Вячеслав Шишков
Угрюм река (88)

20

— Носилката! Балдахина! — с тон на придворен шут изкомандува Иля Сохатих.

Разкошният, със златни пискюли балдахин се залюшка на носилката, доплува до Прохор. Величествено като римски папа Прохор се възкачи на трона на властта и могъществото.

Гъстата тълпа зяпачи замаха с шапки, завика „ура“. Наблюдателят на върха на кулата „Отваряй си очите“ дръпна връвчицата, Федотич запали фитила, топът гръмна втори път.

Блеснали на слънцето с шлемовете си, потеглиха пожарникарите, след тях — балдахинът, носен на рамене от гостите. Зад балдахина — стотня конни стражари с петима урядници. Пред тях се кипреше на едър жребец — подарък от Прохор — самият пристав, мустаците му се развяват, от очите му блика отново добитото щастие и — с бели като сняг ръкавици. Отзад — гъста тълпа народ. Дечурлигата с вик изпревариха всички, на орляци летяха към брега:

— Носят го! Носят!

Ревяха медните сирени на параходите и заводите, навсякъде се носеше весел шум и глъчка, грачеха полските врани, хукваха надалече кокошките. Трите парахода и четирите катера се бяха построили борд до борд от брега към фарватера.

Газейки с ботуши и копита гъстата кал, най-после шествието спря до брега.

Балдахинът заплува през дебаркадера на първия параход „Орел“.

— Пълен ход напред!

Като дълбаеше водата с витлото, „Орел“ потегли от брега. След него зашляпа с перките на колелата си и зацапа „Нина“, след „Нина“ — „Верочка“ и парните катери. Украсената с флагове флотилия пусна котва на средата на реката. Хилядната тълпа, която беше обсипала брега, пулеше очи към парахода „Орел“. На „Орел“ става някакво движение. Поднесоха балдахина до борда. Прохор слезе от креслото, хвърли шубата, калпака и валенките, остана гол и заповяда:

— Давай!

Подхванаха го за ръцете и краката, разлюляха го и го метнаха от горната палуба далече във водата. Той летеше, разкрачил крака, чорлав, брадат като низвергнат от небето сатана. Гръмна за трети път топът. А застаналият до борда дякон Ферапонт погледна плахо беличката къщурка на отец Александър и запя с цяло гърло:

Во Угрю-у-ум-реке крещахуся тебе,

Про-о-хоре-е-е!

Брегът гръмна от викове „ура“, полетяха нагоре калпаци, зареваха параходите, гръмна музиката, а топовни гърмежи един след друг разтърсваха въздуха.

— Ще се удави — говореха на брега.

Не… Водата се радва на бялото тяло, няма да го пусне.

След Прохор, във водата се хвърли и мистър Кук, спортистът. Искаше да стане герой на деня и бързо се събличаше и Сохатих, късаше връзките на долните си гащи. Той три пъти се засилва и стига до борда, три пъти се кръсти, три пъти извика: „Варда, хвърлям се!“ — и всеки път като в стена — стоп! Палубата се тресеше от смях. Обличайки се, Иля Петрович говореше: „Ревматизъм в краката… боя се“.

Жегнат от ледената вода, Прохор се гмурна дълбоко, изпръхтя и като цепеше богатирски с гърди водата, заплува към „Орел“. Цял зачервен, тракайки зъби от студ, той наметна шубата, пъхна крака във валенките.

— Това е. Честито ви откриване на навигацията… Сега да гуляем — и тръгна към каютата да се облече.

Параходите потеглиха с музика на разходка надолу по течението. В каюткомпанията пируваше знатното общество, на палубата — по-простата публика.

Започна пирът и на народа. Глъчка и боричкане за места, за тлъсто парче. Особено шумно и свадливо е на трапезата на златотърсаческата „сган“. Но ето че тапите на бутилките полетяха навън, челюстите заработиха с все сила, чак ушите пукаха. Хиляда щастливци ликуваха, а много стотици, които не бяха се вредили на софрата, почнаха да подвикват обидено:

— И това ми било… ред… С какво право не е сложено за всички?!

— Ние да висим тук и да си преглъщаме слюнките! А те да плюскат.

По-силни викове, по-свирепи погледи.

— Трябва господарят да се пита. Защо такова неравенство?…

— Всички работим еднакво, пъповете ни се развиха. А той, мръсникът охранен, какво прави? На своите хора — лапане, а на нас — среден пръст…

— Лъже и с парите, и със стоката… Глоби… Заплатици нищожни. А се гмурка гадината му, във водицата като благородник, стреля с топове като цар… Него в топа да го тикнеха!…

Стражарите с нагайките тутакси довтасаха:

— Пръскай се! Не дигай шум!… Че ще ви запушим устата.

