Вячеслав Шишков
Угрюм река (93)

4

Господарят е вече на върха на кулата. С него са Инокентий Филатич, отец Александър и мистър Кук. От кулата се вижда как двата пожара, двете огнени стихии, извисили се към небесата, мълчаливо шествуват една срещу друга. Силата на двойния пожар всмукваше като мощно бутало въздуха, раздрусваше атмосферата на десетки версти: духаше вятър, кулата леко поскърцваше.

— До голям степен необикновен зрелищ — цъкаше с устни мистър Кук. — Това, това е твърде грандиозно… Колосал!

— Вие бяхте ли там? — процеди през зъби Прохор.

— О не, о не… Аз не съм герой на подобни приключения. Аз съзер… как се казваше?… Съзерцател. Така ли? — И големите уши на мистър Кук замърдаха от напрегната мисъл. — Не, вие обърнете внимание, господа… Какви две сили. И колко милиарда калории топлина отива мнього напразно…

— Да, напразно… — промърмори Прохор.

— Ужас, ужас — размърда прегърбените си рамене свещеникът.

— Фено-ме-нално… Колосал, колосал!… О! — мистър Кук заби пръст в небето и звучно млясна, като гастроном пред цвъркащи в сметана шампиньони. — Но защо е такъв съвсем глюпав рюска пословиц: „Не гаси огън?“

— „Не си играй с огъня“ — поправи го отец Александър, усмихвайки се снизходително.

През мътната, все още надвиснала във въздуха димна пелена долитаха отнякъде тътнежи на гръмотевица.

— А, май че на дъждец намирисва — поглади бялата си брада Инокентий Филатич.

— Шт! Пророк… — шътна му сърдито Прохор, който разглеждаше пожарището през бинокъла.

Но през стъклата, като в огледало, пожарът изглеждаше студен, мъртъв. Ала в действителност съвсем не беше така.

Тясната ивица на тайгата между огнените лави — стихийна и изкуствена — все повече и повече се стесняваше. Двата огромни пламтящи потока вървяха един срещу друг. Всички живи твари в тази ивица — тичащи, летящи, пълзящи — изпадаха в ужас: накъде да се пълзи, накъде да се бяга?

Стада зверове, последни неотлетели птици, лъкатушни обръчи на хлъзгави влечуги — цялата тази твар е обречена трагично на изгаряне.

В още незасегнатата ивица, дълга около двадесет версти и широка не повече от верста, е като в пъкъл: въздухът бързо се нажежаваше и ясно се чуваше тътнещото боботене на пожара, свиренето на вихрите, взривовете, стонът на обидената земя. А червеното небе, готово да смаже тайгата, се тресеше.

От звуците, от дима, от вида на небесата зверовете се побъркваха. Загубили в смъртен страх инстинкт, нюх, зрение, замаяните твари се мятаха страхотно на всичка страни. С летящи, невиждани скокове зверовете се втурваха надясно, наляво, но навсякъде беше пек, дим, огън. И ето, вирнали опашки, изплезили езици, зверовете се носеха покрай линията на огъня. Но и там няма изход: огньовете се сливаха. Зверовете обезумяха. Очите им са кръвясали, устата са озъбени диво, в жълта пяна. Зверовете мълчаливо се изправяха на задните си крака, забиваха зъби в гърлата си, хъркаха, падаха. Силните разкъсваха слабите, в безумие гризеха самите себе си, потъваха в кръв, козината на живите им още кожи пращеше от жарта.

Мъничка катеричка, с очички-бисерчета, с рунтава опашка. Стърчи на върха на едно високо дърво, надясно и наляво е огън. А катеричката пет пари не дава: нали това е игра. За да прогони силния си страх, катеричката играе на безгрижност. Помириса една шишарка и — с лапички, към муцунката си. Надясно огън, наляво огън. „Не е страшно, не е страшно — бълнува безумната катеричка, — това е сън, сън, сън“. „Стра-а-ашно!“ — грачи, свит до стъблото под един гъст кедров клон, столетен, с прошарени пера гарван; ключицата му е пречупена, крилото му виси. Изплашената катеричка се спуска веднага с главата надолу по стъблото към земята. Но земята гори. И ужасена лети към върха. Нагоре-надолу, нагоре-надолу — все по-бързо и по-бързо лети катеричката. Но изведнъж загубва съзнание, като топка пада в пламъците. Пуф и — край.

Мечка удря мечето си по главата с дебел клон, черепът на малкото мече се пукна, пръсна се. Стара мечка, стръвница, след като удуши друга мечка, разкъртва с дяволска сила пънове, камъни, вмъква се в бърлогата, диша тежко, от езика и капе слюнка, въргаля се като пияна върху дебел пласт гъмжащи в бърлогата плъзгави влечуги. Натикала ги е горещината. Смачканите влечуги съскат на умиране, хапят смъртоносно мечката, а мечката реве от болка, търкаля се от една страна на друга, ръмжи, стене като човек. Дим, огън нахлу като ураган в бърлогата и — смърт.

Смърт на всички, смърт на всяка твар, гадина, мечка, птица, дори на мъдрия бухал — смърт. Смърт на безсмъртния мъдър гарван. На всяко дърво, на всяка тревица, на въздуха, на дъха, на мириса, на тлението — смърт!

