Вячеслав Шишков
Угрюм река (96)

7

По пътя за тайгата пропраши кавалкада. Отпред, на едър жребец — Кети. Костюм на амазонка тя няма — Кети яздеше с шалварите на мистър Кук; шалварите са широки, на главата й — някакво полуприлично каскетче. Воалът се развява от вятъра. До Кети е напетият Игор Борзятников, офицерът. След тях язди мистър Кук с лула в устата и с яке от чортова кожа, след него Иван. Той е с бели ръкавици, с бомбето на мистър Кук; дългите крака на Иван са разкрачени неестествено, стърчат почти хоризонтално, той няма къде да ги дене: от двете страни на седлото има две грамадни кошници, натъпкани с храна и питиета.

Следващата двойка: хубавелката Наденка със сините с червени кантове панталони на пристава; макар че Наденка е едра и топчеста в бедрата, но гащите на мъжа й са прекомерно широки, всичко потъва в тях. До нея е късокракият кьосав Усачев, щабскапитанът. Той е тежък, с тесни рамене, тумбест, с широк задник, дебелият му врат е на гънки. Шкембето му е опряло в дъгата на седлото, шишкото не седи, а като че лежи на четири крака, цял се е издал напред, току-виж се преметне през главата на коня и се пльосне в праха.

— Тръска ли? — прихва в шепа злоезичната Наденка.

— Не, нищо — пъхти щабскапитанът. — Това ми е наследствено… Почти нищо не ям, а пълнея… А между впрочем аз съвсем не съм стар.

— Шишковците са винаги много добри — пуска комплименти Наденка.

— Мерси… Гран мерси. — И щабскапитанът Усачев пули големите си като на муха очища и се изправя, но коремът натежава и щабскапитанът отново е на четири крака.

Последна двойка — инженер Андриевски с жена си, певица (контраалт). И двамата са красиви.

А най-отзад, изостанал далече, шиба своята кобила Иля Сохатих. Кобилката се извива, извърта се и ядосана се понася към къщи като побесняла. Иля бие в яхъра кобилата по муцуната, а в къщи казва на жена си:

— Счетох за благоразумно от високо да плюя на техния пикник. Само един нахалник може да изостави бременната си съпруга на произвола на съдбата. А аз съм доста културен, за да не кажа нещо повече. Да вървят по дяволите!

Първият тост е за господаря император и целия царствуващ дом. Вечер, поляна, огньове. Иван е пиян, загубил е ръкавиците, посолил е здравата със захар четиридесетте пържени яйца. Последният тост е за очарователните дами: Кети, Наденка, Аделаида Мардариевна, за всички жени.

— Какво щеше да бъде, ако нямаше жени в света? Куршум в челото. Бесилка…

— Тогава и нас нямаше да ни има.

— Жената живее с чувство, мъжът с ум…

— А кое стои по-горе, кое е по-красиво: умът или чувството?

— Чувството, чувството, чувството! — крещи като луда чернокосата Кети. Алкохолът я удари в главата, тя пие с Игор Борзятников „на ти“, целува се сочно пред всички.

— Бис, бис, бис… Горчиво!…

Кети пада с писък в обятията на младия офицер с казашки мустаци.

— О да!… О да!… — с ревниво отчаяние плюе през зъби пияният мистър Кук и сърдито въздиша.

Дебелият Усачев пъшка, опитва сладките яйца и също плюе.

— Иван! Дръвник! Дай насам най-хубав… Най-хубав…

Но облепеният с комари Иван, разперил ръце и крака, хърка здравата под един храст.

— И вие бихте разстрелвали живи хора! — облизва устнички Наденка и се кикоти. — Ей тъй бихте пуфнали по народа: пиф-паф!…

— Пиф-паф!… Тъй бих пуфнал — пули очи легналият по гръб щабскапитан Усачев. Като се тътреше по полянката на дебелия си задник и си помагаше с пети, той се промъкна като росомаха до Наденка. Двайсет-трийсет души да покосиш — пиф-паф и — край на размирницата — изкърка щабскапитанът и нежно прегърна с лявата ръка Наденка за талията.

— Ау, грехота!… Ау, грехота!… — размърдаха се меките ребърца на Наденка и тя отстрани потната ръка на щабскапитана. — Ох, ужасно много ме е страх от гъдел. Какъв немирник сте! А да се разстрелва, е грях.

— Грехът е колкото кутрето, а оправданието на небето… Няма какво да се прави, клетва. Пиф-паф! — И щабскапитанът, лепнал целувка в брадавичката на Наденка, шепне: — Да се поразходим самички, ей нататък…

— Какво пък, да се поразходим. Ами защо?