И приставът на кон:

— Момчета, имайте съвест! Господарят прави уважение на работническата класа, празник… А вие… Какво е това?

— Нашият празник е Първи май!

— Млък! Кой викна това?… Урядника, запиши Пахомов!… Ей, как се казваш? Козя брада!

Прохор вдигна дванадесетата чаша шампанско, топът гръмна за петдесети път.

— Пия за здравето на отсъствуващия Андрей Андреич Протасов. Урра!…

— Уррра!… — гръмна пияният параход и задушените чиги се проточиха като хоро от кухнята към пиршеството.

Техникът Матвеев вдигна чашка коняк за здравето на всички труженици работници — живата сила на предприятията.

А Прохор извика силно и властно:

— Можеш да пиеш сам. А ако не искаш, довиждане.

На всички стана някак неловко, всички прехапаха езици. Само дякон Ферапонт хлъцна в брадата си и каза:

— За работния добитък да пием, не е грешно, приятели мои. Самият аз съм ковач, сиреч работник. Пия за моите братя работници!… И тебе, Прохор, друже мой, съветвам. — И дяконът ревна с всички сили: — Урра!…

 

 

Пивниците и кръчмите работеха славно. До една механа, на колене в калта, без калпак, стои самостоятелният златотърсач контрабандист Петка Полубик. Той е пропил златното кюлче и пясъчеца и сега, скръстил молитвено ръце, бие поклони до земята пред шишкавата механджийка Растопириха^[1], затулила с дебелия си задник вратата на кръчмата.

— Майко пресвета, разчекнуша великомъченица, дай на вяра една бутилчица на раба божи Петруха до първия му късмет… — И припява с тенорчето си: — Подай, господи-и-и…

— Обирай си крушите, пияницо, докато не съм насъскала кучетата. Безбожник, дявол! — вика басово Растопириха.

Петка Полубик бързо се изправи, рижавата му олигавена брада трепере, гърлото му изригва псувни; „Та мигар при теб идвам? Мъката ми идва при тебе, а не аз.“

Стиснала силно изцапаните си със сметана устни, Растопириха подбира пола и бързо шляпа с боси крака през калта към пияницата.

— Пипни ме де!

Растопириха замахва и го цапва по бузата, пияницата мълчаливо полита направо с глава в купчината тор.

Пияни изобщо колкото искаш. Не празник, а поголовно озлобление навсякъде. На омразния господар се припомня всичко, упреква се за всяко насилие, за всяка неправда, дори за сянка от насилие и неправда, дори за сянка от онова, което никога не е било и не е могло да се случи. Но щом като ледът вече е потеглил, щом като реката се е разиграла, ледоходът ще си вземе своето: ще залее низините, ще снизи височините, ще измие всичката нечистотия от бреговете.

Празникът ехтеше по цялата вселена със сирените на параходите, с буйство, с викове, с топовна стрелба.

И слънцето потъна зад тайгата, обвито в барутна воня и сиви облачета дим.

Късно вечерта в бараките и къщурките започнаха скандали и скандалчета.

Дърводелецът Кришкин, възглупаво мужиче с кълчищена брада, беше лют на пиене в празник. Той изпука в кръчмата всичките си пари, остави и ботушите си, и новата си фуражка и се довлече в родната си къща, за да открадне сплескания самовар и пропие и него.

Месецът се изтърколи на небето, надникна надясно.

И ние след него.

Барака. Към сто и петдесет души. По-рано тук живееха семейни, а сега, поради разрастването на работата, тук се навряха много бекяри. През цялата барака минава страничен коридор. Надясно — скотски прегради за хора. Във всяка преградка живее семейство. В коридора се търкалят инструменти: кирки, лостове, лопати, всякакви боклуци. Тук, на пейки или натръшкани на пода, спят момци. Наричат ги „синчета“. А омъжените жени, които готвят храна на „синчетата“, които кърпят „синчетата“, които перат мръсното им дрипаво бельо, наричат „майчици“. Абрамиха — гърдеста едноока жена на един забойчик — има пет „синчета“. Всеки от тях плаща по пет рубли на месец. Случва се понякога, когато мъжът й е нощна смяна, „синчетата“ да спят с нея. На „синчетата“ е добре; „майчицата“ загуба от това няма, но грехота; за мъжа й е доходно, но не струва.

