Вячеслав Шишков
Угрюм река (94)

5

Задраскаха от списъка на живите убитите дървари, съставиха акт. Свършили работата си, работниците се чувствуваха герои. Търпеливо почнаха да чакат изпълнението на господарските обещания.

След проливния дъжд с гръмотевицата дойдоха студове. Изстина вътрешно и Прохор Громов. Ръмеше ситен дъжд, багрите на природата помрачняха. Мрачнееше и Прохор Громов. Но все пак неунищожимият дух на алчността му подсказа начин да извлече полза и от нещастието.

Говореха в кабинета на четири очи, тайно:

— Ето ти адресите на кредиторите ми, адресите на заводите и фирмите. Утре на разсъмване тръгвай за Питер. Ще намериш нужните хора. Съобщения в два-три вестника. И — по двадесет и пет копейки за рубла. Разбра ли?

— Разбрах. Туй е вече чисто търговско!… — И Инокентий Филатич показа в широка усмивка белите си изкуствени зъби. — Самият аз два пъти така съм правил.

— Засега ето ти чек за двадесет и пет хиляди. На търговците, ако успеем, също ще пратя чекове. Но да помниш! — И Прохор сърдито му се закани с пръст: — Да не вземеш пак да захапваш носове, да не влезнеш в затвора. Изобщо, дръж се като делови човек…

— Как може! — замаха с ръце старецът. — Такава задача, пък аз да… Давам тежка търговска дума… Целувам иконата на Христа! — Старецът набързо покри с носната си кърпа седалката на плюшения стол стъпи на кърпата с калните си ботуши и набожно целуна иконата.

Прохор заповяда заплатите на работниците да се изплатят не с талони, а с пари. Кантората изплати на хората сто хиляди.

Забогателият народ рукна да обогатява частните търговци: те имат всичко и всичко е много по-евтино. На следния ден, по заповед на Прохор, приставът затвори всички частни дюкяни, а своите довчерашни приятели и другари по маса, търговците, започна да изселва извън територията на предприятието. Онези, които упорствуваха, ги затваряха в ареста.

Работниците разбираха, че макар и да е задоволено едно от техните искания, Громов отново ги подкарва към своите магазини, иска да върне в джоба си дадените от кантората пари. Плъзнаха шушукания, сърдито очакване какво ще стане по-нататък.

А по-нататък настъпи неизбежният низ от събития, в чийто кръг своеволно се включваше Прохор Петрович Громов.

Всъщност неопитното око можеше да отмине равнодушно тези събития — до такава степен те, взети поотделно, бяха незначителни и естествени. При обикновено съзерцание тези събития като че възникваха случайно, а всъщност — железният закон на борбата на две враждуващи сили ги нанизваше на общата нишка на неизбежността. А като ги нанижеше… Впрочем, да предоставим всичко на времето.

Склонни сме да твърдим, че целият живот, всички плоскости на живота на Прохор Громов са създадени от него самия и съвсем не са случайни. И постъпките на всички персонажи от Нина до Шкворен, до вълка, които са свързали съдбата си с Прохор Громов, са продиктувани пак от него, тоест от Прохор Громов. Вярваме в това, защото целият свят е от причини и следствия.

Така Ана Инокентиевна, дебелата вдовица, се съгласи да стане жена на Иван Иванович Прохоров, човек в напреднала възраст. Ето го първото следствие, а Прохор Петрович е причината. Прохор си поигра с нея, разпали сърцето й, обиди я. И ето го женското отмъщение: „Тъй ти се пада, макар и за старец, но ще се омъжа, напук ще се омъжа, на̀!“ Омръзна й всичко, поиска й се да смени декорацията, за да започне нов спектакъл от своя живот. Тя май нямаше да се омъжи, но баща й настоя: „Непременно се омъжи. На Иван Иванич трябва да се угажда. А защо — в скоро време сама ще разбереш.“

Иван Иванич не пожела да се венчае при отец Александър: без излишен шум. Замина за село Медведево. И ако не беше умряла Анфиса, той нямаше да плаче горчиво до нейния надгробен кръст, а може би щеше да се ожени за нея. И ако Прохор не беше пожелал да изпратят баща му в лудницата — Иван Иванич нямаше да прави маскарад: той щеше да бъде не Иван Иванич, а както винаги — Пьотр Данилич Громов. И ако Пьотр Данилич не беше по неволя Иван Иванич — неговата жена Ана Инокентиевна Громова, научила едва на втория ден след сватбата кой е нейният мъж, нямаше да ридае горчиво, нямаше да удря главата си о стената и потресена от греха на кръвосмешението, нямаше да се провиква като луда: „Какъв срам ме сполетя, какъв срам!“ Бременна от сина на новия си мъж, тя изпадна в пълен душевен мрак; нямаше изход — тя почна да мисли за бесило.

Иначе не можеше и да бъде. Защото Пьотр Данилич, развратник и пияница, роди нашия Прохор, пък дядо Данила, разбойникът, роди Пьотр Данилич.

Ябълката, клонът и дървото — всички са от един корен, от една земя, напоена с човешка кръв.

Неотвратимата закономерност на тази връзка между причини и следствия се проявяваше и там, у Прохор.

Пристигна назначеният в предприятията на Громов жандармски ротмистър Карл Карлович фон Пфефер. С него един унтерофицер Поползаев в помощ на жандармите Пряткин-Оглядкин. Освен това и една рота войници „за поддържане, ако стане нужда, със силата на оръжието спокойствието и реда“. В ротата има двама офицери: възрастният без мустаци шишко Усачев и младият, с големи запорожски мустаци, Игор Борзятников.