 

 

… Двете стени от пламъци, по сто версти всяка, вървят една срещу друга в атака, в атака, в атака!… Горе вият ураганни смерчове от нажежен въздух. Орли и орлета, спасявайки се със закъснение от смъртта, излитаха във висините като вертикален винт, удряха се в сводовете на нажежаването, падаха като горящи шапки, тупваха на земята като въглени. Температура — хиляда градуса, сила на бурята — дванадесет бала, а може би и сто…

Двете стени на пламъците започнаха да затварят сводовете със сини, жълти и червени лумвания една срещу друга. И ето сводовете се затвориха по цялата дължина. Страшно боботене прокънтя над тайгата, земята затрепера и небесата се разтърсиха. Като че хиляди еднокраки федотичевци даваха залп след залп от всички топове в света.

— Край, край… — казаха на кулата, въздъхнаха. Всеки го каза по своему и всеки въздъхна по своему.

— Край — казаха и работниците долу. Като прибраха от тайгата убитите, те се върнаха в къщи.

На стотици версти наоколо пожарът беше оградил със стената на опустошеното пространство всички предприятия на Прохор Петрович, като бе турил край на огъня. Прохор бе спасен.

Пожарът-разрушител щеше да догаря цяла седмица и още цяла седмица въздухът щеше да бъде отровен от дима. Но през нощта рукна проливен дъжд с гръмотевици, който с несъкрушимата си мощ за един час погреба в земята и дим, и огън. Не остана ни въгленче, ни главничка.

— Дождевное лияние — забеляза високопарно отец Александър.

Облакът бързо отмина. Всички краища на небето светнаха.

— Проклет!… Анатема!… — викаше злобно Прохор подир отминаващия облак. — Къде беше, дявол да те вземе, по-рано?!

Ала облакът не отмина съвсем, неговият тежък мрак остана завинаги на лицето на Прохор Громов, вмъкна се в зениците му, пропи с незаличимо униние цялата му душа.

 

 

… И ако зазвучи една струна, другите, включени в акорда струни, веднага ще й отговорят. Такъв е законът на детонацията. Кети седя в къщи сама със своята тъга цяла нощ.

Изпитите свършиха, училището е затворено, пролетта не чака, бурята разреди въздуха. А в душата, както и по-рано, е същата ипохондрия, дим, замаяност.

Нощ. Електрическата светлина е смекчена с червен тюл. Поради това в стаята има леко сияние. Едва доловимо блестят позлатените рамки на картините.

Непобутнатото легло е печално, самотно. Канарчето в клетката разтърси перца, раздвижи се, отвори бисерното си оченце към Кети.

— Здравей, момиче — изчурулика то, но Кети не го чу. Канарчето притвори своето бисерно оченце.

Кети посоли парченце черен хляб, помириса го, изпи чашка зубровка, отвори широко очи, наведе малко глава, вслушваше се как отмалява от просмукващото се в кръвта питие. Подъвка солената коричка, пак си наля и пи.

Кети беше погрозняла: около очите й се появиха бръчки, устните и станаха неизразителни, отпуснаха се. Крадешком, тайно тя пие отдавна. Нито мастилото, нито хартията, нито баща й знаят за това. Не знае никой. Но отпечатъците на всеки миг ясно се натрупват в собственото й сърце и някъде в сферите на етера. Невроза на сърцето, разклатени нерви, анемична кожа — така каза лекарят.

— Вие трябва да се ободрите, госпожице — рече той. „А как?“ Лекарят се усмихна, поклати брада и с вулгарна гримаса разпери ръце.

Кети пие петата чашка и помирисва коричката. Имаше ли смисъл да ходи с него из пушека, в тайгата, да се усамотяват. „Глупак! Невменяем“. Вярно, целуна я, но как?… Така се прощават с мъртвец. И поне да бе загатнал за любов, за женитба, поне един признак на страст. Да бе я грабнал, да бе я повалил на земята, да бе направил опит да мърсува! Тя, разбира се, би му зашлевила шамар. „Но той е мъж! Пън. Мечтае за Нина. Диване. Той е сто пъти по-лош от Ферапонт! Чужбински изрод!“

Мистър Кук лежи на кревата си. Той зверски хълца. Иван му подава чаша вода и казва:

— Това ще рече, че някой ви споменава, господарю. Пък вие ей тоя пръст дигнете към небето и повтаряйте: хълцукане, хълцукане, иди при Федот, а от Федот при Якова, от Якова на всякого… и ще мине отведнъж.

Кети пие шестата чашка, плюе, закрива лице с белите си длани, тихо се киска. През пръстите й текат сълзи. Кети изважда от косата си гребенчетата и фуркетите, хвърля ги на пода, отпуска глава на масата. Остро, пронизващо душата хлипане. Канарчето разтърсва жълтото си телце и пак отваря, дремейки, бисерното си оченце. Дрямка в розово сияние. Светлината на лампата е полузакрита с воал.

… Ръката още веднъж се протяга към днешното писмо. Редовете, написани от милата са приятни пред сън както молитвата за монаха. Протасов бързо намира тези редове.

„Андрей! Страх ме е дори да си помисля, но, струва ми се… аз те обичам…“

Сърцето на Протасов трепери и сигурно там някъде трепери и сърцето на Нина.

Дяконът се върна в къщи без расо. Манечка го гризе немилостиво. Дяконът се преструва, че слуша внимателно, но мисли за друго: за онази снежна нощ с Кети. И присмехулно тъгува: да беше загубил расото си преди този случай… Ех, глупак, зяпльо!

— Манечка!… Наумил съм си да се разпопя… — говори унесено той.

— Какво? Какво? Я спи там.

Дяконът мърка нещо и скоро юнашки захърква.