Вячеслав Шишков
Угрюм река (86)

18

Минаха още два дена. Прегледът завърши. Представителят на правителствения надзор инженер Новиков връчи на Прохор протокол от прегледа с настойчиво искане незабавно да се пристъпи към отстраняване на забелязаните пропуски в работата. Прохор даде обещание да изпълни всичко най-точно, разцелува се с Новиков, даде му прощална вечеря и заповяда на кантората да се дадат на придирчивия инженер петстотин рубли заради особено ценните му услуги по прегледа на Громовите предприятия. Инженер Новиков остана много доволен от всичко това и си замина в центъра.

Надвечер беше докарана една бърза тройка. Нина, Протасов и Верочка се настаниха удобно върху меките, покрити с килими възглавници. Прохор ги изпращаше печален, объркан. Погледът му блуждаеше от жената към дъщерята и към Протасов.

— Сбогом! — махна той с калпак.

Звяр-тройката разтърси гриви и медни гъгравчета и полетя. Сърцето на Прохор Петрович трепна, заболя го. Призракът на тъжната самота дъхна в лицето му. Постоя на стълбата, нахлупи калпака си и запреплита крака към къщи. В къщата — тягостна пустота, не се чуват пъргавите, леки стъпки на Мина, не звънти гласът на чуруликащата Верочка.

По здрачните ъгли са се спотаили навяващи страх шумове и нечии въздишки. От всички страни върху Прохор се надигнаха шкафове, столове, завеси, стар часовник в кутия, нечии фусти, смърдящи валенки, мокри долни гащи, хора, работници, разбойници, спиртоносци и със свиркане задиша през нос простуденото гърло на Филка Шкворен.

Прохор сви рамене, запали бързо полилеите, свещниците, аплиците. И всичко в мигновен бяг безшумно се отдръпна далече от него, всичко застана на мястото си: ярката светлина, пищната уредба на салона и милата, прощална усмивка на Нина от портрета на стената.

— Нина. Ниночка… Сбогом! За дълго.

Прохор седна в креслото до камината и зажумя: звяр-тройката лети като птица, гъгравчетата пеят и коларчето подсвирва и си тананика. Нина се усмихва на Протасов. Верочка дреме, приспивана от чистия въздух в тихата светлина на луната. Звяр-тройката препуска, препуска, пее коларят. Протасов целува ръката на Нина, а някой целува ръката на Прохор.

Прохор трепна и с тежка въздишка отвори очи: вълкът ласкаво скочи на коленете му и като въртеше опашка, започна да целува своя господар по лицето. С машинален замах на ръката Прохор отхвърли вълка, но изведнъж го досрамя, повика го при себе си, прегърна го и притисна буза до меката козина.

— Вълченце, глупаче… Верен звяр мой… Единствен!

Вълкът скимтеше, престъпяше от лапа на лапа, мотаеше глава, като се стремеше да оближе своя господар от краката до главата.

— Хайде лягай… Къде е Нина?

— Аф! — отвърна вълкът, Прохор извади кърпичка и се изсекна.

— Господарю, на телефона — викна дотичалата Настя. — Не чувате ли?

— Чувам.

Прохор отиде в кабинета.

— Ало! Наденка, ти ли си?

— Аз. А мога ли да дойда при вас на чашка чай? Скучно ми е.

— Сега не. Болен съм.

— Жалко. Много ми е тежко. Исках да се посъветвам нещо. И как можахте да пуснете Нина Яковлевна с Протасов, с един мъж?

— А според теб трябваше да изпратя да я придружава Филка Шкворен ли?

— Защо? Например пристава, Фьодор Степанич…

— Ама той още ли не се е застрелял?

— Дори и през ум не му е минавало това. Той не може да се застреля. Всеки божи ден е пиян, накиснат като сюнгер. Пие и плаче, пие и плаче. А сега замина.

— Кога ще се върне?

— Обеща да си дойде тая нощ.

— Кажи му, и то най-сериозно — настоявам! Кажи му, че утре на обед изпращам по специален човек писмо на губернатора.

И Прохор затвори телефона.

