прохор Громов не си дава труд да вниква в това: работникът е оръдие за обогатяване, това е потвърдено от самия живот. Обаче нарастващият успех на делото не доставяше предишната радост. В домашната му обстановка е зейнала пустота: тя няма с какво да се запълни.

— Нина, Нина — въздишаше нощем Прохор, — нима ти ще предпочетеш Протасов пред мен?

Мъката по жена му се мяркаше у него все по-често и по-често; той разбра, че жена му не му е безразлична, както доскоро мислеше, че за него тя може би е най-важното нещо. Да, разбира се, той я обича. „Но защо, защо тя се отдаде изцяло на християнството — на тази религия на смирените съзерцатели, а не на творците на живота, и му пречи да работи? А тази нейна мизантропия, тази сантименталност? Странно… Щом тя смята атеиста Протасов за свой приятел, защо той досега не е можал да я отврати от църковните измишльотини? Странно, странно…“

Внезапно потокът на мислите на Прохор се прекъсва и отведнъж се изправят два страха: нима той, Прохор, се е отметнал от бога, от религията? Нима Нина обича Протасов? Ала вторият страх, по-силният — голата ревност — мигновено потушава мъката по загубената вяра. Тръпка пронизва сърцето, мозъкът се разпалва, от мрака напират измислените от Прохор гнусни сцени на прелъстяването на Нина от Протасов и сладострастните картини на прелюбодейната изневяра. Прохор скърца със зъби. Той мрази силно Протасов. Измъчен, той се заклева да застреля този донжуан с инженерска фуражка, щом само открие любовната му връзка с Нина. Обаче хладният глас на разума тутакси го успокоява: той няма явни доказателства за измяната на Нина, тя му е вярна. Протасов е незаменим човек, главен двигател на този огромен делови механизъм; да убие Протасов, значи, да убие цялото дело. Но Прохор още не е решил кое му е по-скъпо: дали Нина, която в краен случай може да замени с друга жена, или делото, в което е вложил целия си мозък, цялата си кръв?

Така през безсънните нощи Прохор напрегнато се наблюдаваше отстрани. Впрочем, той не се задълбочаваше в най-тънките условности на догадките си, а просто опипваше, ревизираше своето разколебало се съзнание като потъваше цял в бездната на назряващите вътрешни противоречия.

Но къде е причината за неговата душевна болест? Нина ли? Не. „Уви! Жена се утешава, приятел скъп приятеля забравя.“ Дяволите да го вземат, дяволите! Протасов ли? Не. В края на краищата Прохор може да се раздели и с него, да намери друг. Тогава къде е онази пукнатина, по която започва да се разпуква апаратът на неговия вътрешен мир? Нима това са пиянството кокаинът, морфинът, тютюнът? Но той е прибягвал до забранените наркотици рядко, само в краен случай. Значи, какво — пиянството? „По дяволите, трябва да го зарежа… Ставам пияница. А и нищо чудно: баща ми е алкохолик, дядо ми… разбойник.“ От думата „разбойник“ Прохор цял се разтърсва, краката му изстиват, пред изплашените му очи започва да се мярка миналото, тъмно, страшно. „Трябва да го изхвърля, трябва да го изхвърля… Още сега да го изхвърля“ — вика мълчаливо Прохор и за да не даде на миналото да пламне и оживее ярко, той скача от кревата (скача и вълкът), спуска се към бюрото, грабва от чекмеджето бурканчето с кокаина: „Ей сега ще го хвърля в нужника…“ Бави се няколко мига, взира се как някакво зеленикаво с отблясък видение — Синилга ли е, Анфиса ли е — преплава пред святкащия му поглед и с ярост зарежда и двете си ноздри с кокаин. Връща се назад със затворени очи, за да се предпази от призрака. Ляга. Съзнанието му постепенно, обаче доста бързо, преминава в друга плоскост. И скоро илюзорната мечта за слава, преплетената мрежа от цифри и звънът на златните монети заглушават всичко. — И тежък — пред разсъмване сън.

Понякога, раздвоен, Прохор застава посред нощ пред иконата:

— Господи, помилуй мя!… Бъди милостив към мене, грешния!

