Вячеслав Шишков
Угрюм река (9)

9

Средата на лятото. Пътниците почерняха като араби. На Прохор три пъти му се обели кожата на носа.

И лодката плаваше весело, и времето беше приказно. Ставаха на разсъмване. Докато Прохор се къпеше Ибрахим печеше шишове, Фарков се занимаваше с големия като кофа чайник. Похапнали и ободрени, потегляха и изгревът на слънцето ги срещаше вече на път.

Втора седмица целият въздух беше наситен с дим, някъде гореше тайгата. Слънцето се издигаше голямо кърваво, като нажежено бакърено кълбо. Резките тонове и очертания в пейзажа се изгладиха, разстоянието стана измамно, несигурно; близкото изглеждаше далечно, далечното се приближи досами тях. Въздухът беше неподвижен. През млечносинкавата пелена мътно се синееше всичко наоколо: гората, скалите, островите всичко е мътно, призрачно.

— Ибрахим, колко е хубаво все пак… А?

— Дъх не мога да си поема. Люти ми на очите… Зле е, Прошка!

Сега Ибрахим седеше на греблата, Фарков на кормилото: реката все още беше плитка, а браздата след шитика — криволичеща, лукава. Ето едно по-дълбоко място.

Фарков казва:

— Прохор Петрович, имате ли стръв? Трябва да хванем риба за обед.

Прохор му подава кутийката, пълна с конски мухи, и сплесква още две конски мухи на коляното си.

— Дявол да ги вземе, колко са!

Фарков има две въдици. Един подир друг непрекъснато цопват в лодката златисти караси.

— Я какви са тлъсти — радва се Фарков и след пет минути заявява: — Е, сега ще стигнат.

Прохор е свикнал с щедрите дарове на Угрюм-река и не се чуди. Поглежда часовника си — време е за обед. Забелязва удобно място и командува:

— Фарков, към брега!

— Нека малко по-нататък, Прохор Петрович — слабо му възразява той, — наближаваме село.

Прохор чувствува, че е сбъркал: разбира се, по-добре е да направят почивката в селото: яйца, мляко, курабии, но щом е рекъл веднъж — връщане няма.

— Чу ли?

Фарков не смее да се опъва.

Рибената чорба е мазна, кашата гъста, с масло, сухари имат в изобилие и пият чай до изпотяване. Насред обеда Ибрахим разкопчава до долу дюкяна на гащите си, хвърля тирантите и се оригва самодоволно.

— Какво, Ибрахим, наяде ли се?

— Не.

Очите му святкат като на вълк, после се замъгляват, кръглата лъжица чевръсто шета от котлето до устата му, най-сетне той се оригва още по-силно и опиянен от ядене, изпълзява на четири крака на сянка да подремне.

На Прохор и на Фарков не им се спи. Фарков лежи по гръб, разказва за Данилова могила, покрай която бяха минали предния ден. В нея има пещера, където доскоро живял Змей Огнян. Денем го няма никакъв, ала щом се смрачи, сякаш пламък озарява небето — змеят хвърчи. Сума християнки откраднал, повечето все млади булки и моми. Спял с тях, докато ги умори. А една, разправят, му родила момата-шаманка, същата, дето уморила Антип.

— Ама вярно ли?!

— Няма да те лъжа. А пък точно на туй място, дето сме легнали, един селянин отхапал носа на жена си. Отначало я дърпал за плитките, а после взел, че го отхапал и го изплюл… Да не му слага рога…

Внезапно водата някъде наблизо взе да се плиска и се чу вик:

— Тегли, тегли-и-и!

Шляпат гребла по водата, шумолят камъните под нечии крака. Прохор се загледа втренчено нататък: млечносинкавата приказна мъгла затуляше всичко. Но се мина още малко и от димната мъгла почти до Прохор се измъкна някакво мъгляво чудовище; то като неясен призрак се плъзгаше бавно по водата.

— Хайде, дяволи! Тегли, тегли!

Голям шитик. Теглят го с хамути срещу течението петима, шестият стърчи на кормилото, седмият е на носа с прът: отблъсква лодката от срещнатите камъни и дървета.

— Хайде, дяволи, хайде!… Мамицата ви шантава! Хайде!

Петимата нагазват във водата до над кръста и напрягайки сетни сили, гледат начумерено към шитика.

— Давай, давай, давай! — като залп изхвърчат гъгниви подвиквания и мръсни оскърбителни ругатни.

