Вячеслав Шишков
Угрюм река (92)

3

А в това време вече се смрачаваше, наближаваше нощта. Прииждаше и ширналото се море от пламъци.

Зловещ страх застина в очите на Прохор. Времето безспирно лети. Нужен е дружен съкрушителен удар, за да се откъсне главата на стихията, но той е безсилен да мръдне работниците от място.

В кабинета си Прохор е като лъв в клетка, удря с пестници по масата, крещи на Протасов като на момче. Протасов е стиснал устни, напрегнал се е цял, в очите му светят подигравателни огънчета: той знае, че картата на Прохор е бита, че яростта му означава безсилие, че работниците удържат победа.

— А това що е?! — кипва Прохор и бесният му поглед препуска по редовете на подадения му от Протасов лист хартия. В своята ярост Прохор Петрович разкъсва писмените искания на работниците и парченцата хартия летят като пеперуди от кулата надолу.

— По дяволите, по дяволите! Да вървят на майната си!… Гадове, мръсници! Искат да използват безизходното положение… Къде им е на тия безроги говеда съвестта, къде им е богът?! Това са ваши номера, Протасов!

— Исканията на работниците са законни. Те произтичат от договора — казва Протасов, като едва се усмихва с ъгълчетата на устата си. — Сега не е време да се разсъждава.

— Млъкнете, Протасов…

— Сутринта, най-късно — утре вечерта вие можете да останете без нищо.

— Млъкнете!

— Успокойте се!… — И Протасов впи искрящи зеници в изкривеното в гримаса лице на господаря си. — Успокойте се, Прохор Петрович. Преценете трезво положението. Всички хора трябва незабавно да се пратят на работа. Със своето появяване и ругатните си вие само ще налеете масло в огъня. Работниците ще се разбягат. И пожарът ще помете всичко. Аз съм началник на всички работи. Аз отговарям пред своята съвест за опазване на делото. Вложил съм в него много сили. Аз искам от вас през главите на работниците да се отнесете благосклонно към техните молби. Кажете — да. С това ще бъде спасено вашето дело, вашето семейство и вие самият.

Прохор стискаше и отпускаше пестници. В очите му, в движенията на веждите, в сложната игра на мускулите на лицето имаше алчност, страх, припламвания на потиснато величие.

Протасов отри изпотеното си бяло чело, което рязко контрастира с пролетния загар по бузите.

— Прохор Петрович, аз ценя във вас ума, смелостта, умението ви да обуздаете своята съдба…

— Чувате ли, Протасов, как реват тези мерзавци… там, пред кантората?! Вие сте ги…

— Да, те са хиляди… Те чакат вашия отговор. Настроени са мирно. И само една ваша дума може да ги успокои.

— Знам аз тази дума! Тази дума няма да бъде произнесена…

— Вашата дума може да извика у тях взрив от ентусиазъм.

— А-ха! Вие искате да ме оставите без гащи, Протасов?

— Не. Аз искам да ви спася.

Прохор на един дъх допи направо от шишето коняка и хвърли бутилката през прозореца, в небесното сияние, което раздрусваше въздуха.

— Ами ако пожарът сам си угасне?… Сигурен ли сте, че той ще дойде насам?

— Сигурен съм — рече Протасов. — И вие сте сигурен в това повече от мен. Излиза вятър. Цял месец имаше знойни дни. И така, чакам. — Цял треперещ, Прохор пъхна в джоба си два броунинга, свирна на вълка, нахлупи фуражката.

— Къде са казаците, къде е приставът?… Аз ще ги разстрелям тях, тези мерзавци, тези бунтари! А революционерчетата ще обеся на боровете…

— Вие не сте генерал-губернатор… Вашите думи са безумно бръщолевене.

— Какво?! — Прохор с такава сила трасна с пестник по масата, че вълкът, който въртеше опашка, веднага приклекна, а Протасов трепна и отстъпи една крачка.

— Да вървим!

— Няма да ви пусна.

