Вячеслав Шишков
Угрюм река (85)

17

В дома на Громови, четири дни преди да замине Нина, рано една сутрин дойдоха двамата инженери: Андрей Андреевич Протасов и Николай Николаевич Новиков, с побелели мустаци, оплешивял — представител на държавния минен надзор. Бе пристигнал неотдавна от губернския град на ревизия.

Чевръстата Настя, докато събличаше палтото на Протасов, каза:

— Прохор Петрович е много разстроен. Не знам ще ви приеме ли.

Приближиха се до кабинета. Зад плътно затворената дъбова врата — тежките стъпки и грубото покашлюване на господаря. Инженерите постояха, посъветваха се да влязат ли или не.

— Хайде да отложим за утре — предложи Новиков. Като човек самостоятелен, почти неподчинен на Грамов, той не се страхуваше от Прохор Петрович, но в негово присъствие винаги изпитваше известна неловкост. При разговор с Прохор, както това се беше случвало неведнъж, лесно можеше да се натъкне на остро търговско подвикване, на несдържан жест.

Краищата на ушите на Протасов пламнаха и яката на униформената му куртка стана тясна. Протасов почука силно на вратата:

— Прохор Петрович, по работа.

— Влезте!

Висок, широкоплещест, малко прегърбен — Прохор стоеше до масата. След обяснението с пристава той не спа цялата нощ. Лицето му беше жълто, под очите — торбички.

— Какво искате?

Протасов демонстративно седна без покана и със самоуверен вид запали цигара. Новиков стоеше. Накръхвайки се като старец, Прохор се отпусна в креслото.

— Седнете, Николай Николаевич. — И Протасов помести един стол към Новиков.

Прохор отметна назад перчема си и присви в очакване очи.

— Идваме при вас по работа — каза Протасов, отвори чантата си, надникна в нея и пак я затвори. — Нашият разговор с вас, Прохор Петрович, ще е доста дълъг и може би не съвсем приятен за вас.

Краката на Прохор се размърдаха под масата; той вдигна дясната си вежда и наостри уши.

— Работата е там, че ние с Андрей Андреевич — започна инженер Новиков, но Прохор веднага го прекъсна:

— Да говори един от вас… Не мога така…

— Николай Николаевич — прекъсна от своя страна Протасов Прохор. — Моля ви, докладвайте…

Прохор се понадигна, подгъна левия си крак и седна на него.

— Е?

Нисичък, прегърбен, с хлътнала между раменете глава, инженер Новиков оседла носа си с големи старомодни очила и извади от чантата си някакви книжа:

— Ето инструкцията… Инструкцията, както ви е известно, е съставена от минния департамент и утвърдена от горе…

— Добре де, знам… Само не протакайте, моля ви, нямам време.

— Прощавайте, Прохор Петрович — размърда се Протасов на стола. — Разговорът, по повод на който ви безпокоим, е сто пъти по-важен от всички работи, дори и от тези, които не търпят отлагане.

— Като представител на държавния надзор — подзе Новиков, — за съжаление, аз намирам, че тази инструкция, която брани интересите на работниците, не се изпълнява от вас по всичките й точки.

— Например?

— За да може да се илюстрира с примери — рече Протасов, — вие трябва да дойдете с нас на мястото на работата.

През целия дълъг път до мина „Нова“ Прохор беше потънал в тежък размисъл. Неустойчивото му душевно състояние хвърляше мислите му в някакъв студен мрак. Той се нуждаеше сега от подкрепа отвън, но такава подкрепа нямаше. Между него и Нина вътрешните противоречия все повече нарастваха. При това и Нина днес-утре ще замине, Прохор Петрович остава насаме със себе си. И тази предстояща самота го тревожеше.

— Лисица, лисица! — развикаха се и двамата инженери, които седяха до Прохор в шейната.

Ала у Прохор не трепна обикновеният инстинкт на ловеца, Прохор не мръдна дори веждата си. При все това с рефлекса на навика в мозъка му тракна въображаем изстрел по животното и тутакси всички мисли на Прохор се прехвърлиха на друго. „Ще се застреля ли приставът или не? Разбира се, че не. А тогава как да се държа аз, какво да правя с този гаден човек?“ И Прохор бързо реши: „Филка Шкворен ще убие пристава“.

Разчистеният път ту се спускаше, ту се изкачваше. Снегът по него беше се слегнал, станал силно кафяв от разтъпкания конски тор. Към долчетата и падините от склоновете на оголените места се стремяха неукрепнали мътни потоци.