— Туй е едно тукашно търговче, арменче. Криминален затворник — каза Фарков. — Ще му се обадя. А заслужава да го шибне човек по врата. Ментарджия и половина.

На шитика е натрупана цяла купчина еленови кожи купени от тунгусите, върху кожите — три пухени възглавници; на възглавниците като Буда сред облаците важно седеше приличен на шопар, целият плувнал в лой, човек. Над него се люшкаше като балдахин и му правеше сянка голям бял чадър.

— Защо се спряхте? Ей ти, рижавият! Тегли, тегли!…

Въжетата всеки миг могат да се скъсат, те дълбоко са се врязали в превитите гърбове на ратаите. Капнали от жегата и напрежението, хората дишат тежко като изтощени, болни коне.

— Аганес Агабабич! — подвикна Фарков и се надигна. — Ама че дяволско именце, езика може да си строши човек — каза той на Прохор. — Политически го теглят, царски душмани. Аганес Агабабич, чуваш ли ме!…

— Кои сте вие? — обади се копата.

— Жители. Тук един човек иска да си поприказвате, търговски син.

— А-а-а — проточи търговецът и завика гъгниво: — Ей, вие! Към брега… Събери тегличите, навий въжето… Към брега, мамицата ви шантава!…

До Прохор се дотърколи като кълбо на късите си крака-бутилки широк два обхвата човек; той пъхтеше, сумтеше и се обливаше в пот, мократа му риза беше разкопчана, ръкавите й — запретнати, гърдите и ръцете му покрити с гъста като на мечок козина.

— Здрасти — подаде на Прохор издутата си като възглавничка длан. — От кой край сте? — Говорът му беше не руски, гърлен.

Прохор си каза името, разглеждайки с интерес рехавата копа с крачета, неугледно омотана със сукно и басма. Търговецът седна по турски на земята, попита:

— Какво на теб требе тук? Защо тръгнал? Може търговийка жилайш да завъртиш? — Търговецът засумтя, запъшка, продуха ноздрите си, после взе да клати кръглата си обръсната глава и да вика гъгниво:

— На вятъра-а! Тук ша загиниш… Хората са мръсници, всеки гледа на вересия да взема, после не плаща. Ред няма, оправия няма, ша фалираш! Тунгусите са скотове, неверници, току-виж те заклали… Хич не те съветвам! Хич!…

— Защо лъжеш, Аганес Агабабич — не се стърпя застаналият до огъня Фарков. — Нашенци са добри хора. Ти защо се заби като кърлеж — я гледай какво шкембе си отпрал…

— Кво-кво-кво? — Седналата на пясъка копа заработи с пети, тежко се обърна около оста си към Фарков. — Кво? Кърлеж? Аз ли съм кърлеж?!

— А ще стигнем ли, преди да падне сланата, до Крайск? — попита Прохор с вълнение.

Пак заработиха петите и копата с голямо сумтене се извърна с лице към него:

— Хо-хо! Не!… Какво си мислиш! Поемай назад, докато е време… Знаеш ли колко версти са туй? Три хиляди версти оттук нататък. А реката е охо! Същинска смърт.

Прохор кимна към седналите встрани работници и попита:

— А тия какви са?

— Политически… Бунтовници… Интернирани… Мръсници. Ама аз ще ги!…

— Защо да са мръсници? — въпросително погледна Прохор в лоясалите му свински очички.

— Ами как! Против царя, против реда, против капитала? Нека сега ме повозят кучите синове, нека поохлузят хомота… Ха-ха-ха… Ама аз ще ги! — Той вдигна космат юмрук и го размаха във въздуха.

— Както те гледам, ти май на цял свят се заканваш! — каза Фарков, който гореше от нетърпение да се счепка с него.

— Кво-кво-кво? — обърна се около оста си и викна копата. — Ей, рижавият! Я ми подай тефтера! Чакай да видим… Познавам те аз, миличък… Фарков те викаха, нали? Знам… Повече от сто рубли имаш да ми даваш.

— Имам да ти давам въшки… Ти надписваш десеторно от дълга… Смаза ни с тия лихви… Ти…

— Кво-кво-кво?!

Прохор тръгна към политическите. На времето в града той беше ходил с един познат студент на младежка сбирка. Там имаше и политически. Разпалено, справедливо говореха, пееха, ругаеха управниците, порядките и колко болезнено шибаха думите им, колко правилни бяха! На Прохор тогава много му хареса всичко; той дълго разпитва студента, който му даде някакви книжлета, наистина много неразбираеми и скучни. Прохор криво-ляво ги прочете и му ги върна, без да запомни почти нищо.