— Как? Вие? Мен?!

— Ще направите глупости. Ще ви разкъсат на парчета.

— Протасов! Пазете се от мен, Протасов… Вие искате да вдигнете революция ли?…

— Искам от вас справедливост в името на вашето спасение…

— Вие сте коварен човек… Вие… Пуснете ме!

— Не… Не мога да ви пусна.

Лицето на Прохор се наля с кръв.

— Махни се от пътя ми! Ще те смачкам! — И Прохор се спусна към Протасов, вълкът изтрака зъби, заръмжа. Протасов бръкна в джоба си за револвера, Прохор изтрезня, спря се.

— Вратата на кулата е заключена — рече Протасов, като поглеждаше настръхналия вълк. — Ключът е у мен!

— Аха, в плен ли съм? Добре…

Прохор грабна телефона, закрещя в слушалката:

— Приставът! Приставът да дойде! Филка Шкворен да дойде! Казаците да дойдат!

— Приставът е на петдесет версти. На казаците не сте вие командир.

Прохор хвърли слушалката, падна в креслото и цял се затресе.

— Андрей Андреич, Протасов… Какво правите с мен?

— Дадох дума на Нина Яковлевна да ви пазя от всичко. Не мога да рискувам вашия живот. Повтарям, работниците могат да разкъсат своя господар.

Настъпи мълчание. Прохор дишаше шумно. Душеше го кипящият в него, но скован в тази минута живот. Вълкът лижеше безсилно увисналите ръце на господаря си. В разделените на две мисли на Прохор прелетява буйна тройка, звънят звънчета. В колата — Нина и Протасов. Лицето на Нина е щастливо, светло. Тя се усмихва на Протасов и казва: „Обичам ви“.

Остра болка резна сърцето на Прохор. През прозореца се виждаше как трепти нажеженото небе, тревожно вика Фарков:

— Прохор Петрович! Прохор!… Ей… Отвори!…

Прохор скочи към прозореца. Конят на Фарков е потънал в пяна. Протасов бърза долу да пусне Фарков. И ето и тримата са на върха на кулата. Страхотното зрелище потресе Протасов и Прохор. През бинокъла пожарът се виждаше съвсем близко. И вече нямаше спасение.

— По-бързо, Прохор Петрович, по-бързо…

Прохор изхълца и се спусна бегом по стълбата:

— Ето какво направи ти, Протасов…

Той препусна с коня си. След него Протасов и Фарков. Хиляди работници седяха край огньовете, задръстили целия площад.

— Момчета! Милички! Деца! — извика Прохор с пресеклив глас. — Спасявайте моето и вашето… Всичко, което искахте от мен чрез вашия началник Протасов, обещавам да изпълня.

Като крилат змей прелиташе той от една група към втора, към трета. Лицето му беше бяло като платно, черната му брада трепереше.

— Момчета-а-а!… На работа-а-а. Живо-о-о!… — викаше от коня Протасов, като летеше от единия до другия край на площада.

— Ура-а-а!… Ура-а-а!…

И над четири хиляди души с жените, с децата като лава нахлуха в тайгата.

Като видя втурналия се, потискан от него, но желаещ да го спаси народ, Прохор заплака радостно с омекнала душа. Конят понесе него, зашеметения, след народа.

Дякон Ферапонт, яхнал своята рошава кобилка, с димящата си циганска лула бързо се шмугна от един облак дим в друг.

Покрай Прохор минаваха още много конни и пеши, мъже и жени, мяркаха се фенери, думи, думички, но Прохор нищо не виждаше, нищо не чуваше.

След три часа бързоногите пешеходци излязоха на просеката на Фарков, а след четири — пристигнаха и останалите. Нощта още не беше свършила, но пламъците тук бяха по-силни; те даваха трепетна, невярна светлина.