На мина „Нова“, извоювана миналата година от Приперентиев, още през есента бяха открити надземни в „разрези“ и подземни „шахтови“ работи. Прокарани канавки, водостоци, направени бентове, пътеки за прекарване с колички пясък и подпорни материали. Сега се извършваха дърводелските и железарските работи в механичните, още не напълно завършени работилници и на електрическата станция. Общо впечатление от обзавеждането на мината: недовършено, евтино, примитивно. Прохор не беше сигурен, че мина „Нова“ ще остане негова завинаги, заради това той скъпеше парите за нея, всичко се правеше криво-ляво, само да може на бърза ръка да се измъкне повече злато, а след това да се изостави. В тази работа Прохор беше истински хищник от крупен мащаб.

Каменистата, хълмиста повърхност е набраздена от ями, ровове, купища отработен пясък. По рововете текат мътни глинести води от промивните апарати. Наоколо — пролетен сняг, замърсен от сажди, пясък, камари камъни, разни боклуци, човешки експерименти. Угнетителна за очите картина. Яркото слънце още повече подчертава мизерията на работническата обстановка. Тук-там отпуснато се движат зле обути, облечени в дрипи хора. Количкари, копачи, извозвачи, помпаджии. Лицата им са мрачни, болнави, безкръвни. Мнозина страдат от продължителна мъчителна кашлица, от охтика; почти всички страдат от жесток ревматизъм.

Над всяка шахта вместо механичен кран стърчи допотопно съоръжение: вертикален, уродлив долап, привеждан в движение с кон. Той служи за издигане от шахтата ведрата със златоносния пясък и за спускане на подпорния материал.

— Ето, Прохор Петрович — започна Протасов с уверен, официален тон, за да внуши на Прохор уважение към своите думи. — Тези безобразни машинарии са направени по ваше указание и по ваша настойчива заповед. Представете си сега: ведрото с пясък е издигнато, долапът се счупва, разваля се. Спирачката е една греда. Трудно е човек да се справи бързо с нея. И ако не сколасаш при долапа, десетпудовата кофа ще се строполи долу върху главата на работника. Разбирате ли? И такъв случай имаше…

— Това е противозаконно — потвърди инженер Новиков и си записа в бележника.

Прохор измуча нещо под носа си и се наежи.

От механичната работилница излезе — облечен в животински кожи — завеждащият мината практик-златотърсач Фома Григориевич Ездаков, рижебрад, с прошарена коса, гърбавонос човек. Великолепен организатор, голям познавач на тайгата и златодобивното дело, той притежаваше необикновен нюх да разгадава къде има скрито злато. Някога той имал свои мини, обаче работниците, които експлоатирал жестоко, му „взели мярката“ и решили да го убият, но през нощта той офейкал, като оставил работниците в тайгата на произвола на съдбата. Започнала невиждана трагедия. Студът бил четиридесет градуса. Нямало нищо за ядене. Работниците се пръснали из непроходимата тайга. Мнозина замръзнали, мнозина се изклали един друг: ударът на ножа решавал кой да живее, кой да бъде изяден. Други се побъркали и почти всички те, неизвестни труженици, така или иначе, погинали. Ездаков бил хванат, съден и пратен на каторга. Но златото на наследниците скоро го освободило. А според други сведения, като удушил караулния, той чисто и просто избягал от каторгата.

Това станало преди десет години; сега Ездаков бе изплувал от неизвестността и бе попаднал тука. Този звероподобен човек имаше в мината пълна власт. Той рядко глобяваше работниците, рядко ги мъмреше, затова пък биеше всички в зъбите. Младите жени изнасилваше, дечурлигата тероризираше. Да се протестира беше безполезно и опасно: сметката — и вън! Управата няма да се застъпи. Опозорените жени плачеха нощем, оплакваха се на мъжете си; стиснали зъби, мъжете пребиваха от бой жените си. Така течеше животът.

Ездаков се приближи бързо до господаря, свали шапка от плешивата си глава и сладникаво се усмихна на всички с червеното си обветрено лице, но големите му изпъкнали очи бяха зли, жестоки.

— Здравейте, ваша милост, господарю, ваше превъзходителство, Прохор Петрович! Как е вашето драгоценно здраве?

Той грабна ръката на Прохор с двете си лапи и като надничаше с кучешка преданост в очите на господаря, угоднически, дълго друса протегнатата му ръка, дори се опита да я притисне до гърдите си.

Инженерите го гледаха с погнуса. Въртейки очи на всички страни, той ги парна с поглед, нагъл и надменен.