Отдавна, много отдавна този обичай е пуснал здраво корени в живота — и изгодно, и смрадно. Жените са малко сред работниците, тук самката се цени от самците като рядък самур. Оттук и побоищата, разгулът, развратът. Думата „разврат“ е звучна, но страшна. Ала не всяка жена от тайгата се страхува от нея. Проклетият живот в невежество, в нищета, в долни, нечовешки условия на труд тласка жената в пропастта. Жената пада на дъното, жената престава да бъде човек.

— А-а-а! — в бараката се втурва неочаквано пияният забойчик Абрамов. Той откъсва с рамо вратата от пантите в своята преградка, с размах удря по дебелата мутра спящото на неговия креват „синче“, пипва за косата жена си, с ритници на калните си ботуши пръсва разплаканите си дечурлига по ъглите, крещи:

— Брадвата! Брадвата!… На всички ще отсека главите!

Месецът се търкулна наляво. И ние след него.

Да беше тук Нина, май Прохор Петрович нямаше да посмее да си разпаше пояса докрай.

Ето те излязоха с препъване и грухтене от къщата на Громови, прегърнати като пияни селяци през вратовете, и гъсто газят надолу по улицата калта с обувки, с модни половинки, с лачени, с шпори, ботуши. В средата е гологлавият Прохор, отдясно — приставът, отляво — мистър Кук с угаснала лула в устата; за шията на Кук се държи Иля, за шията на пристава, като едра, изправена на задните си крака мечка, дякон Ферапонт. Пияната редица, като преплита крака, ту върви право, ту изведнъж се понесе като от ураган цялата надясно, удари се в стобора и тича към канавката наляво.

Кой както знае и може, те реват като волове в кланица войнствена песен:

Напред срещу врага,

дружино, ний летим! —

и се търколват в канавката. Придружаващите ги стражари скачат от конете, извличат пощурелите хора от калта, говорят:

— Васкородия, отци дякони, господа… Бъдете така добри да се приберете дома… Ще потънете… Може и да се удавите.

Оплесканите с черна тиня господа мучат, налитат на бой, търкалят се. На къдравата глава на Иля Сохатих има пуд и половина кал. На мистър Кук също не се вижда лицето: от дебелия пласт кал стърчат измръзналият му нос и лулата.

Урядникът командува от коня:

— Сидорчук! Мохов! Лискин! Влачете ги, дяволите, за ръцете и за краката в къщи! Ръгни дякона в мутрата. Те всички, сатаните, са в безсъзнание…

 

 

… Месецът се скри зад черен облак. В тайгата е мрак и тишина. Ала ето че се движи, мярка се светлинка. Това е Филка Шкворен. И ние след него.

Филка е с дреха от синьо кадифе. Той идва направо от веселбата, но съвсем трезвен — престори се на пиян и се измъкна. В кончова на Филка е пъхнат нож, в ръка носи малък разбойнически лост и фенер. Очите на разбойника горят. Тежко му, който го срещне: „прас“ — и черепът се пръсва като гърне.

Изведнъж — още едно фенерче.

— Гришка, ти ли си?

— Аз съм — отвръща същият онзи Гришка Гнус, който засрами Нина в черквата, като хвърли на дискоса на епитропа двадесет и пет рубли.

Те навлязоха в мина „Нова“, набраздена от ями и окопи. Нощ — като в рог. Вървяха внимателно, за да не се строполят в някой ров и да се удавят. Тук-там под краката скърцваше като сол снежец; гъста, клисава глина се залепваше по краката.

— Стоп! Май че е тук.

Филка счупи с лостчето катинара и двамата хищници се спуснаха в шахтата. Стоманените кирки заработиха с трескаво усърдие в ръцете на богатирите. След около два часа Филка Шкворен излезе. Гришка Гнус — ведро след ведро — му подаваше златоносен пясък. Заработи коритото. Промиването вървеше успешно. Златните зрънца са едри. Хищниците трепереха от студ и вълнение.

— Богато злато — пошепна Шкворен.

— Това е то — цяла година се трепем в забоя, а за нас — краставици…

— Глупак!… Тази жила аз я намерих знаеш ли кога? Още по-миналия понеделник. Натъкнах се на нея и веднага я затрупах с камъни. А ти какво си мислеше?

— Късметлия момче си, дявол да те вземе!

Из урви и долове от голешите полъхна остър предутринен студ. Хищниците нетърпеливо опипваха със светлинните на фенерите дъното на коритото.

