Вячеслав Шишков
Угрюм река (90)

1

Бяха необикновени горещини. Тайгата е суха като барут. На върха на кулата „Отваряй си очите“ ден и нощ дежурят наблюдатели, из тайгата сноват с кончета стари селяни или инвалиди от производството — тяхна задача е да охраняват гората от пожари, те получават грошове и се наричат „огневаци“.

Тайгата пазеха от пожари огневаците; работническата маса, дето имаше много гориво и горчиво, раздухваха „подпалвачи“ — те нямаха повече сили да търпят угнетението на себеподобните си.

Впрочем организирането на протеста ставаше от само себе си, стихийно, както и горският пожар. В бараките, в чайните, в землянките почнаха да се появяват „разговорливци“-агитатори измежду своите по-отракани момчета, или от политическите заточеници, работещи в предприятията, а понякога просто довеяни от вятъра в полето хора: някой си Гришка Голован, някой си Петя Книжник — прелетни птици, без пристанище.

Наблъскат се по празник работниците в бараките, почнат да се присмиват с тъга на себе си, за житнетобитието си да умуват: там притеснение, тук притеснение.

— Ех, жалко, Гриша Голован го няма!

— Как да го няма! Здравейте, приятелчета, тук съм!… И един изпосталял, гръб — дъска, крака — върлини, жълтолик, с болнав вид човек излиза из тъмнината от задните нарове.

Работниците се смеят зарадвани, в надпревара стискат ръката на милия човек. „Вземи цигара“. „Вземи питка“, „Вземи чашка чай“, „Ей, жени, я сипнете малко млекце на другаря!“

Тук живеят земекопачи по строителството на пътищата.

Пият чай — кой отхапва от парченцето захар, кой го близва, кой само поглежда — точат се разговори, от които им е дошло до гуша, вайкания; от тях отдавна боли душата.

— Все пак Протасов, макар и да е добър, ама си е господар. Протасов ни подмами — и се спотаи. Какво да правим?

— Това се казва изчаквателна политика — гризе коравата питка с младите си, но изгнили в тайгата зъби Гриша Голован. — Това се казва — натрупване на сили. Какво, аз напълно одобрявам неговата политика. Докато няма работническа организация, докато няма запасен капитал, глупаво е да се вдига стачка. Вие предявявате искания пред господаря, а той ви показва пръст. Вие не отивате на работа, а той — пет пари не дава. Вие срещу него с пестници, а той срещу вас с топ, пушки, с камшици…

— Стой, стой, Голован! Посмали малко — обаждат се отведнъж запалените мъже и момци. — Ако ние не излезем на работа, той ще пукне след седмица, кучият му син… Ако пък дружно се заловим и съзнателно. Ще трябва стотици милиони неустойка да заплати на държавата. И държавата веднага ще го тикне в затвора!

— Ха, държавата! — И Гриша Голован запраща на пода омазнената си студентска фуражка със синя околижка. — А кой е, питам ви, държавата? Всички мошеници са събрани там, ето кой. Не, момчета, вие такова, онакова…

Известно време минава в пъхтящо мълчание. Триша Голован покашлюва в шепата си, пъха ръце в ръкавите на платнената си риза, нарочно се бави, сякаш опипва настроението на работниците, накрая настръхва зиморничаво и казва:

— Вие, момчета, живеете в условия на жесток произвол и насилие. Да започнем с договорите. Да не говорим вече за работното време, за мизерната заплата. Договорите са просто заробващи.

— Право си е, право си е! — напират към Гриша от всички страни. — Ние се пъхнахме тук като мишки в капан. Просто загазихме.