— Ето, Фома Григорич — рече Прохор. — Господа инженерите са: намислили да ме обиждат…

— Ех, ваша милост, Прохор Петрович, соколе ясен!… — запя с гъгниво басче Ездаков, като отърсваше дългите ръкави на еленовата си шуба. — Инженерите затова се и раждат, за да притесняват и да водят за носа деловите хора като нас.

— Тури си шапката — каза Прохор.

— Слушам.

— Вие, господа, няма ли да протестирате, ако Ездаков се присъедини към нас?

— Като завеждащ мината неговото присъствие е необходимо — рече Протасов.

— Според длъжността си той носи строга отговорност пред закона — подкрепи Новиков.

— Законът, то е окът на колата, хе, хе — забоботи Ездаков, — накъдето обърнеш — натам върви. Законите се пишат в канцелариите. На книга всичко е гладко, хубаво… Ама я опитай в тайгата… С тези каторжници. Ще ти се присмеят, гол ще те пуснат… Охо! Тоя народ е опасен. Подай му пръста си — цялата ти ръка ще отхапе… В тайгата, мили хора, господа учени, има свои закони. Да, да, да… Жестоки, но свои…

— С тия свои закони можеш в каторга да се озовеш — тръсна губещият търпение Протасов.

— Каторгата ли? Хе-хе. Бил съм, бил съм… Познавам я, няма да ме уплашите. Тайгата си има свои закони, каторгата — свои. Хе-хе, законът?… Законът казва: „Гали работника по главицата, угаждай му всякак“. А царят казва: „Давай ми повече злато“. Кой стои по-горе — царят или законът? Аха, тъй зер…

— Поставен в нормални условия, работникът ще бъде двойно по-старателен — каза, като се загръщаше в шубата си, Новиков.

— Хайде де, имате много здраве! — извика Ездаков. — Няма да оцени, повярвайте ми, няма да оцени това работникът… Па и ако се постъпва по правилата, колко ще струва златото? Какво ще каже царят, а? А работникът — тфу! Звяр и пак звяр. Само опашка няма. Един работник пукне, а на негово място вече двайсет нови се родили. А па златото, охо-хо!… Златото, да ви кажа, е скъпо нещо. Златото в земята е малко, а хора, тази плесен, тези божи мушици — колкото щеш. Аз пукнат грош не давам за тази сган.

— Нахалник! — каза под носа си инженер Протасов, а за Прохор тези гадни думи бяха като балсам на душата.

Без да бързат, с бавни крачки, те се приближаха до главната шахта.

— Преди да се спуснем в хоризонталната галерия, трябва да ви кажа следното. — И нисичкият инженер Новиков вдигна към Прохор очите и косматите си ноздри. — Тук най-богатият златоносен пласт минава на значителна дълбочина, тоест простира се в областта на вечно замръзнала почва. Значи, какво? Значи, за облекчаване на труда се налага да се прибягва до размразяване на пластовете. Как? Известно ви е. В забоите и галериите усилено палят огньове. А вентилацията, къде е? Никаква няма или най-първобитна — естествено течение. Значи, какво? Значи, страшен дим, отравяне, постоянна заплаха за здравето на работниците. Аз трябва да ви заявя, че правителственият надзор не може да търпи това.

— Я оставете, оставете тия песни — загъгна Фома Григориевич Ездаков, като присви угодливо очи. — Какво отравяне, какъв дим? Отде ви е хрумнало таквоз нещо, господа? Да бяхте видели в какъв дим се парят селяните в баните без комин… И нищо… Ами къщите без комини? Виждали ли сте? И нищо — живеят. Живеят и благодарят на бога.

— Селяните могат да живеят както си искат и както си искат могат да благодарят на бога, но работниците…

— Я зарежете — рече Прохор. — Да слизаме.

В съседната затоплена къщурка те надянаха високи непромокаеми ботуши, брезентени палта и широкополи кожени шапки.

Спускането в шахтата е много неприятно. Тъмен, влажен кладенец, дълбок петнадесет сажена. Обикновена, от летви стълба, подобна на онези подвижни стълби, по които се изкачват на покривите. Прохор слизаше последен. Неприятно беше да се хващаш за хлъзгавите стъпала, гъсто покрити с лепкава кал. Стълбите бяха разположени по спираловидна повърхност и бяха окачени почти отвесно. Опасен момент бе прехвърлянето от стълба на стълба. Трябва да се хванеш за скобата; забита здраво в стената, зазяпаш ли се — ще полетиш в пропастта, в смъртта.

— Ей, слушайте! Тук е тъмно… Не виждам! — изплаши се Прохор.