— Събирай зрънцата и благославяй… На мен ми се чини да има три фунта и нещо — пошепна Шкворен.

Като си чукаха главите в тъмнината и пъхтяха, те почнаха да изгрибат с лопатки плячката и да я сипват в една кожена торба. Ръцете им трепереха, сърцата подскачаха и всичко беше потънало някъде в дън земя, само очите горяха, клокочеше пръхтящо хъркане в гърдите и дремеха със запотени стъкла фенерчетата.

И в полъха на вледеняващия студ от голешите из мрака избликна — заядливият с леко лукавство глас на Ездаков:

— Помага бог!… Какво, златце ли?

Фенерчетата — пуф! — и изчезнаха. Хищниците запълзяха настрана по корем като изплашени крокодили.

И тресна изстрел като гръмотевица, след него втори. Цялата тайга се раздвижи, заехтя. Боботещото ехо барабанеше по височините, в небесата, в мрака, оглушаваше хищниците, будеше всяка жива твар: зверове, птици, хора. Внимателно, за да не се сгромолясат в ямата, затрополиха коне, свиркането и бойните викове на стражарите цепеха въздуха, изстрели трещяха често, нервно като на война при неочаквана нощна атака.

И се чуваха негодуващите викове на Фома Григориевич Ездаков:

— Гадове! Ах, гадове!… Значи, така пазите вие господарския имот?!

Препускащ в тъмнината конник едва не стъпка Филка Шкворен — и отмина нататък. Сърцето на Филка примря и падна в петите му, а и самият той се хакна в една дълбока яма със студена тиня.

Зашумя, зави силно тайгата, духна вятър, заваля дъжд. И не можеше да се разбере има ли живи хора, или бурята беше помела всички от земята. Филка Шкворен вкочанясваше в ямата. Прогизналата, покрита с кал кадифена дреха непоносимо измразяваше тялото. Няма сили да се бори със студа. Ямата е дълбока — не може да се измъкне. Май че мина цял час. Заваля гъст, лепкав сняг. Той бързо ще изравни гроба на Филка със земята. Страшно е да се умира в люти мъки. Ледената кал успя да потопи Филка до гушата. Дойде неминуемата смърт… Брадата на Филка се затресе. Той изкриви уста, изхлипа:

— Свършва се моето скитане по земята. Сбогом, бял свят! Сбогом!

Ала в угасващото съзнание изведнъж блесна ослепителна светлина, която нахлу като мигновена вълна във всички ъгълчета на тялото.

Филка се измъкна от ледената каша и изтри в калпака калните си ръце, пъхна в устата си четири пръста и свирна така силно, че ушите му писнаха.

— Шкворен, ти ли си?

— Аз… Ох, приятелю!

— Хващай!… Дръж се по-здраво!

И Гришка Гнус спусна в ямата своя копринен пояс.

 

 

… Сняг, хаос, вятър, кал. Камериерката Настя се смя със сълзи, но сърцето й кипеше: целият паркет, всички мебели са изпоцапани с мръсотия, с храчки, осеяни са с изпочупени съдини.

Запалиха двете бани. Изкъпаха всички. С господата се занимаваха двамата коняри и кочияшът. Мистър Кук лежеше във ваната с лула в устата и мърмореше: „“Без риза — по-близо до тяло…" Млього хубав руска пословиц…"^[2] — плю и заспа. Иля Сохатих налиташе на бой с всички; не позволяваше да го съблекат и категорично отказа да се мие. Крещеше из цялата къща, че жена му е бременна, че е много ревнива, а тук сега — не щеш ли, заповядайте — напира да му съблича долните дрехи някаква си, прости господи, Настя, мома.

— Тоест, аз не съм Настя, а мъж — внушаваше му кочияшът. — На, вгледайте се по-добре. Можете ли да видите брадата ми?

— Н-не мога, етиопска муцуна, вибрион!… Не ме пипай, аз ще легна при вълка!

Дяконът се миеше във ваната самостоятелно, като си тананикаше псалома на цар Давид:

Омиеши мя, и паче света убелюся…

Той изпра гащите и бельото си и ги окачи на въженцето да съхнат. Като гол Херкулес прекрачи той в трапезарията — Настя хвърли четката и с писък избяга. Ферапонт дръпна от масата поляната с вино покривка, зави се с нея и се просна в кабинета на пода до писмената маса на господаря, като каза:

 

— Манечка, не се съмнявай: аз съм тук.