 

 

В десет часа вечерта в кабинета на Прохор се състоя съвещание с инженерите и техниците. Реката всеки момент ще се размръзне, очаква се водата да се вдигне високо, дали няма да завлече складираните на брега траверси. Какво да се прави? Завършен е ремонтът на двата парахода и на трите парни влекача. Ледът около тях е разтрошен. Но има опасност при голяма вода ледоходът да тръгне през дигата в залива и да изпотроши параходите. Какво да се прави? Дали да построят на бърза ръка гредоредни пилона и ледореза.

Прохор решаваше работите бързо, с един замах:

— Сега водата ще бъде средна. Не трябват никакви ледорези. Отговорността поемам лично аз.

Разглеждаха се чертежите на заводски постройки, профилите и трасетата на новите, взети на търг от държавата железопътни линии, дето с настъпване на пролетта работата трябваше да се разгърне в цялата й широта. Решаваше се въпросът за направа на понтонен мост през реката за свързване на железопътните клонове, водещи от резиденция „Громово“ към главната магистрала. Построяването на железопътните линии радваше Прохор: бъдещите пътища ще свържат, всички негови предприятия с културния свят; по тях ще потекат добитите от недрата на земята, съкровища и Прохор ще забогатее още повече. Тази работа той извършваше в съдружие наполовина с държавата и по ускорен начин. Двама инженери и техникът Матвеев отвориха дума, че срочните работи изискват напрегнат труд. В това време работниците, както се казва „дигат врява“, „разтакават се“, не бягат от работата, но работят през куп за грош. Получава се впечатление, като че има италианска стачка.

— Какво смятате да предприемете? — запита Прохор събеседниците си.

— Струва ми се — рече техникът Матвеев, при което очите му станаха строги и в същото време се усмихваха. — Струва ми се — единствената мярка за повишаване трудоспособността на работниците…

— Стойте! — дигна ръка Прохор. — Главатарите на кресльовците изхвърляйте вън, а на старателните давайте работа на парче. Ясно ли е? Свършено. По-нататък?

Сложните въпроси бяха отложени за следното съвещание. Прохор се тръшна да спи.

В седем и половина часа сутринта беше вдигнат от Настя. От кантората, заводите, шахтите непрекъснато звъняха по телефона. До телефона в кабинета седеше вмъкналият се от сутринта Иля Петрович Сохатих. Разтривайки се бързо от краката до главата с донесения от Настя сняг, Прохор даваше чрез Иля нарежданията:

— Ти защо си се домъкнал в такава ранина? Днес е празник, да беше си поспал. Я ми дай ботушите.

Иля Сохатих мигом се мушна под кревата и като подаваше ботушите на господаря, целият се стопи в усмивка като захар във вода:

— Прохор Петрович! Осмелих се да ви донеса една изключително радостна вест, която трябва да ви слиса.

— Какво, да не би голямо парче самородно злато да се е намерило в моите мини?

— Съвсем не, по-хубаво от всякакво злато! Тоест, съгласно биологията, естествено, да. Работата е там, че моята съпруга, след изтичане на осмата година от нашата взаимна женитба, благоволи да забременее с дете.

Почнаха да се събират за съвещанието инженерите и техниците. Иля Сохатих се сбогува набързо и се спусна да благовести по всички свои познати.

Към семейната радост на Иля Петрович всеки се отнесе по своему. Наденка прихна, Ана Инокентиевна поклати безнадеждно глава:

— И как не ви е срам да говорите за това?

Кети сви устнички и рече:

— С което ви поздравявам.

Мистър Кук вдигна пръст и двете си вежди:

— О! Туй е чудесно. Ха-ха!…

Лакеят му Иван се озъби широко, замърда уши като кон и стискайки фамилиарно ръка на бъдещия щастлив баща, произнесе:

— Желая ви щастие, желая ви щастие. А какво е: момче или момиче?

Дякон Ферапонт едва не удуши Иля в обятията си, едва не го умори от целувки.

— Мили приятелю! Нима? Манечка, ами ние с теб какво още зяпаме?!

Като се върна в къщи сякаш на криле, Иля Сохатих се хвърли да целува и за стотен път да поздравява жена си с чудното зачатие.

— Глупак, О-враам! — смееше се тя. — Нищо подобно. Нали днес е първи април.