— Дръжте се за скобата! По-внимателно! Да не се откъснете…

От стените, през неплътната обшивка, се стичаше вода. Отдолу лъхаше пронизващ студ, примесен със задушлив въглероден окис и парите на газовете от динамитните взривни работи. Ушите на Прохор бучаха, виеше му се свят.

Спуснаха се във влажен полумрак. Два градуса над нулата Реомюр. Тук-там мъждукаха електрически лампички. Под краката жвакаше, до глезените кал. Краката се хлъзгат, затъват, препъват се. Тук обилно проникват подпочвени води от заобикалящите шахтата напластявания. Отгоре, отстрани шурти вода — ту на струйки, ту на значителен поток.

Десетина дърводелци, облечени в непромокаемо облекло и с широкополи шапки, напрягаха всички сили и поставяха подпори от дебели греди. От всички страни и отгоре ги поливаше кален редкаш. Вода течеше в ръкавите, в яките им. Измокрените дърводелци, кални като дяволи, работеха с последни сили, с проклятия, с псувни.

— Колко получавате, момчета? — запита Протасов нарочно високо.

— Рубла и седемдесет на ден, проклета да е! — озлобено завикаха работниците. — Това е просто гавра, дето прави с нас господарят.

— А каква е продължителността на работния ден?

— Нима сте забравили, Протасов? — намръщи се Прохор.

— Не съм забравил. Но струва ми се, че вие сте забравили това — ухапа го Протасов.

Оставили работата, дърводелците шумяха. Един широкоплещест старец се оплакваше кресливо:

— По единайсет часа без почивка блъскаме. Ей в каква мокротия работим… Боледуваме, мрем… Господин Протасов, туй май че си ти? Обясни на господаря. Сили нямаме.

Непознат, Прохор нахлупи, шапката си над очи, зарови нос в яката на палтото. Той искаше да се скрие от самия себе си. Видът на говорещия старец от „мазилката“ беше ужасен. Хлътналите му бузи бяха цели оплескани с мокра кал, по бялата брада — кал; ушите, носът, цялото лице бяха кални, калните ръце — с ревматични подутини по ставите.

Навсякъде кал, наоколо кал, мрак, клокочене на вода, бездна. Прохор го побиваха тръпки, Прохор бе обзет от физически студ.

Като сиви сенки се мяркаха количкари, прекарвачи, кофаджии. В далечината, по коридорчето надясно, се чуваше как стоманата удряше в камъка, впиваше се в златоносната жила, печелеше за Прохор слава и богатство. Чу се някъде взрив, срутваха се някъде камъни и се разнесе стон. Ето прелетя тъжовна песен и заглъхва, потъна в проклятия. Тежки въздишки, мръсни псувни, груб, злобен разговор и — отново проклятия.

— Да вървим горе — не издържа Прохор.

Слънчевата светлина удари в очите, гърдите поеха жадно ободряващия свеж въздух.

В къщурката се преоблякоха.

— Разбира се, не е първокласно — загъгна, захехека Ездаков. — Но има и по-лошо… Ох, много, много по-лошо има. Пък ние що, ние започваме да работим в тая мина, още не сме стъпили на краката си… Няма защо да се бърза. Малко по малко ще я нагласим.

Протасов сърдито се наведе към горящата желязна печка и запали цигара.

— На мястото на правителствения надзор — рече той, — аз или бих закрил тази мина, или бих предложил на собственика в най-кратко време да я преоборудва.

— Ще бъда принуден да настоявам за това — потвърди внушително инженер Новиков, като вдигна към Прохор вежди, очи и ноздри.

— Ха! — възкликна раздразнително Прохор. — Но, господа, кои сте вие? Социалисти или мои и царски слуги?

Новиков се стъписа, отвори уста и избъбри:

— Какво общо има тук социализмът? Чудно. Чудно.

— Ваш слуга в прекия смисъл на думата аз никога не съм бил и няма да бъда — пламна Протасов. — Аз служа на делото. В краен случай ние можем всеки момент да се разделим.

Прохор се изплаши: Протасовци рядко се срещат.

— Андрей Андреич, за бога, успокойте се, какво говорите… Аз много ви ценя. — И Прохор потупа угоднически Протасов по рамото, а на Ездаков викна: — Върви, Фома Григорич, на работа!… Какво се мотаеш тук…

— Слушам…

Свечеряваше се. Прегледът на останалите предприятия беше определен за най-близко време. Все пак Протасов настоя господарят да се запознае с жилищните условия на работниците още днес.

— Ще надзърнем, макар и бегло, в една-две бараки там, в селището.

Прохор със свито сърце се подчини.