— А главната робия, момчета, ето в какво се състои — мъчи се да заглуши техните гласове агитаторът „разговорливец“. — Администрацията се задължава да изпраща на свои разноски до техните местожителства само онези работници, чийто срок за наемане е изтекъл. А ако уволняват работника за провинения, той трябва със свои средства да се добира до дома си. А я се опитай… Някои са на три, на пет хиляди версти оттук. Ето защо всички вие се боите да не останете без работа, без хляб в глухата тайга. И това наистина е страшно. Това е, казвам ви, главната робия. Това ви принуждава да се примирявате с всичко, да се подчинявате на всичко, да търпите всичко… Тю, проклет да бъде! Но почакайте, момчета! — И Гриша пламенно раздрусва юмруци, очите му горят, изскачат от орбитите. — Ще дойде време, момчета, когато ние… Впрочем… Хубаво, по-нататък… — За миг той се издигна нагоре като подхвърлен от някое момче гълъб, но сякаш зърнал виещ се орел, бързо кацна на земята. Бунтарската натура на агитатора винаги го подтикваше да призовава народа към политическа борба, към въстание. Но местният стачен комитет, който се спотайваше негласно в самото селище, предписваше тактиката на изключителна предпазливост: да не се допускат на събранията политически речи, забравилите се оратори да се смъкват за яките от бурето, борбата да се насочва постепенно в чисто икономически рамки, за да не се даде преждевременно повод на полицията за разгроми.

— Вие, момчета, би трябвало да си изберете отговорник на вашата барака — предлага Гриша.

Избират отговорник.

— А какво да правя? Разясни на събранието… — моли избраният Емелян Ложкин, як старец с грамаден нос.

— Слушайте, другари! — става Гриша Голован. — Отговорникът е неограничен господар в бараката. Той следи за реда: да няма пиянства, сбивания. При стачка отговорникът следи за дисциплината — работниците да не се шляят около чиновниците и да не шушукат с тях. После ние ще дадем инструкция… А сега, другари, да набележим представители — двама на сто работници. После те ще влязат в работническия комитет — ще ръководят стачката.

— Значи, ще има стачка?

Гриша Голован нахлупва студентската си фуражка до ушите, усмихва се и казва със заекване:

— Ще има.

А в друга барака действува Петя Книжник. Той е нещо като просяк, с кошничка за подаяния, а в пазвата си носи книжлета. С чиновниците, с полицията той е любезен и угодлив. На началството и през ум не му минава, че Петя е агитатор.

— Момчета! — обръща се той към работниците дърводелци. — Чужди уши няма ли? Не сте ли мислили за стачка? Говорил ли ви е някой?

Петя присяда, изтрива лице с ръкава на закърпената си риза: „Дайте малко водица“. Пие, оригва се сито, шарената му, като опашчица брадица трепере. „Та такива работи, момчета… За стачица туй… Бъдете готовички… Май че натам върви…“

Агитаторът започва да се рови в торбичката си, измъква три червенички брошурки.

— На, вземете ги и ги прочетете! Сред вас сигурно има грамотни? Полезно четиво. А сега, другари, да изберем отговорник на бараката и да набележим представители за работническия комитет…

Така тече времето. Като похапне и се наприказва, Петя се сбогува с всички и си отива.

А сред работниците от механическите заводи действува латвиецът Мартин. Той е четиридесетгодишен, четири години е прекарал в каторга. Върви както му е редът работата и сред дърварите и златотърсачите.

Имаше вече малки групички от по пет, по десет души. Групичките се разширяваха, растяха, поумняваха, постепенно се превръщаха в групи. В главите на тези избрани работници полека-лека укрепваше съзнанието за тяхното лично безсилие и за тяхната колективна мощ, понятието за класовата борба, омразата към експлоататорите.

На кулата „Отваряй си очите“ през нощта бди Константин Фарков. Прохор му има доверие като на себе си. Фарков е старец, но окото му е набито, нервите здрави, сънят няма власт над него.

Глуха нощ. Силен вятър. Кулата скърца, върхът й плавно се олюлява. Забил поглед в далечината. Константин Фарков бди зорко. Далечината е загадъчна дори и за кореняците от тайгата, тя е мрачна и тайнствена.

„Пожар“ — внезапно казва на себе си Фарков. Отначало, като пламнала клечка кибрит в тъмнината, светлина лизна очите, потрепера и угасна. „Привидяло ми се е“ — мисли Фарков. Но не. В далечината някой пак иска да запали. И не един, а двама, отведнъж две клечки и малко след това — трета. Фарков хвана светлинните на прицел с бинокъла. „Пожар“ — каза си той уверено, като съобразяваше какво да прави. Кибритените клечки не угасваха, светлинките притичваха, хващаха се една за друга, започваха весел танц. „Или е на двадесет версти, или на четиридесет, ако не и на сто. Не може да се разбере…“ Той задърпа въжето, погледна надолу, почака, пак задърпа.