— Просто така, просто така…

— Ау, грехота!… Какъв сте дебел наистина… И кръвожаден.

Аделаида Мардариевна запя тъжно с прекрасния си контраалт една циганска песен. Мъжът й пригласяше със своя баритон. Пееха песента с чувство, тъжно. Устните на Кети трепнаха, а сърцето й заби силно. Припомни си покойната си майка, отшумялата си младост, самотния, изоставен от нея баща. Дожаля й за собствения й живот.

Кук изкриви устни, изсекна се и глупаво, пускайки мехури с уста, хленчеше като малък:

— Голяма… на вас… руска… гранд благодарим…

Пиян, той забравяше всички езици, дори своя роден. И лулата му загасна, и няма сили да я запали, и тютюн няма. А песента се лее все по-тъжна, все по-печална, с отчаяна болка. И Кети отново се прегръща с поручика.

— Ван! Дьот!… На кой место мой коня?! Але дома!…

Мистър Кук скочи, злобно, като бесен, раздели обятията на Кети и Игор и зарева, като друсаше пестници:

— Кой с мене? Лисе срещу лице! Пиф-паф!… Бокса! Бокса! Ще строшим муцуна! Кети! Довиждан. Вие съвсем, съвсем мръсно… — И тръгна назад, после настрана, после накриво, после напряко из тайгата, като се удряше ту с рамо, ту с гръб в боровете. Падна и изломоти: — Продължавайте, моля… Моя мнього… мнього обичаш… да слюша циганска кон… тройка… Мнього рядко, но никога…

Напилата се Кети прекара изплашено студени пръсти по бузите си. Черните очи бяха широко отворени. Тя не разбираше какво става с нея. Гледаше отчуждено всички. Правеше страшно усилие да се опомни, ала всичко в нея каменееше. Достраша я. С писък, с плашещ смях тя падна на коленете на Игор Борзятников и закрещя:

— Не разбирам… Аз съм пияна!… Тю, че гадно! Защо, защо?!

Ободрен от присъствието на щиковете и жандармската сила, Прохор Петрович като с магнит, като с ласо започна да привлича съдбоносните събития в своя живот. Впрочем тези събития се раждаха стихийно.

От село Медведево се връщаше със своята млада жена Пьотр Данилич Громов, старецът. Ана Инокентиевна, бременна от Прохор, пътуваше в трагично душевно състояние.

Ще дойде време и Пьотр Данилич, като се сблъска лице срещу лице с Прохор, ще го удари в сърцето със своето внезапно появяване. Ще дойде време и Ана Инокентиевна ще съобщи на мъжа си, че роденият от нея син не му е син, а внук. Тя ще занесе младенеца на Прохор и ще каже: „Това е твоят син и брат“. Тя непременно ще направи това и непременно в присъствието на Нина и на някой страничен човек. А след това кански ще заридае и ще се хвърли от скалата в Угрюм-река.

Така мислеше, като наближаваше дома си, обидената Ана Инокентиевна. Ала едва ли е съдено на тези нейни мисли да се осъществят. Във всеки случай между престъпното желание на жената и датата на очакваната от нея разправа трябва да изплува един страшен факт, който ще повали мнозина на земята и на мнозина ще затвори навеки очите.

Готвеше се да се върне при мъжа си Нина Яковлевна. Тя скучаеше като че в две плоскости: просто скука, повърхностна, и скука по-дълбока. Заминаването се забави поради болестта на Верочка — дребна шарка. Каква ли ще бъде срещата на Нина с Протасов, с мъжа й, с тайгата? Тя се боеше от своето ново чувство към Протасов. Протасов пък най-много се страхуваше да не би при обиска да вземат документа на прокурора, подарък от Шапошников.

А да отиде при Шапошников, се готвеше самият автор на този документ, бившият прокурор, сега заточеник Страшчалов.

Прохор Петрович също мечтаеше да замине. Къде — неизвестно. Но душата му продължаваше да се мята нагоре-надолу, нагоре-надолу. Може би ще отиде в Санкт-Петербург, може би ще иде да посрещне жена си, или в Белгия, може би в гроба. Прохор Петрович не знаеше накъде да тръгне. А най-вероятно е да си остане в къщи…

Помощник-министърът, който издействува мината за Прохор, падна. В Петербург мина последната „въртележка“, началството се сменяше често. Поручик Приперентиев също беше изхвърлен от полка за комарджийство, за скандално пиянство. Заплашваше го съд, но работата бе спасена от влиятелната дама Замойска. Като научи за оставката на помощник-министъра, Приперентиев сериозно започна да мечтае да замине в тайгата да си възвърне златоносната мина. С една дума, искаше здравата да подхлъзне Прохор Громов.