Ала плетеницата от цифри и звънът на монетите задушават целия смисъл на студената молитва. „Трябва да се отбия при отец Александър, да си поговорим, мъдър поп е той — мисли Прохор. — Нина ме упреква, че съм тиранин… за работниците… А какво искат още тия дяволи? Щяха да пукнат без мен. Пет хиляди, без жените и децата, всички ги храня, обличам. Малко ли им е това на тези скотове? Че мога ли ей тъй да взема да им дам всичко. Експлоататор, тиранин. Краят краси работата. Господи, не ме оставяй!“

Изведнъж всичко се преобърна в него.

— Знам откъде ми идва болестта. Тук работата не е в Нина, не е и в Анфиса, а във вас, мръсници… — шепне сърдито той и се заканва с пръст на тъмнината. — Вие сте ме подгонили като звяр, вие, вие, заедно с вашия Протасов. Искате да ме унищожите, без гащи да ме оставите?! Чакайте, аз ще ви дам да разберете!…

Тук от тъмнината се чува укоризненият глас на Нина и нейните писма почват да говорят като живи. Прохор се завива през глава, запушва ушите си. Но гласът на Нина е в него.

 

 

Като се завърна веднъж от обиколка на обектите, Прохор се почувствува душевно доста зле. Късно вечерта се запъти при свещеника. Постоя до портичката, изведнъж сви назад. В къщи пи сам. Сутринта прати на Нина телеграма.

Същата сутрин при него дойде Протасов. Беше празник. Прохор стана късно. Говориха за работата. Протасов докладваше.

На Прохор направи впечатление, че Протасов прави своя доклад без обичайното въодушевление, сякаш говори за странична работа, която не го интересува. „Навярно ей сега ще изтърси нещо за работниците, ще почне да ми пропагандира своите социалистически фантазии… Учен глупак…“

Инженер Протасов сложи грижливо в чантата чертежите с отчетните книжа и сбърчи умното си чело.

— Прохор Петрович… — започна с усилие той. — Всъщност аз дойдох…

— Знам — смръщи умното си чело и Прохор. — Какво искат от мен?

— Да изпълните вашето обещание по всички точки. Това е всичко.

— Ха! Не е много… А не искат ли… — но Прохор остави последната дума като запас.

Протасов се обиди. Като си играеше със сваленото пенсне, той погледна през прозореца; черната му с бели отблясъци, ниско остригана коса стърчеше.

— Искам да ви напомня обстоятелствата — със студен, но изпълнен с почит глас започна Протасов.

— Аз ги зная по-добре от вас. И въобще, Андрей Андреич, въпреки цялото ми уважение към вас…

— Вас ви спасиха работниците…

— Нищо подобно… Моя труд и капитали спаси божието провидение — проливният дъжд.

Документът на прокурора стоеше в страничния джоб на пикената му куртка, пареше сърцето на Протасов, Но Протасов се мъчеше да се владее.

Помълчаха. На Прохор Петрович му се ядеше. Той рече:

— Да намалим работните часове. Ето какво искат те. И какво става? Дай им десет часа, те ще почнат да искат осем, ще искат шест…

— Човешкият живот, като идеала, е почивка.

— Човешкият живот е труд.

— Не бива да превръщаме живота на хората в каторга.

Прохор дигна към Протасов големите си строги очи и каза:

— Земята трябва да се украсява, застроява, а не да се хайлазува. Щом трябва с каторга, с каторга ще е!

Прохор Петрович явно се вълнуваше. Като се сдържаше и се мъчеше да изглежда спокоен, той попита:

— А колко би ми коствало тяхното нахално искане? Пресметнете и ми доложете. — Той стана и протегна ръка на Протасов.

— Една минута! — Протасов извади от чантата сметките. — Материалните искания на работниците се равняват на една сума, която надвишава малко четиристотин хиляди рубли годишно… Подобряване на храненето и увеличение на заплатите. При многомилионните обороти това е дребна работа.

— Но вие сте си загубили ума! Четиристотин хиляди? Дребна работа?! — отстъпи една крачка Прохор. Очите му се разширяваха, подскачаха, пронизваха Протасов. — И кой ви е дал право, Протасов, да разполагате с моята кесия като със своя собствена?

— Прохор Петрович — Протасов сложи и двете си длани на гърдите, — уверявам ви, че хората ще работят два пъти по-усърдно, вие ще имате печалби. Повярвайте ми.