Потеглиха по снежеца към къщи. Унило звекаха гъгравчетата на тройката. Вдясно черният зъбер на тайгата димеше с жълтеникава светлина: изгряваше ранна луна. По тъмно вечерта пристигнаха в селището. Унилият вид на бараките и казармите, дето Протасов води през лятото Нина, сега през зимата беше още по-неугледен. Някакви си килнати, подпрени с греди, те бяха затрупани със сняг чак до прозорците и дори по-високо. Поливаха снега с вода, утъпкваха го. Това предпазваше от вятъра, който се провираше през зле запушените цепнатини. При силни студове в бараките беше непоносим студ: мокрите ботуши замръзваха за пода, по стените, в ъглите, на тавана се образуваше скреж.

Влязоха в една барака за семейни. Запушено, задушно; въздухът наситен с изпарения като в баня. Над огнищата се сушеха влажни валенки, вредом бяха окачени мокри гащи, ризи, спарени партенки. Воня, изпарения. На гвоздеи висят покрити с хлебарки вмирисани парчета месо, воняща риба, селда.

— На работата ние почти нямаме топли помещения — рече Протасов. — Няколко пъти обръщах внимание на Прохор Петрович върху това. Ето защо, като излезе съвсем мокър от шахтата, работникът трябва да тича до в къщи понякога шест-седем версти. При нашите студове това е безчовечно. Ето виждате, всичко мокро се суши тук. А къде се мие, къде се почиства работникът — толкова измърсен след работата и съсипан? Пак тука, ей на тези мивки.

— За това има баня — възрази Прохор.

— На работниците се пада да отидат на баня два пъти в годината…

— Позор, позор! — пошепна Новиков, като свиваше рамене.

Работниците още не бяха се събрали всички, а някои бяха отишли на нощна смяна. Онези, които бяха успели да се навечерят, лягаха да спят. В казармата, построена някога за четиридесет души, се помещаваха сто и петдесет. Страшната теснотия принуждаваше мнозина да спят на студения пръстен под. Пак там, по-близо до огнищата, спяха натъркаляни и децата. Простудата, болестите не се свършваха. Из казармата заедно с непрекъснатите разправии се чуваха продължителна кашлица, хъркане, охкане. Казармата напомняше болница или по-право мръсен хан за нощуване от последна категория.

Измъчените от тежката работа хора не обръщаха никакво внимание на комисията начело с господаря. Впрочем, присъствието на господаря-изедник ги озлобяваше. На мнозина им идеше да му кажат в очите нещо оскърбително, да го нагостят с някоя псувня, но не смееха — страхуваха се. Жените бяха по-смели. Едва Прохор приседна на една пейка до огнището, жените веднага го наобиколиха и в надпревара почнаха да бръмчат в ушите му.

— Аз съм Ана Парамонова — викаше една мръсна, но хубавка жена. — Твоят Ездаков — дано в някоя локва се удави — ме назначи за увеселително удоволствие при себе си и взе да се усуква около мен, но аз му дадох пътя — той поиска освобождаването на мъжа ми и веднага го уволни.

— Аз съм Василиса Пестерьова — оплакваше се една хилава, с треперещи ръце жена. — Мене десетникът ме назначи да влача греди, а аз му казах, че страдам от женски болести, и отказах. Тогава той ме глоби и не нарече с една нелегална дума, псувня, и ме нарече всякак.

— Запиши си и туй, господарю — напираше една черновежда със смели очи стринка. — Аз съм Настя Заречная. Мен надзорникът ме назначи да мия подовете на бекярите. Книговодителят взе да се изразява насрещу мен, че на нас не ни трябва такава горда жена, не позволява да я докоснеш и не иска да разбере нищо относно проституцията… И всичко това ние правим, сиреч мием подовете безплатно. Тфу, батак!

 

 

Тази нощ Прохор спа лошо, на прекъсвания. Мислено правеше равносметка на всичко видяно през деня. Пълен душевен крах. Ще трябва да насочи някак си иначе работата. Ще трябва да обуздае своята природа, да смаже в себе си духа на безмерния стремеж към забогатяване, да се обърне със сърдечна топлота към народа.

Но пък нали целите още не са достигнати, върховете на живота още не са завзети с пристъп, още се води война за притежаване на собствено щастие. По дяволите малодушието, лигавщината! Да пукне Нина със своя Протасов. Само силните побеждават, а за победителя няма съд, победителят винаги е прав.

И така, с безпощадна стъпка направо към целта! Долу страховете, призраците, писаните за глупците закони! Над Прохор има едничка власт: самият той и — златото.

Горд, изпълнен с черна злоба, Прохор накрая заспа.