— Здравейте!

Всички погледнаха високата му фигура, гордо вдигнатата му глава със зорки очи, Прохор им подаде табакерата си. Запалиха.

— Как се съгласявате да мъкнете тоя дявол на гърба си — започна Прохор, — по-добре го пречукайте някъде.

Всички се усмихнаха приветливо, а онзи, с меката шапка, каза с въздишка:

— Когато вземе да се подува от глад, човек на всичко се съгласява. Местните не ни вземат на работа, пък и нас не ни бива: тайгата да изкореняваме и да разораваме новата земя не е за нашата уста лъжица.

Прохор погледна бледото му, обрасло с черна брада лице, белите му, подути от комари ръце, които трудно почерняваха от слънцето.

— Аз например съм счетоводител, а другарят ми е фармацевт — каза друг един, хилав и дребен, — а тоя човек е юрист; ясно е, че не ни бива за селска работа. А вие на колко години сте, другарю?

— На двайсет — излъга Прохор и всички му повярваха. — Аз също съм търговец — каза той. — Може би ще дойда тук да работя… Само че другояче ще подкарам всичко.

Онзи, с меката шапка, безнадеждно махна с ръка, но все пак се заинтересува:

— А как именно?

— Първо ще издавя в някой вир тоя хипопотам и всички мерзавци, които ограбват селяните… А после…

В това време до храста се развикаха страшно:

— Ментарджия!

— Не, ти си ментарджия! Ти…

Фарков стоеше прав като дирек, дългите му ръце се полюшваха. До него подскачаше запъхтеният дебеланко и му навираше в лицето отворения тефтер:

— Ей къде е вписано! На̀-на̀! Затвор за теб!… Изселване!…

— Плюл съм на тефтера ти! — свирепо плю Фарков върху тефтера.

Дебеланкото подскочи и удари Фарков по брадата, а той се засили и заби юмрук в издутия корем. Дебеланкото отскочи, наведе глава и като въртеше бързо юмруци, се втурна като глиган към противника си. Той го друсна здравата с юмрук по тлъстия гръб като по тесто, но веднага след това бе прекатурен от един силен удар.

— Аха-а! Твойта мамица шантава!

Всичко се сля в една ревяща неразбория: ето че между краката на Фарков хърка и избелва очи налялата се с кръв глава на арменеца; ето че самият Фарков, драскайки със свити пръсти земята, се извърта като голям гущер, за да изпълзи изпод рухналата върху него грамада. Вдигна се облак от пясък, пращи и съска чакълът; главни и пламнали клечки също като жар-птица хвърчат от огъня на всички страни.

— Стига! — колкото му глас държи изкрещя Прохор и се втурна да ги разтървава.

— Край — тежко се надигна червеният като цвекло дебеланко и започна да натиква в гащите си измъкналата се съдрана риза. — Още бой искаш?!

Фарков мълком грабна едно гребло и шибна дебеланкото по дебелия задник. Звънливият, шляпнал като плесница удар веднага бе заглушен от задружен смях. Арменецът се хвана за пламналия си от удара задник, заплю Фарков и изкомандува:

— Ей, вие, марш при шитика! — и кресна от възглавниците, разтърсвайки отворения чадър: — В пандиз натикам тебе, кучи сине, в пандиз! Имам свидетели!

Закипя водата, зацапаха изморените крака, все по-нататък, все по-призрачно, и всичко потъна в мътната синкава мъгла. Само се чуваше: „Тегли-тегли!“ — и лютива като арнаутска чушка попръжня. Прохор дълго гледа тъжно натам, където се скри дяволският призрак, после отиде до загасналия огън. Фарков старателно промиваше с топъл чай удареното си по време на сбиването око.

Изведнъж в съседния храст нещо се размърда — надигна се Ибрахим и погледна към слънцето.

— Да не би да сме се успали?

— Ти май че да — засмя се Прохор. — Тук цяла война се води… Негли не чу?

— Що лъжеш — мрачно се обади черкезинът. — Какъв война?

— Та това се казва хъркане! — викна Фарков. — Погледни, на мен замалко не ми извадиха окото… Точно война си беше. Теб по едно време чак те прегазихме. Премятахме се през теб.

— Що лъжеш! — Ибрахим сключи вежди и започва сърдито да върти очи. — Аз да не би да съм мъртъв? — Голото му теме грееше.

Прохор и Фарков прихнаха да се смеят.

Ибрахим хълцукна и мрачно посегна към чайника.