Прохор се улови за облегалото на креслото и го бутна назад-напред.

— Не. Андрей Андреич… Никакви реформи няма да има. Разбирате ли? Няма да и-ма!

— Значи, вие се отричате от своите думи?

— Да, отричам се — изхърка Прохор със схванатото си гърло.

Лицето на Протасов се наля с кръв, дланите му паднаха от гърдите. Той седна, метна крак върху крак и каза, загледан в земята:

— Англичаните имат един термин: нравствена слепота, или нравствена лудост. Тя е приложима и към вас. Вие сте нравствен слепец. Чувате ли, Прохор Петрович? — вдигна Протасов глава: гласът му звучеше безпощадно и рязко. — Вие сте престанали да различавате понятията подлост и справедливост. Вие сте нравствен безумец! — И той се изправи като на пружини.

Прохор отхвърли креслото настрана, пристъпи към масата и започна да прехвърля книжата, да мести от едно място на друго папките, писалките, моливите. Автоматизмът на неговите движения даде на Протасов да разбере, че Прохор Петрович е развълнуван силно.

— Аха, как ми е омръзнало всичко това! Да, да… Аз съм подлец, аз съм нравствен слепец. Благодаря ви… — Прохор се хвана за главата, надяна маската на потисната жертва и безсилно седна на перваза на прозореца. — Никой, никой не иска да ме разбере! Ето къде е трагедията. Ще ме докарате дотам, че ще зарежа всичко, ще се махна от вас — говореше той замислено и тихо. — Ето ще дойде Нина Яковлевна, работете с нея. А аз ще се махна… — Прохор извади кърпа и се изсекна.

Мисълта за възможно оттегляне излетя от устата на Прохор неочаквано, като птица от хралупа. Прохор дори трепна вътрешно. След като го изплаши и зачуди, тази мисъл залегна здраво в него. Той помисли сериозно: „А и наистина — дали да не зарежа всичко и да се скрия някъде? Уморен съм…“

Мисълта да напусне работата беше довела тук и Протасов. Преговорите са изчерпани. Прохор е като камък.

Протасов извади от чантата сгънат на четири лист хартия.

— Ето ви моето заявление за оставка, Прохор Петрович. Аз също напускам.

Слисан, Прохор стана, с бавна крачка се приближи до Протасов, усмихна се насила:

— И ти ли, Бруте?!

— При така стеклите се обстоятелства, Прохор Петрович, аз съм безсилен да се принудя да остана на служба при вас.

Прохор въздъхна и каза:

— Пък аз, Протасов, наистина се канех да замина за дълго и да предам работата на вас. Помислете си… Останете… Ще получавате четиридесет хиляди.

— Простете, но аз не мога… да се продам дори и за сто!

— Вие погубвате делото, Андрей Андреич. Значи, лъгали сте, че го обичате.

— Не съм лъгал. Обичам работата. Но, извинете… Не искам да работя с джентълмен, когото преставам да уважавам.

Един срещу друг, лице срещу лице, стояха двама души, които не се разбираха един друг. Всъщност истинската им природа е една и съща, но моралните им навици са различни, както ножът на хирурга и ножът на разбойника.

Прохор — със синя руска поддьовка, широкоплещест и висок — гледаше пронизващо Протасов, навел глава и леко изгърбен. Набитият, среден на ръст Протасов беше повдигнал леко към очите на Прохор своето бръснато, загоряло, с черни живи очи лице. Брадата на Прохор е пораснала, дългата му, подстригана в кръг коса също е изоставена — той не обръщаше никакво внимание на външността си и сега приличаше на приказен богатир, който подлудява момите, или на хубавеца кочияш на някой знатен велможа. Впрочем на неговото силно, изразително лице с грамаден нос и орлови очи лежеше сянката на силни душевни страдания. Лицето на Протасов пък, издялано с майсторско длето от слонова кост, носеше отпечатъка на сдържана възбуда и нравствено превъзходство.

— Като се разделям с вас, предупреждавам ви, господин Громов, че работниците ще се борят за своите права по всички легални пътища… Дори и чрез стачка. Довиждане!

Прохор викна подире му:

— Предайте на вашите работници, че тяхното бунтарство, тяхната стачка ще бъде посрещната с щикове!