— Ей!… Кого викаш?! — дочу се от преизподнята старчески глас.

— Федотич, ти ли си?

— Не, кравата е!… Че кой друг ще е?

— Тайгата гори, чуваш ли?

— Как да не чувам?… Да гръмна ли с топа, а?

— Защо… Звъни на господаря!

Федотич изпъшка, обърна се гърбом към вятъра, постоя мъничко по малка нужда и закуцука към своята стаичка.

— Алю, алю! Прохоре, ти ли си? Тайгата пламти!… Фарков направил видение, рече ми да кажа на тебе… — бълнуваше полусънен Федотич и покашлюваше в слушалката.

Прохор се разтрепера, изкрещя:

— Буди народа! Бий с топа!… Повече барут сипи!

— Знам… Друг учи… Да оставя ли слушалката, а? Алю! Алю!…

От гръмогласния рев на топа цялата кула се раздруса. Константин Фарков се олюля, седна, а десетината мечоци, които се давеха наблизо, изведнъж прекратиха битката, ревнаха, оставиха мечката и замятаха патрави крака кой накъде види.

Долетя на кон Прохор Петрович. Осемдесетметровата височина изкачи на един дъх. Беше два часът през нощта. Светлинките в далечината се разгаряха, ивицата на тичащите лумвания се разширяваше.

— Не е страшно — каза Прохор. — Далече е.

— Че е далече, далече е, но, виж, вятърът взе да духа насам, това е лошото… Впрочем, както си знаеш. Имотът е твой.

— Вятърът ще се промени — уверено както винаги отговори Прохор. — Отивам да спя. А ти пази.

Сутринта вятърът наистина утихна. Във всички предприятия работата вървеше както обикновено. Денят, изглежда, щеше да мине благополучно. Обаче привечер отново почна да подухва.

От кулата се вижда — гъсти кълба дим са надвиснали над пожарището, сякаш там, на хоризонта, хиляди цигани са насядали край огньове и пушат лулите си. Просторът все повече и повече се насищаше с мъгла. Небето губеше своята синина, потъмняваше. Захождащото слънце хвърляше върху земята зловеща с жълти отблясъци сянка. Вятърът стана остър, упорит. Силата му все нарастваше. Крилата на вятъра миришеха на горяло. Лениво поклащайки се, тайгата забуча с нестихващ шум. Лицето на природата се измени. Дърветата си шепнеха печално и загадъчно, птиците летяха на ята над кулата отвъд реката; в техния полет имаше объркване, смут.

Мъка гризеше и Прохор. Отиде на кулата.

Вятърът се усилваше, кулата скърцаше в сглобите си. Върхът й се люшкаше надясно-наляво — на Фарков му се виеше свят. Слънцето залезе сред дим. Сега окото не можеше да напипа вечерните, обикновено ярки звезди.

— Е, как е?

Фарков спря поглед върху играещите на хоризонта светлинки.

— Според мен, Прохор Петрович, трябва да се прави нещо.

— А какво? Окопи или друго?

— Окопите надали ще помогнат. Току-виж, се разиграе, дано не стане нужда насрещен пожар да се пуска.

— Как насрещен пожар? Не разбирам.

Фарков седна на пода и рече:

— Прилоша ми от клатенето — и почна да обяснява как се гасят горските пожари в тайгата.

— Пропуснеш ли време, от всичко можеш да се лишиш — говореше Фарков, като димеше с лулата си. — Помня как огън очисти едно голямо село и две селца. На триста версти пълзеше пламъкът.

— Хайде де?

— Хвани вяра. Може да се случи само по долни гащи да избягаш в реката, до гуша във водата да клечиш. Така е, братко, така.

Без да каже нито дума, Прохор си отиде в къщи. Телефонира на пристава и на Инокентий Филатич — и двамата отговориха неопределено: „дано“ и „да пази господ“. Съжали, че я няма Нина, няма го и Протасов, Отец Александър предложи да отслужи вечерня с молебен и акатист. Прохор се обърка, не знаеше какво да прави.