Той вероятно ще стане съпруг на Кети. Поне такъв е замисълът на автора. Но какво ще стане в живота — авторът не знае: може Кети да се побърка, може мистър Кук, заедно с лакея Иван и Филка Шкворен, да открадне Кети от самата сватба и да я отнесе в оня свят, в Новия свят, в Съединените американски щати. А може да се случи и така, че Кети да се отрови.

 

 

— Ах, какво нещастие, ах, какво нещастие! — възклицаваше с престорен глас Парчевски и съчувствено клатеше глава. — Вие, миличък Инокентий Филатич, поскучайте, аз ей сега ще го напиша. Разбрах всичко от вашите думи. Ще пийнете ли едно коняче или водчица?

— Нито капка… Не пия — разтърси брада енергичният старец. — Лимонадка може.

— Ето ви боржом^[1]. — Владислав Викентиевич настани удобно полезния гост до масичката пред канапето, а той седна до бюрото и допря молив до бялото си чело, събирайки мислите си.

— И механическият завод ли изгоря?

— И механическият завод май че изгоря.

— Ами новата къща на Прохор Петрович, дъскорезниците, мелницата?

— И новата къща май че изгоря, и мелницата май че изгоря, а старата дъскорезница изгоря до шушка, и траверсите и дъските… Ох, ох!… Страшни загуби! — Старецът се просълзи и изтри очи с кърпата си.

Изведнъж Владислав Викентиевич се усмихна сатанински и си каза: „Аха!“ Моливът с лека дъга скокна от челото върху бялото поле на хартията. Гонейки се един друг, редовете се нижеха бързо. Цял час старецът разглежда интересни албуми с голи момичета. Статията е завършена. Парчевски сияеше. Той ще я размножи и още днес ще я даде във вестниците. Той има навсякъде връзки. Ненапразно е племенник на губернатора. По протекцията на вуйчо си той служеше сега в Министерството на пътните съобщения.

Старецът изслуша с цъкане статията внимателно. В статията се говореше за стихийно бедствие, за невиждан пожар в тайгата, който „май че“ унищожил всички предприятия на милионера П. П. Громов. Повечето от предприятията не са били застраховани. Фирмата „май че“ е пред крах.

Статията бе написана майсторски, убедително, подкрепена с надути цифри: правеше впечатление на кореспонденция от самото място. И беше подписана: „Очевидец от тайгата“.

— Много хубаво… Гръмко!… — цъкна с език старецът.

— Аз тия работи… Какво толкоз… — похвали се Парчевски и лицето му сякаш се раздели на две: пълните му устни и бузи се усмихваха: „Мен, санким, няма да ме преметнеш, отдавна разбрах всичко“; а очите бяха сериозни, настойчиви, сякаш искаха да кажат: „Давай парата“.

— Сегинка въпросът стои така — рече старецът, доловил полуявните помисли на Парчевски, като потриваше ръце. — Трябва да се съберат всички кредитори на чаша чай, да откъснем нещо от рублата. Вие, скъпи мой Владислав Викентиевич, трябва да помогнете на мен, стареца. Поговорете с този-онзи лично, особено ако може със заводите. От икономисаното ще получите едно процентче. Освен това Прохор Петрович никога няма да ви забрави.

— На каква сума ще бъде сделката?

— Предполагам, тъй, не по-малко от половин милионче…

— Тогава процентът е малък. Три процента.

— Какво думате!… Петнадесет хиляди?! Високо искате да хвърчите.

— Рискът… За такова нещо май че и в дранголника може да се отиде. А впрочем… Нека се уповаваме на това „май че“.

— На това „май че“? Да, да! Точно така…

И лукавите очички на стареца, които смигаха на Парчевски, потънаха в бръчиците на смеха като във вир.

— А как е Нина Яковлевна? В къщи ли е?

— В къщи — излъга старецът и като се плесна по челото, размърда вежди: — Бре-бре-бре! Ама че стар глупак… Ама че изкуфяла глава… Забравих да ви предам поздрав от Нина Яковлевна… Ах, ах! — тюхкаше се, превземаше се старецът. — Като тръгвах, тя ме повика и ми рече: „Непременно да намериш скъпия на сърцето ми Владислав Викентиевич…“ И ми даде вашия адрес, на ъгъла на Невски и Знаменска…

— Че откъде тя…

— Ха де… Сърце на сърцето, както се казва… вест подава. Няма да седна да лъжа я…

Красивото, с горд профил лице на Парчевски този път цяло засия.

— Ах, мили Инокентий Филатич!

— „И му предай, казва, че си спомням за него и може би мисля за него денонощно…“

— Преувеличавате-е — замаха радостно и шеговито с ръце Парчевски на хитроватия старец. — Не каза ли тя „май че мисля“ и „май че си спомням“?

Старецът също рече да се засмее, но тутакси остави смеха.

— Повярвайте — рече той, — Нина Яковлевна дори много тъгува за вас. Веднага долових. Хайде, довиждане, драги! До утре. Пък вие се постарайте…

— Дайте ми хиляда и петстотин.

— Защо?

— Че как иначе? На вестникарите не трябва ли да дам, за да не задраскат това „май че“? За лични разноски, свързани с нашето дело, не трябват ли?

Старецът не възрази: като плюнчеше краищата на пръстите си, той отброи парите и остави адресите на кредиторите.

Смигнаха си един на друг, разделиха се. Ръмеше питерски дъжд. Асфалтът блестеше.