Резиденцията остана на около дванадесет версти, но и оттук до пожара имаше още три версти. Значи, опасността е далече. И всичко заради тази осемдесетметрова кула „Отваряй си очите“: от нея пожарът изглеждаше на една педя, близко, а всъщност — на петнадесет версти от кулата. Настроението на Прохор внезапно се промени. Той искаше да наругае Фарков, че така глупаво го изплаши, искаше да се скара с Протасов и почна да се кълне мислено, че като жена се беше поддал на паниката, че така глупаво се изложи пред работниците. Да, Протасов наистина е коварен човек.

— Моята просека е широка двайсетина метра, а някъде и повече — стоеше изгърбен пред Прохор старецът Фарков. — Просеката е прокарана на около пет версти, погледни накъде! Разбра ли? Сегинка пък, на около двайсет версти трябва да се гони просеката ей натуканка, в другата страна… Разбра ли? А като просечем, тогиз наш огън от просеката ще запалим, насреща на пожарището. Ето това се и вика насрещен пожар. Разбра ли? А като се сберат един с друг двата пожара, нашият и божият, ето ти, значи, и края им… Разбра ли? Повече няма какво и да гори… Значи, върви спокойно да спиш.

Капнали от убийствения път, но окрилени от неочакваното обещание на господаря, хората забравиха умората. На много версти наоколо тайгата ехтеше от весели песни, викове, съскане на триони и удари на брадви. Като пукаха, шушнеха с клоните си, стотици дървета се поваляха с грохот. Нито подканяния, нито хокания. Опиянен от работа народът се отпусна, настърви се, отдаде на мускулите си целия запас от кръв и мъжество; всеки работеше за четирима. Значи, не четири хиляди, а десет, двадесет хиляди влязоха в схватка със стихията, жертвуваха живота си заради Прохор.

А в това време Прохор помрачня, духът на алчността отново почна да завладява сърцето му. Готов беше да срине излъгалата го кула, да обеси на някое дърво стареца Фарков.

„Глупак съм аз, глупак… Жена… Мухльо“.

Но небето трептеше, искри излитаха над пожарището и пламъчето на неизстиналата, току-що преживяна голяма радост все още блещукаше в тъмната душа на Прохор.

„Не, не, много право. Иначе всичко можеше да погине…“

Дякон Ферапонт и Филка Шкворен поваляха тайгата като зверове. Дяконът е с брезентови гащи, с високи ботуши, захвърлил е някъде расото и го е забравил.

Почна да се развиделява. Просеката растеше. По дължината й нареждаха купища сухи клони. Вятърът във върхарите се засилваше.

— Време е да запалим! — викна отдалече Фарков на Прохор.

На разстояние от двадесетина версти загърмяха условните изстрели, работниците се спуснаха с викове „ура“ към струпаните сухи клони и бурната ивица на огъня пламна по цялата линия. Долу веднага се роди вятър. Огънят започна да навлиза навътре в тайгата. Хилядите огневаци пазеха зорко да не пълзи към просеката.

Тайгата още не беше успяла да отърси от миглите си своя тъмен сън. Тя се пробуждаше бавно, прозяваше се, протягаше се, пъхаше ръце-клони в короните на своите зелени коси, изпъшкваше. Ала ето че огънят опари петите й. Тайгата изведнъж разтвори широко очи, ахна, разкърши рамене. Боровете пламваха и като че изведнъж си слагаха златни перуки. Огънят танцуваше с шум, с бой на барабани, с оглушителните взривове на цепещите се на две дървета. Гъсти черни кълба дим се извиха над пожарището. Непоносимата горещина лъхна учудените тълпи работници, застанали на просеката. Осветените им от пламъците лица са потни, уморени, в очите им се чете трепет пред невижданата картина. Несвързани разговори:

— При нас загина Панкратиев.

— При нас едно дърво притисна наведнъж двамина. Матрьона с момчето й.

— Извлякоха един мъртъв старец, дърво го смазало. Кой е, не се знае. Топъл беше още.

Пожарът настъпваше от просеката навътре — срещу главното пожарище.